Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (45)

45.

— ПУСКАЙ!

Входящи. Те излетяха от трапа, две едновременно, и се стрелнаха към него, сякаш се готвеха да го унищожат.

Но днес Ред беше наред. Дулото на кригхофа приличаше на черна размазана сянка, когато се вдигна и мина по най-ниската, той стреля и после продължи нататък съвсем инстинктивно малко надясно и стигна до най-високата точка, и отново дръпна спусъка. Двете панички зрелищно се пръснаха на фона на горската зеленина, превърнати в прах, направо унищожени от зарядите номер 7 1/2 „Ремингтън“.

— Ред, ти си истинска хала! — каза другарят му.

— Да, такъв съм — каза той зарадван.

Беше направил тридесет и осмата си точка подред. Нямаше пропуск. Усещаше скъпата пушка като красиво живо същество в ръцете си, жадно да убива. Търсеше паничките сякаш освободена от всички ограничения, като чистокръвно яростно куче, току-що пуснато от каишката, и ги сваляше безмилостно от небето, разбивайки ги на облачета оранжева прах.

— Чувствам се добре — обясни Ред. — Другата седмица ще заведа семействата в Хавай. Всички. И двете жени, всички деца, с изключение на проклетата Ейми, която не би пресекла дори улицата, ако ме бесят, телохранителите ми, изобщо всички. Дори майката на първата ми жена. Безполезният брат на класиралата се на второ място мамка му. Ще си изкараме страхотно.

— Доста си преживял — каза другарят му. — И искаш да си свеж за есента.

— Да, така е — отговори Ред.

Те вървяха през гората към следващата позиция. Беше хубав ден в Западен Арканзас и дърветата се издигаха величествено, зелени и гъсти, към чистото синьо небе и околните планини. Пътеката от време на време стигаше до открити места, откъдето човек можеше да види гърбиците на веригата Уашита, изтегната пред тях, или в другата посока равните поля на Оклахома, простиращи се на запад.

— Хубаво е да си жив — отбеляза Ред.

Напред неговият трапер изтича да заеме мястото зад автомата и Ред изостана, докато приятелят му застана на следващата позиция. Вдигаща се „птичка“ в далечината, труден изстрел, първо една, после още две едновременно. Когато той се приготви да стреля, Ред несъзнателно затвори пушката си, извади ключа за шоковете, смени своя подобрен цилиндър „Скийт I“ и зави друг шок за по-дългия изстрел.

Неговият приятел стреляше със скъпа „Пераци“ и беше отличен стрелец, но днес не можеше да стигне нивото на Ред. Той стреля, улучи единичната, но после само едната паничка от следващата двойка.

— Отпусни се — подвикна Ред.

— Проблемът е, че съм прекалено отпуснат — отговори той.

— Пускай — извика после към трапера на автомата и двете панички се издигнаха от линията на дърветата на фона на синьото небе. Той ги последва, улови ги и стреля, но само едната се пръсна.

— По дяволите! — изруга мъжът.

— Прекалено много неща ти се въртят из главата — каза Ред. — Трябва да се освободиш. Да изхвърлиш всичко. Трябва да се довериш на инстинктите си.

Приятелят му се засмя.

— Щом им се доверя, и започват неприятностите.

Ред застана на стрелковата позиция, малка дървена клетка, която гледаше надолу по дълга жълта клисура към група храсталаци между два златисти хълма. Той пъхна един „Ремингтън“ в долната цев и се приготви.

— Пускай! — изкомандва и паничката обяви излитането си с изфучаването на рамото на автомата и скоро се издигна толкова, че да може да я вижда. Подчертано небрежно Ред я проследи и я превърна в прах.

Чувстваше се толкова добре!

Той изхвърли гилзата, напъха още два патрона в патронниците, зае позиция. Даде си секунда да реши за последователността: вижда я, започва движението, вдига пушката, стреля, следва движението докрай.

Пое дъх, потърси признаци за паника или съмнение и не откри такива.

— Пускай — извика отново.

