Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (21)

21.

СЕГА БЕ негов ред да копае. Той се огледа, за да бъде сигурен. Да, да, това е. Ето там падналият бор, оплетен в мъх, беше първият белег. Големият къс сива скала на десет фута оттам беше вторият. Добре си го спомняше, въпреки че сякаш се бе износил от годините. Застанал беше на мястото, откъдето можеше да види вдлъбнатината във високия планински гребен на Блак Форк през пролука между боровете. Тя беше третият. Използвайки метода на триангулацията чрез тези три точки, той знаеше: това е мястото.

Боб се приготви и със същите уверени удари на лопатата, които бе видял да освобождават ковчега, който не бе на баща му, а на някакъв нещастен млад мъж, той нападна земята. Тя се съпротивляваше, но той беше в настроение за битка. Правата лопата срязваше и проникваше в земята, а после я повдигаше. Когато намери ритъма си, започна да се поти, а до него купчината пръст взе да расте.

Все още беше рано. Станал бе преди разсъмване, докато момчето още спеше, и пое по тази пътека на миля от караваната му. Преди непрекъснато вървеше по нея с кучето Майк, но сега него го нямаше. Така че Боб бе сам с правата лопата и земята. Когато слънцето изгря, започна да изпраща снопове лъчи през късите иглички на боровете, които се заплитаха в прахта, вдигната от усилията му.

Беше достатъчна, за да накара човек да се разкашля. Той работеше, извличайки удоволствие от движенията си.

Това, което разкопа, не беше ковчег, а пластмасова тръба с диаметър почти един фут и с дължина около четири. След като най-накрая я извлече от почвата, той усети значителна тежест и въпреки че съдържанието леко се размести, това нямаше значение. Извади я на повърхността и застана за миг неподвижно, дишайки тежко. Навсякъде около него цареше тишина. Действията му бяха подплашили птиците. Наоколо не се навъртаха животни, а все още беше прекалено хладно за насекомите.

С носна кърпа избърса челото си. След това затисна цилиндъра с крака си, за да не мърда, и заби наточеното острие на лопатата в запушалката му, срязвайки широкото тиксо, което затваряше капсулата, докато не се отвори. С ръце свали напълно запушалката, след това обърна цилиндъра така, че да може по-лесно да стигне до съдържанието му, и започна да го изпразва.

Първо се показа кутия за пушки „Доскозил“. Той отвори, дръпна настрана калъфа от десикант^[1] и извади един черен като нощта „Колт Командър“ калибър .45 с мерник и мушка „Новак“ и вграден в ръкохватката предпазител „Бивъртейл“. Той дръпна назад затвора, за да открие месинга на един патрон „Федерал Хидрашок“. Още осем лежаха в пълнителя. Пистолетът легна в ръката му като в гнездо. От години не бе докосвал оръжие. Смяташе, че е приключил с оръжията, но усещаше пистолета в ръката си гладък и близък, едва ли не като роднина. Пасваше толкова добре. Това им беше шибаният проблем. Прилягаха толкова добре. Той запъна чукчето и постави предпазителя — единственият правилен начин. Някъде вътре имаше и кобур и няколко допълнителни пълнителя, но засега само тикна пистолета си по мексикански под колана над десния си бъбрек.

Следващото нещо, което се показа, бе по-дълго куфарче за оръжие и щом го извади и отвори, зърна Рюгер Мини–14, нещо като умалена версия на стария модел М–14 с почти крехък вид, лек и удобен. Той взе оръжието, дръпна затвора и щракна спусъка в празния патронник. Това беше една прилична полуавтоматична пушка, подобна на карабина, стреляща с 5.56-милиметрови патрони, които можеха да сдъвчат метал или човек в зависимост от случая. Тя също изглеждаше наред, нищо че беше омаслена след тригодишен престой под земята. Слоят масло и топчетата десикант, с които беше уплътнена тръбата, си бяха свършили работата.

