Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (29)

29.

— НЕ, СЪР — каза Дуейн Пек. — Не, сър, изобщо не съм. Не съм го виждал. Качих се там горе, взех каквото можах, това, което току-що ви дадох, и излязох. И толкова.

Като мнозина полицаи той беше вещ в лъжата. Притежаваше най-голямата дарба на лъжците: можеше напълно да убеди сам себе си, че онова, което казва, е истината. Да убеди собствената си дихателна система и най-накрая напълно да си повярва. Не преглътна, не трепна, не задиша тежко, нито се докосна по устата, не му беше трудно да погледне в чуждите очи, зениците му не станаха малки и далечни, цветът на лицето му не се промени.

— Значи нямаш нищо общо със смъртта на стареца? — попита Ред Бама. Те бяха в задната стая зад салона на „Нансис Фламинго Лаундж“, където беше извикал Дуейн, щом чу новината.

— Не, сър, нямам. По дяволите, нищо не бих сторил на възрастен човек. Аз уважавам старците. Точно това разрушава страната, сър. Липсата на уважение.

Лицето му беше напълно безучастно, докато говореше. Гласът му бе спокоен, сериозен, овладян, гърлото му чисто от храчки. Сърцето му биеше бавно.

— Не можеш да убиваш хора, когато си решиш — обясни Ред. — Има нещо, което се нарича закон на неумишлените последствия. Те провалят всичко. А и между другото, той беше толкова стар човек.

— Кълна ви се, сър — настоя Дуейн, — кълна се, че нямам нищо общо с това.

— Добре — каза Ред, на който му се искаше някак си да повярва, но все още не го правеше изцяло.

— Сър, беше полудял. Казах ви как си разкъсваше нещата. Върнал се е в кантората с онази женска хавлия и е паднал по стълбите. Да, истинска трагедия. Възрастният джентълмен се нуждаеше от грижи. Престъпление е, че семейството му нищо не направи за него след всичко, което им е дал.

Бама кимна.

Той разгледа доказателствата пред себе си — парче доклад от предварителното слушане през 1955, писмо с пищен почерк от жена на име Люсил Паркър, датирано 1957, и жълт кочан адвокатски бланки с бледи следи, оставени от натиска при писането по горния лист, който сега липсваше. После погледна отново към Дуейн.

— Сър, ако вдигнете кочана към светлината, може да различите донякъде за какво е било всичко това. Виждам думата…

— Добре, Пек, това е достатъчно. Искам да се върнеш обратно в Блу Ай, но нищо няма да правиш. Ще чакаш да се свържа с теб. Ясно ли е? Не искам да наблюдаваш Боб Лий Суагър. Засега стой настрана от него, за да не те надуши. Може да ми трябваш по-късно за него, ако мога да измисля някакъв начин.

— Да, сър. Ъъъ, сър, ъъъ… за комарджийските ми дългове…

— Забравени са, Дуейн. Вече не си на червено. Отново си на печалба, но не я проигравай. Заплащането е петстотин на седмица за начинаещите. И, разбира се, пълна медицинска застраховка. Естествено, ще запазиш работата си на заместник-шериф. Точно за това имаш изобщо някаква стойност.

— Обзалагам се, че мога да свитна Боб Лий за вас.

— Не си и помисляй за това — каза Ред. — Ще разбере и ще те погне. Има десет изпържени мъже на магистралата, които мислеха, че той е лесен. А сега си върви.

След като Пек си тръгна, Ред отиде оттатък и си напълни пластмасова чаша с кисело кафе от бара. Беше дошло важно време. Трябваше да вземе няколко решения.

Трябваше да убие Боб Лий Суагър, и то бързо. Но огневата мощ, най-добрите професионални убийци, дриймтим от мъже — това не беше проработило. Сега осъзна, че не в голото насилие е истината, а в потайността. Хитрост, планиране, здрави нерви — екзекуция.

И отново, бога ми, под тъгата и отровното си отвращение от Дуейн Пек беше странно щастлив. Суагър. Този тип беше великолепен. Беше най-добрият, който някога се бе изправял срещу Ред: умен и смел, спокоен и съобразителен. Ако много оръжия не можаха да свършат работа, какво би го направило?

