Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (23)

23.

БЕШЕ СЪНЯТ за футболния мач, но в по-късния му вариант. Ламар Пай и бащата на Ръс, Бъд, бяха на футболния му мач. Това беше през 1981 и Ръс бе на осем. Той не беше много добър играч. Всъщност игра само през тази година. Ламар каза:

— Мисля, че шибаното момче има прекалено много женско у себе си.

— Сигурно е, че не го бива много в спорта — съгласи се Бъд. — Трябва да видиш по-малкия му брат. Този малък синковец е като жребец. Трудно можеш да го накараш да се откаже.

— Харесвам това у мъжете и момчетата. Когато не се отказват. А старият Ръс — обясни Ламар — не само прекалено често се отказва, ами направо не започва.

Двамата възрастни на страничната линия се засмяха дрезгаво и сякаш всички там зяпаха бедния малък Ръс, чакайки го да прецака нещата.

Не трябваше дълго да чакат. Защото беше прекалено малък, за да играе в нападение, и не достатъчно бърз за бранител, бяха го сложили на позиция, наричана „поддържащ защитник“. Тя изискаше големи познания за футбола, за които той просто нямаше талант, и треньорите винаги крещяха по него, защото не е където трябва или реагира бавно. Никога не се чувстваше спокоен. Когато се хвърляше към линията на защитата, неизбежно някой пас политаше към мястото, което току-що бе напуснал. Когато стоеше неподвижен, за да получи пас, някой пробиваше линията и преораваше дупката, която той трябваше да запушва. Сезонът бе ужасен и той копнееше да напусне, защото не беше роден с този хладнокръвен инстинкт, който по-малкият му брат притежаваше в изобилие, а, честно казано, си бе нескопосан.

— Хайде, Ръс, спри ги — изкрещя баща му.

— Хайде, Ръс, можеш да го направиш — изрева големият стар Ламар с конска опашка, привлекателен, очарователен, с големи бели зъби и огромен сърп в ръцете, който точеше с арканзаски брус, прекарвайки го нагоре-надолу по зловещо извитото острие със звуци, каращи кожата да настръхне.

Ръс беше толкова погълнат от тях, че пропусна началото на играта и когато накрая се върна към нея (треньорите крещяха името му), изглежда, едно едро чернокожо дете от другия отбор се бе стрелнало наляво и след това бе пробило от външната страна и вече беше отвъд мястото на мелето и нямаше никой друг наблизо освен бедния Ръс.

Насилвайки се да търчи, Ръс избра изненадващо добър ъгъл спрямо тичащия защитник и се понесе към него. Но щом наближи, видя колко голямо е момчето, колко яростно изпълнено с енергия и решимост, как краката му блъскат като бутала земята и по някакъв начин пламът на Ръс бе укротен. Въпреки че всички ревяха: „Удари го ниско долу“, той го блъсна високо. Те се счепкаха за кратко и Ръс имаше усещането за ярки светлини, може би звезди, за фучене на вятъра и после тъмнина.

Когато премигна, беше на земята, а лицето му бе покрито с брада от чимовете, цялото му тяло присвито от болка и щом се обърна, през болката зад очите си можа да види как бегачът продължава галопа си надолу по страничната линия, носен от одобрителните крясъци на тълпата, докато не пресече головата линия, за да бъде окичен с гирлянди и хартиени ленти.

Той се опита да стане, но татко му и Ламар се бяха изправили над него.

— Ръс, удари го ниско — каза с отвращение баща му.

Ламар вдигна сърпа. Като на кино острието му отрази блесналото слънце. Той беше Джейсън, Фреди Крюгер, онзи тип от „Вси светии“ — всичко в едно. Засмя се силно.

— Съжалявам, момче — каза Ламар, — но трябваше да послушаш татко си. Дойде време за рязане.

Фуууф! Острието се спусна.

Ръс се събуди в евтина хотелска стая в Оклахома сити с глава пълна с парчета стъкло, късове чакъл и безкрайни съжаления. Някой го съсичаше, но не беше сърпът. Някой чукаше.

— Хайде, Ръс — крещеше някой, — пак закъсня, по дяволите. Време е да тръгваме.

О! Това беше другият му баща, Боб Лий Суагър, още един истински мъж, който ще се разочарова от него. Ръс стана от леглото.

