Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна (16)

15.

— Искам да ти покажа нещо — рече капитанът.

И без да изчака отговор, отвори обичайната си страхотна крачка: дългите му крака профучаваха из високата трева, а подире му се носеше дим от лула и чувството на увереност. На два пъти го спираха служители на „Таласа“; изглежда ръководеше няколко операции едновременно с хладнокръвна точност. Хач с мъка го следваше и не му оставаше време да се огледа наоколо. Вървяха по обезопасена с въжета пътека, сертифицирана като безопасна от сървейърите на „Таласа“. Тук и там над стари шахти и опасни терени бяха прехвърлени къси алуминиеви мостчета.

— Хубава сутрин за разходка — рече задъхан Хач.

Найдълман се усмихна.

— Хареса ли ти кабинетът ти?

— Всичко е напълно готово и изпълнено в блестящ стил. Благодаря. В него мога да обслужвам цяло село.

— В известен смисъл ще ти се наложи да правиш точно това — долетя отговорът.

Пътеката се издигаше по склона към гърбицата в средата на острова, където бяха разположени повечето от старите шахти. Над калните им търбуси стърчаха алуминиеви платформи и малки товарни стрели. Тук главната пътека се разклоняваше на няколко също обезопасени с въжета пътечки, които се виеха около старинните шахти. След като кимна на един самотен сървейър, Найдълман избра една от централните пътечки. Минута по-късно Хач се озова до ръба на зееща дупка. Ако се изключат двамината техници в далечния й край, които правеха измервания с някакъв непознат за Хач инструмент, шахтата изглеждаше същата, като дузината други наоколо. Над краищата й висяха храсталаци и трева, потъваха в тъмнината и почти закриваха ръба на прогнила греда. Възбуденият Хач се наведе напред. Долу не се виждаше нищо друго, освен пълен мрак. От невидимите дълбини се издигаше гъвкав шланг с метални пръстени и с огромен диаметър, виеше се като змия по калната земя по пътя си към далечния западен бряг.

— Това е шахта, ясно е — рече Хач. — Жалко, че не си взех кошницата за пикник и томче стихове.

Найдълман се усмихна, извади от джоба си сгънат лист с компютърна разпечатка и го подаде на Хач. Разпечатката бе на дълга колонка с дати и някакви числа до тях. Една от двойките бе маркирана с жълт флумастер: 1690 плюс минус 40.

— Датировката с въглерод–14 бе извършена рано тази сутрин в лабораторията на „Серберъс“ — рече Найдълман. — И това са резултатите.

Той потупа с показалец върху маркираната дата.

— И какво означава това?

— Това е тя — отвърна тихо Найдълман.

Последва кратко мълчание.

— Наводнената шахта? — Хач сам се изненада от нотката на недоверие в тона си.

Найдълман кимна.

— Истинската. Дървеният материал, използван за укрепването й е бил отсечен някъде около 1690-а година. Всички останали шахти са датирани между 1800-а и 1930-а година. Не може да има никакво съмнение. Това е Наводнената шахта, проектирана от Макалън и построена от екипажа на Окъм. — Той посочи една по-малка дупка на около трийсетина метра. — А ако не греша, онова е Бостънската шахта, прокопана 150 години по-късно. Може да се съди за това по постепенния й наклон след първоначалния вертикален тунел.

— Но как можахте да намерите истинската Наводнена шахта толкова бързо? — Хач бе поразен. — Защо никой досега не се е сетил за датиране с въглерод–14?

— Последният човек, който е копал на острова, е бил дядо ти — в края на четиридесетте години. А датирането с въглерод е изнамерено десетина години по-късно. Това е просто едно от многото технологични предимства, с които трябва да се справяме през следващите дни. — Той махна с ръка над Шахтата. — Ще започнем строителството на Ортанк този следобед. Частите му вече са на кея и очакват да бъдат сглобени отново.

Хач се намръщи.

— Ортанк ли, какво е това?

Найдълман се засмя.