Хъм. Може би само едно. Как другояче да убиеш снайперист освен с изстрел от засада?

В подредения си мозък той се опита да изброи предимствата си. Първо, въпреки че Суагър, разбира се, знае, че го преследват, той си няма представа кой и защо. Освен основното подозрение, че това е свързано с нещо отпреди четиридесет години, което той сега разследва. Това наистина даваше на Ред възможността за всякакъв подход. И колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше, че ключът към днес се криеше във вчера. Трябваше да има начин да се постави нещо пред Суагър, което той не би могъл да отхвърли, на чийто зов ще се отзове дори да знае, че това ще го убие. По този начин внимателният и бдителен човек може да бъде унищожен.

Ред беше в странно състояние: той пулсираше от творческа енергия. Разбираше формата, стойността и значението на проекта, който се готвеше да осъществи, въпреки че още не знаеше подробностите и взаимовръзките. Да, подробностите можеха да дойдат и по-късно. Вълнението на творчеството беше онова, което толкова го завладяваше.

Той се зае с работата. Трябваше да разбере всичко за случилото се преди четиридесет години. Отговорите се криеха в миналото.

С това наум се върна обратно в друго помещение, където в стената беше вграден древен сейф. В него лежаха съкровищата и тайните на империята на неговия баща. Тук изпита за миг сантименталност, когато пръстите му докоснаха старата топка на избирателния диск. Знаеше, че пръстите на баща му са го докосвали хиляди пъти. Замисли се за него: този хитър и дисциплиниран човек, самоук и изключително проницателен, отчасти тиранин и отчасти гений, дошъл от нищото. Наистина това беше важното. Човекът бе дошъл отникъде. Беше роден в окръг Полк в колибата на изполичар през 1916. Беден като църковна мишка и босоног насред ужасяващо недохранване, бедност, грубост и обща жестокост на живота на това място и по това време. Бяха го били дивашки, което бе причината никога да не бие собствения си единствен син. Висшето общество му се смееше и му викаха бял боклук и селяндур, но тайно се страхуваха от него, както се страхуваха от всички високи и с бледи очи членове на селския пролетариат. През 1930 се беше появил във Форт Смит само на четиринадесет, но достатъчно умен, за да разбере, че нищо не може да се случи в окръг Полк и че ако има някакво бъдеще, то е в града. Беше си намерил работа като букмейкър за полковник Тайрий, който управляваше града от апартамент в стария хотел „Уорд“. Не беше велика работа, а бачкане за новодошъл. Просто събирач на облози за криминална организация, която и за секунда не би скърбила за него, ако паднеше под колелата на влака или каруцарите, които все още властваха над „Гарисън стрийт“ през онези дни, го смелеха на пулп.

Но също като дарбата, която бе предал на сина си, Рей Бама имаше талант за числа, за светкавично пресмятане и разбираше, че тайните на вселената се крият в тях. (Нито едно от децата на Ред не притежаваше подобно нещо, но благословени да са, те нямаха и нужда.) Той беше бдителен и умен и издигането му беше класическо за американските гангстери, които използваха модела на митовете тип Хорейша Алгър^[1], с които се захранваха широките слоеве на населението: както в престъпленията, така и в производството победители стават само най-неуморните работници, най-умните и способни математици. От събиране на облози премина към ръководене на заложни къщи, лихварство, управление на казина, публични домове и инвестиции. Винаги имаше три или четири слоя между него и насилието му, въпреки че три пъти убийци се опитаха да го заковат. Контрабандираше плът, но никога не се възползваше. Даваше пари назаем, но никога не взимаше. Продаваше наркотици, но никога не ги бе опитвал, нито позволяваше на хората около него да го правят. Разбираше динамиката на разделеното черно и бяло население. Въпреки че донякъде беше убиец, никога не вършеше други престъпления, които хората биха осъдили по-сурово. Не беше расист и въртеше сделки с черните гангстери и накрая поемаше техните дела, но не от страх, а от доверие. Не беше психопат и убиваше само когато бе необходимо. Никога не убиваше семейства или близнаци. Никога не убиваше безразборно, никога не подлагаше на мъчения или жестокости. Той беше последното нещо, което един червеноврат бедняк трябваше да бъде: почтен главатар на банда, истински джентълмен.