 

 

— Това не е ли незаконно?

— Не и ако не я криеш.

— Но тя е скрита.

— Майко мила, току-що е паднала от поставката за пушки ей там.

Боб посочи към празната поставка за пушки над седалката в своя пикап. В момента бе плъзнал зад седалката Мини–14 в калъфа плюс хартиен плик с три заредени пълнителя, побиращи по двадесет патрона и огромния за четиридесет — едно извито нещо, което приличаше на сплескан банан.

— Кое ченге ще ме тормози? Тук е Оклахома.

— Незаконно е — каза Ръс. — Ако баща ми те пипне с това, отиваш в затвора.

— Е, аз никога не бих се забъркал с баща ти, така че най-добре да измислиш начин да го разубедиш — каза Боб, плъзгайки и 45-калибровия „Командър“ в кобур зад седалката заедно с резервните пълнители.

— Не знам — каза Ръс. — Започва да става опасно.

— Ще става още по-опасно. Ти ще караш.

Двамата се качиха. Бяха на паркинга на „Холидей Ин“ и се готвеха да посетят генерал Джек Прийс от „Дж.Ф.П. Текнолъджи“.

— Какъв беше адресът? — попита Ръс.

Боб му каза.

— Мисля, че е близо до летището.

— Давай, младши.

Известно време пътуваха в мълчание. После Ръс се обади:

— По-добре да ме светнеш накратко за някои неща.

— Защо?

— Ако ти и аз ще правим книга за снайперска стрелба и се окаже, че не знам и грам за това, този тип ще ни изхвърли с ритници по гъзовете и няма нищо да получим.

— Какво искаш да знаеш? Какво е усещането? Често са ме питали за това какво е усещането.

— И какво е?

— Нахално пале.

— Добре де. Защо го мразиш?

— Кого, Прийс?

— Аха.

— Не го мразя. Той е добър човек.

— Мразиш го. Усещам го. Дори зад прочутата Суагърова сдържаност го мразиш.

— Беше добър офицер. Ръководеше по-добра програма. Неговите хора постигнаха стотици, може би хиляди убийства. Те спасиха живота на стотици, може би хиляди американски войници. Той е добър човек, патриот, вероятно баща и републиканец. Защо казваш, че го мразя?

— Мразиш го.

— Е… има едно нещо. Няма да го разбереш. Бих го казал на друг снайперист и на никого другиго. Онова, което ти казах преди това, е важното. Той е добър човек, голям офицер.

— Трябва да ми кажеш. Няма да мога да се оправя с това, ако не ми кажеш.

Боб замълча. Чудеше се дали притежава умението да изрази онова, което му беше на сърцето. Или енергията. По дяволите това момче и неговото нахалство и склонността му да измисля дяволски добри въпроси.

— Ако напишеш книга, не можеш да го включиш. Никога. Разбра ли?

— Да, сър.

— Не искам да се говори, че Боб Лий Суагър е казал тежки думи за един американски войник, който добросъвестно и заради дълга и честта е рискувал живота си за свята страна. Не искам. Това са глупости. Това убива страната.

— Кълна се.

— Тогава сега ще ти го кажа и никога повече не искам да чувам за него.

— Да, сър.

— Става дума за убиване.

Ръс нищо не каза.

— През войната — продължи Боб — смъртта се явява под три форми. Обикновено идва отдалеч, носена от мъже, които никога не виждат труповете, оставащи след тях. Такива бяха повечето убийства във Виетнам. Предимно Б–52 ги извършваше. Човече, те превръщаха онази шибана джунгла в пюре и смилаха всичко в радиус от четвърт миля. И артилерията. На земята артилерията извършва по-голямата част от убиването. Кралицата на сраженията. Така я наричат. Може да не ти харесва, но така стоят нещата.

— Да — подхвърли Ръс.

— Втората е със сгорещена кръв. Престрелка. Виждаш някакви форми да се движат и стреляш. Някои от тях престават да се движат. Може никога да не ги видиш отблизо и никога да не разбереш дали си улучил или не. Или пък обратното: може да видиш как някой дребен шибаняк пада, виждаш как откосите го прерязват. Такива неща. Това е истинска битка. Или ти него, или той теб. Може да не ти харесва, но го правиш, мамка му, защото ако не го направиш, ти ще си онзи, който ще се прибере у дома в чувал.