Той измъкна последния трофей — брезентова торба, в която погледна: четири пълнителя за Мини–14, като единият от тях беше свръхголям за четиридесет патрона, кобур „Галко“ за командъра, шест кутийки калибър .45 „Федерал Хидрашок“, пет кутийки 5.56-милиметрови патрони с твърд връх и пет кутийки трасиращи Р–196. Боб седна и после се обърна.

— Защо не слезеш и не запълниш тази дупка вместо мен? — провикна се той.

Мълчание.

— Ръс, не знаеш достатъчно, за да се движиш из гората безшумно. Хайде, излизай.

Момчето послушно се показа.

— Видях те да тръгваш и те последвах. Чух как копаеш.

— Не би трябвало да се промъкваш към въоръжен човек.

— Когато тръгна, не беше въоръжен.

— Е, но сега съм.

— Какво, по дяволите, става? Трябва да ми кажеш. Дължиш ми го.

— Става, че искам да си идеш вкъщи. Това може да стане опасно. Имах намерение да говоря с теб по този повод. Вчера го разбрах. А трябваше по-рано.

— Боб, няма да си вървя. От самото начало идеята беше моя. Трябва да остана.

— Не искам да ми се наложи да се обадя на баща ти и да му кажа, че заради мен са те убили, и то за едното нищо.

— На баща ми не му пука.

— Тогава на майка ти.

— Тя беше убита още преди това.

Боб нищо не отговори.

Ръс се приближи и започна да зарива дупката.

— Няма да ти дам оръжие — се обади Боб. — Няма време да те уча, а не искам около мен да има необучен човек. Момче, ако започне стрелба, просто се просни на земята и се моли за късмет.

— Дадено.

— Ще видим какво ще стане. При първите признаци на буря ще те пратя вкъщи. Това не ти е пикник. Попитай баща си. Той ще ти обясни. Нямаш представа колко е страшно. А сега да се размърдаме. Ти ще носиш мунициите. Те са най-тежки.

 

 

Двамата тръгнаха надолу по пътеката. Беше прекрасна утрин. Сега слънцето вече се бе издигнало и жареше през боровете. Между стволовете Ръс можеше да види възвишенията на Уашита да изпълват хоризонта. Беше надарен със способността да гледа със силна ирония на всичко. Това предизвика у него усещането, че сцената е толкова невинна и поетична, една смарагдовозелена панорама на естествена доброта, а ето го него да крачи с тежко въоръжен и много опасен човек, участвайки по собствено желание в мисия, която май можеше да завърши с насилие. Поклати глава. Той е писател! Какво прави тук?

— Защо се усмихваш?

— Ами просто е смешно — отговори Ръс.

— Каквото и да е, не е смешно — каза Боб. — Може да е мръсно, може да е грозно или лошо. Но не е смешно и хората, които са го планирали, не са смешни. Те са професионалисти.

— Снайперистът, който е убил баща ти?

— Той е само малка част от това. Всъщност е работил за някого другиго. Някой друг е поръчал стрелеца, някой го е планирал, и то с подробности.

— Откъде изобщо знаеш, че е имало снайперист? — най-накрая попита Ръс.

— Започна от теглото на куршумите — мрачно отговори Боб, сякаш му беше неприятно да обяснява като на идиот. — Извадили са три куршума от тялото на баща ми. Два бяха 130 грейна. А един 110. Очевидно, двата по 130 грейна са били от .38 „Супер“ на Джими. Но 110? Възможно е един трети 130-грейнов да го е улучил и да се е счупил, за да извадят остатък от 110 грейна, но в проклетия списък не пише нищо подобно. Така че това ме накара да се замисля: откъде, по дяволите, се е взел този 110-грейнов куршум? Ти знаеш ли?

— Не.

— Баща ти щеше да знае.

— Майната му.

— Това е куршум от карабина. Карабина М–1, една малка, удобна играчка, която използваха през Втората световна война. С понижена мощност, но много удобна.

— Добре. И сега? Какво е значението на това?

— Ще ти кажа, когато разбера. Следващото нещо беше обирът на супера. Забрави защо. Не се тревожи защо. Просто погледни удара: прекалено измислен. Точният супер, точното време от деня, много професионално. Джими е бил дребен автокрадец. Как е могъл да измисли всичко това толкова бързо?

