Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riptide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 53гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2009)

Издание:

ИК „Коала“, 2000

ISBN 9S4-530-064-7

История

  1. —Добавяне

11.

Точно в два следобед „Плейн Джейн“ се понесе бавно по тихата вода и се освободи от последните вълма мъгла, обвили остров Рагид. Пред себе си Хач виждаше очертанията на белия „Серберъс“, който се люлееше на котвата си: дългата му, стройна надстройка бе ниско над водата. Забеляза близо до водолинията отворен люк, в чиито рамки се очертаваше силуетът на високата и слаба фигура на капитана, който очакваше пристигането му.

Хач намали газта до нула и се насочи под ъгъл към „Серберъс.“ Под сянката на кораба бе хладно и тихо.

— Хубава лодчица си имате тук — извика Хач, докато заставаше току до капитана.

Пред „Серберъс“ „Плейн Джейн“ изглеждаше като джудже.

— Най-големият във флотилията на „Таласа“ — отвърна Найдълман. — На практика това е плаваща лаборатория и базов изследователски център. Не можем да свалим на острова цялата екипировка. Големите уреди — електронните микроскопи и ускорителят за датировка с въглерод–14, например — ще си останат на борда на кораба.

— Чудех се за този харпун на носа — рече Хач. — Да не би когато на екипажа му доскучее, да си прострелва по някой и друг син кит?

Найдълман се усмихна.

— Харпунът издава произхода на кораба, приятелю. Той е бил проектиран преди шест години от норвежка фирма като класически китобоен кораб. След това дойде международната забрана за лов на китове и корабът се превърна в скъпоструващ бял слон, преди още да бъде напълно оборудван. „Таласа“ го купи на отлична цена. Всичките балки за изтеглянето на китовете и за одирането им бяха снети, ала на никой не му и хрумна да махне харпунното оръдие. — Той кимна с глава назад. — Хайде, ела да видим с какво са се заели момчетата.

Хач привърза „Плейн Джейн“ на борд на „Серберъс“, след това изкачи трапчето до отворения люк. Последва Найдълман по боядисания в светлосиво дълъг коридор. Капитанът го преведе през няколко празни лаборатории и един салет и спря пред врата, на чиято табела пишеше „Компютърна зала“.

— Зад тази врата имаме повече компютърна мощ, отколкото някой малък университет — рече Найдълман и в тона му се усети нотка на гордост. — Ала въпросът не е само в скоростта на обработката на информация. Тук имаме и навигационна експертна система и автопилот с неврална мрежа. На практика при аварийни ситуации корабът може да се управлява сам.

— Питам се къде ли са дянали всички хора? — рече Хач.

— На борда държим само минимален екипаж. Същото е и на останалите кораби. Философията на „Таласа“ е да поддържа гъвкав екип. Ако се наложи, утре тук ще има дузина учени. Или дузина сондьори. Ние обаче се опитваме да работим с минималния и възможно най-способен екип.

— Съкращаване на разходите — кимна шеговито Хач. — Това сигурно много допада на счетоводителите на „Таласа“.

— Не е само това — отвърна напълно сериозно Найдълман.

— Взет е под внимание и въпросът за безопасността. Няма смисъл да се предизвиква съдбата.

Капитанът зави зад ъгъла на коридора и мина покрай тежка метална врата, която бе леко открехната. Хач надникна и видя различни спасителни средства, окачени на стената. Имаше и стелаж с ловни пушки и две по-малки, лъскави, метални оръжия, които не успя да идентифицира.

— Какви са тези? — попита той и посочи късите и дебели оръжия. — Приличат на миниатюрни прахосмукачки.

Найдълман надникна вътре.

— Арбалети — отвърна той.

— Моля?

— Нещо като отбранителни пушки. Изстрелват миниатюрни карбидно-волфрамови стрелички от типа на риболовните куки.

— Звучи по-болезнено, отколкото опасно.

Найдълман се усмихна леко.

— При пет хиляди изстрела в минута, изстреляни със скорост над хиляда километра в час, те наистина са доста опасни.

Той затвори вратата и провери дръжката й.

— Това помещение не бива да стои отворено. Ще трябва да поговоря със Стрийтър по въпроса.

— За какво, по дяволите, са ви необходими? — намръщи се Хач.