Фууу, издигна се „птичката“ и той изчака, докато не стигне до мъртвата си точка, онзи чуден миг, когато гравитацията и ускорението са в пълно равновесие, и я пръсна. Той свали леко дулото, за да улови изкачването на следващата паничка, и ето ти я и нея, повдигна го още и мина през нея, натисна спусъка и „птичката“ стана на прах.

Ох, помисли си Ред и го заля гореща вълна на доволство. Никога не беше стигал до 50. Имаше седем 49, дузина 48 и стотици 47 и 46, но никога 50. И никога не е бил толкова близо. А тези две едновременни бяха наистина последният труден изстрел. Трябваше да успее с този изстрел, а после беше лесно.

Той разчупи пушката, видя как малко облаче барутен дим се вдигна от патронниците, докато двете гилзи изскочиха, и вкара още два патрона.

Приготви се, но не искаше да се бави прекалено много, защото е твърде възможно от мислене да изгубиш хубавия ритъм. Харесваше му как се чувства: спокоен, готов, разпален, лек, бърз и в зоната.

— Пускай! — провикна се Ред.

Нищо не се случи.

Нямаше нито фууу, нито птички, нищо.

По дяволите. Мразеше това да се случва. Така човек губи концентрацията си. Отбеляза си наум да сдъвче трапера, когато серията завърши.

— Готов ли си? — викна той.

Никакъв отговор.

Прие мълчанието за потвърждение, отново зае позиция, прочисти съзнанието си и викна:

— Пускай!

И отново никакви панички.

— Майк — повика той трапера по име. — Какво, по дяволите, става?

Отново никакъв отговор.

Погледна назад към приятеля си и…

Вибраторът на пейджъра избръмча на хълбока му.

Мамка му! Това означаваше, че Пек му звъни. Това пък за какво? Помисли си да не му обръща внимание, а просто да довърши изстрелите си, но как можеш да не му обърнеш внимание?

Обади му се, свърши с него и след това си довърши стрелбата.

Той облегна пушката на дървената облицовка на позицията и излезе навън.

— Трябва да се обадя — каза на приятеля си.

Набра номера на гласовата си поща, почака да се свърже, чу, че има едно ново съобщение, и след това го прие.

„Викни отново за панички“, гласеше то.

Чудесно, помисли си Ред, докато отново влизаше в стрелковата позиция и вдигна пушката си.

И чак тогава осъзна важността на случилото се.

Огромно усещане за несправедливост го обзе. Той вдигна пушката, стисна я здраво, но нищо не можа да види.

Сложи кригхофа на земята, хвърли поглед през рамо към безгрижния си другар и извади мобилния си телефон от калъфа на колана. Набра номера на Пек. Чу телефонът да звъни в ухото си… и на двадесет фута от него.

Грабна пушката, изскочи от позицията и хукна наляво, където видя телефона на Пек да виси на клона на дървото и да звъни.

— Пек не оцеля — каза някой.

Обърна се и видя кошмара си: снайперистът в пълна камуфлажна униформа, древен бог на отмъщението. Лицето дори не беше човешко, а това на воин, изгубено сред менящите се цветове на гората, косата стегната здраво под камуфлирана кърпа, очите тесни и черни. Просто беше излязъл от невидимостта в живота на Ред. Той вдигна един 45-калибров автоматичен пистолет и го насочи право в лицето му.

— Остави пушката, Бама, или ще те убия, а ти знаеш, че ще го направя.

Ред я остави.

— Охрана — изпищя той. — Охрана!

— Вързани са две позиции по-назад — каза мъжът. — Нямаха ден.

Ред се обърна.

— Суагър — промълви той, защото само това можа да измисли.

— Лично — отговори Боб, а след това се изви, за да насочи пистолета към приятеля на Ред.

— Това няма нищо общо с мен — каза мъжът. — Нищо не видях. Нямам нищо общо с това.

— Тогава оставете пушката, сър, за да не ви сваля аз.

Перацито падна на земята.