Ръс нищо не каза.

— След това бягството. Дори ти се сети за това. Как са минали шестдесет мили на юг през всички контролни постове? Предполагам, че би могъл да го припишеш на късмета, освен ако не го разгледаш внимателно. През този ден са имали още много пъти късмет. Откъде са извадили толкова късмет? От друга страна, няма да е трудно да натовариш колата на полувлекач и да я прекараш дотук. Ще минеш като нищо. Камионите винаги минават като нищо.

Ръс отново нищо не каза.

— Този 38-калибров „Колт Супер“. Това е оръжие на професионалист. Оръжие на убиец. Момчетата, които обират банки, го харесват. Убийците на мафията. От този сорт. Изглежда дяволски странно най-доброто оръжие за убиване просто ей така да се окаже в ръцете на Джими Пай точно в деня, когато излиза от затвора.

Ръс кимна.

— После мястото на престрелката — продължи Боб. — Аз съм професионален стрелец. Убивам хора, за да се прехранвам, или поне съм го правил преди. И ако трябваше да стрелям, щях да го направя по следния начин. Трябва да си нависоко, защото царевицата ще пречи да виждаш. Той е между дърветата, може би на стотина ярда от мястото и чака на гюме. Работата му е да наблюдава. Сценарият е Джими Пай да убие баща ми с колта. Но който и да е дърпал конците, се е тревожил дали Джими е достатъчно мъж, за да свърши тази работа. А Джими не беше. Затова трябва да има друг човек там. За всеки случай. Стрелял е леко надолу по седяща цел в безветрена нощ. Лесен изстрел — завърши Боб.

— Било е нощ. Било е тъмно! — извика Ръс. — Можел ли е да вижда в тъмнината?

— Да, можел е — отговори Боб. — Затова е използвал карабина, а не балистически по-добро оръжие. Помниш ли гърмящата змия?

— Змията? — Защо това се стори познато на Ръс? Кой беше говорил за змии? Но, да, тогава си спомни. Старецът беше споменал някого на име Мак Джимсън, който застрелял змия на пътя. Каза, че никога не е виждал нещо подобно.

— Змиите са студенокръвни нощни ловци, но имат някои предимства — започна да обяснява Боб. — Чувствителни са към топлината. По този начин ловуват. С други думи, са чувствителни към инфрачервените лъчи.

— Не раз…

— Инфрачервените — натърти Боб. — Невидимото лъчение.

Ръс преглътна. Инфрачервени? Невидимо лъчение?

— Инфралъчението е светлина под видимия спектър. Това е светлината на топлината. Има приложение в определени военни области. Ако излъчваш топлина, ти излъчваш светлина на тази дължина на вълната. И ако имаш електронен уред, който може да я усили, можеш да виждаш в тъмното. Или можеш да излъчиш лъч на тази дължина и да го видиш с подобен уред. Нашият се наричаше прицел Снайперскоп М–3. Последна дума на техниката през 1955. Беше прицел с източник за излъчване на инфрачервени лъчи, монтиран на карабина. Работеше най-добре в ясни тъмни нощи. Изпуска лъч. Наблюдава баща ми с този лъч. Баща ми нищо не подозира. Един изстрел. Само змията е разбрала. Почувствала е топлината. В порите на кожата си има органи, топлинни рецептори и когато светлината е падала върху нея, тя е трепкала и тракала. После е направила онова, което всеки ловец би сторил. Тръгнала е към източника на инфрачервената светлина. Затова е пресякла пътя въпреки ченгетата. Преследвала е снайпериста.

— Но не може да си сигурен — каза Ръс. — Това е прекалено абстрактна теория. Няма истинско доказателство.

— Не, има. Дупката от куршум в гърдите на баща ми. Била е 0,311 инча, диаметърът със скосението от удара, който би причинил куршум от карабина М–1. Джими е имал „Колт“ калибър .38 „Супер“. Диаметърът от него е бил малко повече от 0,357. Бъб е имал „Спешъл“ калибър .44, от който не е стреляно. Баща ми е бил убит в глуха доба с куршум калибър .30 от карабина.

