Метаданни
Данни
- Серия
- Боб Лий Суагър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black Light, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Асен Георгиев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Хънтър. Нощта на снайпера
„Атика“, София, 2005
Корица: „Елзевир“
ISBN 954-729-221-8
История
- —Добавяне
33.
КЪЩИТЕ БЯХА еднакви, но Дуейн знаеше адреса и си спомняше как изглежда, така че нямаше никакви затруднения. Той влезе в алеята за коли. Улицата беше американската мечта, една Америка, от която никога не е бил част. Чернилки.
Тук живееха чернилки, а той живееше в някаква каравана оттатък междущатската магистрала.
Но си каза да се успокои и да го зарови надълбоко. Трябваше да бъде спокоен. Точно това каза мистър Бама: „Трябва да си спокоен, Пек. Не си там да ги риташ по задниците и да им покажеш какъв мъжкар си. Ще трябва да пълзиш и да подсмърчаш.“ Той цитира някого на име Ницше: „Пек, онова, което не те убива, те прави силен.“
Пое дълбоко дъх, слезе от патрулката, приглади коса, преди да си нахлупи стетсъна, и след това тръгна към къщата. Изпита удоволствие от обстоятелството, че някой нервно го наблюдаваше иззад пердето. Все още се плашат, когато дойде Мъжът.
Пек почука на вратата.
Зачака. Вътре се чуваше шум от караница и боричкане. Най-накрая вратата се отвори и една млада негърка надникна към него. Лицето й бе изпънато и уплашено. На Пек това много му хареса.
— Дддда? — попита тя.
Той се усмихна.
— Мадам — каза той колкото може по-мило. — Мадам, аз съм заместник-шериф Дуейн Пек от Шерифското управление. Тук съм, за да говоря с мисис Люсил Паркър.
— Това е майка ми. В каква връзка, моля?
— Мадам, аз разследвам смъртта на Сам Винсънт, бившия окръжен прокурор. Той умря по-миналата вечер. Онзи ден той дойде тук и разговаря с мисис Паркър. Аз случайно го видях тук. Проверявам дали е умрял от естествена смърт. Мадам, зная, че тя е възрастна лейди, и нямам намерение да я безпокоя. Просто трябва да й задам няколко въпроса. Ще свърша за нула време.
— Почакайте минутка — студено каза жената и затвори вратата.
Яд се надигна у Дуейн като облак дим. Някаква женска чернилка така да се отнася с него! Да стои тук на слънцето! Но той го потисна, казвайки си да бъде хладнокръвен, защото това проклето нещо щеше да го отведе при по-хубава работа — да работи постоянно за мистър Бама и никой повече нямаше да се отнася към него като към бял боклук. Ницше е казал това!
Минаха няколко минути и най-накрая вратата се отвори.
— Мама ще ви приеме. Тя е разстроена заради смъртта на Сам. Бъдете мил с нея, разбрахте ли? На осемдесет и две е.
Дуейн влезе в къщата и беше учуден да открие, че е толкова изискана и толкова прилична, като тези на белите. Винаги си беше мислил, че тия хора живеят като свине в кочина.
Жената, за която знаеше, че е дъщерята, го преведе през дневната към задната веранда, където старата лейди седеше като кралицата на селото в царствено великолепие и слава.
— Мадам, казвам се Дуейн Пек. Не ми се ще да ви притеснявам, но трябва да проведа разследването си. Ще се опитам да бъда кратък.
Тя кимна.
— Знаете ли, че горкият Сам Винсънт завчера падна по стълбите в кантората си и умря?
Тя отново кимна.
— Бедният Сам — продължи Дуейн. — Въпреки че прилича на смърт при нещастен случай, аз трябва да задам въпросите си.
— Продължавайте, заместник-шерифе.
— Мадам, беше ли разтревожен заради нещо? Владееше ли се? За какво говореше?
— Дъщеря ми беше убита в този град преди около четиридесет години — гордо каза старата лейди. — Той повдигна обвинение срещу момчето, което казаха, че го е направило. Преди години му бях написала писмо заради престъплението. Той дойде да говорим за него. Това е всичко.
