Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (43)

42.

Хач стоеше на широката стара веранда на къщата на „Оушън лейн.“ Онова, което предишния ден бе просто предупреждение на метеоролозите, бързо се превръщаше в реалност. От изток се носеше тежко мъртво вълнение и създаваше начупена линия от разпукващи се гребени върху рифовете на Брийдс пойнт. От другата страна на пристанището, зад буйовете на канала, прибоят биеше здраво отново и отново върху гранитните скали зад фара на Бърнт хед, а грохотът на разбиващите се вълни се носеше над залива с отмерен ритъм. Небето бе просечено от грозния търбух на масивен атмосферен фронт, който вещаеше лошо време, облаците бяха разбъркани и се виеха в бързия си полет над водата. Далеч навътре в морето, около Олд Хъмп, се бе оформила зловеща прибойна ивица. Хач поклати глава; щом вълните вече заливаха плешивата скала, то ударът щеше да бъде ужасен.

Той погледна към пристанището, в което вече се завръщаха няколко от съдовете на протестната флотилия: по-малките лодки и струващите по милион долара съдове на по-предпазливите капитани на траулери.

Някакво движение привлече погледа му към къщата: обърна се и видя познатата тъпа муцуна на камионетката на „Федерал експрес“, която се насочи по уличката: изглеждаше съвсем не на място, докато подскачаше по калдъръма. Тя спря пред дома му и Хач слезе по стъпалата, за да се подпише за пратката.

Върна се в къщата, разкъса опаковката на кутията и възбуден извади дебелия пакет, който бе вътре в нея. Когато видяха пакета, професор Хорн и Бонтер, застанали до пиратските скелети, прекъснаха разговора си.

— Направо от физико-антроположката лаборатория на Смитсъновия институт — обясни Хач, докато разкъсваше пластмасовия печат.

Той извади дебела компютърна разпечатка, постави я на масата и започна да я прелиства. Възцари се тежко мълчание, пропито с почти осезаемо разочарование, когато се приведоха над доклада с резултатите. Най-накрая Хач въздъхна и се отпусна върху близкия стол. Професорът се затътри по-нататък и се настани срещу Хач, облегна брада на бастуна си и се вгледа замислен в бившия си ученик.

— Доколкото разбирам, не е онова, което си очаквал? — попита той.

— Не е — отвърна Хач и поклати глава. — Изобщо не е.

Професорът сбърчи вежди.

— Малин, ти винаги си приемал прекалено бързо поражението.

Бонтер взе разпечатката и я разлисти.

— Не мога да му хвана ни края, ни началото на този медицински жаргон — рече тя. — Какви са всичките тези ужасно звучащи имена на болести?

Хач въздъхна.

— Преди няколко дни изпратих парчета кости от тези два скелета в Смитсъновия институт. Включих и произволно взети проби от дузина скелети, открити от теб при разкопките.

— За да бъдат проверени за заболявания — добави професор Хорн.

— Да. След като все повече и повече от нашите хора се разболяваха, запитах се какво всъщност подсказва този масов пиратски гроб. Надявах се, че скелетите могат да ми бъдат от полза в изследванията. Ако човек умре от някаква болест, той обикновено умира с голямо количество антитела на тази болест в организма си.

— Става интересно — погледна го Бонтер.

— Големите лаборатории като Смитсъновата могат да тестват стари кости за наличие на малки количества от тези антитела и да разберат точно каква болест е причинила смъртта. — Хач замлъкна за миг, после продължи: — Нещо, свързано с остров Рагид — и преди, и сега — разболява хората. Най-вероятният кандидат за това „нещо“ на мен ми изглежда мечът. Стигнах до извода, че той по някакъв начин е причинителят на болестта. Където е минал, там са умирали хора. — Той взе разпечатката. — Но според тези тестове няма двама пирати, които да са починали от една и съща болест. Клебсиела, Болестта на Бруниер, дентритична микоза, Таитянска кърлежна треска — починали са от какви ли не болести, някои от които — изключително редки. А при почти половината от случаите, причините за смъртта остават неизвестни.

Той грабна наръч листи от масичката в дъното.

— Толкова е загадъчно, колкото и кръвните изследвания на пациентите, които прегледах през последните два дни.

Той подаде на професор Хорн горното листче, върху което бе изписана пълна кръвна картина.

— Резултатите от кръвните изследвания винаги са аномални, но по различен начин у всеки човек. Единственото сходство е ниското количество на бели кръвни телца. Вижте този. Две хиляди и петстотин клетки на кубичен милиметър. Нормата е от пет до десет хиляди. А и лимфоцити, моноцити, базофили — всички са с намалена бройка. Господи!

Той пусна листчето, отдалечи се и въздъхна мрачно.

— Това бе последната ми възможност да спра Найдълман. Ако имаше очевидно избухване на епидемия или на някакво вирусно заболяване на острова, може би щях да успея да го убедя или да използвам медицинските си връзки да наложа карантина над мястото. Но сред заболяванията няма епидемиологичен модел — нито при предишните, нито при сегашните.