— Исусе — обади се Ръс.

— Нали виждаш, че цялата работа е била, за да убият баща ми. Не знам защо. Трябва да е знаел нещо, но през тази последна седмица нямаше нищо в държането му, което да подскаже какво става. Но тези типове са маневрирали много умно. Спрели са и са помислили: разследвали са Ърл и са открили слабото му място, нежните му чувства към един бял боклук на име Джими Пай. Стигнали са до него в затвора, направили са му някакво толкова добро предложение, че не е могъл да не приеме, и се е отказал от всичко, което е имал. Инсценирали са удара в супера, който гарантирано е щял да направи Джим известен, и дори малката подробност на спирането за по хамбургер! Преместили са го в другия край на щата и той се е свързал с татко, за да се предаде. Имали са достъп до модерно оръжие и военен стрелец, който е знаел какво да прави, ако се наложи. Изпипано, професионално, много добре обмислено, покрити са всички непредвидени случайности. И всичко това, за да бъде убит един дребен сержант от моторизираната полиция в селския Арканзас, и то по начин, който да представлява напълно ясен случай. Положете тялото в гроба, кажете молитвите и си вървете.

— И все още продължава. Сменените надгробни камъни. Дуейн Пек.

— Да, така е.

Той кимна.

— Само змията е знаела — повтори Боб. — Преследвала е снайпериста. Сега аз го преследвам.

 

 

Всичко опираше до телефон. В караваната на Боб нямаше, така че след като той и Ръс се нахраниха и преоблякоха, а Боб заключи рюгера и мунициите за него в кутия за оръжия „Тъф“, завинтена напряко на задната част на пикапа му, те се качиха и потеглиха не за града, а за „Холидей Ин“, където Боб нае стая заради телефона и уединението.

 

 

Хорхе, водещ конвоя от наемни убийци, стигна до караваната на Боб четиридесет минути след като те бяха заминали.

— По дяволите — каза той.

Върна се обратно при мъжете от неговата част. Остави един мъж сред дърветата от другата страна на караваната с бинокъл и телефон. Нареди останалите коли да започнат да патрулират по предварително избрани маршрути в Блу Ай и по-широк район на окръг Полк в търсене на пикапа, един зелен „Додж“ с небоядисан калник, аризонска регистрация SCH 2332. Указанията бяха прости. Не трябваше да установяват контакт, нито да го следват. Вместо това трябваше да повикат останалите по телефона. Лично Хорхе чрез телефонни консултации с шефа щеше да се опита да определи накъде се е насочил Боб. Идеята беше засадата да се устрои доста време предварително и капанът да щракне с участието на целия екип и по координирания начин, за който бяха постигнали съгласие.

Без да знае, Боб започна преследването с обаждане в Пентагона, Служба сухопътни сили, отдел „Архив“, на старши сержант Норман Дженкс.

— Дженкс.

— Здрасти, Норман.

— Боб Лий, стари глупако! Май още мърдаш, а?

— Изглежда.

Старият сержант, когото Боб срещна за пръв път по време на второто си назначение, когато водеше разузнавателни мисии близо до Камбоджа и служеше в Групата за специални операции, а Дженкс бе в щаба на рейнджърите. Побъбриха малко на скверния език на пенсионирани сержанти, но най-накрая Боб стигна до същността.

— Имам нужда от услуга.

— Кажи, старче. Ако мога да ти помогна, ще го сторя. Прекалено съм стар, за да ми направят каквото и да било.

— И прекалено накичен — сержантски израз за спечелването на твърде много бойни награди.

— Да — отговори Дженкс, — казвай, друже.

— Помниш ли, че имахме една джаджа, наричана № 1/ГЗ 20000 волта?

— Този боклук? По време на първото ми назначение се използваше от южновиетнамската армия. Още тогава бяха остарели и се предполагаше, че са устойчиви на плесен, но който го е измислил, никога не е виждал виетнамската плесен. Този боклук те изяжда на една хапка!

