Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (51)

50.

Като се придържаше колкото е възможно по-близо до укритието на скалите, Бонтер пое от базовия лагер по тясната маркирана пътека, която се изкачваше към върха на острова. Изкачваше се скришно, непрекъснато спираше да се ослуша. Встрани от осветлението на лагера бе тъмно, толкова тъмно, че от време на време трябваше опипом да намира жълтите ленти, накъсани и плющящи силно в бурята. Калната пътека се издигаше и спускаше, следваше контура на острова. Беше мокра до кости, дъждът се стичаше на ручейчета по брадичката й, по лактите и по китките й.

Пътеката отново се издигна и тя стигна до върха. На неколкостотин метра пред нея бе скелетната конструкция на Ортанк, три лампи блещукаха на върха на кулата, а ярките квадрати на прозорците бяха като изрязани в нощната тъма. Високопроходимият влекач беше там, големите му издути гуми блестяха на дъжда. Два големи, празни метални контейнера бяха закачени за влекача. Отворът на Шахтата под кулата бе тъмен. Отдолу блещукаше призрачна светлина — идваше сякаш от голяма дълбочина. Дори и на фона на ревящата буря се чуваше тракането на машинарията, бръмченето на въздушните помпи.

Успя да зърне през прозорците на Ортанк някакъв тъмен силует, който се движеше бавно.

Запълзя напред, притисната към земята, като използваше за прикритие високата трева. След трийсетина метра спря отново и се скри зад група шипкови храсти. Оттук гледната й точка бе много по-добра. Силуетът бе с гръб към нея и тя зачака. Когато излезе на светло, различи широките рамене и дългата, мръсноруса коса на Ранкин, геолога. Изглежда беше сам.

Тя се поколеба; криеше радметъра от дъжда колкото бе възможно по-добре. Възможно бе Ранкин да знае как да го използва или поне да има по-добра представа от нея. Ала това означаваше да му се довери.

Стрийтър се бе опитал нарочно да ги убие. Защо? Вярно, той ненавиждаше Хач още от самото начало. Ала Бонтер не можеше да повярва, че това бе достатъчна провокация. Стрийтър не изглеждаше от типа хора, които действат безразсъдно.

Но ето, че Хач поиска да прекратят с разкопките.

Дали и други бяха замесени?

Странно, но не можеше да си представи открития, сърдечен Ранкин да е съучастник в предумишлено убийство. А що се отнася до Найдълман… тя дори не позволи на мислите си да тръгнат в тази посока.

Над главата й блесна ослепителна светкавица и тя се сви инстинктивно при гърма, който последва. Откъм базовия лагер се чу пращене и последният генератор изгасна. Светлините на върха на Ортанк примигнаха за миг и след това командната кула потъна в жълтеникавото зарево на аварийното осветление от акумулаторите.

Бонтер притисна радметъра още по-силно. Не можеше да чака повече. Права или не, но тя трябваше да направи своя избор.