— Не забравяй, Малин, „Серберъс“ не винаги е в тъй спокойни води, както да речем във вътрешността на Мейн — отвърна капитанът и го поведе по коридора. — Често ни се налага да работим в пълни с акули води.

Найдълман се спря за миг пред една врата без табелка и почука силно.

— Зает съм! — чу се раздразнен глас.

Найдълман се усмихна съучастнически на Хач и отвори вратата, зад която се оказа слабо осветена кабина. Хач последва капитана, препъна се в нещо, огледа се примигвайки, докато свикне със слабото осветление. Видя, че на отсрещната стена финестрините бяха изцяло затворени от лавици с електронна екипировка: осцилоскопи, компютри, безброй специализирани електронни уреди, за чието предназначение Хач дори нямаше представа. Подът бе покрит до глезен с разхвърляни хартии, смачкани кутийки от безалкохолни напитки, опаковки от бонбони, мръсни чорапи и бельо. Една койка до отсрещната стена бе покрита с истински хаос от чаршафи и завивки, част от които бяха разхвърляни и по пода. Стаята бе изпълнена с мирис на озон и загряла електроника, а единствената светлина идваше от многобройните примигващи екрани. В центъра на целия този хаос седеше разрошеният мъж с шарената риза и бермудките — гърбом към тях той набираше трескаво нещо на клавиатурата си.

— Кери, можеш ли да ни отделиш минутка? — попита Найдълман. — С мен е доктор Хач.

Уопнър се извърна от екрана.

— Представлението е твое — рече той с висок, раздразнен тон. — Но искаш всичко да стане навреме, досущ като вчера. — Той произнесе думата като „фчера“. — Последните четирийсет и осем часа се опитвам да свържа мрежата и не съм свършил и за пет цента работа по дешифровката на дневника.

Найдълман се усмихна снизходително.

— Сигурен съм, че ти и доктор Сейнт Джон ще можете да отделите по няколко минути на основния съдружник в експедицията.

— Доста техника сте струпали тук — отбеляза Хач, докато затваряше вратата зад гърба си. — Това вляво да не би да е САТ-сканер?

— Голям майтап. — Уопнър повдигна очилата на носа си и изсумтя презрително. — Нима мислите, че е нещо особено? Това тук е само резервната система. Основната техника бе откарана на острова вчера сутринта. Е, това вече е нещо.

— Приключи ли с он-лайн тестовете? — попита Найдълман.

— Сега минавам последните серии — отвърна Уопнър, тръсна кичур коса от челото си и се обърна към екрана.

— Един екип завършва с инсталирането на мрежата на острова този следобед — рече Найдълман на Хач. — Както каза. Кери, това е дублиращата система, точно копие на онази на остров Рагид. Скъпичко е да се действа така, но спестява време. Кери, покажи му какво имам предвид.

— Слушам, сър.

Уопнър удари няколко клавиша и екранът на монитора над главата му замига. Хач вдигна глава и видя как на екрана се появява разграфената територия на остров Рагид, която се въртеше около оста си.

— Основните програми за търсене са дублирани тук.

След още няколко натиснати клавиша върху картината на острова се появиха тънки зелени линии.

— Свързани са с оптични кабели към централния хъб.

Найдълман посочи екрана.

— Всичко на острова — помпите, турбогенераторите, компресорите и товарните стрели — са сервоуправлявани чрез мрежата. Ще бъдем в състояние да контролираме всичко на острова от командния център. Едно нареждане и помпите ще задействат; втора команда ще задвижи някой винт; трета ще изгаси лампите в офиса ти и тъй нататък.

Хач посочи въпросително друг екран, на който бе излязло изображението от птичи поглед на средновековно на вид селище. Малки фигурки на рицари и магьосници се бяха подредили в различни вериги за отбрана и нападение.

— Това е „Мечът на Блакторн.“ Интерактивна игра, която съм програмирал. Аз съм тайният автор на три он-лайн игри. — Той издаде долната си устна напред. — Притеснява ли ви това?

— Не, стига капитанът да не се притеснява — отвърна Хач и погледна към Найдълман.

Чу се силно изсвирване и на един от екраните се появи поредица от числа.

— Това е — рече Уопнър, докато преглеждаше данните. — „Сцила“ е готова.

— „Сцила“ ли? — попита Хач.