— Това е нещо, което направихме за спасителна операция в Корфу миналата година. Наблюдателен пункт, построен върху голяма сондажна кула. Един от екипа ни от миналата година бе запален любител на Толкин^[1] и прякорът си остана. Пунктът е съоръжен с винчове и сензорни устройства с дистанционно управление. Ще можем да погледнем направо в гърлото на звяра — и в буквален смисъл, и по електронен път.

— А за какво е този шланг? — кимна Хач към шахтата.

— За тазсутрешния тест с боя. Шлангът е свързан със серия от помпи на западния бряг. — Найдълман погледна часовника си. — След около час, когато приливът достигне най-високата си точка, ще започнем да изливаме през този шланг в Наводнената шахта около четирийсет и пет хиляди литра морска вода на минута. След като се установи един добър вток, ще пуснем специална, много ярка боя. А като започне отливът, помпите ще изтласкат боята през скрития тунел на Макалън към океана. Тъй като не знаем от коя страна на острова ще се появи боята, „Наяд“ и „Грампъс“ ще наблюдават от двете му страни. Остава ни единствено да внимаваме къде ще се появи боята в морето, да изпратим на място водолази и да запечатаме тунела с експлозиви. След като бъде прекратен достъпът на морска вода, можем да изпомпим водата и да осушим шахтата. В петък по това време аз и ти ще слезем долу, без да имаме нужда от нещо повече от непромокаемо облекло и високи ботуши. След което ще можем най-спокойно да изкопаем съкровището.

Хач зяпна, после затвори уста и поклати глава.

— Какво? — попита Найдълман и върху лицето му се изписа весела усмивка, а светлите му очи заблестяха като позлатени от издигащото се слънце.

— Не знам. Нещата се развиват прекалено бързо, това е.

Найдълман пое дълбоко дъх и огледа кипящата на острова дейност.

— Ти сам го каза — отвърна той след малко. — Не разполагаме с много време.

Потънаха за известно време в мълчание.

— Най-добре да се връщаме — рече най-сетне Найдълман. — Наредих на „Наяд“ да дойде да те вземе. Ще можеш да наблюдаваш от борда му теста с боята.

Двамата се обърнаха и поеха обратно към базовия лагер.

— Събрал си добър екип — рече Хач, докато гледаше долу към фигурките на хората, които действаха в пълен синхрон.

— Така е — отвърна тихо Найдълман. — Ексцентрични, трудни за общуване от време на време, но до един са много добри.

— Онзи приятел Уопнър определено е странен тип. Напомня ми на някое противно тринайсетгодишно хлапе. Или на някои лекари, които познавам. Наистина ли е толкова добър, колкото се мисли?

Найдълман се усмихна.

— Помниш ли скандала през 1992-а година, когато всички пенсионери от бруклинския район получиха чековете си от социалното осигуряване с добавени две нули към сумата?

— Смътно.

— Това бе работа на Кери. В резултат излежа три години в затвора „Алънууд.“ Но е много чувствителен на тази тема, затова избягвай затворническите вицове.

Хач подсвирна.

— Боже мой!

— А е толкова добър като криптоанализатор, колкото и като хакер. Ако не бяха тези он-лайн игри, от които не иска да се откаже, щеше да бъде идеалният работник. Не се оставяй външността и поведението му да те заблуди. Той е добър човек.

Наближаваха вече базовия лагер и сякаш тъкмо по поръчка до ушите на Хач долетя раздразненият глас на Уопнър, който се носеше над „Остров–1“.

— И ме събуди само за това, че си имала някакво си „чувство?“ Проиграл съм тази програма на „Сцила“ сто пъти и винаги е била перфектна. Проста програма за прости хора. Единствената й работа е да управлява онези тъпи помпи.

Отговорът на Магнусен се изгуби в шума на двигателите на „Наяд“, който приставаше в края на понтона. Хач изтича да вземе докторската си чанта, сетне скочи на борда на катера с два мощни извънбордови двигателя. До него бе застанал еднотипният с него „Грампъс“, на който щеше да се качи Найдълман, за да отиде на противоположния край на острова.

