Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (42)

41.

Изгряващото слънце се освободи от далечния облачен покров, хвърли огнената си следа върху океана и освети струпалите се лодки, които задръстваха малкото пристанище на Стормхейвън от входния му канал до пирсовете.

Бумтейки тихо, в малкия кръг в средата на струпването се полюшваше малък траулер, зад чийто щурвал стоеше Уди Клей. Корабчето се завъртя и едва не блъсна буя на входа на канала, преди да стабилизира курса и да продължи пътя си към открито море — Клей беше посредствен моряк.

Като стигна до входа на пристанището, той обърна корабчето и угаси двигателя. Вдигна очукан мегафон и извика нарежданията си към наобиколилата го тълпа. Гласът му бе толкова убедителен, че дори старинният бръмчащ усилвател не можеше да го изкриви. Отговори му с прокашляне и рев множеството припалващи двигатели. Лодките до входа отдадоха вързалата си, минаха през канала и дадоха ход. Последваха ги още и още, докато заливът не се изпълни с пенливите дири на флотилията, поела към остров Рагид.

 

 

Три часа по-късно и на шест мили в югоизточна посока, светлината се мъчеше да пробие мъглата към обширния, влажен лабиринт от подпори и крепежи, който представляваше сега Наводнената шахта. Тя осветяваше мъгляво призрачно сложните минни съоръжения, струпани около входа.

В дъното й, на 60 метра дълбочина, беше без значение дали е ден или нощ. Джерард Найдълман стоеше до малка повдигната платформа и наблюдаваше екипа, който трескаво копаеше под него. Оставаха няколко минути до пладне. Сред ропота на въздушните тръби и подрънкването на проволката на винча, едва-едва долови далечната врява от корабни тромби, сирени и рогове за мъгла на повърхността.

Той се заслуша за миг. След това бръкна и извади портативния си телефон.

— Стрийтър?

— Слушам, капитане — долетя гласът от Ортанк, седемдесет метра по-горе, далечен и пресипнал от статичното електричество.

— Да чуем доклада ти.

— Всичко около две дузини лодки, капитане. Оформиха кръг около „Серберъс“, опитват се да направят блокада. Предполагам смятат, че всички са там. — Чу се леко изпукване на статичното електричество, или може би нещо като смях. — На борда може да ги чуе единствено Роджърсън. Снощи прехвърлих останалата част от изследователския екип на острова.

— Някакви признаци за саботаж или намеса?

— Не, капитане, държат се доста кротко. Вдигат много шум, но няма за какво да се безпокоим.

— Нещо друго?

— Магнусен е засякла сензорна аномалия на ниво деветнайсет метра и двайсет. Навярно не е нещо сериозно, втората мрежа не показва нищо необичайно.

— Ще хвърля едно око — рече Найдълман и се замисли. — Мистър Стрийтър, искам да ме чакаш там.

— Слушам.

Найдълман се изкачи по стълбата от терена на разкопките до основата на електрическия асансьор; движенията му бяха гъвкави и плавни, въпреки дългото безсъние. Взе асансьора да площадката на деветнайсет метра и се спусна внимателно по гредите до сензора, който даваше грешка. Увери се, че сензорът функционира нормално и се върна на платформата, тъкмо когато Стрийтър вече завършваше спускането си по далечните стъпала на стълбищното устройство.

— Някакви проблеми? — попита Стрийтър.

— Не и със сензора. — Найдълман се протегна и изключи интеркомната връзка на Стрийтър с Ортанк. — Но си мислех за Хач.

Долетя вой на предавателни механизми, след това отдолу се чу механичен стон и мощният винч започна да издига поредния товар от пръст и кал от разкопките.

— До камерата на съкровището остават само два метра и четирийсет — промърмори Найдълман, загледан в кофата, която изчезваше в кръга светлина над тях. — Деветдесет и шест инча.

Обърна се към Стрийтър.

— Искам всички, които не са ни необходими, да напуснат острова. Всички. Кажи им каквото ти хрумне, позови се на протеста или на щорма като извинение, както решиш. След като завърши смяната в два, изпрати на брега и копачите от нея. Следващата смяна ще довърши работата. Ще изтеглим съкровището горе в кофата, а аз сам ще изнеса меча. Ще трябва да се измъкнем колкото е възможно по-бързо. Може ли да се има доверие на Роджърсън?

— Той ще направи онова, което му наредя, сър.

Найдълман кимна.

— Докарайте „Серберъс“ и моя команден кораб близо до острова, но на безопасно разстояние от рифа. Ще използваме работните катери и като предпазна мярка ще разпределим съкровището на двата.

Той замълча за миг, погледът му блуждаеше някъде надалеч.

— Не мисля, че сме приключили с него — започна отново с тих глас, сякаш Хач изобщо не бе напускал мислите му. — През цялото време съм го подценявал, а може би го подценявам и сега. След като се прибере у дома, той ще се замисли. Ще осъзнае, че ще са нужни дни, дори седмици, докато се сдобие със съдебно запрещение срещу нас. Може да си предявява член деветнайсети до посиняване. Ала дотогава всичко ще е вече въпрос само на научни спорове.

Той докосна ревера на Стрийтър.

— Кой би си помислил, че един милиард долара няма да са му достатъчни на това алчно копеле? Той ще се опита да състави някакъв план. Искам да разбера какъв ще е този план и да го спрем. От съкровището на Окъм ни делят броени часове и, в името на Бога, не искам никакви гадни изненади преди да сме се добрали до него. — Той рязко сграбчи ревера на Стрийтър. — И моля те, каквото искаш прави, но не допускай Хач да стъпи отново на острова. Може да ни докара големи бели.

Стрийтър отвърна с безстрастен поглед.

— Предлагате ли някакъв конкретен начин да се справим с него?

Найдълман пусна ревера му и отстъпи крачка назад.

— Винаги съм те смятал за творчески мислещ и находчив моряк, мистър Стрийтър. Оставям те да решиш този проблем съобразно преценката си.

Стрийтър за миг повдигна вежди — може би в очакване, а може би бе просто мускулен спазъм.

— Слушам, сър — отвърна той.

Найдълман се наведе напред и отново включи интеркомната му връзка.

— Дръж ме в течение, мистър Стрийтър.

След това се качи на асансьора и отново се спусна надолу. Стрийтър се обърна към стълбищното устройство и в следващия миг също изчезна.