— Разбирам. Добре ли беше? Имам предвид, че не беше на себе си, както би могло да се каже. Проблеми с равновесието. Имаше ли проблеми с равновесието?
— Той беше добър човек. Изглежда, че по тези краища добрите умират, а лошите просто си живеят ли живеят.
— Да, мадам, понякога така изглежда. Но той беше физически добре, нали? Това ли искахте да кажете?
— Не мисля, че мистър Сам би паднал по стълбите. Не, сър — каза жената. — Беше силен като бик, много умен и с ясно съзнание. Не видях никакви признаци за проблеми с равновесието.
— Да, мадам.
— Смъртта му е ужасно нещо. Той беше добър човек.
— Съгласен съм, мадам. Старият Сам ми беше като баща.
— Той беше единственият в този щат с куража да обвини бял човек заради убийството на чернокож. Затова наистина се изискваше смелост.
— Да, мадам — каза Дуейн, опитвайки се да прикрие задоволството си. Жената го бе отвела право там, където искаше да стигне.
— Аз проверих — каза той. — Джед Поузи, признат за виновен и осъден на доживотен затвор за убийството на Дейвидсън Фулър през 1965. Пребил го до смърт с лопата.
Старата лейди поклати глава. Тя размотаваше преплетените нишки на спомените, стигащи чак до убийството на дъщеря й Шайрил. Законът каза, че Шайрил е убита от Реджи Фулър, който бе осъден на смърт. Дейвидсън Фулър изгуби всичко, опитвайки се да освободи сина си, но някак си изпитанието го направи силен и през шейсетте се прояви като най-енергичния и безстрашен лидер на движението за граждански права в Арканзас. Беше спрял за бензин близо до Нънли и от бензиностанцията излязъл един ужасен бял човек и го ударил три пъти с права лопата. Ей така, за нищо, просто защото бил черен, след това се върнал обратно на верандата, за да си допие питието, докато дойде полицията. Мистър Сам не можа да получи смъртна присъда, но прати Джед Поузи да прекара остатъка от живота си в затвора.
Изглежда, и двамата стигнаха до това едновременно, защото очите им се срещнаха. И Дуейн й предаде новината, която беше изпратен да съобщи.
— Чухте ли, че най-накрая са помилвали стария Джед Поузи?
Тя го погледна с ужас.
— Да, днес излиза. Говорят, че щял да се върне в колибата на брат си Лъм някъде из проклетите планини. Срамно е, че човек като него няма да умре в затвора, където му е мястото.
Той се усмихна.
— Е, много ви благодаря, мадам. Помогнахте ми да си изясня всичко.
Джек Прийс отвори трезора с оръжията и влезе вътре. Трезорът беше голям, ужасно скъп и разполагаше с място за двеста пушки. Но вътре имаше само тридесетина. Това бяха все негови продукти, готови за изпращане в различните горещи точки на планетата.
Той се опита да обмисли всичко.
Нощен изстрел. Инфрачервена или пасивна естествена светлина? Разстояние двеста ярда или по-малко. Какво да вземе? Оръжието трябва да съответства на мисията.
