Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (7)

7.

ПОНЯКОГА КОПНЕЖЪТ по уискито беше толкова осезаем, че причиняваше болка. И тази нощ беше такава. Лежеше в леглото и слушаше топлия пустинен вятър и тихото равномерно дишане на жена си. В стаята надолу по коридора спеше дъщеря му. Той си мечтаеше за уиски.

В уискито се криеше краят на болката. То размиваше образите на момчета, простреляни в червата, които плачеха за мама, а мама я нямаше. Там беше само сержант Суагър, който крещеше „Санитар!“ с пълно гърло, докато обсипваше оризищата с огън от своята карабина М–16. Уискито пропъждаше вонята на селата, след като фантомите ги бяха покрили с напалм. Странната смес от изгоряло месо, опърлена слама и пържени лайна на водни биволи. В уискито изчезваше отсъствието на чувства, когато откатът го удряше по рамото, а пушката отскачаше назад и кръстчето на оптиката се присаждаше върху човек, който беше много далече. Сега той ужасяващо се променяше, стойката му се нарушаваше от смъртта, която идваше в комплекти от по 173 грейна, изстреляни с 2650 фута на секунда. Понякога хората залитаха, понякога на секундата падаха като парцалени кукли. Но винаги замираха завинаги.

В уискито изчезна и тази история:

Събуди се късно, долу цареше голяма бъркотия, звучеше почти като купон или събрание. Той премигна, за да прогони съня от очите си, объркан и леко уплашен.

— Тате — повика той. — Тате?

Отвън спря друга кола и после още една. Той беше по долни гащи и тениска с Дейвид Крокет^[1], която получи, след като изпрати петдесет цента и шест капачки от джинджифилова бира в Чикаго. Минаха седмици, преди да пристигне, и той я носеше ден и нощ. Беше на девет. Чу на долния етаж майка си да плаче, после стъпките на мъж по стълбището. Чу поскърцваща кожа, хлътването на дюшемето, острото скърцане на стълбищния парапет. Всичко това му беше познато от хилядите пъти, когато баща му се връщаше късно, както винаги правеше, оставяйки понякога денят на дълга да се разтегне до осемнадесет или двадесет часа. Но в стъпките имаше тежест, която знаеше, че не принадлежи на баща му. Той седна в леглото, когато мъжът влезе. Беше някакъв щатски полицай. Щурците отчаяно цвърчаха в тъмнината пред отворения прозорец. Вън цареше ясна нощ, проблясваща от светлините на звездите.

— Ти си Боб Лий, нали? — попита мъжът с униформата на татко му: шапка с плоска периферия и заоблен връх, която не беше съвсем каубойска. В кобура имаше голям револвер, който също не беше съвсем каубойски. Той стоеше на прага като силует, а светлината зад него беше ярка.

— Да, сър — отговори детето.

— Боб Лий, мога ли да вляза? Трябва да говоря по мъжки с теб.

Боб кимна. Знаеше, че нещо не е наред. Още една полицейска кола спря пред къщата.

— Аз съм майор Бентийн. Синко, сега ще трябва да се държиш като мъж — му каза мъжът в униформата на татко му.

— Какво имате предвид?

— Синко… синко, тази вечер баща ти беше убит при изпълнение на дълга си. Сега е на небето, където накрая отиват всички войници, полицаи и хора, които изпълняват дълга си.

— Какво е дълг? — попита Боб.

— Не мога да ти го обясня. Дори аз не зная. Това е, заради което необикновени хора като баща ти живеят — каза майорът. — То е най-доброто, което човек може да има. Затова баща ти е герой. Това е…

Но мъжът спря и Боб видя, че и той плаче…

Сега Боб поклати глава. Този едър полицай, ревящ в тъмното за смъртта на баща му, опитвайки се отчаяно да прояви мъжество, беше толкова сразен от горчивото безсмислие на смъртта, че нямаше никакъв шанс.

Това беше спомен за уиски. Иска ти се да напоиш този шибан спомен в кехлибарена течност, която изгаря езика, докато се спуска по хранопровода и изпраща сияйна вест за надежда и любов към далечните участъци на тялото ти и вцепенява съзнанието ти с жуженето на алкохолното блаженство. Уискито беше за това — да убива онези отчаяни черни спомени, които щом излязат от скривалището си, щяха да се опитат да те убият, както този се опитваше да направи с него.