— Да, разбирам.

— Третата и последна форма е хладнокръвното убиване. Това е, което ние правим. С „ние“ имам предвид снайперистите. От половин миля насочваме оптически мерник към човек, дърпаме спусъка и го наблюдаваме как утихва. В това няма нищо красиво, но бих казал, че е необходимо. Вярвах, че е нужно. Зная, че това кара хората да нервничат. Ти си смъртта. Наричат те фирма за убийства и бог знае какви ги говорят зад гърба ти. Мислят, че си болен или смахнат. Такива работи. Или че ти харесва.

— На теб ти е харесвало.

— Да, но въпреки това може да се прави разлика. Някак си може да се прави разлика. Не съм стрелял по жени и деца и не съм убивал никого, който не е искал да ме убие. Ако на някой му е трудно да приеме това, майната му. Аз бях ловец. Това се нарича честно преследване. Влизаш в джунглата или покрай просеките с оризищата. Ти преследваш своя враг и се опитваш да намериш позиция, където не може да те докопа. Премахваш го. Улучваш го, по тебе стрелят. Изгубихме много хора. За нашите глави бяха обявени награди. Виетконг оцени главата ми на десет хиляди пиастъра и най-накрая едно руско копеле ги спечели, но това е друга история. Онова, което правехме, беше война. Намери и унищожи врага. Застреляй го. Направи го и си върви вкъщи. Изпълни мисията.

— А армията…

Той замълча. Нещо в него се отвращаваше от това, но трябваше да го каже.

— Различна доктрина, разработена за пръв път по този проект „Невидимо лъчение“ и след това приложена от „Оцелот“, Снайперската школа на 7-а пехотна дивизия. Онова, което правеха, бе да вкарат екипи от четирима човека в зоната. Трима пазачи с автомати и снайперист с карабина. Обичаха да го правят веднага след прочистване. Така че Чарли^[1] щъкаше и се чувстваше сигурен. Мислеше, че нощта е негова. Стрелецът имаше онова, което те наричаха М–21, което беше М–14 в натовски калибър 7,62 или .30 инча, Ръс, преработена за по-голяма точност от армейските оръжейници. Тя имаше устройство за подавяне на шума. След като си ходил на кино, ще го наречеш заглушител. Плюс прибор за нощно виждане AN/PVS–2, наречен „Старлайт Скоуп“. И така тези момчета сядат в джунглата и просто чакат. Снайперистът с оптиката, а другите момчета с биноклите си за нощно виждане. Ако забележат нещо, снайперистът заема позиция. Насочва оптиката към нещото. Вижда се така, сякаш се движи през зелена вода, но го вижда на разстояние до осемстотин ярда. Жълтите никога не знаеха какво ги уцелва. Не можеха да разберат къде е скривалището на снайпериста, защото не се чуваше звук. Не можеха да повярват, че ги вижда, но през оптиката, светла като бял ден, можеше да ги повали. Много попадения. Беше лесно. Едно момче имаше сто и петдесет убийства само за пет месеца. Убиваха по пет-шест човека на нощ. Войници ли улучваха? По дяволите, на осемстотин ярда пред старлайта кой би могъл да каже? Щом са се движили през нощта, предполагам, че са били войници, но може би са били деца, които са отивали при семействата си, или семейства, които са се опитвали да се придвижват през нощта, така че да не започне тактическата авиация да ги трепе. Кой знае? После в 7.00 хеликоптер евакуира екипа, мамка му, да изчезваме, и се връщат в базовия лагер за палачинки и хубава нощ във фабриката за броене на трупове.

— Разбирам — обади се Ръс. — Ти не си… не е било…

— Не знам. Още не съм наясно. Но е различно.

— Това не е било война — каза Ръс — и ако ти не искаш да го кажеш, аз ще го направя. Било си е чиста екзекуция.

— Дааа, както и да е, трябва да си траеш за това. Разбра ли ме? Забрави го и не съди толкова бързо хората, докато не се поставиш на тяхно място. А сега ето как ще направим нещата. Ще му кажа колко всички ние в морската пехота сме се възхищавали на армейския начин да се свърши работата. Те имат толкова повече убийства от нас. По дяволите, това е върхът. Да го накараме да се почувства на седмото небе.