— Да, през шейсетте вече беше остарял.

— Реколта Втора световна война. Доколкото си спомням, разработиха го на основата на някакъв немски уред, който екип на Службата за стратегически операции донесе вкъщи след войната.

— Както и да е. Имам предвид 1955. Да предположим, че на някой му е нужно да използва нощен прицел през 1955 и се намира в Западен Арканзас. Как ще си намери? Къде са се намирали? Бяха ли раздавани масово на частите? Може ли да е имало, да речем, в Кембъл при 101-а въздушнодесантна? Или в Браг при 82-а? Или в лабораторията по балистични разработки на Роуд Айлънд? Просто се опитвам да добия представа колко разпространени са били и колко близо до Западен Арканзас. И кой е бил експерт по тях? Кой ги е препоръчвал? Кой се е обучавал с тях и ги е познавал? Мисля, че не можеш да станеш добър без обучение.

— Не можеш. Беше като да гледаш в аквариум. Жълтите никога не се научиха. Както и да е, за кога ти трябва това?

— Ако беше готово вчера, щеше да е късно.

— По дяволите, Боб, за какво е всичко това?

— Една сделка, по която работя с един писател.

— О, книга! Ще стане бестселър, това ти го гарантирам. Ще му разкажеш ли за Ан Лок?

— Може би.

— Окей, днес имам малко работа, а и току-що ми пратиха един заек. Веднага ще му възложа тази задача. Телефон?

Боб му даде номера си.

— Дай ми малко време и ще видим какво можем да изровим. После затвори.

— А сега какво? — попита Ръс.

Боб отвори портфейла си и отброи 300 долара.

— Искам да вземеш пикапа и да излезеш по един от изходите на магистрала „Етъридж“. Изхода за Уай сити. Мисля, че там имаше туристически магазин. Ще идеш там и ще купиш два спални чувала, фенер „Коулман“, газ за него, няколко комплекта долно бельо, четки за зъби, всичко за къмпинг. Да не забравиш газта за лампата, тя не свети без нея! За известно време няма да се връщаме в караваната.

— Какви ги говориш?

— Добре е да сменяш оперативната си база от време на време. В нея прекарахме една седмица. Ще се преместим някъде другаде за няколко дни.

— Но аз имам спален чувал. В караваната. Имам и долно бельо. Имам…

— Сега да не седнеш да се самонавиваш. Човече, всеки път започваш да скимтиш като кутре. Ще оставим нещата там. Ако някой като мистър Дуейн Пек надникне, ще ги види и ще реши, че ще се върнем по някое време. Чатна ли?

— Ти си параноичен.

— Пара — какво?

— Няма значение.

Ръс тръгна. Боб се излегна и отдъхна. Остави време на Ръс да потегли, после излезе от стаята и слезе долу до монетния автомат, откъдето звънна на жена си за нейна сметка.

— Здравей.

— Здравей, непознати — отговори Джули. — Мислех, че си се оженил за филмова звезда и си тръгнал за Калифорния.

— Не и това момче, не, сър. Ох…

— Ох… познавам този тон. Готвиш се да ми кажеш нещо, което не искам да чувам.

— Скъпа, нищо няма. Само ще отнеме повече време, отколкото мислех. Може би още седмица или две.

— Забавляваш ли се?

— Интересно е. Отидох на гроба му. Прекарах малко време с него. Прегледахме архивни документи. Много е поучително. Видях се със Сам. Такива неща.

— Как е той?

— Стар. По-стар. Не знам, от време на време е малко странен. Тревожа се за него.

— Всички остаряваме.

— Как е момиченцето ми?

— Добре е. Липсва й татко й.

— Ще се върна колкото може по-скоро.

— Нали нямаш някакви неприятности?

— Нищо, с което да не мога да се справя.

— Обичаш неприятностите. Това ти е проблемът.

Боб си купи кола и вестник от Литъл Рок и се върна обратно в стаята. Към два часа звънна телефонът.

— Ало?

— Пълни с пух или полиестер?