Хач със съжаление забеляза, че на щурвала на „Наяд“ бе застанал Стрийтър с безизразното изражение на гранитен паметник. Кимна му и се опита да изобрази нещо като дружелюбна усмивка, в отговор на която получи отсечено кимване. Хач се запита за миг дали не си бе създал вече враг, но отхвърли тази мисъл. Стрийтър изглеждаше като абсолютен професионалист, а това бе най-важно. Ако още бе сърдит за случилото се по време на злополуката, то това си беше негов проблем.

Отпред, в полукабината, двамина водолази проверяваха екипировката си. Боята нямаше да се задържи на повърхността твърде дълго, тъй че те трябваше да действат бързо, за да открият подводния тунел. До Стрийтър бе застанал геологът Ранкин. Като забеляза Хач, той се усмихна и приближи до него, след което се опита да смачка ръката му в огромната си космата лапа.

— Здрасти, доктор Хач! — рече той и зъбите му се белнаха през огромната брада; дългата му коса бе сплетена на опашка зад тила. — Човече, ама страшно интересен остров си имаш!

Хач вече беше чувал най-различни вариации на тази забележка и от други членове на екипа.

— Ами, мисля, че тъкмо за това сме всички тук — отвърна с усмивка той.

— Не, не. Имах предвид от геоложка гледна точка.

— Така ли? Винаги съм го смятал за един от многото — просто голяма гранитна скала в океана.

Ранкин бръкна в джоба на якето си и извади шепа, пълна с някакви семена.

— Не, по дяволите — схрупа ги той. — Гранит ли? Това е биотитна шиста, много силно видоизменена, ерозирала до невероятна степен. И с тънък ледников нанос най-отгоре. Страхотно, човече, страхотно.

— Нанос ли?

— Доста странен ледников хълм, изострен откъм едната си страна и изшилен откъм другата. Никой не знае как точно са се формирали тези образувания, ала ако не го знаех, бих рекъл, че…

— Водолазите — готови! — чу се гласът на Найдълман по радиото. — Всички пунктове, обадете се по ред на номерата.

— Мониторингова станция, разбрано — изпука гласът на Магнусен.

— Компютърна станция, разбрано — отвърна Уопнър с тон, издаващ досада и раздразнение дори по радиото.

— Наблюдател алфа, разбрано.

— Наблюдател бета, разбрано.

— Наблюдател гама, разбрано.

— „Наяд“, разбрано — обади се Стрийтър.

— „Грампъс“ потвърждава, че съобщенията ви са приети — долетя гласът на Найдълман. — Заемете позиции.

След като „Наяд“ набра скорост, Хач погледна часовника си: беше 8,20. Скоро приливно-отливното течение щеше да обърне посоката си. Докато прибираше вътре лекарската си чанта, от кабината излязоха двамина водолази, които се смееха на някаква шега. Единият беше мъж — висок и строен, с черни мустаци. Облечен бе в тънък неопренов костюм, който бе така прилепнал, че подчертаваше всяка негова анатомична особеност.

Другият бе жена, която се обърна и забеляза Хач. Устните й се разтеглиха в игрива усмивка.

— Аха! Вие ли сте тайнственият доктор?

— Не знаех, че съм тайнствен — отвърна Хач.

— Но това е ужасният остров на доктор Хач, нали? — рече тя и като го посочи, избухна в звънлив смях. — Надявам се няма да се засегнете, ако избегна услугите ви.

— Аз също се надявам да ги избегнете — рече Хач, докато се чудеше какво по-малко глупаво нещо да отговори.

Върху маслинената й на цвят кожа блестяха капчици вода, а в пъстрите й очи проблесваха златисти пламъчета. Нямаше повече от двайсет и пет години. Акцентът й бе чуждоземен — френски, с известен нюанс от карибските острови.