— Ще разбере, че го гъбаркаш.

— Като нищо. Нали е генерал? Свикнал е да бъде ласкан.

Иска мястото му в историята да е сигурно. Ще иска да ни покаже малко екипировка. Синко, бил съм четиринадесет години сержант в Корпуса на морската пехота. Зная как работят тези пиленца.

 

 

— Ето там — каза генералът. — Виждаш ли ги?

Виждаше ги. Виденията се издигаха в зелена меланхолия, две, три след това четири, танцувайки много нежно, като движенията им се осветяваха от нажежения фосфор в тръбата на прибора, който беше снайперски прицел „Магнавокс“. Последната дума на техниката — една леща, която наистина проникваше в мрака. Нито едно живо същество не можеше да мине пред него незабелязано в нощта.

Фигурките танцуваха и най-накрая едната дойде до червения кръст в центъра на зрителното поле.

— Давай — каза генералът. — Гръмни ги.

Беше прекалено лесно. Боб се бе прилепил до оптиката, усещаше приклада срещу себе си, а пръстът му беше на спусъка. Това беше някакъв вид М–16, само че подута и уголемена. Хватката му беше твърда като камък, а самото оръжие бе осигурено от торбите с пясък под него. Той натисна спусъка и оръжието се обади веднъж със звук, нещо средно между кашлица и кихане или може би хълцане. Нямаше откат, никакво усещане, че си стрелял, въпреки че механизмът се задейства и гилзата беше изхвърлена, а първата цел падна. Той съвсем леко мръдна червеното кръстче и стреля отново. Същата работа. Още два пъти.

— Край на мисията — каза генералът и щракна лампите, които изпълваха дългия стрелбищен тунел на осигурената му с пясъчни торби позиция. — Да видим как се справи.

Той се обърна към един компютър и натрака някаква команда. Отговорът дойде веднага.

— Възхитителна стрелба — обяви генералът. — Точно както се очакваше. Улучил си чисто десетката на първите две, прекъснал си линията на третата и отново си попаднал в десетката на четвъртата. Четири убийства. Изминало време: 3,2 секунди. Записан шум, ааа, под сто децибела, което е колкото силата на звука, ако някой стреля с въздушен пистолет.

Генералът се протегна, натисна един бутон и топлинният оптически мерник умря. Боб остави на торбите с пясък пушката, която изглеждаше странно раздута с голямата оловносива тръба върху й. После погледна надолу по стрелковата полоса към целите си в края на тунела и видя плоски метални силуети, очевидно върху някаква транспортна лента, която им придаваше неравномерните движения на патрулиращи човешки същества.

— Как ги отоплявате?

— Всъщност ти стреля по обикновени домакински уреди. Току-що гръмна четири тостера. Или по-точно, техните нагреватели. Поздравления.

— Няма инфрачервен източник на светлина в този прибор — отбеляза Боб.

— Няма — потвърди генералът. — Вече сме надскочили това. Надминали сме всяка естествена светлина при оптическите мерници „Старлайт“. Това ще рече пасивни инфрачервени лъчи. Няма лъч от инфрачервена светлина и няма нужда от осветяване. Проблемът с приборите с естествена светлина беше, че не работят в пълна тъмнина, не работеха при дим или дъжд. Включително на дневна светлина. Бяха ограничени. „Магнавокс“ поглъща всичкото инфрачервено лъчение от мишената с помощта на едносъставна силиконова несферична леща. Излизащият и събиращ се в една точка лъч се сканира хоризонтално от осцилиращо огледало и след това се фокусира върху вертикално подредена редица от шейсет и четири бобини, детекторни елементи, които превръщат инфрачервената енергия в електрически сигнали. Изходният сигнал от всеки детектор се предава на високочувствителен предусилвател. Сигналите от шейсет и четирите предусилвателя се обединяват в един-единствен съставен видеосигнал. После съставният видеосигнал се усилва и вкарва в миниатюрна катодно-лъчева тръба, която се вижда през окуляра на прицела. Това си е Ем Ти Ви за снайперисти.

