Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (35)

35.

ПОНЯКОГА СЕ впечатляваше от самия себе си!

Ред Бама се облегна назад за секунда, за да поразсъждава върху удивителното нещо, което беше скроил, и колко бързо измъкна една очевидна победа от челюстите на поражението.

Имаше усещането, че силно грачи от покрива на „Нансис“. Тайната война, която водеше, вече щеше да се изплати.

Адвокатът му докладва: амнистията на Джед Поузи дойде с тревожна готовност. Самият Поузи беше добре подготвен. Първо от един мошеник, когото Ред контролираше, и после от частен детектив, който работеше за Ред. Беше му казано, че ще бъде помилван, и за да си спести неприятности, има определени задължения към човека (непосочен конкретно), който беше уредил всичко. Ще бъде настанен в старата си колиба на около миля от старото шосе 70 в подножието на планината Айрън Форк и най-гъстата дъбова гора в Арканзас. В момента Джед вече беше опитен професионален затворник с повече от тридесет години зад решетките. Първо оцеляваше, а после процъфтя. Вече беше станал умел лъжец, хитър манипулатор, бърз радар за човешките слабости, корав, слаб, татуиран затворнически плъх, способен да наблюдава най-отвратителното насилие, без дори да гъкне. Тъгите на другите хора не означаваха нищо за него. Затворът беше изтръгнал от него съчувствието и фактически предпочитаният му спомен беше за онзи благословен ден през 1962, когато размаза главата на оня негър с права лопата и после беше седнал да дръпне едно последно ледено питие, преди да пристигнат ченгетата.

Излезе, че свободата не означава кой знае какво за него. Но възможността да изрита смрадливия задник на един Суагър щеше да го направи щастлив по време на старостта му.

Ролята беше напълно по неговите възможности. Беше му казано, че по някое време другата седмица Боб Лий Суагър ще дойде при него в гората. Не питай защо и как ще го направи. Повярвай ни. Твоята роля, Джед, е двояка. Първо, просто стъпи на предварително подготвената дъска в дюшемето, която ще изпрати радиосигнал. Второто е да го задържиш, докато се мръкне или поне до здрачаване. Нямаш други грижи. На дневна светлина Боб Лий е страховит, но през нощта е просто още една мишена.

Джед знаеше, че може да се справи с това. Хихикайки злобно през беззъбите си венци, той си помисли, че в ръкава си крие един-два номера, които ще създадат доста работа на тия момчета.

Втората част от плана на Ред беше снайперистът. Сега настанен във ферма от другата страна на шосе 70 и под опеката на Дуейн Пек, Джек Прийс беше прекарал последните няколко дни в упражняване на нощна стрелба и Дуейн му докладва, че по мишени до двеста ярда е изключително точен. Редовно обикаляше терена, където щеше да се състои сблъсъкът. В края на краищата познаването на местността беше най-добрият съюзник на снайпериста. Когато бъде вдигнат по тревога от пристигането на Суагър в колибата на Джед Поузи, той бързо ще се придвижи по позната местност до мястото на пресрещането. Входът и изходът към капана, в който беше разположена колибата на дъртия плъх Поузи, минаваше през тясна анфилада, където реката протичаше между два хълма. Разбира се, в бойна обстановка Суагър никога не би минал по толкова очевидна пътека. Но той нямаше да мисли в подобни категории, а просто ще бъде обзет от тайната, която се опитва да разгадае. Освен това ще е тъмно и тръгването нагоре по хълмовете или заобикалянето им ще бъде опасно и изискващо време.

Прийс подготви скривалището си на разстояние около 150 ярда малко вляво и косо нагоре, с добра огнева линия, под ъгъл малко повече от четиридесет градуса. М–16 не даваше много откат. Те щяха да се появят в конуса от инфрачервено лъчение като на дневна светлина и той първо щеше да простреля мъжа, а после момчето в гърдите с куршуми в месингови ризници, тежащи 55 грейна. Скоростта им ще е малко по-ниска от 3000 фута за секунда, а пробивната сила 800 фута на фунт^[1]. Мъжът ще бъде мъртъв, преди момчето да разбере, че е стреляно. А момчето ще умре, преди мъжът да почне да се свлича.

