Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (64)

63.

Офисите на компанията за недвижими имоти „Норт коуст“ се намираха в малка жълта сграда на площада срещу редакцията на „Стормхейвън газет.“ Хач седеше до едно писалище, пиеше слабо кафе и зяпаше разсеяно таблото за обявления, обсипано със снимки на имоти. Под заглавието „Страхотна сделка“ зърна нещо, което можеше да бъде само старата къща на Хейглър: със строшен гръбнак, леко килната, ала още красива в старомодността си. „129 500 долара — и тя е ваша“ — пишеше върху картичката. — Построена през 1872-а година. „Шестнайсет декара, централно отопление с нафта, 3 спални, 2 бани.“ „Трябваше да се спомене и централна вентилация“, помисли си кисело той като гледаше зеещите дупки в дървената обшивка и пропадналите прагове. До тази снимка имаше друга — на предвзета стара, облицована със застъпващи се дъски къща на „Сандпайпър лейн“, разположена между два гигантски скалисти клена. Притежавана през последните петдесет години от мисис Лайнс, вече починала. „Не просто имот — се четеше на придружаващата я картичка, — а част от историята.“ Хач се усмихна като си спомни с какво усърдие преди повече от трийсет години той и Джони бяха украсили с гирлянди от тоалетна хартия тези кленове по време на празника на Вси светии.

Погледът му пробяга по следващата колона от снимки. „Къщата мечта от Мейн!“ — пишеше върху най-близката картичка, от която направо се лееше ентусиазъм. „Автентична архитектура от Втората империя до последния детайл. Зимна градина, еркерни прозорци, гледка към океана, опасана цялата от тераса, собствен кей. Оригинални пристройки. 329 000 долара.“ Под картичката бе снимката на собствената му къща.

— О! — влетя Дорис Боудич. — Не виждам защо трябва да стои още. — Тя смъкна снимката от таблото и я пусна върху най-близкото бюро. — Не искам да кажа нищо лошо, но си мислех, че грешите, като не свалихте малко от тази толкова висока цена. Ала на двойката от Манчестър не й мигна окото.

— Така ми и казаха.

Хач се учуди от нотката на съжаление в тона си. Вече нямаше причина да остава тук, никаква причина. Ала въпреки факта, че още не бе напуснал града, той вече усещаше как му липсват огладените от вятъра и вълните камъчета по брега, потракването на стоманените фалове по мачтите, непоколебимата изолираност на града. Ала сега съжалението му бе от съвсем друг характер: горчиво-сладка носталгия, която щеше да подхранва спомена. Той погледна през прозореца отвъд залива към няколкото назъбени скали, единственото, останало от остров Рагид. Неговата работа — работата на три поколения от семейството му в Стормхейвън — бе завършена.

— Сключването на сделката ще бъде в Манчестър — натрапи се веселият глас на Дорис. — Банката им пожела да стане така. Ще ви видя ли там следващата седмица?

Хач се изправи и поклати глава.

— Мисля да изпратя адвоката си. Ще поемете ли грижата всичко да се опакова и да се изпрати на този адрес?

Дорис пое предложената й визитка и се взря в нея.

— Да, доктор Хач, разбира се.

Хач кимна, излезе навън и се спусна бавно по стълбите. Това бе последната част от работата; вече бе изпил бутилка газирана вода с бакалина Бъд и се бе обадил на икономката си в Кеймбридж. Спря за миг, след това заобиколи колата си и отвори вратата.

— Малин! — чу познат глас.

Хач се обърна и видя Сейнт Джон да се клатушка в неравен тръс към него, като се опитваше да не разпилее многобройните папки, които стискаше под мишница, и едновременно да запази равновесие по неравния калдъръм.

— Кристофър! — отвърна с искрена радост той. — Телефонирах ти тази сутрин да се сбогуваме, но ми казаха, че вече си заминал.

— Убивах последните си часове в библиотеката — отвърна Сейнт Джон и премигна на слънцето. — От „Таласа“ изпращат корабче да откара последните пет-шест души, които останахме, до Портланд. Трябва да пристигне до половин час.

Той стисна по-здраво папките си, тъй като палавият бриз заплашваше да разпилее скъпоценните му книжа по площада.

— В библиотеката на Стормхейвън ли? — попита с усмивка Хач. — Съчувствам ти.

— Всъщност оказа се доста полезно местенце. Намерих тъкмо онази част от местната история, която ми бе нужна.

— За какво?

Сейнт Джон потупа по папките си.

— Как за какво, ами за монографията ми за сър Уилям Макалън, разбира се. Ние отворихме тук цяла нова страница в историята от времето на Стюартите.