Боб седна в леглото. Радваше се, че в къщата няма уиски, защото ако имаше, знаеше, че ще го сграбчи и ще се удави в него, пропадайки толкова дълбоко, че няма да има измъкване. Едва успяваше да си поеме дъх.

Стана — един висок, слаб и силен мъж, посивяващ, но все още с дарбата за безшумни движения и лице известно с това, че отразява много малко. Беше спал сам толкова дълго, а сега вече не беше сам в леглото. Той погледна към нея, която кротко спеше под завивките — една толкова красива жена. Кой би си помислил?

Той се промъкна надолу по коридора и отвори тъмната врата към следващото помещение, за да чуе детското дишане. Запали лампата. ИКИН4 беше свита на кълбо, а малкото й носле нежно потреперваше. Тя се размърда, обезпокоена от светлината. Изглеждаше така, сякаш беше направена от шоколад — едно влажно съвършено малко същество. Широките й клепки покриваха големите очи. Извитите й мигли бяха толкова съвършени, колкото ресните на покривчица. Малкото й носле стърчеше над съвършения овал на устните. Тя потърка с ръка окото си, потръпна от някакво животинско задоволство, бръсна малко коса от лицето си, придърпа одеялото по-плътно около себе си и без съмнение сънуваше коне. Зачуди се дали някога ще бъде същата мистерия, каквато беше баща му за него. Надяваше се не. Боб загаси лампата, наведе се над нея, целуна гладката й буза нежно и почувства озарение по-силно отколкото това на уискито и много по-истинско.

За това си заслужава да минеш през всичко, помисли си той.

Изведнъж се почувства малко по-смел. Почти се беше предал, но сега си върна равновесието и най-после осъзна какво трябва да направи.

Тръгна надолу по коридора, дръпна едно въже, така че част от тавана се спусна около оста си надолу със стенание и краят на дървената стълба се плъзна навън. Той се качи на тавана и дръпна въженцето, с което се палеше лампата. Таванът беше, както всички останали: разбъркани куфари, рафтове със стари дрехи, купчинки фотографии. Повечето бяха на Джули. Но малка част от тях бяха негови. Беше ги натоварил в караваната преди години, когато зарови оръжията си и напусна Блу Ай. Той се качи и погледна към малкото пространство, което беше негово. Видя стара моряшка торба, пълна с вещи от времето в морската пехота. Ботуши и други подобни, синята му парадна униформа висеше на закачалка. Там висеше и едно кожено яке на стрелец с множество катарами и ремъци и няколко стари куфара.

Най-накрая видя това, което търсеше. Беше стара кутия от обувки, красиво вързана с червена лента. На етикета пишеше: „Бъстър Браун“, № С7, тъмнокафяви мъжки обувки модел „Оксфорд“. Това беше кутията от официалните му обувки някога през петдесетте години. Въпреки че беше покрита с прах, той можа да различи натруфения почерк на майка си: „Нещата на татко“, беше написала тя.

Той задърпа старата лента, която съвсем лесно предаде богу дух и се скъса. Вдигна се прах като изпарения на забравени спомени. Внимателно вдигна капака и клекнал само по боксерки в жълтата светлина, започна огледа си.

