Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (57)

56.

Хач се облегна на стената на кладенеца: и страхът, и надеждата му се бяха изпарили, гърлото му пламтеше от викането. Споменът за случилото се в същия този тунел, погребан толкова време, отново бе негов, ала бе прекалено изтощен дори да изследва липсващите му елементи. Въздухът бе като задушливо, с отвратителна миризма одеяло и той разтърси глава, опитвайки да чуе по-ясно слабия, но настоятелен глас на брат си: „Къде си? Къде си?“

Изстена, свлече се на колене и отърка буза по грубия камък в опит да проясни ума си. Гласът продължаваше да упорства.

Хач отдръпна лице от стената и се заслуша.

Дочу отново гласа.

— Ало? — извика плахо в отговор той.

— Къде си? — долетя приглушеният глас.

Хач се обърна, опипа стените, опита се да се ориентира. Гласът изглежда идваше изпод плочата, която притискаше костите на брат му към каменния под.

— Добре ли си? — попита гласът.

— Не! — извика Хач. — Не! В капан съм!

Гласът ту заглъхваше, ту се чуваше. Може би, помисли си Хач, това бе самият той — който ту изпада в безсъзнание, ту идва на себе си.

— Как мога да помогна? — долетя до съзнанието му тайнственият глас.

Хач се замисли какво да отговори.

— Къде се намираш? — попита най-сетне той.

Приливът на адреналин му бе възвърнал донякъде пъргавината на мисълта; това обаче нямаше да трае дълго.

— В тунел — отвърна гласът.

— В кой тунел?

— Не знам. Води откъм брега. Лодката ми се разби, но аз се спасих. Спасих се по чудо.

Хач се замисли за миг, опитваше се да поеме малкото въздух, който беше останал. Имаше само един възможен тунел, за който можеше да става дума: тунелът на Джони.

— Ти къде си заседнал? — продължи гласът.

— Почакай! — извика Хач.

Дишаше тежко, заставяше се да съживи старите спомени. „Какво бе видял?“

… Имаше врата, запечатана отпред врата. Джони строши печата и пристъпи вътре. От тунела подухна и угаси клечката… Джони извика от изненада и болка… чу се само шум като че се влачеше нещо тежко… той потърси нова клечка кибрит, запали я и видя неумолимата стена пред себе си, с широки ивици кръв по основата й и там където се съединяваше с лявата стена. Кръвта сякаш извираше от цепнатините, бликаше навън, стичаше се надолу като челната стена на вълна, пълзеше по коленете и по гуменките му.

Хач изтри с трепереща ръка лицето си, смазан от силата на спомените.

Когато Джони отвори вратата, откъм тунела подухна ветрец. Ала когато Хач запали нова клечка, видя пред себе си само каменна стена, а и Джони бе изчезнал. Значи тунелът би трябвало да продължава отвъд стената. Като пристъпи в помещението, или като отвори вратата, или като разчупи печата — нещо бе задействало капана на Макалън. Масивна каменна плоча се бе придвижила по тунела, бе повлякла Джони и го бе смазала под себе си, натикала бе тялото му в това празно пространство и бе запечатала останалата част от водонепроницаемия тунел. Нямаше друго обяснение. Кладенецът, камерата, в която Хач бе затворен, сводестата стая горе — всичко това бе част от поддържащия механизъм на капана. А Макалън — или може би Ред Нед Окъм — не са искали някой да прониква в капана. Затова и самата сводеста стая бе зареден капан. Както бе разбрал Уопнър с цената на живота си.

— Там ли си още? — долетя гласът.

— Моля те, почакай.

Хач задиша тежко, опитваше се да следва хода на мислите си към това заключение. Тунелът, който той и Джони бяха открили, трябва да е бил тайният вход на Ред Нед Окъм, построен от Макалън за него — задната врата към съкровището. Ала ако някой търсач на съкровища би открил тунела откъм брега, Макалън е трябвало да намери начин да го спре. Отговорът му очевидно е бил капанът, който бе убил Джони. Масивно парче дялан камък, което се изтъркулва от единия край и смазва всеки натрапник, който не знае как да го обезвреди. Камъкът бе толкова изкусно измайсторен, че след като се върне на мястото си да изглежда като край на тунела и да предотврати по-нататъшни проучвания…

Хач се стараеше да не се разсейва. Значи, след като Шахтата бъде веднъж осушена, Окъм е трябвало да може да презареди капана, да изтъркаля камъка обратно и да продължи по тунела, за да си прибере плячката. Макалън, разбира се, е имал свои планове за Окъм, след като онзи стигне до самата Шахта. Ала пиратът е трябвало да повярва, че е предвидена за него задна врата към съкровището.

Тъй че е бил нужен прост лостов механизъм, а камъкът е трябвало да бъде тъй фино уравновесен, че и най-малкият натиск да причини придвижването му… натискът от тежестта на едно дете…

… Но защо тогава никой не се бе натъкнал на механизма за презареждане на капана по време на онова отчаяно търсене на Джони преди трийсет и една години…?

— Ей! — извика неочаквано той. — Там ли си още?

— Тук съм. Как мога да помогна?

— Имаш ли осветление? — извика Хач.

— Да, имам фенерче.

— Огледай наоколо. Кажи ми какво виждаш.

Последва пауза.

— Намирам се в края на тунел. От трите му страни има масивни камъни.

Хач отвори уста, закашля се и задиша учестено.

— Кажи ми за камъните.

Нова пауза.

— Големи плочи.

— От всичките три страни?

— Да.

— Има ли пукнатини или вдлъбнатини?

— Не, няма нищо.

Хач се опита да мисли.

— Ами тавана? — попита той.