Дълбокият бас на корабна сирена раздрънча прозорците на площада и Хач вдигна глава — стройна бяла яхта навлизаше по канала и приближаваше пирса.

— Подраниха — рече Сейнт Джон. Той неловко намести папките си и протегна ръка. — Благодаря ти, Малин.

— Няма за какво — отвърна Хач. — Всичко най-хубаво, Кристофър.

Хач погледа как историкът се спусна надолу по хълма към кея. След това се качи в ягуара, затвори вратата и запали двигателя.

Излезе от площада и насочи колата на юг към крайбрежен път 1А за Масачузетс. Караше бавно, наслаждаваше се на соления въздух, на игрите на слънчевите зайчета и сенките по лицето му, докато минаваше под старите дъбове, които обрамчваха тихите улици.

Наближи пощата на Стормхейвън и спря до бордюра. Там, кацнала на крайния стълб на дъсчената ограда, седеше Изабел Бонтер. Беше облечена с тънко кожено яке и къса пола в цвят слонова кост. На тротоара до нея лежеше голяма пътна чанта. Тя се обърна към него и вдигна палец.

— Как си, моряко? — извика тя.

— Добре. Но ако бях на твое място щях да внимавам. — Той кимна към загорелите й бедра. — Тук червените жени ги изгарят, нали знаеш?

Тя се разсмя силно.

— Само да опитат! Старейшините на града ти са до един дебели. Мога да ги надбягам всичките. Дори и с тези токчета.

Тя приближи, надвеси се към прозореца и опря лакти на дясната врата.

— Какво те забави толкова?

— Търси вината у Дорис, агентката по недвижими имоти. Искаше да се наслади на всяка секунда от трудно сключената сделка.

— Няма значение — престори се, че се цупи Бонтер. — И без това бях заета. Много заета — опитвах да реша какво да правя с дела си от съкровището.

Хач се усмихна. И двамата знаеха, че от острова не бе спасено нищо; съкровището никога, никога не би могло да бъде извадено.

Тя въздъхна преднамерено силно.

— Както и да е, готов ли си най-сетне да ме отведеш от този ужасен град? С нетърпение очаквам да потъна някъде сред шум, прах, просяци, всекидневни вестници и площад „Харвард“.

— Качвай се тогава — Хач се пресегна и отвори вратата.

Ала тя продължи да стои наведена над прозорчето и да го гледа насмешливо.

— Ще ми позволиш ли да те черпя една вечеря, а?

— Разбира се.

— А след това най-накрая ще видим как докторите янки пожелават лека нощ на младите дами.

Хач се усмихна.

— Мисля, че вече отговорихме на този въпрос.

— А, не, тази вечер ще е по-различно. Тази вечер няма да я прекараме в Стормхейвън. А и този път плащам аз.

Тя се усмихна, бръкна в ръкава на блузата си и извади масивен златен дублон.

Хач погледна изумен едрата монета, която изпълваше дланта й.

— Къде, по дяволите, го намери?

Усмивката на Бонтер се разшири още повече.

— В медицинския ти пункт, естествено. Намерих я, докато търсех радметъра. Първото — и последно! — съкровище от остров Рагид.

— Дай го тук.

— Извинявай, приятелю — засмя се Бонтер и дръпна ръка назад. — Принадлежи на онзи, който го е намерил. Нали не си забравил, че аз го изкопах. Не се безпокой. Ще ни стигне да си платим много, много вечери.

Тя хвърли чантата си на задната седалка, след което отново се наведе към него.

— А сега, за тази вечер. Давам ти избор. Отгоре или отдолу?

След това подхвърли монетата във въздуха. Тя проблесна на слънцето и огря прозорците на пощата.

— Искаш да кажеш „ези или тура“? — поправи я Хач.

— Не — отвърна Бонтер и шляпна монетата върху ръката си. — Отгоре или отдолу? Това са точните термини, нали?

Тя вдигна пръсти, погледна монетата и очите й се разтвориха похотливо.

— Качвай се, преди да са ни изгорили и двамата на кладата — разсмя се Хач и я издърпа в колата.

За броени секунди мощният ягуар ги изведе в покрайнините на града. След още две минути стигнаха до скалите отвъд Бърнт хед. Когато колата се изкачи на хребета на хълма, Хач зърна за последен път Стормхейвън в огледалото за обратно виждане: цветна картичка от миналото — пристанището, поклащащите се на котвите си лодки, белите дъсчени къщи, които намигаха откъм хълма.

А сетне, само в миг отразена слънчева светлина, всичко това изчезна.