Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (58)

57.

Джерард Найдълман стоя на колене пред ковчежето без да помръдне сякаш цяла вечност. Железните обръчи, които го обгръщаха, бяха срязани внимателно, един по един. Докато тънкият и точен лъч на ацетиленовата горелка срязваше поредната лента, тя пропадаше през процепите в металния под. Сега оставаше само една лента, отделена от ключалката на ковчежето, но прилепнала към страничната му стена поради дебелия слой ръжда.

Ключалката бе срязана, печатите — разчупени. Мечът беше вече негов.

И въпреки това Найдълман си оставаше неподвижен, с пръсти, положени върху капака. Всяко негово усещане бе сякаш усилено. Усещаше се тъй жив, тъй доволен, както никога не бе и сънувал, че може да се чувства. Сякаш целият му изминал живот до този момент бе безцветен пейзаж; сякаш бе живял единствено, за да се подготви за този миг.

Той пое бавно въздух, после отново. По тялото му пробяга лека тръпка — може би се дължеше на разтуптялото се сърце. След това бавно и благоговейно отвори капака.

Вътрешността на касетката попадаше в сянка, но Найдълман успя да зърне слабия проблясък на скъпоценни камъни. От тъй дълго затворената вътрешност се понесе топлото, ароматно ухание на смирна.

Самият меч лежеше върху парфюмирано кадифе. Той бръкна вътре и положи ръка върху ефеса, пръстите му се плъзнаха гладко между изкования от злато ефес и дръжката. Самото острие бе скрито във великолепна, обкована в злато и украсена със скъпоценни камъни ножница.

Той внимателно извади пъхнатия в ножницата меч. Кадифето, върху което бе лежал, мигом се разтвори в облак морав прах.

Вдигна меча — отбеляза с изненада тежестта му — и го пренесе внимателно под светлината.

Ножницата и ефесът бяха дело на византийски майстори, изработени бяха от масивно злато, датиращо може би от осми или девети век, и оформени по изключително рядък, наподобяващ рапира модел. Металните релефи и филигранът бяха изумително фини; в своите продължителни изследвания Найдълман никога не бе виждал по-изящни от тях.

Той вдигна ножницата и я обърна, за да улови светлината, и докато правеше това усети, че сърцето му едва не спря да бие. Лицевата страна на ножницата бе плътно покрита с шлифовани сапфири с почти невероятна дълбочина, цвят и яснота. Запита се каква земна сила би могла да придаде такъв богат цвят на един скъпоценен камък.

Вниманието му се насочи към ефеса. Върху защитната дъга и дръжката бяха инкрустирани четири изумителни рубина, всеки равностоен на прочутия Де Лонг Стар, който, както Найдълман добре знаеше, се смяташе за най-съвършеният скъпоценен камък на света. Но в дъното на главата на ефеса бе вграден голям двуостър рубин, който далеч надхвърляше по размери, цвят и симетрия Де Лонг. Този камък, помисли си Найдълман, докато обръщаше ефеса на светлината, няма равен на света.

Оплетката, пръстените за по-добър захват и контрагардът бяха украсени с ослепителна комбинация от сапфири във всички цветове на дъгата — черни, оранжеви, тъмносини, бели, зелени, розови и жълти и всеки със съвършената форма на двойна звезда. Той отново трябваше да си признае, че не бе виждал такива богати, дълбоки цветове. Дори в най-трескавите си мечти не си бе представял такива скъпоценни камъни. Всеки бе напълно уникален, всеки би получил най-високата цена на който и да е пазар. Ала да ги притежаваш всичките върху едно единствено произведение на византийското златарско изкуство бе невероятно. Подобен предмет не бе съществувал никога досега на този свят, нито пък щеше да съществува отново — той бе неповторим.

С напълно ясно съзнание Найдълман установи, че преценката му за меча не се оказа погрешна. Може би само бе подценил малко могъществото му. Това бе произведение на изкуството, което можеше да промени света.

И ето, най-сетне дойде мигът. Ефесът и ножницата бяха изключителни: а самото острие би трябвало да е невъобразимо. Той хвана дръжката в дясната си ръка, ножницата — в лявата, и започна да изтегля меча изтънчено бавно.

Залялата го вълна на огромно удовлетворение първо се превърна в объркване, сетне — в шок, а накрая — в почуда. Онова, което излезе от ножницата, бе надупчено, сплескано, деформирано парче метал. Беше олющено, нашарено, окислено в някакъв странен моравочерен цвят, опръскано с някакво бяло вещество. Извади го цялото и го изправи нагоре — вторачи се в злополучното острие — наистина, думата „острие“ едва ли му прилягаше изобщо. Почуди се леко какво ли можеше да означава това. С годините си бе представял този момент стотици, дори хиляди пъти. И всеки път мечът изглеждаше различно.

