Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (31)

30.

Към полунощ в океана се разви онзи вид мазно, бавно вълнение, което често се появява след лятна буря. Хач се изправи иззад писалището си и с бавни крачки отиде до прозореца на затъмнения си кабинет в сглобяемата къщичка. Загледа се отвъд тъмните фургони на базовия лагер, търсеше светлинки, които да подсказват, че съдебният лекар най-сетне пристига. По тъмната вода се носеха призрачни ивици от пяна. Лошото време изглежда бе издухало мъглата от острова и на хоризонта се виждаше сушата — неясен бряг, който фосфоресцираше под обсипаното със звезди небе.

Въздъхна, извърна се от прозореца и машинално масажира бинтованата си ръка. Бе останал в кабинета си през цялото време, докато вечерта премина в нощ, не му се искаше да помръдне дори да запали осветлението. В тъмнината сякаш бе по-лесно да избегне да гледа към количката с покритата с бял чаршаф и с неправилни форми фигура. Беше му по-лесно да отхвърли всички мисли и тихия шепот, които продължаваха да нахлуват от дълбините на съзнанието му.

Чу се леко почукване и дръжката на вратата се завъртя. Лунната светлина очерта слабия силует на застаналия на прага капитан Найдълман. Той влезе във фургона и изчезна в тъмната сянка на един стол. Чу се подраскване и стаята за миг се освети в жълто — палеше лулата си; тихият шум от всмукването стигна до ушите на Хач миг преди мирисът на турския тютюн „Латакия“.

— Значи още го няма съдебният лекар, така ли? — попита Найдълман.

Мълчанието на Хач бе достатъчен отговор. Бяха поискали да пренесат Уопнър на сушата, но съдебният лекар, придирчив и подозрителен човек, който бе пристигнал чак от Мачияспорт, настоя колкото е възможно по-малко да местят трупа.

Капитанът пуши известно време мълчаливо, а единственият знак за присъствието му бе проблесването от време на време на огънчето на лулата.

— Малин? — рече тихо той.

— Да — отвърна Хач, гласът му излезе пресипнал, сякаш не беше неговият собствен.

— Това бе ужасна трагедия. За всички нас. Аз много обичах Кери.

— Да — съгласи се отново Хач.

— Спомням си — продължи капитанът, — веднъж ръководех екип по дълбоководно спасяване край остров Сейбъл. Гробището на Атлантика. Имахме шестима водолази в барокамерата, правеха декомпресия, след като се бяха спускали до сто метра дълбочина до една нацистка подводница, натоварена със злато. Нещо стана и люкът на камерата се повреди.

Хач го чу как се размърда на стола си.

— Можеш да си представиш какво стана. Масирана емболия. Първо ти пръска мозъка, а после спира и сърцето.

Хач не отвърна нищо.

— Един от тези млади водолази бе моят син.

Хач погледна към тъмната фигура.

— Съжалявам много — рече той. — Нямах и представа, че…

Изведнъж се спря. „Нямах представа, че си бил баща. Или съпруг.“ Всъщност, той не знаеше нищичко за личния живот на Найдълман.

— Джеф бе единственото ни дете. Смъртта му бе много тежък удар и за двама ни, и жена ми — Аделаид — ами, тя просто не можа да ми го прости.

Хач продължи да мълчи, спомни си неподвижните черти на лицето на майка си в онзи ноемврийски следобед, когато научиха за смъртта на баща му. Тя бе взела порцеланов свещник от лавицата над камината, избърса го разсеяно с престилката си, върна го на място, сетне взе друг, избърса и него, отново и отново. Лицето й бе сиво като пусто небе. Запита се какво ли правеше сега майката на Кери Уопнър.

— Господи, колко съм уморен.

Найдълман отново се размърда на стола, този път по-живо, сякаш за да се разбуди.

— Тези неща се случват в този бизнес — рече той. — Неизбежни са.

— Неизбежни — повтори Хач.

— Не се опитвам да оправдая случилото се. Кери бе наясно с рисковете и той направи избора си. Като всички нас.

Въпреки нежеланието си, Хач се улови, че погледът му неволно се плъзга към обезобразения труп под чаршафа. По него се бяха появили тъмни петна и на лунната светлина те приличаха на груби черни дупки. Запита се дали Уопнър наистина бе направил сам избора си.

— Въпросът е — капитанът сниши тон — да не позволим това да ни нанесе поражение.

Хач с усилие отмести поглед. Въздъхна дълбоко.

— Мисля, че и аз съм на същото мнение. Стигнахме толкова далеч. А и смъртта на Кери ще стане още по-безсмислена, ако напълно изоставим проекта. Ще преразгледаме процедурите за безопасност, колкото и време да ни потрябва. Тогава ще можем…

Найдълман се поизправи и се наведе напред на стола си.

— Колкото време ни потрябва ли? Ти не ме разбра, Малин. Ние трябва да продължим още утре.

Хач се намръщи.