— Страшно хитро — отбеляза Боб. Прицелът наистина приличаше на телевизор: една дълга четириъгълна тръба около 6х6 с голямото кръгло око отпред за екран.

— Е, изминахме доста път. Германците стреляха по затворниците в концлагерите. Така са тествали първото поколение оптически мерници „Вампир“. Ние стреляме по бракувани тостери.

— Може ли момчето да опита?

— Не, няма нужда — каза Ръс.

— Сигурен ли си, синко? — попита генералът.

— Всичко е наред — отговори той.

Генералът отново се обърна към Боб:

— Не само че термичният оптически прицел е най-голямото усъвършенстване в електрониката за нощно виждане, но онова, което продаваме, е цяла система. Ние продаваме „Магнавокс“ в комплект с пушката. Монтираме го върху нея, произвеждаме наш собствен заглушител и правим комплект. Предоставяме и треньори плюс гореща линия за технически проблеми, както и помощ при извънредни случаи. Това не е М–16.

— Чувствах я по-тежка от обикновено.

— Това е „Найт-Стонър“ SR–25, калибър .308, стреляща с дозвуков заряд. Плюс нашият заглушител „MAW–7“. Невероятно тиха, точна и смъртоносна, нали? Шумът от изстрела се предизвиква от газовете под високо налягане, които внезапно изскачат от дулото, когато куршумът излита. Намаляването на налягането води до по-слаб шум. Ние намаляваме налягането чрез увеличаване на обема за разширяване на газовете, намаляване на температурата им и забавяне на излизането им посредством поглъщане и турбуленция. Мамка му, това е добър комплект!

— Да, така е — потвърди Боб.

— Няма нищо общо със стария ти Ремингтън–700?

— Няма да ми е приятно да се изправя със старата си пушка срещу човек, екипиран така.

— Не би имал шанс. Нощта принадлежи на човека, който може да вижда в нея. Представи си попаденията, които можеш да осъществиш с този комплект.

Боб се изправи. Демонстрацията беше завършила.

— Хайде да се върнем — каза генералът. — Ще говорим в кабинета ми.

Джек Прийс беше нисък и набит мъж, с къс врат, характерен за мнозина шампиони по стрелба. Беше красив и много докаран, с грива сребриста коса и приятни обноски. Излъчваше увереност и обаяние. Кожата му беше със загар, а зъбите му бяха бели, изкуствени и съвършени.

Той ги поведе обратно от стрелбището през работилници, където системата: карабината „Найт“, приборът за нощно виждане и заглушителят се събираха в комплект след сглобяването, прострелването и разглобяването — една пластмасова кутия, готова за изпращане (без съмнение за доста кръгла сумичка) на елитните снайперски части в света: „Делта“, „Тюлен-група 6“, един батальон рейнджъри, екипът за спасяване на заложници на ФБР, различните спецчасти на полицията в големите градове.

— Тази „Найт“ ни дава огромно предимство дори в сравнение с М–21. Можем да измъкнем изключителна точност, около една ъглова минута^[2] при полуавтоматична стрелба. При втория и третия изстрел, без да сменя положението си, стрелецът попада в една и съща точка. Точността е като при оръжие с плъзгащ се затвор. Но, Боб, времето на тези пушки мина. В края на това десетилетие всички световни елитни снайперски екипи ще стрелят с полуавтоматични оръжия.

— Мисля да запазя моята карабина още малко — каза Боб и генералът се засмя.

Той ги въведе в кабинета си — малко помещение с покрити с ламперия стени. Едната от тях беше окичена с награди от стотици забравени шампионати по стрелба с карабина из целия свят, както и със снимки на мъже с пушки, стоящи или коленичили около трофей. Всеки от тях държеше по някоя красива снайперска карабина в ръка. Боб видя и прочете една история на състезанията по стрелба, гравирана върху месингови табелки: Зонално армейско първенство, 1977; Панамерикански игри, шампионат по стрелба в изправено положение, 1979; Национална асоциация по стрелба, високо майсторство, Алабамски шампионат, шампион по стрелба от седнало положение, 1978, и така нататък, и така нататък.

— Нямам уимбълдънската купа — каза генералът. — Най-добрата ми година, но ти я взе. През седемдесет и първа.