— Има голям каменен трегер, някакви стари дъбови греди.

— Опитай гредите. Солидни ли са?

— Така мисля.

Последва мълчание, Хач се опита да поеме повече въздух.

— А пода?

— Покрит е с кал. Не мога да го разгледам много добре.

— Почисти го.

Хач изчака, повтаряше си на ум да не изпадне отново в безсъзнание.

— Той е настлан с камъни — долетя гласът.

У Хач припламна искрица надежда.

— Малки камъни ли?

— Да.

Искрицата се разгоря по-силно.

— Погледни по-внимателно. Някой от камъните не изглежда ли по-различен от другите?

— Не.

Надеждата угасна. Хач стисна с ръце главата си, отворил широко челюсти в борба за глътка въздух.

— Почакай. Има нещо. Ето тук в средата има един камък, който не е квадратен. Изострен е леко, прилича на ключалка. Поне така си мисля. Не е много по-различен.

Хач вдигна глава.

— Можеш ли да го отместиш?

— Чакай да опитам. — След кратка пауза онзи се обади: — Не, заклинен е здраво, а земята около него е твърда като бетон.

— Имаш ли нож?

— Не, но чакай… почакай един момент, ще опитам нещо друго.

Хач осъзна с мъка, че му се счува някакво дращене.

— Окей! — рече гласът и през преграждащата ги стена се понесе някаква нотка на възбуда. — Вдигам го вече. — Пауза. — В кухина под него има някакъв механизъм, дървен прът, досущ като лост или нещо подобно.

„Това трябва да е дръжката на лоста“, помисли си замаян Хач.

— Можеш ли да я изтеглиш? Да презаредиш?

— Не — долетя след малко гласът. — Здраво е забита.

— Опитай пак! — извика с последен дъх Хач. В мълчанието, което последва, бръмченето се появи отново — все по-силно и по-силно в ушите му; той се облегна на студения камък, опита се да се изправи, но най-накрая изгуби съзнание.

 

 

… След това се появи светлина и глас, а Хач се почувства така, сякаш се връщаше от някъде много далеч. Вдигна ръка към светлината, подхлъзна се и падна. Задиша въздуха, който вече не беше гъст и отровен, а леко ухаеше на море. Изглежда бе паднал в по-голям тунел, след като плочата, която бе смазала брат му, се бе изтъркаляла обратно.

Хач се опита да каже нещо, но само изграчи. Взря се отново в светлината, опитваше се да фокусира замъглените си очи и да познае кой бе зад нея. Повдигна се на треперещите си колене и видя, че в него се бе вторачил преподобният Клей, със спечена кръв около носа и с фенерче в ръка.

— Ти! — рече Клей и в тона му прозвуча огромно разочарование.

На врата му висеше голям тънък кръст от блестящ метал, единият му остър край бе изцапан с кал.

Хач се олюля, все още вдишваше възхитителния въздух. Силата му се възвръщаше, ала още не можеше да събере достатъчно енергия, за да говори.

Клей прибра кръста под ризата си и пристъпи по-близо, застана до ниския вход, където Хач бе стоял някога, преди повече от трийсет и една години.

— Намерих подслон близо до входа на тунела и чух виковете ти — рече проповедникът. — Успях да преместя лоста при третия си опит, стената в дъното се отмести и отвори тази дупка. Какво е това място? И какво търсиш тук?

Той се взря по-отблизо, освети с фенерчето си камерата.

— И какви са тези кости, които паднаха заедно с теб?

Хач вдигна ръка вместо отговор. След миг колебание Клей му подаде ръка и Хач се изправи, олюлявайки се.

— Благодаря ти — рече задъхано той. — Ти ми спаси живота.

Клей махна с ръка — жест на раздразнение.

— Това е тунелът, в който бе убит брат ми. А онези кости са неговите.

Клей широко отвори очи.

— О — рече той и бързо отмести лъча на фенерчето. — Много съжалявам.

— Видя ли някого другиго на острова? — попита бързо Хач. — Млада жена с гумирано яке? С тъмна коса?

Клей поклати отрицателно глава.

Хач затвори за миг очи и пое дълбоко въздух. След това посочи към новооткрития тунел.

— Той води към основата на Наводнената шахта. Капитан Найдълман е в камерата на съкровището. Трябва да го спрем.

Клей се намръщи.

— Да го спрем да направи какво?

— Той е на път да отвори ковчежето с Мечът на Архангел Михаил.

По лицето на проповедника пробяга сянка на съмнение.

Хач изпадна в пристъп на мъчително кашляне.

— Разбрах, че мечът е смъртоносен. Радиоактивен е.

Клей кръстоса ръце.

— Ако бъде изваден, той ще е в състояние да ни избие всички, а може би и половината от Стормхейвън.

Клей стоеше вторачен и мълчалив.

— Виж — рече Хач и преглътна трудно. — Ти беше прав. Не биваше изобщо да копаем за това съкровище. Ала сега вече е твърде късно. Не мога да го спра сам.

Лицето на проповедника придоби ново изражение; изражение, което Хач трудно можеше да определи. Лицето му започна да се променя, да светва, сякаш бе огряно от някаква вътрешна светлина.

— Мисля, че започвам да разбирам — рече той сякаш на себе си.

— Найдълман изпрати човек да ме убие — рече Хач. — Станал е неудържим.

— Да — отвърна Клей с неочакван плам. — Да, разбира се, че е станал неудържим.

— Можем само да се надяваме, че вече не е твърде късно.

Хач заобиколи внимателно пръснатите кости. „Спи спокойно, Джони“, рече едва доловимо той. След което поведе надолу по тесния, наклонен тунел. Уди Клей го следваше отблизо.