— Казвам се Изабел Бонтер — рече тя, свали неопреновата си ръкавица и му протегна ръка.

Хач я пое — беше хладна и влажна.

— Колко топла е ръката ви! — възкликна тя.

— Удоволствието беше мое — отвърна малко закъснял Хач.

— Значи вие сте онзи блестящ лекар от Харвард, за когото Джерард говори — рече тя и се взря в лицето му. — Знаете ли, той много ви харесва.

Хач усети как се изчервява.

— Радвам се да го чуя.

Никога не се бе замислял сериозно дали Найдълман го харесва или не, ала се почувства безкрайно доволен да го чуе. С периферното си зрение зърна ненавистния поглед, който му хвърли Стрийтър.

— Радвам се, че сте с нас. Така си спестявам усилията да ви открия.

Хач се смръщи, за да покаже, че не разбира за какво става въпрос.

— Моята задача е да открия стария пиратски лагер, да го разкопая — Тя го погледна хитровато. — А това е вашият собствен остров, нали? Къде бихте установили лагера си, ако трябва да прекарате три месеца на него?

Хач се замисли за миг.

— Първоначално островът е бил гъсто залесен със смърч и дъб. Предполагам, че са направили просека откъм подветрената страна на острова. Откъм брега, където са били закотвени корабите им.

— Брегът към сушата ли? Но не означава ли това, че при ясно време е могло да бъдат забелязани от сушата?

— Ами, предполагам — да. Този бряг през 1696-а е бил вече заселен, макар и слабо.

— А те ще е трябвало да водят наблюдение откъм наветрения бряг, n’est pas^[2]? Да внимават някой кораб да не ги изненада.

— Да, точно така — рече Хач, вътрешно раздразнен. „След като знае отговорите на всички въпроси, защо ми ги задава?“ — Маршрутът на корабите от Халифакс за Бостън минава точно тук, през залива на Мейн. — Замълча за миг и продължи: — Ала ако този бряг е бил заселен, как са могли да скрият девет кораба?

— И аз съм си задавала този въпрос. Има едно дълбоководно укритие на две мили нагоре по брега, заслонено от острова.

— Черното пристанище — рече Хач.

— Exactement^[3].

— В това има логика — отвърна Хач. — Черното пристанище не е било заселено докъм средата на седемнайсети век. Работната група и Макалън биха могли да се установят на острова, докато корабите са били скрити на сигурно място в залива.

— Значи — откъм наветрената страна? — усмихна се Бонтер. — Бяхте ми много полезен. А сега трябва да вървя.

Цялото стаено раздразнение на Хач се изпари при ослепителната усмивка на археоложката. Тя вдигна косата си и нахлузи върху нея качулката, след това спусна и маската си. Другият водолаз приближи, за да нагласи акваланга й, и се представи като Серджо Скопати.

Бонтер огледа одобрително костюма на мъжа отдолу догоре, сякаш го виждаше за първи път.

— Господи! — рече разпалено тя. — Не знаех, че „Спийдо“ произвеждат и неопренови костюми.

— Всичко, произведено в Италия, е модно — засмя се Скопати. — И molto svelta^[4].

— Как работи видеото ми? — Бонтер зададе въпроса си през рамо на Стрийтър и почука малката камера, монтирана към маската й.

Стрийтър прокара ръка по група превключватели и един видео екран оживя на пулта за управление, а върху него се появи потрепващото, усмихнато лице на Скопати.

— Погледни някъде другаде — обърна се Скопати към Бонтер, — инак камерата ти ще се повреди.

— Тогава ще погледна доктора — рече Бонтер и Хач видя лицето си да се появява на екрана.

— Това изображение не само ще повреди камерата, ами ще взриви обектива й — рече Хач и се запита защо в присъствието на тази жена губеше ума и дума.

— Следващият път аз ще сложа командния шлем — рече Скопати в изблик на смях.