Но напоследък Ред си мислеше, че баща му е нещо повече от професионалните му успехи. Причината не беше в това, че накрая е успял, а че е имал въображението изобщо да измисли как да успее и че най-ценното нещо, което беше дал на единственото си дете, не бе бизнесът или наследството, или пък връзките, въпреки че всички те бяха хубаво нещо. Не, беше целият… негов живот.

Понякога, докато Ред караше нагоре по хълма мерцедеса си, виждаше себе си в работен комбинезон, смазан от безнадеждност, беззъб и кокалест, лишен от самоувереност. Тогава си мислеше: ако не беше татко, това можеше да съм аз.

Най-смелата постъпка на баща му бе да напусне селото и да се преобрази в градски човек. Като се замислиш, наистина голямо постижение: без другари, без никой да се грижи за него, без някой, който да му улеснява пътя, един мършав бял селски боклук от далечните планини Уашита, бос и неизкушен от каквато и да е култура. И почти неграмотен.

И въпреки това само за едно поколение той можа да даде на сина си напълно различен свят: предучилищна подготовка, четири години в Арканзаския университет, докосване до идеи, възможности, стимули. Неговият син никога не трябваше да става в четири, за да даде помията на свинете, или в пет, за да донесе дърва за огъня, или да работи по полето от тъмно до тъмно, за да набере достатъчно памук, или да засади достатъчно жито, така че собственикът да остави малко зърно на изполичарското семейство, с което да живее. А децата на сина му бяха толкова далеч от това, че дори не можеха да си го представят. За тях това беше кофти филм със заглавие „Селякът от Бевърли“, който изобщо не е смешен, а за груби, изостанали, глупави боклучави хора.

Надявам се, че съм на твоето равнище, старче — помисли си той. Със сигурност ще се опитам да бъда достоен за наследството ти.

През 1975 бащата на Ред загина при взрив на бомба точно пред „Нансис“. Ред работеше като вицепрезидент на онова, което тогава се наричаше корпорация „Бама Тръкинг“. Неговият моментален отговор не беше да оплаква, а да се подготви за атаката срещу неговата власт, позиция и организация, която неизбежно следваше от убийството на шефа. Но, странно, тя никога не последва, въпреки че няколко години по-късно някакви натрапници се опитаха да излязат срещу него, но лесно бяха победени.

И така тайната на смъртта на баща му стана за него истинска фикс идея. Беше похарчил повече от 200000 долара за частно разследване в опит да разбуди тайната. За целта, когато лейтенант Уил Джесъп, детективът от отдел „Убийства“ във Форт Смит, на който бе възложен случаят, се пенсионира през 88-а, Ред го нае (50000 долара годишно), за да продължи разследването частно. Самият Ред беше използвал всичките си връзки в престъпния свят и въпреки множеството хитрини и натиск след всичкото това време, усилия и пари не беше стигнал доникъде.

Проблемът с този случай просто беше, че даваше само един отговор на cui bono. И той беше: Ред. А той не го бе направил, въпреки че вероятно така се говореше за него. Знаеше това. При липсата на мотив, който да издържи, всяко друго обяснение беше безсмислено. Например нито един от лейтенантите в организацията нямаше полза и нито едно подслушване на телефони или следене не бяха довели и до най-малката следа. Също така нито един външен за града човек нямаше да спечели нещо. Можеше да бъде само отмъщение за нещо извършено много отдавна, но подобни постъпки обикновено са объркани и емоционални. А тази беше осъществена с учудваща ефикасност, контрол и точност. Работа на истински професионалист в бомбения бизнес, която подсказваше достъп до майстори от по-високо ниво. Същото каза и лейтенант Джесъп.

— Ред, този човек е знаел какво прави. Това беше най-добрата бомба, която някой някога е взривявал в Арканзас. Това мога да ти кажа. Работа на специалист.