— Аха. „Сцила“[1] е системата на борда на кораба. „Харибда“ е другата система — на острова.

— Проверката на мрежата е приключена — обясни Найдълман. — След като завърши инсталацията на острова, ни остава само да прехвърлим програмите в „Харибда.“ Всичко се тества първо тук, след това се зарежда на острова. — Погледна часовника си. — Имам да свърша още това-онова. Кери, знам, че доктор Хач би искал да чуе още нещо за работата ви с доктор Сейнт Джон по разшифровката на макалъновия текст. Малин, ще се видим горе.

Найдълман излезе от кабината и затвори вратата подире си.

Уопнър отново заблъска яростно клавишите и след малко Хач се почуди дали младежът не бе решил да го игнорира напълно. Сетне, без да откъсва очи от терминала си, Уопнър вдигна от пода една маратонка и я запрати към далечната стена. Тя бе последвана от тежко томче с меки корици със заглавие „Кодиране на програмна мрежа с езика C++.“

— Хей, Крис! — извика Уопнър. — Време е за изложението на кучета и понита!

Едва сега Хач разбра, че Уопнър най-вероятно се целеше в малка вратичка в далечния край на кабината.

— Позволете — рече той и пристъпи към вратата. — Мерникът ви не го бива много.

След като отвори вратата Хач видя Кристофър Сейнт Джон, който седеше зад дървена маса в средата на кабината и бавно чукаше на пишеща машина „Роял“.

— Здравейте — рече Хач. — Капитан Найдълман ми предложи услугите ви за няколко минути.

Сейнт Джон стана, взе няколко стари тома от писалището си, а гладкото му, мазно лице се изкриви в придирчива гримаса.

— Радвам се, че сте при нас, доктор Хач — рече той и разтърси ръката му, без да изглежда особено доволен, че го прекъснаха.

— Наричайте ме Малин — усмихна се Хач.

Сейнт Джон леко се поклони и последва Хач в кабината на Уопнър.

Сейнт Джон сви устни. Дори и тук, на море, Хач усети някакъв дъх на прах и на паяжини, който витаеше около историка. „Мястото му е в някоя антикварна книжарница, а не в екип за търсене на съкровища“, помисли си той.

— Хер Найдълман има усещането, че втората половина от дневника съдържа жизненоважна информация за съкровището — рече Уопнър. — Тъй че сме предприели двупосочен подход за разшифроването му. Аз съм по компютрите, Крис се занимава с историята.

— Капитанът спомена сумата от два милиарда долара — рече Хач. — Как е стигнал до такова заключение?

— Ами — рече Сейнт Джон и се прокашля, сякаш се готвеше да изнесе лекция, — както при повечето пирати, флотилията на Окъм се е състояла от сбирщина най-различни пленени кораби: няколко галеона, няколко бригантини, един бърз шлюп, и, аз смятам така — голям кораб на Източноиндийската компания. Общо девет на брой. Знаем, че са били толкова натоварени, че били изгубили до опасна степен маневреността си. Достатъчно е само да се пресметне товароподемността им и да се съчетаят данните с манифестите на корабите, които Окъм е плячкосал. Знаем, например, че Окъм е завзел четиринайсет тона злато само от испанската „сребърна“ флотилия и десет пъти повече сребро. От други кораби е плячкосал товари с перли, кехлибар, диаманти… Да не споменаваме църковна утвар, завзета от испанските колонии в Мейн.

Той машинално поправи папийонката си, а лицето му лъсна от удоволствие след този речитатив.

— Извинявай, но наистина ли каза четиринайсет тона злато? — попита смаяният Хач.

— Точно така — отвърна Сейнт Джон.

— Нещо като плаващ Форт Нокс[2] — кимна Уопнър и облиза устни.

— Освен това там е бил Мечът на Архангел Михаил — добави Сейнт Джоунс. — Тук си имаме работа с най-голямото пиратско съкровище, събирано някога. Окъм е бил умен и надарен, образован мъж, от което следва, че е бил и толкова по-опасен.

Той извади тънка пластмасова папка от лавицата и я подаде на Хач.

— Тук е кратката му биографична справка, която един от учените ни подготви. Мисля, че за първи път ще видите, че легендите не преувеличават. Репутацията му е била толкова ужасяваща, че е било достатъчно само да влезе в някое пристанище с флагманския си кораб, да развее „Веселия Роджър“, да гръмне веднъж и всички граждани, воглаве със свещеника, да се втурнат да му носят скъпоценностите си.