Когато това беше обяснено на Ред, той почна да мисли за него като предстоящ двоен изстрел при спортната стрелба: две панички, идващи едновременно към теб. Един-два пъти се паникьосваш, но бързо се научаваш първо да отстреляш втората „птичка“, а после да преместиш дулото и тогава, когато цевта покрие първата, да я гръмнеш. Това е изстрел, който е лесен за научаване, но изисква агресивност и увереност, а не талант.

Беше прекрасно. Основаваше се на предсказуемостта на Боб. Той щеше да научи, че Джед Поузи е свободен, защото Ред се погрижи да бъде съобщено на чернокожата жена. Щеше да мисли за това. Ще го проучи и ще стигне до извода, че не е капан. Ще души, ще рие с копито, ще се колебае, ще обмисля, но най-накрая ще повярва и ще направи ход напред. Задължен е. В природата му беше да върви напред. Герой до последния миг и ще бъде унищожен от същия този героизъм.

Само това последното леко безпокоеше Ред: мъжът, подобно на баща си, беше истински герой: предприемчив, умен, буен и агресивен. Подобни мъже все по-трудно се намираха. Възможно беше Боб да е последният останал в Америка, като изключим неколцина армейски рейнджъри и зелени барети. Ред уважаваше героизма, но не беше сантиментален. Ако се изправи срещу него, се налага да бъде унищожен, защото постигнатото трябва да се опази. Толкова е просто.

Звънна телефонът.

— Бама.

— Мистър Бама?

Обаждаше се заместникът на Бама, който по ведомост се водеше консултант по сигурността към „Редлайн Тръкинг“, но всъщност работеше като човек, който се справя с проблемите във всички области, които възникваха при общуването на фирмите му с околния свят.

— Да, казвай, Уил.

— Сър, нали знаете, че проникнахме в обажданията от мотела до армейските архиви и онази фирма „Дж.Ф.П.“?

— Да, Уил. Добра работа.

— Е, сър, сетих се, че ако този тип е толкова умен, колкото го мислим, няма да използва телефон, от който обаждането може да се проследи, щом иска да проведе личен разговор.

— Да? — каза Ред.

— Ще използва монетен автомат. Така че вчера минах покрай мотела и си записах номерата на всички монетни автомати в лобито.

— Чудесно — каза Ред, чудейки се какво ли иска да каже помощникът му.

— После написах една програма за сървъра на телефонната компания. Нали знаете, че все още мога да влизам в системата им.

— Да.

— Излезе, че от един от телефоните е проведен разговор за сметка на абоната в Аджо, Аризона.

— Хъм.

— Както и да е, засякох номера, за да открия адреса. Вие казахте, че той е от Аризона. Е, сър, това е домът на нашето момче. Там живеят жена му и дъщеря им. Сър, зная колко важно е това за вас и сега може да го използвате, за да му нанесете удар. Жената, малкото момиченце.

Ред кимна.

— Отлично. Уил, ти си умно момче. Благодарен съм ти и ще бъдеш възнаграден.

— Благодаря ви, сър. Искате ли да предупредя момчетата?

— Аз ще го направя — каза Ръс. — Не се тревожи. — После затвори.

Беше съблазнително. Би могъл да нанесе удар по семейството. Сега наистина му беше в ръцете. Но това беше безмозъчно.

Той се замисли за своите собствени малки ревльовци и топлото и сигурно местенце, което бе създал за тях. Не, ние не посягаме на семейства. Семействата нямат нищо общо. Ние не замесваме семействата. Семействата не участват.

Не беше идеалист, но… просто не посягаше на семейства. Това беше единственото му правило.