Това беше останало от Ърл Лий Суагър, войник от Корпуса на морската пехота на САЩ, полицай от Арканзаската щатска полиция, убит при изпълнение на служебния си дълг на 23 юли 1955 година. Първо Боб видя стари кафяви фотографии на твърда, леко избеляла хартия. Той ги взе, за да влезе в чужда вселена, която сякаш беше издигната около малко фермерско момче с топчесто лице, което показваше само следа от костната структура, която накрая щеше да роди лицето, което той познаваше като това на своя баща. В този кафяв свят имаше фермерска къща, дървени решетки, мършав стар козел със сламена шапка, костюм с жилетка дори в лятната жега, папийонка и колосана яка, лице като изсечено от гранит, което трябва да е на бащата. Да, това е дядото на Боб. Той също така носеше звезда на гърдите си, това беше значката на шериф, широк колан, окичен с патрони, и кобур, който поглъщаше всичко освен дръжката на Миротвореца на „Колт“^[2]. До него стоеше бабата, сурова жена в безформена рокля и лице, което изглеждаше така, сякаш никога не се бе усмихвало. Той я обърна и прочете датата, изписана с избледняло мастило: 1920, Блу Ай, Арканзас. Имаше и други най-различни подреждания на същите трима души. Понякога заедно, понякога сами или на двойки. Боб видя, че никой от тях не бе надебелял от земеделието. Последната снимка показваше Ърл на двадесетина години в сивата униформа на морската пехота, куртката с висока яка, с лъскав портупей, пресичащ диагонално мъжествените гърди, а на раменете три сержантски нашивки. Изглеждаше горд и изправен като глътнал бастун. Беше се записал през 1930 на двадесет години и бързо се бе издигнал. Когато обърна снимката, Боб видя надписа с цветистия почерк на баба си: „Ърл вкъщи през отпуската. 1934 г.“ Косата на Ърл беше пригладена назад над белите слепоочия и изглеждаше по-елегантен, отколкото човек би си представил.

После намери медалите. Имаше цяло гнездо, пълно с тях: полицейски значки за точна стрелба (баща му беше роден изключителен стрелец), Звездата за участие в боевете в Тихия океан с ленти, Пурпурно сърце с четири ленти, две президентски благодарности, изказани на 2-а и 3-а дивизия на морската пехота, Кръст за особени заслуги, Сребърна звезда и, разбира се, голямата награда — Почетния медал на Конгреса — парче метал с формата на звезда, висящо на лента, която сега беше избеляла, но някога е била небесносиня. Боб взе украшението в ръка: беше тежко и плътно, почти тържествено и може би величествено. Позлатата бе потъмняла от дългите години немара и той осъзна, че никога не бе виждал това нещо преди. Баща му никога не го бе вадил или носил, а майка му трябва да го е захвърлила в тази кутия след погребението, затваряйки я заедно със себе си за болката.

Подържа медала в ръката си няколко секунди, очаквайки да усети нещо. Беше само парче мръсен метал, една дрънкулка. Той сам беше печелил медали и познаваше странната сдържаност, която човек изпитва към тях, когато ги погледне и си зададе въпроса: Е, и какво от това? Те обясняват толкова малко и нямат връзка с действителността, която символизират.

Заповедта за награждаването също лежеше в кутията. На официална бланка на военноморските сили, която имаше много луксозен вид. Дебело парче хартия, датирано 10 декември 1945, излъчващо тържествена суета, която той ненавиждаше. Би могла да виси в зъболекарски кабинет.

Той я прочете, чудейки се дали я е чел някога преди днес, или само беше чувал други хора да разказват. Баща му никога не споменаваше и дума за войната.

 

„На 21 февруари 1945 г. на хребета Чарли Дог на две мили навътре от плацдарма Бийч Ред 2 взводът на сержант Суагър от корпус Е, втори батальон, девети полк, трета дивизия на морската пехота попада под силен огън от няколко неприятелски картечни гнезда. Всички оператори на огнепръскачки са убити или ранени. Сержант Суагър повежда отделение за обходен маньовър, но само той достига границата на хребета в достатъчно добро състояние да продължи атаката. Останалите са убити или ранени. Ранен на три места, сержант Суагър се спуска в първото гнездо откъм задната част, убивайки вражеските войници с автомата си. Той продължава по същия начин да се прехвърля през бруствера и да унищожава врага със стрелба. В третото картечно гнездо оръжието му засича и той убива двама вражески войници с приклада на оръжието си. Напредвайки към последната вражеска позиция, бетонен бункер, той разбира, че е свършил мунициите. Връща се към предходното картечно гнездо, взима оръжието на врага и няколко гранати. Взривява стоманената врата на укреплението и скача вътре с леката картечница, убивайки още тринадесет вражески войници. В продължилото седем минути сражение сержант Суагър убива повече от четиридесет вражески войници, а сам получава пет рани. Действията му спасиха живота на тридесет човека от неговия взвод. За проявена забележителна храброст пред лицето на врага, надхвърляща служебните му задължения многократно, той е награден с Почетния медал на Конгреса.“

 

Някъде Боб беше видял снимка, но както изглежда, тя не беше тук. Спомняше си пожълтяло парче вестникарска хартия, почти нежна към пръстите в своята ронлива сухота, а на него снимката на много по-младия му баща. С плосък корем и стоическо лице, в парадна униформа, докато президентът на Съединените щати с бифокални очила и народно лице на човек от Мисури поставя лентата на врата му. И какво от това? Церемонията беше за други хора, а не за баща му, който таеше чувствата си, какво и защо го е направил, в себе си.

