Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (44)

43.

Клей стоеше на кърмовия релинг на своето корабче, което имаше само един дизелов двигател. Мегафонът висеше в кабинката, мокър и безполезен, поради късото съединение, причинено от дъжда. Той и останалите шестима протестиращи бяха намерили временно убежище от подветрената страна на големия кораб на „Таласа“ — корабът, който първоначално се опитаха да блокират.

Клей бе мокър до кости, ала чувството за загуба — горчивото чувство за празнота — се пропиваше по-надълбоко от влагата. Големият кораб, „Серберъс“, бе необяснимо защо пуст. Или бе празен, или на хората на борда им бе наредено да не се показват: въпреки сирените и виковете на палубата не се появи и един човек. Може би сгрешиха, помисли си нещастен той, че си поставиха като цел най-големия кораб. Може би трябваше да се насочат към острова и да блокират пирсовете. Те поне бяха населени: два часа по-рано група катери напусна острова, натоварени с пътници, отклониха се от флотилията на протестиращите и поеха с голяма скорост към Стормхейвън.

Той погледна към останките на протестната флотилия. Когато напускаха пристанището сутринта, той се чувстваше духовно силен: така убеден в правотата си, както беше на млади години, а може би и повече. Беше сигурен, че най-накрая за него нещата в града щяха да се променят. Че можеше най-сетне да стори нещо, да помогне на тези добри хора. Ала докато гледаше шестте облени от дъжда лодки, които се люлееха на вълните, призна пред себе си, че протестът, като всичко останало, което бе начевал в Стормхейвън, бе обречен на провал.

Председателят на кооперацията на ловците на омари Лемюъл Смит, спусна кранци и застана с лодката си до борда на Клей. Двете лодки се издигаха и се блъскаха една о друга в шибаното от дъжда море край тях. Клей се наведе на планшира. Косата му се бе слепнала по ъгловатия череп и целият му вид внушаваше чувство на обреченост.

— Време е да се връщаме, преподобни — извика ловецът на омари, стиснал здраво борда на лодката си. — Тази буря ще бъде чудничка. Може след като преминат пасажите със скумрия да опитаме отново.

— Тогава ще е вече твърде късно — опита се да надвика вятъра и дъжда Клей. — Белята ще е сторена.

— Ние изразихме своето становище — рече ловецът.

— Лем, работата не е да изразиш становище — каза Клей. — И аз съм мокър и ми е студено, както на теб. Но ние трябва да направим тази жертва. Трябва да ги спрем.

Ловецът на омари поклати глава.

— Няма да можем да ги спрем в това време, преподобни. Във всеки случай това щормче от североизток може и да свърши работата вместо нас.

Смит погледна с око на познавач нагоре, огледа небето, след това се обърна към сушата в далечината — призрачна синкава линия, която изчезваше в проливния дъжд.

— Не мога да си позволя да загубя лодката си.

Клей замълча. „Не мога да си позволя да загубя лодката си.“ Това бе всичко, изразено по най-лаконичния начин. Те не разбираха, че има и по-важни неща от лодки и пари. И навярно никога нямаше да разберат. Усети някакво странно присвиване около очите и установи изненадан, че плачеше. Няма значение: още две сълзи в безкрайния океан.

— Не бих искал да съм отговорен, ако някой загуби лодката си — успя да рече той, докато се извръщаше. — Прибирайте се, Лем. Аз ще остана.

Ловецът на омари се поколеба.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако дойдеш и ти. Можеш да се бориш срещу тях някой друг ден, но не можеш да се бориш с океана.

Клей махна с ръка.

— Може би ще сляза на острова, ще поговоря лично с Найдълман…

Думите му секнаха и той скри лице, преструвайки се, че е зает с нещо по лодката.

Смит го погледна за миг с разтревожените си, потънали в бръчки очи. Клей не го биваше много като моряк. Ала да кажеш на някой мъж какво да прави с лодката си бе непростима обида. Освен това Смит успя да зърне нещо, изписано по лицето на преподобния — някакво неочаквано, изпълнено с безразличие безразсъдство, което му даде да разбере, че каквото и да кажеше, щеше да е безполезно.

Той плесна планшира на лодката на Клей с ръка.

— Ами тогава най-добре да тръгваме. Ще слушам на канал 10.5, в случай, че се нуждаеш от помощ.

 

 

Клей остана в подветрената сянка на „Серберъс“ с работещ на празен ход двигател и загледа как последните лодки се насочиха към развълнуваното море. Шумът от двигателите им ту се усилваше, ту стихваше с поривите на вятъра. Загърна се по-добре с мушаменото яке и се опита да се задържи стабилно върху мократа палуба. На седем-осем метра от него плавно извитите форми на белия корпус на „Серберъс“ се издигаха и спадаха — корабът беше устойчив като скала във водата и вълните безшумно отминаваха под него.

Клей машинално огледа корабчето си. Трюмните помпи работеха равномерно и изхвърляха струи вода зад борда; двигателят мъркаше приятно, а му бе останало и достатъчно гориво. Сега, след като бе стигнал до тук — сега, след като бе останал сам и единствен Всемогъщият му бе другар — той изпита странно чувство на покой. Може би бе грях да очаква толкова много от хората на Стормхейвън. Не можеше да разчита на тях, но можеше да разчита на себе си.

Щеше да изчака малко, преди да се насочи към остров Рагид. Разполагаше с лодка и с предостатъчно време. С всичкото време на света.

Стиснал здраво щурвала той гледаше как останките от флотилията се насочиха обратно към Стормхейвън. Скоро щяха да се превърнат в далечни, призрачни очертания на фона на прогизналото сиво небе.

Той не забеляза работния катер, който се отдели от острова и като се клатеше силно надлъжно и напречно, с виещ извънбордов мотор, когато винтът му изскачаше над водата, си запробива с мъка път към входния люк от другата страна на „Серберъс“.