— А девствениците? — извика Уопнър с широко отворени, блеснали очи. — Какво е ставало с тях?

Сейнт Джон замълча, после се подсмихна.

— Кери, наистина ли те интересува?

— Всъщност не — отвърна Кери невинно. — Просто исках да узная.

— Знаеш много добре какво е ставало с девойките — сопна му се Сейнт Джон и се обърна отново към Хач. — Окъм е имал на бордовете на деветте си кораба около две хиляди мъже. Големите екипажи са му били необходими за абордажите и за обслужването на топовете. На тези хора са им били давани двайсет и четири часа — тъй да се каже „градски отпуск“ — в нещастния град. Резултатите от това са били доста ужасни.

— Не само корабите са разполагали с дванайсетинчови стволове, ако разбираш какво имам предвид — рече похотливо Уопнър.

— Виждаш какво трябва да понасям — кимна Сейнт Джон на Хач.

— Ужасно, ужасно съжалявам за това, старче — отвърна Уопнър с нарочно изопачен английски акцент. — Някои хора нямат чувство за хумор — подхвърли той на Хач.

— Успехът на Окъм — продължи веднага Сейнт Джон, — е бил задължителен. Той не е знаел обаче как да зарови такова огромно съкровище. Това не са ти сто фунта златни монети, които да заровиш тихомълком под някой камък. И точно тук на сцената се появява Макалън. А индиректно точно тук се появяваме и ние. Защото Макалън е писал тайните си дневници с шифър.

Той потупа книгите, които държеше под мишница.

— Това са текстове по криптография — обясни той. — Ето тази е „Полиграфия“ от Йоханес Тритемиус, публикувана към края на шестнайсети век. Това е първият трактат в Западния свят по въпроса на шифрите. А тази е „De Furtivius Literarum Notis“ от Порта — текст, който всички шпиони от елизабетинската епоха са знаели наизуст. Разполагам с още половин дузина, които обхващат криптографското изкуство до времето на Макалън.

— Често ли са шифровали записките си по онова време? — попита обзетият от любопитство Хач.

Сейнт Джоунс се разсмя — смехът му приличаше по-скоро на закашлянето на тюлен — и бузите му се разтресоха за кратко.

— Често ли? На практика е било повсеместно, било е задължително изкуство в дипломацията и войните. Така например, в едно съобщение думата „орел“ може да бъде заместител за „крал Джордж“, а „жълт нарцис“ за „дублони“ — нещо от този сорт. Понякога са използвали просто азбучно заместване, където буква, число или символ са били замествани от буква в азбуката — едно към едно.

— А шифърът на Макалън?

— Първата част от дневника е написана с доста хитър монофоничен заместващ код. Втората… — е, още работим върху нея.

— Това е вече моята област — рече Уопнър и в тона му се прокраднаха нотки на гордост и ревност. — Всичко е в компютъра.

Той натисна някакъв клавиш и на екрана се появи дълга и безсмислена поредица:

АВЗ RQB7 E503LA W IEW D8P QL QS9MN WX 4JR 2К WN 18N7 WPDO EKS N2T YX ER9 W DEI FK IE DF9F DFS K DK F6RE DF3 V3E IE4DI EF 9GE DF W FEIB5 MLER BLK BV6 FI PET BOP IBSDF K2IJ BVF EIO PUOER WB3 OPDJK LBL JKF

— Тук е шифровият текст на първия код — обясни той.

— Как го разгада?

— О, моля те. Буквите в английската азбука се използват с определима повторяемост, „Е“ е най-използваната, „X“ — най-малко употребяваната. Създаваме нещо, което наричаме контактна диаграма на кодовите символи и чифтовете букви. И бам! Компютърът свършва всичко останало.

Сейнт Джон махна с ръка да го възпре.

— Кери съставя компютърните програми за атакуване на шифъра, но аз предоставям историческите данни. Без старите шифрови таблици компютърът ще е безпомощен. Той може да върши само онова, за което е програмиран.

Уопнър се обърна на място и се вторачи в Сейнт Джон.

— Безпомощен ли? Мога да докажа, че тази „голяма мама“ тук щеше да разгадае шифъра и без твоите безценни таблици. Само че щеше да й потрябва повече време, това е.