Но никога — като този тук.

Той посегна и погали грубия метал; учуди се на странната му топлина. Може би мечът е попаднал в пожар и се е стопил, а след това е бил добавен нов ефес. Ала що за пожар би причинил такова нещо? И що за метал бе това? Не беше желязо — инак би трябвало ръждата да е оранжева, не беше и сребро, което потъмнява, когато се окисли. А платината и златото изобщо не се окисляват. Но този бе много, много тежък, за да бъде калай или някакъв неблагороден метал.

Кой метал придобива морав цвят, когато се окисли?

Той обърна отново меча, извъртя го във въздуха и докато го правеше, си спомни християнската легенда за Архангел Михаил.

И тогава в главата му се оформи идея.

На няколко пъти нощем бе сънувал, че погребаният в основата на Наводнената шахта меч е буквално мечът от легендата: Мечът на самия Свети Архангел Михаил, победителят над сатаната. Когато в съня си погледнеше меча, изпитваше ослепяващо покръстване, досущ като Свети Павел по пътя към Дамаск. Бе намерил странно утешение във факта, че богатото му въображение в този миг му изневеряваше. Нито една от представите му не бе достатъчно необикновена, за да обясни дълбоката почит и страха, които изпълваха старинните документи, където се споменаваше за меча.

Ала щом Свети Михаил — архангелът на Меча — наистина се е бил със сатаната, оръжието му би трябвало да е обгоряло и стопено по време на битката. Такъв меч не би приличал на никой друг.

Какъвто беше и този, който държеше в ръце.

Огледа го отново: в душата му се смесиха удивление, страх и несигурност. Ако това наистина бе такъв меч — а какво друго обяснение можеше да има? — тогава той бе доказателство, свидетелство за съществуването на друг свят; за нещо извън материята. Възкресението на такъв меч щеше да се превърне в грандиозно събитие.

„Да, да“, кимна вътрешно той. С такъв меч можеше да пречисти света; можеше да прогони духовния банкрут, да нанесе фаталния удар върху западащите религии на света и техните умиращи духовенства, да установи нещо ново за хилядолетия напред. Това, че държеше меча, не беше случайно; той го бе спечелил с потта и кръвта си; беше доказал, че е достоен за него. А той бе доказателството, за което бе копнял през целия си живот: неговото съкровище, по-скъпо от всичко друго.

С трепереща ръка той остави тежкото оръжие върху отворения капак на ковчежето. И отново се удиви от контраста между извънземната красота на ефеса и изкривената грозота на острието. Ала сега и то притежаваше някаква чудодейна страховитост; внушаваше възхитителен, почти свят ужас.

Сега той беше негов. И разполагаше с всичкото време на света да обмисли — и, може би след време да разбере — странната му и ужасна красота.

Той внимателно мушна острието в ножницата и хвърли поглед към ковчежето. Щеше да изнесе и него на повърхността; ковчежето си имаше своята собствена важна роля, свързана неделимо с историята на меча. Погледна през рамо и доволен видя, че Магнусен бе спуснала най-сетне кофата в ямата и бавно, като робот, я пълнеше с торби с монети.

Насочи вниманието си отново към ковчежето и към единствения метален обръч, който оставаше, залепнал за едната му страна с ръждата си. Необичаен начин да се привърже такова ковчеже. Определено щеше да е по-лесно металните ленти да се закрепят към пода на камерата със съкровището, отколкото да ги прекарваш надолу. За какво всъщност се държаха те отдолу?

Той се отдръпна и ритна последната метална лента, за да освободи ковчежето. Обръчът се строши и се стрелна с изумителна сила в дупката, сякаш бе прикрепен към голяма тежест.

Изведнъж се усети здраво разтърсване и камерата на съкровището се наклони силно. Десният й край се спускаше опасно като самолет, който пикира в силна турбулентност. Изгнили сандъци, платнени торби и бъчонки се затъркаляха откъм лявата стена, стовариха се върху пода, предизвиквайки дъжд от скъпоценни камъни, златен прах и перли. Подредените като цепеници златни слитъци се наклониха силно, след което се срутиха със силен трясък. Найдълман бе отхвърлен към ковчежето и той посегна да хване ефеса на меча. В ушите му кънтяха писъците на Магнусен, а очите му бяха широко отворени от удивление.