Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (53)

52.

Бонтер предпазливо се заизкачва към наблюдателния пост, готова мигновено да се просне на пода, ала Ранкин се обърна и я видя. Устните му се разтвориха в широка усмивка, която се стопи, когато можа да я види по-добре.

— Изабел! — извика той и пристъпи напред. — Вир-вода си. И какво, по дяволите… та лицето ти е цялото в кръв!

— Няма значение — рече Бонтер, съблече мокрото си яке и пуловерите и ги изстиска.

— Какво се е случило?

Бонтер го погледна, питайки се колко да му довери.

— Корабокрушение — отвърна тя след миг.

— Господи. И защо не…

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го тя и навлече отново влажните дрехи. — Виждал ли си Малин?

— Доктор Хач ли? — попита Ранкин. — Тц.

Тихо избибипкване прозвуча от пулта и той побърза да погледне уреда.

— Тук нещата се развиват много странно. Копачите достигнаха желязната плоча над камерата със съкровището около седем часа. Найдълман ги освободи заради бурята. След това ме извика тук да сменя Магнусен и да наблюдавам основните системи. Почти всичко е изключено. Генераторите излязоха от строя, а резервните акумулатори не могат да поемат целия товар. Наложи се да изключа всички второстепенни системи. Комуникациите са прекъснати, тъй като светкавица удари кабелната връзка. Там долу действат сами.

Бонтер отиде до средата на залата и се взря през стъкления люк. Наводнената шахта бе тъмна, само дълбоко във вътрешността й се виждаше светлинка като от тлеещ въглен. Скелетът от греди и подпори, който изпълваше Шахтата, светеше мъждиво от отразената светлина на аварийните лампи.

— И кой е там, долу? — попита тя.

— Доколкото знам само Найдълман и Магнусен. Във всеки случай не видях никого другиго на мониторите. А те пък изключиха, когато генераторите излязоха от строя.

Той махна с палец по посока на мониторите от вътрешната телевизионна система, които бяха побелели от снежинки.

Ала Бонтер продължи да се взира в слабата светлинка от дъното на Шахтата.

— А Стрийтър?

— Не съм го виждал, откакто по-рано през деня ни дойде на гости цялата онази компания от лодки за лов на омари.

Бонтер се отдръпна от стъкления под.

— Найдълман дали е проникнал в камерата?

— Както ти казах, нямам видео-достъп. Единственото, с което разполагам, са данните от уредите. Поне сонарът за търсене на твърди тела сега дава по-ясни сигнали, след като бе изхвърлена пръстта. Опитах се да направя напречно сечение на…

Гласът му стихна и в същия миг Бонтер усети лека вибрация, едва доловимо потреперване. Погледна през прозорците и изведнъж я обля вълна от страх. Ала посмачканата водонепроницаема камера още сдържаше яростта на морето.

— Какво, по дяволите…? — прошепна Ранкин, взрян в екрана на сонара.

— Усети ли го? — попита Бонтер.

— Дали съм го усетил ли? Мога да го видя ето тук.

— Какво беше?

— Проклет да съм, ако знам. Доста по-плитък сигнал, за да е земетресение, а и не излъчва съответстващите Р-вълни. — Той бързо набра няколко клавиша. — Ето, отново спря. Обзалагам се, че е пропадане в някой страничен тунел.

— Виж какво, Роджър, нуждая се от помощта ти — рече Бонтер, постави мократа пластмасова чантичка върху един команден пулт и дръпна ципа й. — Виждал ли си машина като тази тук?

Ранкин продължаваше да следи монитора си.

— Каква е тя?

— Радметър. Използва се за…

— Чакай малко. Радметър ли? — Ранкин отмести погледа си от монитора. — Е, по дяволите. Ами да, знам какво е. Тези играчки не са никак евтини. Откъде го взе?

— Можеш ли да работиш с него?

— Малко или много — да. Минната компания, за която работех, използваше подобна машинка за проследяване на жилата от залежи при сринати пластове. Не беше обаче чак толкова усъвършенствана като тази.

Той приближи, включи уреда и набра няколко команди на миниатюрната клавиатура. На екрана се появи ярка триизмерна решетка.

— Насочваш този детектор — рече той и отмести приличащия на микрофон израстък — и той картира радиоактивния източник върху екрана. Силата на излъчването се обозначава цветово. Синьото и зеленото означават най-ниско равнище на радиация и така нагоре по спектъра. Бялото означава най-силно излъчване. Хм, това нещо се нуждае от калибриране.

Екранът бе изпъстрен със сини чертички и точици. Ранкин набра още няколко клавиша.

— По дяволите, получавам прекалено голям околен „шум“. Машинката сигурно се е побъркала. Като всички останали тук наоколо.

— Машината си работи добре — рече спокойно Бонтер. — Тя улавя радиацията от Меча на Архангел Михаил.

Ранкин я погледна и присви очи.

— Какво каза?

— Че мечът е радиоактивен.

Ранкин не сваляше очи от нея.

— Будалкаш ме.

— Не те будалкам. Радиоактивността е причината за всичките ни проблеми.

Бонтер бързо му обясни; Ранкин я бе зяпнал, а устните му мърдаха беззвучно под гъстата брада. Когато свърши, тя се приготви за неизбежния спор.

Ала такъв не последва. Ранкин продължи да я гледа, а косматото му лице изразяваше единствено объркване. То постепенно се проясни и той неочаквано кимна, при което и голямата му брада се заклати.

— По дяволите, това май е единственото обяснение за всичко. Питам се…

— Нямаме време за размишления — прекъсна го остро Бонтер. — Не бива да позволим Найдълман да отваря касетката.

— Да — рече бавно и все още замислен Ранкин. — Да, сигурно е адски радиоактивен, щом лъчението си пробива път чак до повърхността. Мамка му, той може да ни изпържи всичките. Нищо чудно, че техниката се държеше така. Чудо е, че сонарът се изчисти достатъчно, за да…

Думите застинаха недоизречени на устните му, когато погледът му отново се спря върху набора от уреди.

— Христос на колело — рече удивен той.