— Как бихме могли, след всичко това, което се случи? Първо, духът на хората е паднал до дъното. Този следобед дочух разговор на двамина от работниците под прозореца ми: те твърдяха, че цялото начинание е прокълнато, че никой никога няма да извади съкровището.

— Тъкмо за това трябва да продължим — поде отново капитанът, вече с настойчив тон. — Да прекратим симулациите, да ги накараме да се забравят в работата. Не е учудващо, че хората са разтърсени. Какво друго може да се очаква след такава трагедия? Приказките за проклятия и старите припеви за свръхестественото са изкусителна, подкопаваща сила. И тъкмо за това дойдох тук да поговорим.

Той премести стола си по-близо.

— Всичките тези неприятности, които имаме с техниката. Всичко работи просто безпогрешно, докато не бъде инсталирано на острова, след което се появяват необясними проблеми. Това ни докара забавяния и преразходи. Да не говорим за падането на духа. — Той пак взе лулата си. — Мислил ли си за евентуалната причина?

— Всъщност не. Не знам много за компютрите. Кери не можа да разбере причината. Той все повтаряше, че действала някаква зла сила.

Найдълман издаде тих подигравателен звук.

— Да, дори той. Странно е един компютърен специалист да бъде толкова суеверен. — Обърна се и дори в тъмното Малин усети силата на погледа му. — Е, аз мислих много по въпроса и стигнах до заключение. И то не е в полза на някакво проклятие.

— А какво е тогава?

Лицето на капитана се освети за кратко, докато палеше отново лулата си.

— Саботаж.

— Саботаж ли? — прошепна изумен Хач. — Но кой? И защо?

— Не знам. Все още не знам. Ала е очевидно, че е някой от нашия вътрешен кръг, някой който има пълен достъп до компютърната система и екипировката. Това са Ранкин, Магнусен, Сейнт Джон, Бонтер. Дори Уопнър, който сам попада в клопката си.

Хач се изненада, че Найдълман можеше да говори толкова пресметливо за Уопнър, след като натрошеният труп на програмиста лежеше само на два метра от него.

— Ами Стрийтър? — попита той.

Капитанът поклати глава.

— Стрийтър и аз сме заедно от Виетнам насам. Той бе старшина на моята канонерка. Знам, че много-много не се имате с него, знам, че той е малко чешит, но няма как да бъде саботьорът. Няма. Всичко, което притежава, го е вложил в това начинание. Ала има и по-дълбоки причини. Някога, преди време, му спасих живота. След като си бил на война и си водил битки рамо до рамо с някого, между вас никога не може да съществува лъжа.

— Добре — отвърна Хач. — Но можеш ли да посочиш причина защо някой ще иска да саботира разкопките?

— Мога да посоча няколко — каза Найдълман. — Ето една: индустриален шпионаж. Не забравяй, че „Таласа“ не е единствената компания за търсене на съкровища в света. Ако се провалим или банкрутираме, ще се отвори вратата за някой друг.

— Не и без моето сътрудничество.

— Те не знаят това.

Найдълман направи пауза.

— А дори и да знаят, едно решение винаги може да се промени.

— Не знам — каза Хач. — Трудно ми е да повярвам, че…

Гласът му заглъхна като си спомни как предишния ден се натъкна на Магнусен в зоната, където се каталогизираха намерените предмети. Тя разглеждаше златния дублон, намерен от Бонтер. Тогава това го учуди: инженерката, обикновено толкова спокойна и лишена от индивидуалност, се взираше изпитателно в монетата, а върху лицето й бе изписано изражение на грубо, разголено желание. Когато той влезе, тя бързо остави монетата с плах, едва ли не гузен жест.

— Не забравяй — продължи капитанът, — че тук чака да бъде извадено съкровище за два милиарда долара. Много хора на този свят са готови да застрелят продавача в някое магазинче за алкохол и за двайсет долара. А колцина биха извършили каквото и да е престъпление, включително и убийство, за два милиарда?

Въпросът увисна във въздуха. Найдълман се изправи и закрачи неспокойно пред прозореца, като подръпваше дълбоко от лулата си.

— Сега, след като Шахтата е осушена, можем да съкратим работната ръка наполовина. Вече изпратих баржата и плаващия кран обратно в Портланд. Така задачите ни по безопасността стават по-лесни. Ала нека бъдем наясно с едно. Саботьорът също няма да спи. Той или тя може би са повредили компютрите, за да принудят Кери да се включи в екипа ни сутринта. Ала всъщност не друг, а Макалън уби Кери Уопнър. — Той се извърна рязко от прозореца. — Точно така, както е убил и брат ти. Този човек прекрачи три столетия, за да ни удари. Но за Бога, Малин, не можем да се оставим той да ни победи. Ние ще разрушим Шахтата му и ще вземе златото. Както и меча.

Множество противоречиви чувства бушуваха у седящия в мрака Хач. Никога не бе мислил за Шахтата от такава гледна точка. Но беше вярно: Макалън в известен смисъл наистина бе убил брат му и почти толкова невинния компютърен програмист. В основата си Наводнената шахта бе жестока, хладнокръвна машина за убиване.