Разбира се, най-модерното беше „Найт SR–25“ с монтиран и нулиран топлинен оптически прицел „Магнавокс“ и заглушител „Дж.Ф.П.“ — оръжейната система № 1. В момента това беше най-добрата снайперска пушка в света. Но бизнесменът в него погледна онази система, заключена в стойката, която беше за демонстрации. Тя представляваше инвестиция от около 18000 долара за пушката, изключително скъпата топлинна оптика, заглушителя и комплексните умения на оръжейника да обедини различните части в една система. Винаги съществуваше възможността за повреждане и дори загубата й на бойното поле. Би ли могъл да понесе такова финансово кръвопускане? Нещо по-лошо, оръжието не беше „почистено“ и все още носеше серийните номера на „Найт“, оптическият прицел „Магнавокс“ беше със своите номера. И двете номерации можеха да бъдат проследени обратно до него. Ако по някаква прищявка на съдбата той се измъкне, а оръжието не и бъде намерено от властите, щеше да ги доведе право при него. Буквално за няколко часа. Разбира се, той имаше силни съюзници в разузнавателната и военната общност и винаги можеше да бъде призована услужливата мантра на националната сигурност, но днес това вече не бе толкова всесилно. Човек не можеше да бъде сигурен, че изобщо ще подейства. Вестниците вече нямаха задължение към нещо по-висше, наречено национална сигурност. Те не вярваха твърде в идеята за нацията, какво да говорим за сигурността й! Приятелите му можеха да го защитят само донякъде. В реалната политика във Вашингтон той можеше да се намери поднесен на табла, изпържен и гарниран със сос за нечия награда „Пулицър“. Така че за пушката, създадена от Юджин Стоунър, и дума не можеше да става.
Той погледна към по-малките полуавтоматични карабини на стойката. Повечето бяха регенерирани М–14 или „Спрингфийлд“ Б1-А, всички в натовския калибър 7,62, преоборудвани като стандартни армейски снайперски карабини М–21 от времето на Виетнамската война, преработени за повишена точност и снабдени с работещ с естествена светлина нощен прицел, обикновено AN/PVS–2 „Старлайт“ и заглушител „Дж.Ф.П.“. Оръжия със стотина подобрения, за да стрелят по-точно и по-сигурно от обикновените М–14. Но те имаха едно общо нещо с карабината „Найт“: можеха да бъдат проследени обратно до него. Все пак в тях се криеше известно спасение, защото бяха по-стари, имаха много по-дълга история и бяха минали през много ръце и институции. Това означаваше, че хартиената следа ще бъде твърде сложна, със задънени улици и лъжливи следи в зависимост от конкретното оръжие. Щяха ли да бъдат достатъчно объркани, за да го предпазят, ако оръжието бъде изгубено и намерено? Нямаше начин да е сигурен в това и той не бе достатъчно оптимист да изживее следващите десет години от живота си, чакайки някой правителствен компютър да изплюе сериен номер, имащ връзка с него. Тази няма да я бъде.
Другите бяха оръжия с плъзгащи се затвори. Те също идваха от различни източници, като много от тях бяха цивилни. Всички в основата си бяха една и съща пушка — „Ремингтън 700“, обаче преработени от следващите доставчици. В някои случаи това беше фирмата на „Ремингтън“ за оръжия по поръчка „Ремингтън Кастъм Шоп“, в други случаи „Робър“ или „Макмилан“, или „ПроФайбър“. Или пък отделни оръжейни работилници като „Танкс Райфъл Шоп“ или „D&L Армъри“, или „Фултън Армъри“. Някои бяха оборудвани с оптика за нощно виждане, други с лазерни прицели. Една или две бяха с простия оптически полицейски прицел „Лиополд“ или „Юнертал–10“, който си бяха харесали морските пехотинци. И отново възможността тези оръжия да бъдат проследени беше налице, но немного голяма, ако направеше справка с документацията и внимателен избор. Но тази система представляваше друго затруднение — от гледна точка на тактиката.
Прийс знаеше, че трябва да повали две цели. Първо Суагър, а след това онова момче. Ремингтънът беше много точно оръжие, както самият Суагър доказа във Виетнам, доказваха го и стотиците акции на полицейските спецчасти, на „Делта“ и групата за освобождаване на заложници на ФБР. Тази пушка беше олицетворение на професионалния кодекс: един изстрел, един труп. Но не беше оръжието, което ще избереш, когато трябва да стреляш по няколко цели. Проблемът беше в проклетия затвор: след изстрела трябва да го вдигнеш един инч, после да го дръпнеш три назад, след това да го бутнеш три напред и отново един надолу. Петер Паул Маузер го беше измислил така през далечната 1892. Вече е на повече от сто години. Един добре обучен стрелец би могъл да го направи за по-малко от секунда и имаше време, когато Прийс много го биваше в тая работа. Но това време е минало. Не искаше да дърпа затвор и след това да гледа за мишена номер две. Цялата работа щеше да рухне, ако една от мишените успее да се измъкне.