— Никога — отвърна Бонтер. — Аз съм прочутата археоложка. А ти си просто евтина работна ръка от Италия.

Скопати се усмихна, без изобщо да се засегне.

Чу се гласът на Найдълман:

— Пет минути до обръщането на прилива. „Наяд“ на място ли сте?

Стрийтър потвърди.

— Мистър Уопнър, програмата работи ли нормално?

— Но проблемо, капитане — дочу се носовия глас по говорителя. — Сега работи добре. Като казвам „сега“, имам предвид, докато съм тук.

— Ясно. Доктор Магнусен?

— Помпите са готови и могат да заработят, капитане. Екипът докладва, че „бомбата“ с боя е окачена над Шахтата, а дистанционното е на място.

— Чудесно. Доктор Магнусен, ще пуснете „бомбата“ след моята команда.

Хората на борда на „Наяд“ се смълчаха. Над самата повърхност на морето в бръснещ полет прелетя чифт чайки. Хач виждаше в далечния край на острова очертанията на „Грампъс“, който се полюляваше на лекия мъртвак току до скалите. Напрежението, че нещо предстои да се случи, се засили.

— Високият приливът започва — чу се тихият глас на Найдълман. — Включете помпите.

Над водата се понесе бумтенето на помпите. В отговор на това островът сякаш изстена и се закашля при промяната на течението. Хач неволно потрепери; ако имаше нещо, което още да го кара да потръпва от ужас, то това бе именно този звук.

— Помпите — на десет — долетя гласът на Магнусен.

— Задръжте така. Мистър Уопнър?

— „Харибда“ отговаря нормално. Всички системи са в границите на обичайното.

— Добре — рече Найдълман. — Да започваме. „Наяд“, готови ли сте?

— Тъй вярно — отвърна по микрофона Стрийтър.

— Задръжте местоположението си и наблюдавайте къде ще се появи боята. Наблюдателите, готови ли сте?

Последва нов хор от „тъй вярно.“ Хач погледна към острова и забеляза няколко екипа, подредени по скалите с бинокли в ръце.

— Първият, който забележи боята, ще получи премия. Добре, пускайте „бомбата“ с боята.

Последва миг мълчание, след това се чу слабо изпукване някъде близо до Наводнената шахта.

— Боята е освободена — каза Магнусен.

Всички от експедицията се вторачиха в леко набраздената повърхност на океана. Водата бе тъмна, почти черна, ала нямаше вятър и вълничките бяха незначителни. Въпреки засилващото се приливно течение, Стрийтър задържаше катера на място, като боравеше вещо с ръчките за газ на двигателите. Мина минута, после втора. Чуваше се единствено боботенето на помпите, които изливаха морската вода в Наводнената шахта; тя трябваше да изтласка боята от сърцевината на острова към морето. Бонтер и Скопати очакваха на кърмата, мълчаливи и нащрек.

— Боя на двайсет и два градуса — долетя настойчивият глас на един от наблюдателите на острова. — На четирийсет и пет-шест метра в морето.

— „Наяд“, това е вашият квадрант — обади се Найдълман. — „Грампъс“ ще ви дойде на помощ. Отлично!

По говорителя се чуха тихи викове на ликуване.

„Това е мястото, където забелязах водовъртежа“, помисли си Хач.

Стрийтър завъртя носа на катера, включи двигателите на пълен ход и след малко Хач вече виждаше светло петно на около триста метра разстояние. Бонтер и Серджо сложиха маските си и регулаторите, приведени до перилата, с харпуни в ръце и с буйове, привързани към коланите — бяха готови да се гмурнат.

— Боя на двеста деветдесет и седем градуса, на трийсет и три метра в морето — долетя гласът на друг наблюдател, който пресекна ликуването.

— Какво? — чу се гласът на Найдълман. — Искате да кажете, че се е появила боя и на друго място?

— Тъй вярно, капитане.

Последва миг на мълчание от шока.

