Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (56)

55.

— Какво има? — попита Бонтер, положила неподвижно ръка върху радметъра.

Ранкин й направи знак да замълчи.

— Минутка само. Нека компенсирам евентуални следи от радиация.

Главата му бе само на няколко сантиметра от екрана, окъпана в кехлибарена светлина.

— Господи — поклати глава изумен той. — Ето, всичко е наред. Няма грешка, не и този път. И двете системи са в синхрон.

— Роджър.

Той се отдръпна от екрана и прокара пръсти през косата си.

— Погледни това.

Бонтер се взря в екрана — назъбена плетеница от линии, подпряна от голяма черна ивица.

Ранкин се обърна към нея.

— Това, черното, е кухина под Наводнената шахта.

— Кухина ли?

— Огромна пещера, може би пълна с вода. Един Господ знае само колко е дълбока.

— Но…

— Преди не можех да получа ясни сигнали поради всичката тази вода в Шахтата. А после все не успявах да накарам тези сензори да действат в серии. Досега.

Бонтер се намръщи.

— Не разбираш ли? Това е пещера! Ние изобщо не си направихме труда да погледнем по-надълбоко от Наводнената шахта. Камерата на съкровището, самата Шахта — ние също, за Бога! — всички седим върху купола на тази проклета каверна. Това обяснява пропадането, разместванията на пластове, всичко.

— И това ли е построено от Макалън?

— Не, то е естествено. Макалън го е използвал. Подобна куполообразна пещера е геологично образувание — антиклинал в земната кора.

Той сбра длани като за молитва, след което вдигна едната си ръка към тавана.

— Тя разцепва скалата над нея и създава огромна мрежа от цепнатини и обикновено вертикална пукнатина — тръба — която навлиза дълбоко в земята, понякога на хиляда и повече метра. Тези Р-вълни, вибрациите по-рано… очевидно нещо се е случило в купола и е предизвикало резонанс. Това трябва да е част от същата подземна структура, която е създала естествените тунели, а Макалън…

Бонтер трепна изведнъж, защото радметърът в ръцете й изписука. Тя се вгледа в екранчето и синьото му трептене постепенно придоби жълт цвят.

— Дай да видя.

Ранкин набра серия от команди. Под едрите му пръсти клавишите изглеждаха съвсем малки. Горната половина на екранчето се изчисти, сетне се появи съобщение, изписано с ярки черни букви:

Засечени опасни равнища на радиация.

Посочете желаните измервания:

(йонизация/ джаули/ радове)

и степен:

(на секунди/ минути/ часове)

Ранкин натисна още няколко клавиша.

240,8 рада/час

Засечен бърз неутронен поток.

Възможно е общо радиационно замърсяване.

Препоръка: незабавна евакуация!

— По дяволите! Твърде късно е.

— Твърде късно за какво? — попита Ранкин.

— Той е отворил ковчежето.

Видяха как съобщението на екранчето се промени:

33.144 Рада/час

Общ фон — опасен!

Препоръки: стандартни обезопасяващи процедури.

— Какво е станало? — попита Ранкин.

— Не знам. Може би отново го е затворил.

— Да видим дали ще мога да установя вида на източника.

Геологът отново започна да натиска клавишите. След това се поизправи, но без да откъсва поглед от екранчето.

— О, Господи — прошепна той. — Няма да повярваш.

Прекъсна го удар с юмрук откъм наблюдателната площадка. Вратата се отвори с трясък и в залата влезе Стрийтър.

— Здрасти, Лайл! — рече Ранкин, преди да забележи пистолета.

Стрийтър погледна първо Ранкин, след това — Бонтер, после повтори същото в обратен ред.

— Хайде — рече той и посочи с пистолета към вратата.

— Хайде накъде? — попита Ранкин. — И защо с този пистолет?

— Ще предприемем кратко пътуване, само ние тримата — отвърна Стрийтър и кимна по посока на стъкления наблюдателен люк.

Бонтер мушна радметъра под пуловера си.

— Искаш да кажеш в Шахтата ли? — попита го изуменият Ранкин. — Там е адски опасно! Цялата конструкция виси върху…

Стрийтър опря пистолета о дясната ръка на Ранкин и натисна спусъка.

Трясъкът от изстрела бе шокиращо силен в затвореното пространство на Ортанк. Бонтер инстинктивно се извърна. После погледа назад и видя, че Ранкин бе паднал на колене и стискаше дясната си ръка. Между пръстите му се процеждаха тънки струйки кръв и капеха с тихо почукване на пода.

— Така ти остана една ръка, с която да се държиш — рече Стрийтър. — Ако искаш да я запазиш, си затваряй шибаната космата уста.

Той отново им даде знак да вървят към вратата и към платформата зад нея.

Ранкин изохка и се изправи на крака, погледна Стрийтър, после пистолета и бавно пое към вратата.

— А сега — ти! — обърна се шефът на екипа и кимна на Бонтер.

Бавно, за да е сигурна, че радметърът ще остане на мястото си под пуловерите й, тя се изправи и тръгна подир Ранкин.

— Внимавайте много — просъска Стрийтър и прибра пистолета. — Пътят надолу е дълъг.