— Сър, ако знаех, че има празнина във витрината ви с награди, щях да пропусна един или два изстрела.

Генералът се засмя:

— Разбира се, всичко това са глупости, но тук през цялото време идват клиенти. Това ги впечатлява. А сега, джентълмени, какво искате? — Той запали пура и се облегна удобно в стола си, сякаш очаква с нетърпение едно приятно прекарване.

— Сър — започна Ръс, — бях нает за съавтор на историята на Боб Лий Суагър от „Президио Прес“ в Сан Франциско. Искаме да се опитаме да обрисуваме по-широката основа на историята му, която ще включва американските снайперисти във Виетнам и техните учебни програми и как те са повлияли на войната. Няма много данни за армейските снайперисти, въпреки че, както разбрах, те имат много по-високи бройки от морските пехотинци.

— Това нямаше нищо общо с качествата на хората — каза генералът с лекота, постигната от практиката му на началник. — На ниво сержантски състав всички американски родове войски разполагат с крайно талантливи и мотивирани хора. Морските пехотинци останаха твърдо свързани с точната стрелба като сърцевина на своята служба. Това е правилно, както историята многократно е доказвала. На армията беше възложено да разработва и усвоява най-новите технологии за водене на сухопътни сражения. Това беше моята задача. Оттам произлезе „Оцелот“. Започнах в началото на петдесетте, опитвайки се да разработим технология, която щеше да предостави нощта на американските снайперисти.

— Оптически прицел М–3 — намеси се Боб.

— Боклук — каза генералът, изпускайки голямо кълбо дим. — Обемист, груб, ужасен, с уморителна склонност да показва растителността по-ясно, отколкото врага. Толкова тежък, че можеше да бъде монтиран само върху лека пушка, като например недорасла карабина. Но… беше едно начало.

— Да, сър — съгласи се Боб. — Без съмнение, ако имахме вашата екипировка в Нам, можехме здраво да им наритаме задниците.

Генералът не го слушаше.

— Знаеш ли каква беше разликата между армейската снайперска програма и тази на морската пехота? Имам предвид казано направо? Обичам бойния дух на морските пехотинци, но нашите резултати бяха много по-високи. Знаеш ли защо?

Ръс пребледня вътрешно. Знаеше, че това е последното нещо, което Суагър би искал да чуе от този ухилен саморекламиращ се павиан.

— Не, сър — с равен глас отговори най-накрая Боб.

— Морската пехота някак си не успя да се обвърже на концептуално равнище с технологията. На някакво подсъзнателно ниво те още вярваха в романтичната идея за личния героизъм. Отказаха да влязат в модерните времена. Вие, снайперистите от морската пехота, бяхте като пилотите от Първата световна война или каубоите, размахващи револвери и тръгващи сами да се сражават с врага един на един. Ние вярвахме в екипния дух, модерната технология и броенето на трупове. Нашите бройки бяха толкова по-високи. Ние виждахме същността на нещата: ставаше дума да се убиват враговете, а не да се дуелираме с тях. И нашите снайперски екипи влизаха в зоната и не оставяха нищо освен отпечатъци. Когато поваляхме някой виетконговец, не го брояхме, докато на следващата сутрин не можехме да стъпим с ботата на гърдите му. Наричахме ги „отпечатъци“.

— Да, сър — каза сдържано Боб с безизразно лице. — Сигурно е, че бих искал да поработя в джунглата с такава екипировка.

След като си каза репликата, генералът се върна към техническите подробности и тайните.

— М–3 беше голям напредък в сравнение със системата М–2 от Втората световна война. Въпреки това в Корея войниците я мразеха, а самата армия не я разбираше истински или не искаше да го направи. Моя беше идеята да се вкара в нощния бой и да се направи опит за изработване на доктрина. За щастие някой прочел идеята ми в „Инфарнтри Джърнъл“ и ми беше дадена възможност да практикувам онова, което проповядвах. Нарекохме проекта „Невидимо лъчение“ и го разработвахме в Кемп Чафий. Там се опитахме да измислим как да се провеждат операции през нощта с прибори за нощно виждане. Бяхме вързани за проклетите М–3. Но поне можахме да покажем на момчетата по изследванията и разработките какво е нужно за воденето на нощен бой. До този момент никой не знаеше с точност. Просто бяха изкопирали германския прибор.