Така че искаше едно чисто оръжие, което не може да се проследи, полуавтоматична система, и то с точна стрелба.
В действителност имаше само един избор.
Наистина оръжейната му технология вече не беше модерна, но излъчваше привлекателността на дълга традиция в използването му за незаконни операции. Притежаваше го повече като антикварна рядкост, отколкото като предмет за продажба. Кой би купил нещо толкова остаряло? Очевидно Управлението я беше използвало във Виетнам за изпълнението на „Операция Феникс“ от спецчастите. Това беше програма за унищожение на инфраструктурата, която взимаше на прицел известни с връзките си с Виетконг хора и пращаше специални екипи от убийци след тях. След това пушката бе изчезнала бог знае къде и беше правила кой знае какво в течение на няколко години. Ако оръжията можеха да говорят, в източените си линии това притежаваше опит за написване на бестселър. Със сигурност беше видяло сума ти операции в Южна и Централна Америка, а може би дори и в Африка и Европа.
Прийс го беше купил тайно от един от своите снайперисти — човек с голям опит. Един поглед в тъмните му очи на ловец и безизразното мъртво лице подсказа на генерала, че по-нататъшният разпит е безсмислен. Мъжът беше изправен пред третия си развод и му трябваха пари в брой. Той го продаде на генерала за 4000 долара, без да бъдат задавани въпроси, без документи, без нищо писано. Това е оръжие, което не съществува, освен ако не стреля по теб.
Беше една карабина М–16, стреляща с малките патрони калибър 5,56 мм, но на дулото й се мъдреше стар дълъг и тънък заглушител „Сионикс“, модел HEL-H4A, а на специално приспособление беше монтиран последният действащ американски военен инфрачервен прицел AN/PAS–4. Не беше нощен прицел, използващ естествената светлина, нито пък като топлинните прицели „Магнавокс“. Обаче беше сто пъти по-добър от старите оптически прицели за карабини. Първо, батериите му бяха умалени. Специалистите го описваха като „захранван от батерии прибор за виждане и прицел, състоящ се от инфрачервен източник на светлина, чувствителен към инфрачервените лъчи и формиращ изображения телескоп (4.5х) с интегрирано високоволтово минизахранване (носен на колана и годен за презареждане никел-кадмиев акумулатор с мощност 6 волта)“. Самият телескоп беше дълъг около тринадесет инча. Заедно с източника на светлина стигаше около четиринадесет. Целият прибор тежеше около дванадесет фунта. Приличаше на прицел с търсещ прожектор, монтиран върху него. Тромав и груб, но с него се работеше учудващо леко.
Имаше само един недостатък: източника на светлина. Защото беше активен инфрачервен излъчвател за разлика от пасивния в „Магнавокс“ и трябваше да изпрати лъч инфрачервена светлина от източника към района на мишената, за да може чувствителният телескоп да я улови. В технологично сложна бойна обстановка подобна система криеше вродена опасност, защото със сигурност противникът щеше да разполага с чувствителен към инфрачервените лъчи прицел, с чиято помощ неговият светлинен лъч щеше да издаде местонахождението му и да последват контраснайперски мерки с голяма огнева мощ. Затова тази система беше добра за използване в неразвитите части на света: Централна Америка, Африка, Западен Арканзас.
Джек Прийс вдигна оръжието и набързо провери акумулаторчето. Всичко беше наред. Дръпна назад затвора и натисна спусъка. Усети как ударникът на оръжието щракна задоволително. Движението на спусъка беше сухо, малко рязко, сякаш се чупи стъклена пръчица. Остави карабината и най-накрая стигна до шкафа с мунициите и си избра шест кутийки М–193 калибър 5.56 с медна ризница, уверен, че нощта му принадлежи.