Най-накрая Боб остави медала обратно. Знаеше достатъчно за войната, за да е наясно, че описанието на направеното от баща му е стерилно, меко казано. В японските картечни гнезда, докато се справя с тях с автомата „Томпсън“, той е трябвало да гледа как се разпадат те под въздействието на тежките куршуми 45-и калибър. Въздухът е пълен със сяра, олово и дим. Навсякъде избухват гранати, засмуквайки кислорода от повърхността на планетата. Изтощение, стрес, кал и мръсотия, кир, песъчливата земя на Иво, стотиците ожулвания, порязвания и одрасквания от пълзенето, дълбокият ужас, може би малко кръвожадност, известно удоволствие в това да гледаш как откосите късат главите и крайниците на врага, страх, че автоматът може да засече. Всичко това и много повече беше останало неспоменато в заповедта.

Страхотно сражение си провел, тате, помисли си той.

Следващото, на което попадна погледът му, беше необичайно обикновено. Дръпна и извади дебела пачка листа, които се оказаха арканзаски кочан с квитанции за глоби за нарушения на правилата за движение. Учудващо! Имаше най-малко двадесет непопълнени квитанции с техните тройни индигови копия, останали на блока, а назад бяха сгънати пет или шест, вече наложени и връчени глоби. От пръв поглед Боб видя, че това бяха глобите, които баща му трябва да е наложил през онази последна седмица и не е могъл да внесе в съда преди смъртта си. Той порови из тях и видя почерка на баща си, записал поредица незначителни простъпки срещу Арканзаския правилник за движение по пътищата през втората и третата седмица на юли 1955. „Движение с неработещ ляв стоп“ беше отметнато в едната глоба, а после името на водача, адресът и регистрационният номер, а под тях в квадратчето „дежурен полицай“ изписаното наполовина име „Ъ. Л. Суагър.“

Няколко глоби за превишена скорост на шосета 71 и 88, глоба за каране в нетрезво състояние — дреболиите от живота на патрулиращия по селските пътища полицай. Почувства баща си толкова силно, че едва не се сгъна на две.

А следващото нещо бе бележник. Очевидно писалката на Ърл се беше счупила или протекла, защото бе изпръскан с кафеникава течност по корицата, която беше проникнала и под нея и просмукала в страниците. Боб ги запрелиства една по една, опитвайки се да ги разчете. Под корицата видя списък с безсмислени имена като Джед Поузи, Лъм Поузи и Поп Дуайър. Видя една грубо надраскана клечковидна фигурка и линии, сочещи към ориентири, които показваха разстояния. И множество крайно несвързани факти или наблюдения: „Преместена ли е?“, пишеше на едно място. „Литъл Джорджия“, на друго. „Причина за смъртта? — се питаше по-надолу. — Груба сила или удушаване?“ „Среща в църквата? Да разбера за какво?“ Не можеше да…

Внезапно Боб беше обзет от дълбоко безпокойство. Отново се върна към корицата на бележника и му се стори, че той пари върховете на пръстите му. Хрумна му, че кафеникавите петна, които се бяха просмукали, за да обезцветят страниците, трябва да са от кръв. Това беше кръвта на баща му. Баща му го е държал или е бил в джоба му, когато Джими Пай е изстрелял фаталния куршум и раната се беше изляла върху този документ.

Бележникът създаваше усещането за нещо религиозно, нещо от древния реликварий на светец, подобно на благословено парченце кост или кичур коса, или парченце тъкан. Силата му го порази и той го върна на мястото му, чувствайки се така, сякаш е извършил светотатство. Беше направо непоносимо.