Последва дълга пауза.

— Ами по законов път? — попита Бонтер.

— Говорих с адвоката си. Каза ми, че би било просто нарушаване на договора. За да спра Найдълман, ще трябва да се сдобия със съдебно запрещение. — Хач погледна часовника си. — А ние не разполагаме със седмици. При темпото, с което копаят, имаме на разположение броени часове.

— Не може ли да бъде арестуван за нахлуване в чужда собственост? — попита Бонтер.

— Практически погледнато, той не нахлува. Договорът му дава, на него и на „Таласа“, разрешение да пребивават на острова.

— Разбирам тревогите ти — рече професорът, — но не и заключенията ти. Как би могъл мечът да бъде опасен сам по себе си? Имам предвид освен ако не те разпори острието му.

Хач го погледна.

— Трудно е да се обясни. Като диагностик понякога развиваш шесто чувство. Точно това изпитвам сега. Някакво чувство, убеденост, че този меч е някакъв преносител. Непрекъснато слушаме за проклятието върху остров Рагид. Може би той е нещо такова, само че обяснено с понятията от реалния свят на двайсети век.

— Защо отхвърляш идеята наистина да е проклятие?

Хач го погледна смаян.

— Шегувате се, нали?

— Живеем в една странна вселена, Малин.

— Не е чак толкова странна.

— Единственото, което искам, е да помислиш и за немислимото. Да потърсиш връзката.

Хач отиде до прозореца на всекидневната. Вятърът гонеше окапалите листа на дъба по моравата. Затупкаха едри капки дъжд. Още лодки се тълпяха при входа на пристанището; няколко от по-малките бяха до хелинга и очакваха да бъдат изтеглени на брега. Белите зайчета на вълните вече покриваха целия залив — докъдето ти стига погледът, а с началото на отлива започваше да се образува неприятно объркано вълнение.

Той въздъхна и се обърна.

— Не я виждам. Какво общо може да има една стрептококова пневмония с кандидиазиса, например?

Професорът сви устни.

— Спомням си, че на времето, през 1981-а или 82-а, прочетох подобен коментар на епидемиолог от Националния здравен институт.

— И какво точно пишеше той?

— Питаше се какво общо би могло да има между саркомата на Капоши и пневмоцистис каринии?

Хач се обърна рязко.

— Вижте какво, това не би могло да е HIV-вирус.

Но веднага след това — преди професорът да е успял да подготви жлъчния си отговор — Хач осъзна накъде биеше старикът.

— HIV убива като изтощава човешката имунна система — продължи той. — Като допуска развитието на множество злокачествени заболявания.

— Точно така. Сега ще трябва да филтрираш, така да се каже, заразния шум и да видиш какво ще остане.

— Значи може би търсим нещо, което деградира човешката имунна система.

— Не знаех, че на острова има толкова болни — рече Бонтер. — Никой от моите хора не се оплаква.

Хач се обърна към нея.

— Никой ли?

Бонтер поклати глава.

— Ето, виждаш ли? — доктор Хорн се усмихна и почука с бастуна си по пода. — Ти питаше за обща тенденция. А сега можеш да проследиш няколко нишки.

Той се изправи и разтърси ръката на Бонтер.

— Беше ми много приятно да се запозная с вас, мадмоазел, и би ми се искало да остана още. Но ще връхлети буря и бих искал да съм си у дома при своите шери, чехли, куче и огън в камината.

Когато професорът приближи вратата, се чуха тежки стъпки, които бързо прекосиха верандата. Вратата се отвори с порива на вятъра и на прага й застана разгърден Дони Труит. Дъждът се стичаше по лицето му на широки ручейчета.

Светкавица раздра небето и над залива отекна силният тътен на гърма.

— Дони? — изгледа го въпросително Хач.

Труит посегна към мократа си риза и я раздра с две ръце. Хач и професорът ахнаха.

— Господи! — прошепна Бонтер.

Подмишниците на Труит бяха нашарени с големи напукани плюски. Дъждовната вода се стичаше от тях и ги обагряше в розово-зелено. Очите на Труит бяха подпухнали, торбичките под тях — синьочерни. Просветна нова светкавица и в затихващия гръм се чу викът на Труит. Той залитна напред и свали рибарската си шапка с широка периферия.

В първия миг всички в къщата останаха като парализирани. След това Хач и Бонтер хванаха Труит за ръцете и го настаниха на дивана във всекидневната.

— Помогни ми, Мал — рече задъхан Труит и улови главата си с две ръце. — Досега не съм боледувал никога — и един ден през живота си.

— Ще ти помогна — отвърна Хач. — Но трябва да легнеш и да прегледам гърдите ти.

— Забрави за проклетите ми гърди — рече Дони. — Говоря за това!

И като отдръпна в конвулсивен жест ръцете от главата си, Хач видя ужасен, че между пръстите му бе останал дебел кичур морковеночервена коса.