— Не знам дали има саботьор — каза бавно той, — но мисля, че за Макалън си прав. Виж какво пише той в последния си запис в дневника. Че е проектирал Шахтата да убие всекиго, който се опита да я ограби. Ето още една причина да вземем таймаут, да проучим дневника, да преосмислим подхода си. Действаме твърде бързо, прекалено бързо.

— Малин, но именно това е погрешният подход — гласът на Найдълман изведнъж прозвуча високо в малкия кабинет. — Не разбираш ли, че това ще бъде от полза за саботьора? Ние трябва да продължим напред с възможно най-голяма бързина, да картираме вътрешността, да монтираме укрепващата конструкция. Освен това всеки ден забавяне означава нови усложнения, нови пречки. А „Таласа“ плаща на „Лойдс“ по 300 000 долара на седмица за застраховки. Този нещастен случай ще удвои вноските ни. Вече надхвърляме бюджета и инвеститорите ни не са доволни. Малин, ние сме толкова близо до целта. Как можеш да предлагаш да намалим темпото точно сега?

— Всъщност — отвърна твърдо Хач — аз предлагах да приключим за този сезон и да възобновим работата през пролетта.

Когато Найдълман пое дълбоко въздух, се чу силно изсъскване.

— Слушай, какво говориш? Ще трябва да демонтираме водонепроницаемата камера, да наводним отново шахтите, да разглобим Ортанк и „Остров–1“. Не, не говориш сериозно.

— Слушай — рече Хач. — През цялото време досега приемахме, че съществува някакъв ключ към камерата със съкровището. Сега разбрахме, че такъв ключ няма. Дори напротив. Тук сме вече три седмици. Август почти си отива. С всеки ден се увеличава възможността да ни връхлети буря.

Найдълман отхвърли с жест думите му.

— Не сме строили тук с детски конструктор. Можем да издържим на всяка буря, дори и на ураган, ако се наложи.

— Не говоря за урагани или за южняка. Подобни бури се предсказват три-четири дни напред — достатъчно време, за да се напусне острова. Говоря за североизточните бури. Те могат да връхлетят тези брегове ненадейно — без предупреждение, в рамките на едно денонощие. И ако това стане, ще извадим голям късмет само да се качим на корабите си и да се скрием в пристанището.

Найдълман се намръщи.

— Знам какво е североизточна буря.

— Тогава сигурно знаеш, че тя може да предизвика насрещни ветрове и много стръмни вълни, по-опасни от вълнението, породено от ураган. И без значение колко добре е укрепена, камерата ти ще бъде разбита като детска играчка.

Найдълман повдигна агресивно брадичка; на Хач му стана ясно, че нито един от доводите му не можеше да пробие.

— Виж — продължи той, — претърпяхме неуспех. Но това не означава, че се отказваме. Апендиксът може и да е възпален, но още не се е спукал. Единственото, което казвам, е, че ни е необходимо време наистина да проучим Шахтата, да изследваме други строежи на Макалън, да се опитаме да разберем начина му на мислене. Да се хвърлим сляпо напред просто е прекалено опасно.

— Аз ти казвам, че може би сред нас има саботьор, че не можем да си позволим забавяне, а ти ми говориш, на мен, за слепота? — рече сурово Найдълман. — Това е точно онзи малодушен подход, на който Макалън е залагал. Не бързай, не прави нищо рисковано, харчи парите си, докато не ти остане и грош. Не, Малин. Изследванията са хубава работа, но — капитанът изведнъж сниши глас, ала решителността в тона му бе смайваща, — сега е моментът да го хванем за гушата.

Никога досега не бе наричал Хач малодушен — той дори не бе чувал думата да се използва често, освен в книгите — и това не му хареса много. Усети как старият, кипнал гняв се надига, но успя да го овладее с усилие. „Ако избухнеш сега, ще разрушиш всичко“, помисли си той. „Може би капитанът е прав. Може би смъртта на Уопнър ме е объркала. В крайна сметка стигнахме толкова далеч. И сега сме близо, съвсем близо до целта.“

— Това трябва да е лодката на съдебния лекар — каза Найдълман. — Беше се обърнал към прозореца и Хач не можеше повече да вижда лицето му. — Смятам да оставя тази работа в твои ръце.

Той се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата.

— Капитан Найдълман? — обади се Хач.

Капитанът спря, извърна се с ръка върху дръжката. Макар Хач да не виждаше лицето му в тъмнината, можеше да усети изключителната сила във въпросителния му поглед.

— Онази подводница, пълна с нацистко злато — продължи Хач. — Какво направихте? Имам предвид след смъртта на сина ти?

— Продължихме операцията, разбира се — отвърна сухо Найдълман. — Той сам би искал да постъпим така.

В следващия миг него вече го нямаше и единствената следа от посещението му бе слабият аромат на тютюневия дим, който се носеше в нощния въздух.