Изведнъж изпита подтика да затвори капака на кутията, да я сложи обратно в пролуката, където беше лежала завързана с панделка и покрита с прах, и да побегне обратно в хубавия живот, който най-сетне си беше съградил. Имаше коне, за които да се грижи, дъщеря, която да отгледа, жена, която да издържа. В кутията имаше само болка и мрачни спомени.

Не, продължавай, подкани се той. Продължавай, направи го, виж всичко.

Следващото, което се появи, бяха изрезки от вестници за случилото се, разпарцалените описания на събитията от 23 юли 1955. Той плъзна поглед по тях, без да се интересува от подробностите. Само една привлече вниманието му: „ГЕРОЯТ ПАТРУЛЕН ПОЛИЦАЙ БЕШЕ ПОГРЕБАН“, бе озаглавена тя. Това бе първата страница на „Форт Смит Саутуест Таймс Рекърд“ от 26 юли 1955, също толкова кафеникава и чуплива от годините. Видя себе си като малко мрачно момченце, застанал до бедната си майка, обграден от море от униформи и костюми под разперените клони на бряст. Един пастор като че привличаше най-голямото внимание. Ковчегът стоеше до дупката в земята под дървото, където щеше да иде. Татко щеше поне да има малко сянка. От дясната страна стоеше почетна стража от морската пехота. Строги момчета с голи глави и силно нахлупени бели фуражки, козирките закриваха очите им, с бели ръкавици и високи яки на куртките, сурови като пуританско расо. Боб хвърли поглед на онова, което снимката разкриваше от него самия, и видя един мек дундьо, сякаш не на фокус, което си беше самата истина. Едва си спомняше самото събитие, въпреки че снимката събуди някои неща: майка му не спираше да плаче, въпреки че по това време той вече бе изплакал сълзите си. Беше горещо и речите продължиха сякаш безкрайно. Една жена, наричана мис Кони, като че беше важната клечка на събитието, майка Кураж, която пое нещата и нареди всичко да бъде организирано и свършено. Той си спомни нейната миризма и красота и колко силна изглеждаше. Но на снимката нея я нямаше.

Боб остави изрезката и разгледа малкото, което бе останало. Съболезнователни писма, официални и лични, свидетелстващи за величието на бащата. Между тях имаше и едно от командващия Корпуса на морската пехота, двама мъже от взвода, които можеха да пишат днес само защото неговите действия бяха спасили живота им. Единият на Иво, другият на Тарава. Свидетелства на високопарен език от командира на Арканзаската щатска полиция и губернатора на щата и най-накрая недодяланото писмо на някоя си Люсил Паркър, което разказваше на майка му какъв прекрасен бял мъж е бил Ърл Суагър. Единственият бял, който изслушал болката й за нейната дъщеря Шайрил и й обещал да помогне. Какво, за бога, означаваше това?

Толкова много тайни, толкова много несвързани части, недовършени дела, нещата от живота на баща му. Нямаше твърде много за показване след четиридесет и пет години на планетата, където си свършил толкова добра работа, а е останала само една кутия, за да свидетелства за твоето съществуване.

Това ли беше всичко? Дали момчето щеше да сметне такъв материал за интересен? Вероятно. Боб взе решение, че на сутринта ще му се обади и ще уреди да вземе нещата назаем. В края на краищата беше възможно да излезе нещо добро от тях.

Имаше един последен къс хартия. Боб го вдигна с любопитство. Отне му известно време, за да го разбере. Това беше последната страница от нещо, което може да е било доклад от аутопсия или протокол от разпит на свидетели. Всъщност в левия горен край още имаше останки от други листа, хванати с телбод, които са били скъсани. Боб разбра, че това е било нужното, клинично, възмутително безстрастно и разточително професионално описание на раните, които баща му бе получил. Едно копие е било изпратено на майка му и когато тя е разбрала значението (Боб предположи, че е пишело нещо като „транслатерално проникване под лявото зърно под ъгъл 43 градуса спрямо гръдната кост и катастрофални увреждания на лявата сърдечна камера“), тя просто не е могла да го понесе и е скъсала и унищожила страниците. Защо обаче тази е оцеляла? Не можеше да предположи. Нямаше обяснение. Може да се е върнала и да я е извадила от боклука и изпълнена с угризения, я е прибрала в кутията. В този момент беше поставено началото на нейния тъжен упадък. Тя нямаше да живее още дълго, смазана под тежестта на скръбта и съжаленията и накрая алкохолизма.