— Разкажете ни за „Невидимо лъчение“.

Генералът се впусна в дълъг и донякъде самохвален отчет за проекта и скоро стана ясно, че проблемът с него няма да бъде да го накараш да говори, а да млъкне. Бръщолевенето му скоро се превърна в представление, в монолог на един-единствен актьор, прекъсвано от театрални издухвания на облаци дим. Приличаше на бога на войната, на самия Марс, седнал там под умерено посивелите си коси, докато облаците се виеха и обявяваше присъди. По-голямата част от представлението му сякаш беше посветено на незначителни въпроси, като опита му да намери подходящата бройка хора, които да бъдат в зоната на действие и да осигурят сигурност на снайпериста. Месеци били прекарани в определяне на това дали шест, осем или десет души са по-подходящи, а крайният избор бил четирима, като се има предвид, че самият стрелец би могъл да върши двойна работа при престрелка с автомат. Бил е изпробван терминологичен речник за нощен бой, проучено било разчитането на карта през нощта, както и нощната навигация, разработени били радиотехники. Стрелбата била сравнително късен дял от всичко останало.

— Около 55-а стигнахме и до стрелбата.

— Какво използвахте за мишени? Както казахте, германците използвали хора.

— Официално? Официално мишени, излъчващи топлина, не бяха задължителни, защото едва бяхме започнали да разбираме принципите на естествената светлина, имам предвид пасивното нощно виждане. Използвахме активното инфрачервено излъчване на М–3. Използвахме инфрачервения лъч като прожектор за търсене. Можехме да отстреляме всичко. Но имаше балистичен компонент в проекта, който изискваше изпитание на зарядите с живи организми. Неофициално стреляхме по овце и кози. За предпочитане беше едър рогат добитък, защото дихателната им система е най-близка до човешката, но нямах куража да гръмна говедо с куршум, който в най-добрия случай генерира кинетична енергия някъде между калибър .38 Спешъл или олекотени .357 Магнум.

И продължи без спиране с разработването на приборите, проблемите със скобите, с които се закрепвали, трудностите с лентите, стягащи корпуса на прибора, и така нататък, и така нататък. Ръс си помисли, че ще задреме.

— Любопитен съм — най-накрая се обади Боб и Ръс разбра, че е изиграл цялата дълга боя, подхранил е егото на мъжа, минавайки през тъпата лекция за „индивидуалния героизъм срещу екипния дух и броенето на трупове“, за да стигне най-накрая до това, което го интересуваше — какъв административен контрол се е упражнявал над приборите? Беше ли това стандартната армейска оръжейна бюрокрация, или е била по-строга? Кой всъщност е контролирал приборите? Тези М–3?

— Технически аз, но за истинската администрация на проекта отговаряше моят главен сержант Бен Фаръл. Много добър подофицер. Убиха го край Да Нанг през 64-а.

— Кой контролираше ключовете от оръжейния склад?

— Ами… какво общо има това с всичко останало?

Настъпи неловко мълчание.

Тогава се обади Ръс:

— Истината е, че мислим, че в книгата има потенциал за филм. И причината да искам да говорим за нощно виждане е, че ми хрумна идея за една смешна сцена. Млади войници проникват в оръжейния склад и открадват няколко прибора за нощно виждане. Използват ги да шпионират лагер на Женския армейски корпус. Няколко момичета с хубави цици. Цици и дупета. Филмите си падат по подобни смахнати неща.

— О, боже — каза генералът. — Защо просто не го измислите? За какво ви е моята помощ?

— Сержант Суагър настоява всичко да почива поне малко на действителността.

— Е, мога да ви уверя, че никой не е използвал нашите прибори, за да шпионира лагер на женския корпус. А ако знаехте поне малко за Женския армейски корпус през петдесетте, изобщо не бихте искали да ги шпионирате.

— Бихме могли да ги направим на сестри — предложи Ръс. — Това по-добре ли е?

Генералът направи отвратена физиономия.