— Изглежда ще се наложи да запечатваме два наводнителни канала — въздъхна Найдълман. — „Грампъс“ ще маркира втория. Да вървим.

„Наяд“ приближаваше водовъртежа от жълта боя, който излизаше на повърхността току зад рифовете. Стрийтър отне газта и остави лодката да се завърти бавно, докато водолазите скачаха през борда. Хач се обърна развълнуван към екраните, застанал рамо до рамо с Ранкин. Отпървом видеоизображението се състоеше само от облаци жълта боя. След това картината се проясни. В тъмната основа на рифа се появи голяма назъбена пукнатина, от която боята излизаше като струйка дим.

— Воала! — долетя развълнуваният глас на Бонтер по комуникационния й канал. Картината подскачаше силно, докато тя плуваше към цепнатината; изстреля стрела с експлозив в близката скала и закачи за нея сигналния буй. Той полетя към повърхността и Хач погледна навън тъкмо навреме, за да го зърне как изплува — най-отгоре върху него имаше малка слънчева батерия и антена.

— Маркирано! — рече Бонтер. — Подготвям се да заложа зарядите.

— Погледни — рече шепнешком Ранкин, погледът му пробяга от видеото към сонара и обратно. — Радиални пукнатини. Необходимо им е било само да пробият тунел към съществуващите цепнатини в скалата. И все пак, невероятно строително постижение за седемнайсети век.

— Боя на пет градуса, на трийсет метра в морето — чу се ново обаждане.

— Сигурни ли сте? — В тона на Найдълман се прокрадна смесица от невяра и несигурност. — Добре, значи имаме и трети тунел. „Наяд“ — ваш е. Наблюдателите, следете го внимателно, за Бога, за да не се разнесе боята, докато пристигнем.

— Още боя! На триста трийсет и два градуса, на двайсет и един метра в морето.

А сетне — отново първият глас:

— Появява се боя на осемдесет и пет градуса, повтарям — на осемдесет и пет градуса, на дванайсет метра от брега.

— Ние ще поемем тази на триста тридесет и два — рече Найдълман и тонът му прозвуча някак необикновено. — Колко ли тунела е пробил този дяволски архитект? Стрийтър, това означава, че ще трябва да се справиш с още два. Вдигни водолазите си колкото е възможно по-бързо. Засега само маркирайте изходите, ще заложим пластичните експлозиви по-късно. Разполагаме само с пет минути, преди боята да се е разнесла.

След минута Бонтер и Скопати бяха на борда и без да произнесе и думица, Стрийтър зави и пое с пълна газ. Хач забеляза новото жълто петно, което „вреше“ на повърхността. Катерът изписа кръг и Бонтер и Скопати отново се гмурнаха. Малко след това изскочи нов буй; водолазите изплуваха и „Наяд“ пое към мястото, където се бе появило третото петно боя. Бонтер и Скопати отново скочиха във водата и Хач насочи вниманието си към видеоекрана.

Скопати плуваше първи, очертанията на тялото му се виждаха чрез камерата, монтирана на шлема на Бонтер — призрачна фигура сред облаците боя. Достигнаха по-голяма дълбочина, отколкото при първите две спускания. Изведнъж се видяха назъбените краища на скалата в дъното на рифа, както и квадратен отвор, много по-голям от предишните, през който изтичаха последните струйки боя.

— Какво е това? — Хач чу изумения глас на Бонтер. — Серджо, почакай!

Най-неочаквано по говорителя изпращя гласът на Уопнър.

— Имаме проблем, капитане.

— Какъв? — отвърна Найдълман.

— Не знам. Получавам грешни съобщения, а системата твърди, че всичко е наред.

— Превключи на резервната.

— Това и правя, но… Почакайте, сега пък хъбът… О, мамка му!

— Какво става? — попита остро Найдълман.

В същото време Хач долови, че бумтенето от помпите на острова започна да прекъсва.

— Системата се срина — рече Уопнър.