— Може би си мислиш, че съм се уплашил от теб, Суагър — каза Ред, чието лице се присвиваше от ярост, — но не съм. И ако днес е денят, в който трябва да си ида, майната ти, защото съм се погрижил за семейството си, а децата ми ме обичат. Така че да ти го начукам, Суагър, прави каквото ще правиш.

— Куражлия си, Ред, не може да ти се отрече — каза Суагър.

— Говори с него! — изпищя другарят му. — Преговаряй! Направи му предложение. Това няма защо да става.

— Ти да мълчиш — обърна се Боб към мъжа. — На сто ярда имам момче с една карабина калибър .308, която сочи право в гърдите ти. Млъквай и застани мирно, докато говоря с теб.

Мъжът млъкна, сякаш го бяха ударили. Представата за пушка, насочена в него, го охлади и той седна така, сякаш всяко мръдване дори на инч щеше да му спечели куршум.

— А сега, Ред — каза Боб, — искам да ми кажеш, защо твоят баща уби моя през 1955?

— Да ти го начукам, Суагър, на теб и коня, с който си дошъл. Имам съюзници. Има хора, които знаят, че съм те гонил, за да те убия. Ако ме гръмнеш, те ще те погнат и ще ти видят сметката.

— Е, може би е така. Но ти няма да се измъкнеш, Ред, и това ти го гарантирам. А сега ще ми отговориш ли, или трябва да ти прострелям капачката на коляното?

— Кой се бъзика и с кого? — яростно каза Ред. — Нямаш куража да ми гръмнеш капачката. Ти си войник, а не някакъв шибан мъчител.

— Говори с него! — изпищя ужасеният му приятел. — Кажи му каквото иска да знае. Предложи му сделка. В брой.

— Майната им на парите — каза Ред. — Той не е по парите в брой. — После погледна Суагър, а очите му горяха пълни с яростно отвращение.

Най-накрая рече:

— Добре. Ще го кажа само веднъж. След това край. После прави каквото искаш.

— Говори — подкани го Суагър.

— Баща ти искаше да купи малко земя. Оглеждаше парцели в поземлената служба на окръг Полк и научи, че нещо, наречено „Саутланд груп“, е изкупило повечето от земята в окръга. Защото беше любопитен, проведе разследване и откри нещо, което никой не трябваше да знае. „Саутланд“ беше фирма параван, притежавана от баща ми и човек на име Хари Етъридж, американски конгресмен. Бяха вкарали хиляди в сделката с идеята Етъридж да прокара панорамен път или магистрала, за да се отвори тази част на окръга за инвестиции. Земята щеше да струва милиони. Баща ти попадна на тази информация. Той бе единственият, който знаеше за тайната, могъща и много доходна връзка между Етъридж и Бама. Тя беше основата на властта и положението на баща ми. Твоят баща трябваше да бъде спрян. Затова конгресменът и баща ми съставиха план използваха връзки, които имаха в затвора, и наеха едно момче на име Джими Пай, на което му предстоеше да излезе. Казаха му, че ако го направи, ще го пратят в Холивуд. Той искаше да стане следващият Джими Дийн. Но ние се притеснявахме, че не е достатъчно добър, така че Хари Етъридж, който беше в Надзорния комитет на разузнаването, звънна на някаква мадама в ЦРУ и получи наблюдаващ офицер на име Френчи Шорт, който да изработи план за осигуровка. Помощният стрелец закова баща ти и никой не разбра. Край на историята. Съжалявам, но бизнесът си е бизнес.

— И това е истината?

— Чистата. А сега майната ти, прави каквото искаш.

— Знаеш ли какво, Ред?

— Какво?

— Грешиш.

Настъпи дълга тишина. След това Ред се обърна и се втренчи в снайпериста.

— Да ти го начукам.

— Не, аз да ти го начукам, защото бъркаш. Играли са си с теб като с пумпал. И с баща ти също.

Отново настъпи дълго мълчание.

— Вчера — продължи Боб — щях да ти повярвам. Щях да те гръмна и щях да се прибера вкъщи щастлив. Но не и днес.

— Какви ги говориш? — попита Ред, а очите му се присвиха от съсредоточаване.