— Холивуд — каза той. — Не, това е невъзможно. Имаше само два ключа за оръжейния склад. Всъщност три. Предполагам, че командирът на базата имаше един, но той не ни се бъркаше. Ние имахме работилница, място в казармата и право да ползваме три стрелбища и различни полоси за щурмови занятия. Единствените два ключа бяха под контрола на главния сержант Фаръл, както и лично моя. А той беше прусак по отношение на дисциплината. Никой не използваше оръжията без наше позволение или знание. Което означава, че никой не ги е използвал. Точка.

Боб промени курса и остави нещата така.

— Смятате ли, че екипите бяха еднакво ефективни?

— Не — отговори генералът и издухвайки дълга струя черен дим, започна да обяснява разликата между екипите, различията между множество муниции и разликите между трите карабини.

Нещата продължиха по този начин. Ръс се преструваше, че си води бележки, Боб го подбуждаше, задавайки внимателни въпроси за учудващо успешното ръководство на генерала в снайперистката школа „Оцелот“, за рекордната бройка убийства, след като успели да решат нарастващите проблеми със закрепването „Старлайт“ върху М–21. И така нататък.

Късно следобед Боб направи завой за още един опит.

— Сър, може ли още веднъж да се върнем на „Невидимо лъчение“? — помоли той.

— Разбира се, сержант.

— Ние с младежа постигнахме съгласие, че тази книга ще стане по-добра, ако включим някои личности в нея. Затова си мисля, в Чафий през 1954–1955 участваха ли някои изтъкнати личности? Колко голям беше екипът? Кои бяха тези хора?

— Обичайното. Добри мъже. Към финала представители на корпорация „Варо“ и „Полън Индъстрийз“, които в края на краищата получиха първите поръчки за прибора „Старлайт“. Няколко цивилни специалисти от армейската служба по разработка на бойни оптически прибори във Форт Девън. Вижте, имам снимка. Това интересува ли ви?

— Да, сър. Бих искал да я видя.

— Ето там на стената.

Той ги заведе до мястото и посочи фотографията между многото други. Подобно на останалите, тя показваше смесена група от цивилни и военни, застанали прави и коленичили. Самият Прийс, много по-слаб, но някак си по-суров, застанал приведен в първата редица и стиснал в ръце карабината с монтирания огромен оптически прибор. Той носеше армейска тренировъчна униформа с име, изписано на бял бадж, и едно от онези глупави кепета, подобни на купол, които бяха на мода през петдесетте. Мъжете около него бяха бледни, невпечатляващи, незапомнящи се: приличаха на ръководители на полети от НАСА, леко смешни с делничните дрехи от тази епоха — повечето бяха по бели ризи с къси ръкави, спортни панталони и тромави обувки тип „Оксфорд“.

— Трябваше да ги накарам да си напишат имената — каза генералът, разсмивайки се. — Разпознавам само неколцина. Това е Бен Фаръл. Това е Боб Идингс от „Полън“.

— Кой е този? — попита Боб, сочейки към коленичил човек в края на снимката. Млад мъж с определено свадлив вид и масивна квадратна глава. Под дрехите си изглеждаше силен, а от лицето му гледаха две яростно пламтящи очи.

— Това момче — започна Прийс, — боже, спомням си го. Той беше от „Моторола“. Поне така мисля. Участва в проекта само две седмици, но се случи така, че тогава направихме снимката. Животът ми да зависеше от това, не мога да си спомня името му.

— Всички мъже ли бяха стрелци? — попита Ръс.

— Не. Бен Фаръл беше много добър стрелец. Не изключителен, но отличен.

— Кой провеждаше стрелбите? Екип?

— О, имаше само един стрелец — каза генералът, издишайки дълга струя пушек, подобна на драконски дъх — и това бях аз.

След като си тръгнаха, генералът поседя известно време напълно неподвижен. Пурата му изгоря докрая, но той не я докосна. Не се обади на приятелката си, нито на дъщеря си или на жена си, с която беше разведен. Не звънна на своя адвокат или на някой от мъжете в борда на директорите, или на главния си инженер, или на някой от старите си приятели снайперисти от снимките по стената.

Най-накрая стана, отвори шкафа зад бюрото, извади бутилка „Уайлд Търки“ и си наля във висока чаша. Седна, погледа я известно време и след това се протегна за нея, забелязвайки, докато я вдигаше към устните си, че ръцете му още треперят.