Уопнър се обърна към Хач:

— Е, за да съкратим цялата тази история, ето каква е дешифровката.

В светкавична последователност той набра няколко клавиша, екранът се раздели на две, като в едната му половина се показваше шифърът, а в другата — истинският текст. Хач с нетърпение се взря в него.

Втори юни, година 1696-а. Пиратът Окъм завзе флотилията ни, потопи корабите и изкла всички. Екскортиращият ни боен кораб най-скандално свали флага си, без да влезе в битка и капитанът се прости с живота си, ридаещ като хлапе. Единствено аз бях пощаден; окован във вериги ме отведоха в кабината на Окъм, където негодникът насочи сабята си срещу мен и рече: „Нека Бог сам си строи проклетите черкви, за теб имам друга задача. И след това сложи пред мен договора. Нека този дневник бъде свидетел пред Бога, че отказах да подпиша…“

— Удивително — въздъхна Хач, след като стигна до края на текста. — Мога ли да прочета още нещо?

— Ще ти го принтирам — рече Уопнър и натисна един клавиш.

Принтерът забръмча тихо някъде в затъмнената кабина.

— В основата си — рече Сейнт Джон — дешифрираната част от дневника се отнася до пленяването на Макалън и до съгласието му под заплаха от смъртно наказание да проектира Наводнената шахта, след като намери подходящ остров. За съжаление след това, когато се заемат със строителството, Макалън преминава към нов шифър. Ние смятаме, че останалата част на дневника съдържа описание на проекта и строителството на самата шахта. И разбира се — тайната как да се проникне в помещението със съкровището.

— Найдълман каза, че в дневника се споменавало за Меча на Архангел Михаил.

— Има си хас! — прекъсна го Уопнър и натисна още няколко клавиша. Появи се нов текст:

Окъм излезе в морето с три от корабите си с надеждата да завладее някаква плячка покрай брега. Днес на брега стовариха един дълъг оловен ковчег, украсен със злато, ведно с няколко бурета, пълни със скъпоценни камъни. Корсарите казват, че в ковчега се съхранявал Мечът на Архангел Михаил, завзет от испански галеон и високо ценен от капитана, който го плячкосал най-безсрамно. Капитанът бе забранил ковчегът да се отваря и той е охраняван денем и нощем. Хората му се подозират един другиго и непрекъснато се карат. Ако не е строгата дисциплина, наложена от капитана, боя се, че всички скоро ще свършат лошо…

— А ето сега как изглежда вторият шифър.

Уопнър пак набра няколко клавиша и екранът отново се изпълни:

347194383739482932834740558278092847462564950488274826402982181872094820294820942867295762176109282762962923074204718021701027742057232832535395676178461265158194037303908210975025103498124921057325640497475607858058075070289357276518277248

— Старчето е захитряло — рече Уопнър. — Вече няма интервали, тъй че не можем да съпоставим буквите. И целият текст е само от цифри, няма нито една буква. Погледни го само, старият мръсник!

Сейнт Джон потрепна.

— Кери, необходимо ли е да използваш такъв език?

— О, необходимо е, старче, необходимо е.

Сейнт Джон погледна Хач така, сякаш искаше да му се извини.

— Дотук — продължи Уопнър — моето „животинче“ не приема нито една от красивите шифровални таблички на Крис. Затова взех нещата в собствените си ръце и предприех мощна фронтална атака. Докато тук си говорим, програмата си работи.

— Мощна фронтална атака ли? — попита Хач.

— Нали разбираш. Алгоритъм, който проверява целия шифрован текст и опитва всички възможни варианти за разшифровка по реда на вероятността им. Всичко е само въпрос на време.

— Въпрос на загуба на време — прекъсна го Сейнт Джон. — Аз работя върху нов комплект шифрови таблици от една холандска шифровална книга. Онова, което ни е необходимо тук, са повече исторически изследвания, а не допълнително компютърно време. Макалън е бил човек на своето време. Той не е измислил шифъра си от нищото; би трябвало да има исторически прецедент. Вече знаем, че това не е вариант на шекспировия или на розенкранцовия шифър, но съм убеден, че някой по-малко известен код в тези книги ще ни даде ключа към разшифроването.