Бонтер издаде рязък, изкривен от комуникационния канал звук. Хач погледна към видеоекрана и забеляза, че бе изгаснал. Не, поправи се той: не бе изгаснал, а картината бе напълно черна. След това в тъмнината заплуваха снежинки, а сетне сигналът изчезна напълно в ревящата буря от електронни смущения.

— Какво, по дяволите…? — рече Стрийтър и отчаяно занатиска бутона за свръзка. — Бонтер, чуваш ли ме? Изгубихме сигнала ти. Бонтер!

Скопати изскочи на повърхността на три метра от катера и изтръгна регулатора от устата си.

— Тунелът всмука Бонтер! — произнесе задъхано той.

— Какво бе това? — извика по радиото Найдълман.

— Той казва, че Бонтер била всмукана… — започна Стрийтър.

— Дявол да го вземе, тръгвайте подире й! — заповяда Найдълман, електронният му глас изръмжа над водата.

— Долу е самият ад! — изкрещя Скопати. — Има много силно обратно течение и…

— Стрийтър, спусни му спасително въже! — извика Найдълман. — Магнусен, изключете компютърното управление и стартирайте помпите ръчно. Спирането им сигурно е предизвикало някакъв обратен отток.

— Слушам, сър — рече Магнусен. — Екипът ще трябва да ги подготви ръчно. Ще са ми необходими поне пет минути, минимум.

— Давай — чу се гласът на Найдълман, твърд, но вече по-спокоен. — И се справете за три минути.

— Слушам, сър.

— Уопнър, включете системата он-лайн.

— Капитане — започна Уопнър, — диагностиката показва, че всичко е…

— Престани да говориш — сопна се Найдълман. — Започва възстановяването й.

Скопати закопча спасителното въже за колана си и изчезна отново зад борда.

— Ще разчистя това място — обърна се Хач към Стрийтър и започна да простира хавлиени кърпи върху палубата, за да приеме евентуалния си пациент.

Стрийтър подаваше спасителното въже с помощта на Ранкин. Усети рязко подръпване, след това въжето остана постоянно натегнато.

— Стрийтър? — долетя гласът на Найдълман.

— Скопати се върна в обратното течение — рече Стрийтър. — Усещам го по натягането на въжето.

Хач се вторачи в снежинките на екрана с ужасяващото чувство на deja vu^[5]. Изглежда тя бе изчезнала, потънала вдън земя, също тъй внезапно, както…

Той пое дълбоко дъх и извърна поглед. Не можеше да направи нищо, докато не я измъкнат на повърхността. Нищо.

От острова изведнъж се чу шум — помпите отново заработиха с рев.

— Много добре — чу се гласът на Найдълман по радиото.

— Въжето се охлаби — рече Стрийтър.

Последва изпълнена с напрежение тишина. Хач забеляза последните ивици боя да излизат на повърхността, след като течението отново обърна посоката си. Видеоекранът изведнъж стана черен, а след това се чу задъхано дишане по аудиоканала. Екранът просветля, докато най-сетне, облян от вълна на облекчение, забеляза как се появява и уголемява голям черен квадрат: изходът на наводнителния тунел.

— Мамицата му! — чу се гласът на Бонтер, която бе изхвърлена от изхода; изображението на камерата подскачаше като полудяло.

Малко по-късно на повърхността се появиха кръгове. Хач и Ранкин се втурнаха към борда и изтеглиха Бонтер на палубата. Последва ги Скопати, който свали акваланга й, докато Хач я настаняваше да легне върху прострените кърпи.

Хач провери дихателните пътища: всичко бе чисто. Издърпа ципа на неопреновия й костюм на гърдите й и постави мембраната на слушалката си. Дишаше добре, не се долавяше наличие на вода в дробовете, а пулсът бе силен и ускорен. Забеляза разкъсване на костюма в областта на стомаха, виждаше се ивица кръв, която бликаше по ръбовете на дупката.

— Невероятно! — закашля се Бонтер, опита се да стане и размаха нещо сиво.