С времето всички разследвания забуксуваха. Пропадна и това на Ред след тежко десетилетие и половина. Най-накрая той се отказа и се опита да сключи мир със зейналата в живота му дупка — факта, че който и да е убил баща му, по каквато и да е причина, се измъкна безнаказано и злорадства в момента.

Тате, опитах, си мислеше от време на време той, когато късно през нощта бърбънът го хванеше, децата си бяха легнали, а втората в конкурса за Мис Арканзас през 1986 дремеше доволно в пеньоара си за 500 долара. Направих всичко възможно.

Със спомена за тази тъга, тежащ на раменете му, той завъртя скалата и отвори старата каса. Миналото беше разделено по години в счетоводни книги, дълги редици числа бележеха постъпленията и разходите, всички разноски бяха отбелязани, всички суми бяха отчетени. Всяка трета страница беше изпълнена с обяснения. Баща му беше записвал с дребен съвършен почерк безстрастни подробности. По този начин съвсем бързо Ред научи всичко, което трябваше да знае. Или поне всичко, което баща му искаше да се знае и бе записал за последните две седмици от месец юли 1955. Беше се срещнал със забележителни хора: например Френчи Шорт и един младши лейтенант от армията от Форт Чафий на име Джек Прийс. Но и с други. Цяла тълпа умни и бързи хора, отговорни и устремени мъже. Сред тях беше и Джими Пай, както и шефове на затворниците и пазачите, свързани с организацията Бама, които работеха в затвора на окръг Себастиан. Разбира се, и Ърл Суагър беше там и докато разглеждаше онова, което лежеше пред него, Ред видя логиката зад всичко, което беше приел на вяра, и се възхити от професионализма на всички участници.

Разбира се, един човек липсваше. Така трябваше да бъде, защото това не можеше да се повери на хартията, но Ред инстинктивно осъзна какво документира счетоводната книга: ключовия момент в историята на фамилията Бама, когато бандата на Бама престава да бъде такава, а баща му вече не е бандит и започва изкачването си към законност, обществена власт и слава и крепостите на уважението и възхитата, които сега той владееше.

Ред си наля още една чашка кафе. Обади се в офиса, провери гласовата си поща, говори със секретарката си. Обади се на заелата второ място и й каза, че ще закъснее, а тя му припомни, че синът му Ник тази вечер има състезание по плуване и той е обещал да отиде. Ред си помисли, че вероятно ще стигне за участието на Ник в 100-те метра гръб, защото сигурно няма да започне преди 9,30, а на връщане можеха да спрат за по едно барбекю.

После прочисти главата си и започна да изучава документите, които Дуейн Пек беше набавил. Беше ясно, че се отнасяха до някакво друго събитие през 1955, случило се почти по същото време като смъртта на Ърл Суагър. Каква беше връзката? Не, чакай малко, това не беше важно. По-скоро каква мислеха, че е връзката Боб Лий Суагър и момчето. Защото онова, което мислеха, щеше да ръководи поведението им.

Единият документ беше предварителен доклад от прокуратурата на окръг Полк във връзка със слушане за освобождаване под гаранция на някой си Реджи Джерард Фулър, чернокож, на седемнадесет, живущ на еди-кой си адрес, Блу Ай, обвинен в предумишленото убийство на Шайрил Паркър, негърка, на петнадесет, живуща на еди-кой си адрес, Блу Ай. Шайрил трябва да е била дъщерята на Люсил, авторката на писмото. Прокурорът Сам Винсънт, Ред трепна, като се сети за Сам на онези стълби, стар човек, чието време е изтекло, доказваше, че престъплението е толкова сериозно, че не бива да се определя гаранция. Адвокатът, някой си Джеймс Алтън от Службата за обществени защитници в окръг Полк, пледира nolo contendere по искането на обвинението, така че естествено заподозреният бива задържан, вместо да бъде освободен под гаранция.

Така. Вероятно убийство на чернокожо дете от млад негър, юли 1955.