— Я си затваряй устата! — прекъсна го безцеремонно Уопнър. — Погледни реално на нещата, Крис, никакви стари книги няма да разгадаят този шифър. Той е само за компютъра. — И той потупа гальовно най-близката от машините си.

После се завъртя със стола и отвори вратата на нещо, което Хач определи като медицински фризер с лавици, върху които обикновено се съхраняват проби от тъкани. Извади оттам сандвич със сладолед.

— Някой да иска един „Голям“? — попита той и го размаха.

— По-скоро бих изял някой буламач от крайпътна кръчма на магистралата М–1 — отвърна с отвращение Сейнт Джон.

— Ама и вас британците си ви бива в приказките — рече с пълна уста Уопнър. — Та вие слагате месо и в тортите си, за Бога. — Той размаха сандвича си като оръжие. — Това, което виждаш тук, е идеалната храна. Мазнини, протеин, захар и въглехидрати. Споменах ли мазнини? Човек може да живее вечно с това нещо.

— И той сигурно ще го направи — рече Сейнт Джон, обръщайки се към Хач. — Трябва да видиш колко кашона е складирал в кухнята на кораба.

Уопнър се намръщи.

— Какво, да не смяташ, че ще намеря достатъчно „Големи“ в това шибано градче, за да задоволя вкуса си? Едва ли. Петната по оцапаните ми гащи са по-дълги от главната му улица.

Хач си помисли, че навярно бе добре, дето Уопнър с неговия бруклински акцент и шарени ризи, имаше малко причини да посещава града. В мига, в който стъпеше в Стормхейвън, той щеше да се превърне в обект на удивление. Реши, че е време да смени темата.

— Следващият ми въпрос може да прозвучи глупаво. Но какво точно представлява Мечът на Архангел Михаил?

Последва неловко мълчание.

— Ами, нека видим какво знаем — рече Сейнт Джон и сви устни. — Винаги съм смятал, че има украсена със скъпоценни камъни дръжка, разбира се, с гравиран сребърен и донякъде позлатен ефес, може би е с многогранно острие — в общи линии нещо такова.

— Но защо Окъм ще твърди, че това е най-ценният трофей на Карибите?

Сейнт Джон изглеждаше леко объркан.

— Не съм се замислял по този въпрос. Струва ми се, че не знам със сигурност. Навярно има някакво духовно или митично значение. Нали разбирате, нещо като испански Ескалибур[3].

— Но ако Окъм е притежавал такова голямо съкровище, защо ще оценява толкова високо самия меч?

Сейнт Джон погледна Хач с воднистите си очи.

— Истината е, доктор Хач, че нищо в моята документация не сочи какво точно е представлявал Мечът на Архангел Михаил. Споменава се единствено, че е бил грижливо пазен и дълбоко почитан предмет. Затова се боя, че не мога да отговоря на въпроса.

Аз знам какво е представлявал мечът — рече ухилен Уопнър.

— Какво? — попита Сейнт Джон, усетил се като паднал в капан.

— Нали знаете как се чувстват мъжете след толкова време, прекарано в морето, без наоколо да има жени. Мечът на Архангел Михаил е бил…

Фразата му затихна в последвалото пикантно мълчание, а лицето на Сейнт Джон разцъфна в шокирано и възмутено изражение.

Бележки

[1] Сцила и Харибда — (мит.) Тъй като Посейдон бил влюбен в Сцила, ревнивата му съпруга Амфитрита я превърнала в чудовище с кучешки глави и я заселила в една пещера до Месинския проток. Срещу нея в пещера на сицилийския бряг живеела Харибда, дъщеря на Посейдон и Гея, превърната в чудовище и захвърлена в морето от Зевс. Когато някой кораб преминавал през протока близо до Сцила, тя изтръгвала моряците му, за да ги изяде. Ако корабът успеел да се измъкне, минавал близо до Харибда, която го всмуквала във водовъртежите си. Оттук — и изразът „Да минеш между Сцила и Харибда.“ — Б.пр.

[2] Форт Нокс — хранилището на златните запаси на Съединените щати. — Б.пр.

[3] Ескалибур — погрешно изписваното и произнасяно име „Калибурн“ на митичния меч на крал Артур, който той или изтръгнал от скалата, в която бил забит, или му бил предаден от Дамата от езерото. — Б.пр.