— Стойте мирно — възпря я Хач.

— Цимент! — извика тя, стиснала парчето. — Тристагодишен цимент! В рифа имаше вградена редица камъни…

Хач бързо опипа основата на черепа й — търсеше признаци на сътресение или гръбначна травма. Нямаше подутини, рани, размествания на костите.

— Ca suffit^[6]! — рече тя и извърна глава. — Вие какво, да не сте френолог^[7]?

— Стрийтър, докладвай! — изстреля по радиото Найдълман.

— На борда са, сър — отвърна Стрийтър. — Бонтер изглежда добре.

— Наистина щях да съм добре, ако не беше този досаден лекар! — извика тя, съпротивлявайки се.

— Само един миг, да видя стомаха ви — възпря я отново Хач.

— Тези камъни… сякаш представляваха основа на нещо — продължи тя, легнала по гръб. — Серджо, видя ли ги? Какво би могло да бъде?

С рязко движение Хач дръпна ципа на неопрена до пъпа й.

— Ей! — извика Бонтер.

Без да обръща внимание на възмущението й, Хач прегледа раната. Беше неприятно нараняване под ребрата, но изглеждаше повърхностно по цялата си дължина.

— Това е само драскотина — извика Бонтер, извила врат, за да види какво прави Хач.

Той отдръпна рязко ръката си от корема й; съвсем непрофесионално усещане премина през слабините му.

— Може би сте права — рече той по-саркастично, отколкото възнамеряваше и зарови из чантата си, за да намери подходящ антибиотичен мехлем. — Следващия път ме оставете аз да се плацикам във водата, а вие ще бъде докторът. Междувременно въпреки всичко ще ви сложа малко от това, за да не се инфектира раната. Извадили сте късмет.

Той втри мехлема върху раната.

Скопати бе свалил костюма си до кръста и стоеше със скръстени ръце; загорялото му силно тяло блестеше на слънцето, а той се усмихваше нежно. До него стоеше Ранкин, космат и масивен, и гледаше Бонтер с ясно изразено пламъче в очите. „Всички са влюбени в тази жена“, помисли си Малин.

— Озовах се в голяма подводна пещера — рече тя. — В един момент не можех да намеря стените й и си помислих, че това е краят. Fin.

— Пещера ли? — попита с нотка на съмнение Найдълман по открития канал.

— Ами да Голяма пещера. Ала радиото ми замлъкна. Какво ли би могло да представлява?

— Тунелът сигурно е блокирал връзката — рече Найдълман.

— А откъде се взе това контратечение? — попита Бонтер. — Потокът бе в обратна посока.

Последва кратко мълчание. Най-сетне Найдълман отговори:

— Не знам. Може би след като осушим Шахтата и тунелите й, ще разберем. Очаквам пълен доклад. Междувременно защо не си починеш? Край на връзката от „Грампъс“.

Стрийтър се включи.

— Маркерите са поставени. Връщаме се в базата.

Катерът забръмча и се плъзна по водата, яхнал леките вълнички. Хач прибра нещата си и се заслуша в разменяните по радиото реплики. Найдълман на „Грампъс“ говореше с „Остров–1“.

— Казвам ви, имаме кибергайст — долетя гласът на Уопнър. — Тъкмо бях прехвърлил един ROM^[8] на „Харибда“ и го проверявах със „Сцила.“ Всичко се обърна с главата надолу. Но това е запечатан код, капитане. Тази дяволска система е прокълната. Дори един хакер не може да пренапише ROM…

— Не ми говори за проклятия — отвърна рязко Найдълман.

Докато наблюдаваха понтона, Бонтер свали неопреновия си костюм и го прибра в шкафчето на борда, върза косата си на опашка и се обърна към Хач.

— Е, докторе, моят кошмар се сбъдна. Наистина, в крайна сметка, се наложи да прибегна до услугите ви.

— Дребна работа — рече Хач и се изчерви, бесен на себе си, че го допусна.

— О, но беше и много приятно.