— Не е ставало дума за земята и се обзалагам, че ако си искал, много лесно си могъл да разпердушиниш тази история. Обзалагам се, че датите не съвпадат, парите не излизат и изобщо нищо не се връзва както трябва. Така са ти обяснили, защо семейството ти се е набъркало, но не е съвсем вярно. Тази история е за прикритие. Не само защото баща ми обичаше земята си и за нищо на света не би се преместил.

— Тогава защо? — попита Ред.

— Заради едно момче, което не е искало да си плати глобата за превишена скорост.

 

 

Отново настъпи продължително мълчание и Ред оглеждаше Боб от горе до долу, а яростта му донякъде бе укротена от любопитство.

— За какво говориш?

— На 19 юли 1955 в 12,28 на обяд баща ми е глобил едно осемнадесетгодишно момче, защото карало с осемдесет и две в район с ограничение петдесет мили на едно място по шосе 88 между Блу Ай и град на име Инк, известно като Литъл Джорджия. Онова, което баща ми не е знаел, е, че момчето карало бързо, защото току-що било изнасилило и убило малко чернокожо момиче на име Шайрил Паркър, петнадесетгодишна, в Литъл Джорджия, която представлява нанос от червена глина. Бил я качил в Блу Ай на връщане от една среща в църквата. И защо се качила в кола с бяло момче, въпреки че майка й й казвала никога да не го прави? Защото срещата била за гражданските права и тя срещнала бял човек, който повярвал в нея и нейната борба. Така че тя се научила да не мрази белите момчета и това я убило. Ред го гледаше втренчено.

— Кое е било това момче? — попита той.

— Харвардско момче. Отгледано във Вашингтон. Син на могъщ политик. А то самото препълнено с амбиции. — След това се обърна и посочи към човека на пейката.

— Той — каза Боб.

Ред се обърна и погледна в лицето на приятеля си, син на бащиния му приятел.

— Холис?

Холис Етъридж се изправи.

— Холис, ти? Ти?

— Лъже.

— Отишъл си вкъщи паникьосан и разказал на баща си. Баща му, конгресменът Хари Етъридж, Шефа Хари Етъридж, бидейки човекът, който е бил, не могъл да си представи животът на момчето му да бъде съсипан от дребна грешка с някакво малко чернокожо момиче. Така че бързо преровил източниците си и измъкнал Френчи Шорт, който преместил тялото на момичето, за да го махне от Литъл Джорджия и да скалъпи лъжливи доказателства срещу най-светлокафявото момче, което успял да намери. Казвало се Реджи Джерард Фулър и било екзекутирано за това престъпление. Проблемът бил щатският пътен полицай. Можели да махнат глобата от архива, но не и от главата на полицая и знаели, че той ще сметне две и две. Знаели са от самото начало, че трябва да убият полицая, но по начин, който да не бъде подозрителен и да не предизвика подробно следствие за последните му дни и за което да има подръка достоверно обяснение и удобен убиец. Така на сцената се появили Джими Пай, бъдещият Джими Дийн, и Джек Прийс, снайперистът. И всичко това заради него. За бъдещия вицепрезидент на Съединените щати.

— Няма доказателства — обади се Холис. — Всичко това са лъжи. Всички политически лица са свикнали със слухове като този. В съда ще ти се изсмеят. Ред, това са глупости. Направо нищо. Няма никакви доказателства.

— Имам това — каза Боб и вдигна стария кочан с глоби. — Твоят подпис. Часът, датата, мястото. Всяка съдебна лаборатория може да потвърди възрастта на хартията и мастилото. Днес е толкова сигурно доказателство, колкото и тогава: поставя те на местопрестъплението по времето, когато е извършено. Ще те сложи на електрическия стол и днес, както щеше да го направи преди четиридесет години. А сега проклетият ти баща го няма, за да използва контактите си. А ако баща ми бе имал дни да живее, щеше да направи връзката и да те вкара в килията на смъртниците.

Той вдигна пистолета и го насочи в красивата глава на Холис. Холис коленичи.