След това прочете самото писмо. Две години по-късно майката на убитото момиче моли Сам да възобнови разследването, защото тя твърдеше, че този Реджи не може да го е направил.

Странно. Човек би помислил, че майката ще иска отмъщение, а не справедливост.

Объркан, Ред погледна във въртящата се картотека и измъкна името на един помощник-редактор на градската страница в „Саутуест Таймс Рекърд“ и му се обади. Попадна на гласова поща, остави съобщение и му звъннаха след седем минути.

— Мистър Бама, какво мога да направя за вас?

— Джери, не си ли пазите всички стари броеве в архива?

— Да, сър. В база данни от 1993, а предишните — отсреща в библиотеката на микрофилми.

— Добро момче. Можеш ли да се поровиш половин час за мен?

— Да, сър. Знаете, че мога.

— Джери, как са децата ти?

— Добре, сър.

— Тази година къде ще ходите на почивка?

— Ами, сър, мислим за Флорида. Дейтона Бийч.

— О, Джери, нали знаеш, че притежавам половината от курортния комплекс Блу Даймънд на островите Санибел. Много хубаво местенце.

— Да, сър. Не бих могъл да си позволя да ида на Санибел. Тази година нас ни чака Дейтона. Трябва да изплащам заеми и…

— Джери, искаш ли да заведеш жена си и децата в Блу Даймънд? Една миля плаж. Три отоплени басейна. Много хубави стаи.

— Ами аз…

— Джери, хиляда деветстотин петдесет и пета. Убийство. Окръг Полк. Шайрил Паркър. Извършено от Реджи Джерард Фулър. Искам да знам всичко за него, и то бързо. Разбра ли?

— Напълно, сър.

— Джери, знаеш ли номера на факса ми? И, Джери?

— Да, сър?

— На брега на океана или край басейна?

— Ами… На брега на океана. Децата обичат океана.

— Последните две седмици на август?

— Да, сър, прекрасно, сър.

— Утре ще получиш резервациите.

Той се облегна и зачака. Мина един час. Тогава факсът започна да бръмчи и скоро изплю четири гъсто изписани на ръка страници. Това беше хронология на случая Шайрил Паркър, започваща от намирането на тялото, процеса, обжалването и екзекуцията.

Прочете я внимателно, после втори път и след това още веднъж. Набиващата се в очи подробност беше, че тялото е открито от Ърл Суагър в деня, когато беше умрял, и „Таймс Рекърд“ бе пуснал кратка уводна статия през 1957, отбелязвайки с удоволствие екзекуцията на Реджи Джерард Фулър и приключването на последния случай на щатския полицай и военен герой от Аризона.

Но това не беше последната статия в обобщението за отразяването на случая от „Таймс Рекърд“. Тя се бе появила пет години по-късно с информацията, че срещу бял мъж на име Джед Поузи е била издадена доживотна присъда за предумишленото убийство на бащата на осъдения за убийство Реджи Фулър, един бивш погребален агент на име Дейвидсън Фулър, който станал страшно активен в движението за граждански права в Западен Арканзас. Това беше първият път в историята на щата, когато бял човек е осъден за предумишленото убийство на негър. В статията пишеше, че прокурорът Сам Винсънт трябва да бъде поздравен, че е продължил с обвинението дори пред лицето на заплахи за убийство и пълната увереност, че така застрашава собственото си преизбиране за прокурор, а това щеше да му струва поста, който заемаше от осемнадесет години.

Ред предъвка всичко. Очевидно Сам беше стигнал до извода, че има връзка между смъртта на Ърл и смъртта на момичето. Беше ли им казал? Или идеята е тяхна? И най-важното, какво знаят?

Не знаеше. Но трябваше да научи нещо друго.

Джед Поузи. Какво е станало с него?

Беше достатъчно едно телефонно обаждане, за да научи, че след тридесет и пет години в затвора един старец на име Джед Поузи още обитава блок Д на щатския затвор в Тъкър.

Е, това беше полезно. Много полезно.

В главата му започна да се заражда един план.

Колкото повече мислеше, толкова по-голямо вълнение го обземаше. Харесва ми!