Така че само тази страница бе останала. Боб й хвърли едно око и видя, че е непълен списък на веществените доказателства, отнасящи се до балистичната експертиза по време на процеса или аутопсията. Тъй като разбираше доста от тези неща, се зачете и видя какво са открили детективите от щатската полиция на местопрестъплението.

1) Пистолет „Колт калибър .38 модел «Супер Говърнмънт», сериен номер 2645, чирени от еленов рог, в пълнителя са останали четири патрона.“ Това беше пистолетът на Джими, отличен, бляскав автоматичен „Колт“, стрелящ с високоскоростни патрони с голяма проникваща сила, предназначени само за убиване. Много професионален избор.

2) Четиринадесет гилзи с маркировка на дъното „Колт .38 Супер — ВВ“ — от изразходваните патрони на Джими по време на битката, което означаваше, че е стрелял четиринадесет пъти, презаредил е веднъж и почти е бил изпразнил пълнителя, когато баща му го е елиминирал. Това момче е било стрелец. Боб се зачуди кой от четиринадесетте куршума е бил смъртоносният и дали баща му е бил улучен рано или по-късно. Поклати глава. Обзе го мимолетното желание да може да се протегне през времето и да отклони куршума или поне малко да подобри мерника на Ърл при някой от по-раншните изстрели. Кой знае колко различно би могло да се развие всичко? Но не, Джими е изстрелял последния си куршум. Убил е Ърл, въпреки че Ърл е убил него.

3) „Смит & Уесън“, модел „Спешъл“, 1926 г., калибър .44, сериен номер 130465, с шест неизстреляни патрона „.44 Спешъл“ в барабана. Револверът на Бъб, предположи Боб. Неизползван. Не беше дал нито един изстрел.

4) „Колт Трупър“ калибър .357 магнум, сериен номер 6351 с три неизстреляни патрона в барабана и три празни гилзи.

Оръжието на баща му. Боб беше виждал баща си веднъж седмично да чисти тази голяма машинария и след всяка стрелкова тренировка. Всъщност повечето от спомените за баща му бяха свързани с огнестрелни оръжия — как го учи да стреля, как да ловува, как да почиства, да се грижи и да уважава оръжието. Това бяха уроци, които никога не забрави.

5) Шест гилзи с маркировка „Ремингтън .357“. Баща му беше презаредил. Скоростно зареждане под тежкия огън на тип с полуавтоматичен пистолет и изобилни муниции. Добра работа, помисли си той. Най-добрата възможна.

На листа оставаше само един надпис. Потискащото му значение беше: „Извадени куршуми“. Знаеше, че става дума за куршуми, извадени от труповете. Последната връзка на съдебния лекар с физическия механизъм на смъртта.

Имаше ли смелостта да продължи да чете? С въздишка откри, че има. Вписани бяха „три веществени доказателства“, което ще рече тела, и под всяко от тях бяха изредени извадените куршуми. Нищо не го изненада, освен дето научи, че в тялото на Бъб имаше куршум от пистолета на Джими, вероятно изстрелян в стреса на битката. Произшествие от приятелски огън, каквито се случваха тревожно често по време на престрелки.

Накрая зачете за куршумите, извадени от баща му.

Бяха общо три.

„Два (2) деформирани (невъзможно е да се определи калибърът) куршума с медна ризница, тежащи 130,2 и 130,1 грейна.“

После: „Един (1) деформиран (невъзможно е да се определи калибърът) куршум с метална ризница, тегло 109,8 грейна.“

Боб гледаше този ред не съвсем сигурен какво чете, след това го прочете отново и после още веднъж. Текстът не изчезна. 109,8 грейна.

— Знаех си, че ще те намеря тук — каза Джули.

Той се обърна смутен.

— Аха, тук съм. Преглеждам нещата.

— Боб, трябва да дадеш възможност на момчето. Това ще ти помогне повече от всичко друго. От 1955 си изпълнен с ярост. Би трябвало да приемеш фактите.

— Ще направя нещо повече от това — отговори той.