— Моля те — каза той.

— Знаеш ли колко злини роди тази нощ? Познаваш ли хората, които умряха? Схващаш ли каква лавина на разрушение освободи? Знаеш ли колко живота бяха съсипани, прекъснати или отровени заради тази нощ? Защо? Защо? Тя присмя ли ти се?

— Не исках — каза той. — Започна да пищи. Трябваше да я накарам да спре. Изобщо не съм искал да я убивам.

Боб свали оръжието.

— Приятелят ми е журналист — каза той. — Ще идем във вестника и ще публикуваме това. Ще поискаме преразглеждане на случая. Стига толкова убийства.

Той пъхна пистолета обратно в кобура и се обърна с лице към Ред Бама, който сега държеше заредената „Кригхоф“.

През лещите на сто ярда разстояние Ръс видя как Ред Бама вдига пушката. Наблюдаваше как мъжът я вдига и лениво завърта дулата.

Направи нещо, каза си той.

Неволно пръстът му легна на спусъка. Но нямаше спусък, защото нямаше пушка.

Защо не ми даде пушка, кресна той мислено на Боб Лий Суагър, а очите му бяха залепени в ужас на окулярите на бинокъла. Можех да го направя!

 

 

— Ред, слава богу — каза Холис.

— Да — потвърди Ред, — слава богу. — И после стреля с двете цеви, един двоен изстрел, колкото бързо можа.

Сачмите номер 7 1/2 улучиха целта си. Не бяха имали време да се разпръснат, а летяха с ударната сила на пушка за слонове от деветнадесети век. Огромно съчетание от тежест, скорост и гъстота. Първият заряд буквално изтърбуши гръдния кош, сърцето, дробовете, гръбначния стълб. Вторият попадна малко над устата и разруши черепа, всички лицеви кости, чертите и косата. Тялото беше блъснато назад и се просна в храсталаците. Барутен дим се виеше във въздуха.

Ръс, който гледаше от сто ярда, се наведе напред и започна да драйфа.

— Хубав изстрел — каза Боб.

— Ще ми струва един милион долара — каза Ред, — за да оправя това. То е първото произшествие с фатален изход в историята на спортната стрелба. — Той поклати глава. — Щеше да стане вицепрезидент. Всичко беше уредено. А със същия успех можеше да стане и президент.

— Всеки си плаща. Беше негов ред — каза Боб.

— Да — каза Ред, — но знаеш ли защо го направих? За да си спестя процеса? Да си спестя унижението? Да икономисам адвокатските хонорари? За да отмъстя за онова бедно момиче, защото той наруши правилата и нарани дете? Може би. Но истинската причина е, че сега осъзнах, че е убил не само твоя баща. Убил е и моя. Баща ми трябва да е бил единственият жив човек извън фамилията Етъридж, който е знаел тайната. А когато Шефа Хари умря, синът му Холис започна да се тревожи за това. И после нà ти. Отплатихме ли се на бащите си за онова, което са направили за нас? Едва ли. Но ще ти кажа едно нещо, Суагър. Наистина се опитахме.

— Много си прав — потвърди Боб.

Но Ред имаше и една последна изненада за него.

— Зная, че се мислиш за много по-умен от мен, защото си разбрал това, а аз не. Признавам ти го, но и аз имам изненада за теб.

Боб го погледна.

— Когато се върнеш у дома, искам да кажеш много здраве на Джули и ИКИН4 от мое име.

Настъпи дълго мълчание.

— Семейството ми?

— Монетният автомат. Проследихме обаждането ти за нейна сметка. Жена ти и дъщеря ти ми бяха в ръцете, Суагър. Можех да ги използвам, за да те пипна. Ти направи грешка.

Боб разбра, че това можеше да се случи.

— Но аз не пипам семействата. Такава ми е политиката. Вече нямаш работа около мен и моя бизнес и аз нямам работа около теб и твоя. Ти разчисти твоите сметки, аз моите. Край, свършено е. Сега сме свободни хора. Нали така?

— На мен това ми прозвуча като сделка — отговори Боб.