— Кво?

— С пух ли ги искаш или с обикновен полиестер? Спалните чували? Може би е твърде топло за пухени. Случайно трябваше да мина целия път до Буунвил. Онзи туристически магазин беше затворен.

— Полиестерните ще свършат работа. И са по-хладни. Добре ли е?

— Разбрах.

Той затвори и тишината отново изпълни стаята, докато минутите отминаваха. Най-накрая телефонът отново звънна. Беше около 15,30.

— Ало?

— Боб?

Беше старши сержант Дженкс.

— Да, сър.

— Добре, имам малко информация за теб. На прав път беше с тия М–3. В никой момент армията не е имала повече от две хиляди от приборите на въоръжение. Били са дяволски скъпи, трудни за работа и чувствителни, така че са ги разпределяли главно между елитни части. Никога не са ги давали на войници на равнището на рота или взвод. По дяволите, дори не би могъл да си купиш от магазините за военни! Раздавали са ги главно на специални части в Европа, на големите въздушнодесантни дивизии на равнище рейнджърски бригади или полкове, на 4-а армия в щата Вашингтон и 3-а Планинска дивизия в Аляска. Най-много са получили 9-а и 23-а пехотна дивизия в демилитаризираната зона на 38-ия паралел в Корея. Друг комплект е бил изпратен в школата за водене на война в джунглата в Панама. Точно както очакваше.

Мамка му, помисли си Боб.

— Окей, чудесно, Норман, аз…

— Минутка, още не съм свършил. Това не е ли върхът? Според нашия архив три такива уреда са били изпратени от школата в Панама в Кемп Чафий, Арканзас, в края на юни 1954.

Боб замълча за миг.

— За какво?

— Ами единият от проблемите на тия проклети джаджи беше прост: липсваше им доктрина. Не бяха използвани ефективно в Корейската война, защото никой не се беше замислял много-много за най-добрия начин да бъдат използвани и е имало идея да бъдат всички бракувани. Тогава един блестящ младши лейтенант написал доктрина за тактическото използване на прибори за нощно виждане и я изпратил на „Инфантри Джърнал“, където била публикувана и го забелязали. Така че се оказва временно командирован в Кемп Чафий, където го слагат да отговаря за така наречената Програма за експериментална нощна тактика с кодово име „Невидимо лъчение“. Там провеждат доста нощни стрелби, опитвайки се да измислят как по най-добър начин да използват джаджата, като същевременно работят за подобряването й. Включили се някои хора от развойната дейност, от разузнаването и вероятно дори от ЦРУ.

— Звучи като секретна операция. Технологията би била полезна за много повече хора, отколкото за ротни командири, защитаващи своя периметър.

— Правилно.

— Норман, кажи ми име.

— Помислих си, че ще поискаш — отговори Дженкс — и съм ти приготвил име чудо. Прийс.

— Прийс! — повтори Боб.

— Аха. Там е започнала цялата армейска програма за нощни снайпери. С „Невидимо лъчение“ и младши лейтенант, по-късно майор, а сега бригаден генерал Джеймс Ф. Прийс, о.з.

Джек Прийс.

Боб кимна. Името го върна много назад в миналото.

— „Оцелот“.

— „Оцелот“. Те са един и същи човек.

— Имаш ли адреса на генерала?

— Влязох в компютъра за теб, но не си го чул от мен. Затова ти се обаждам от монетен автомат в Арлингтън.

— Дадено.

— Сега е главен изпълнителен директор по развойната дейност във фирма, наречена „Дж.Ф.П. Текнолъджи“, в Оклахома сити.

— Какво означава „Дж.Ф.П. Текнолъджи“?

— Едно от онези необозначени здания, където се разработват зловещи играчки. Тяхната специалност са уреди за заглушаване на звука и прибори за нощно виждане за армиите по света и специалните части. Нашите хора от „Делта“ използват техните неща, както и тюлените. С това се занимава в цивилния живот нашият оцелот.

Норман му даде телефонен номер.

— Благодаря, Норм — каза Боб и затвори.

Почака секунда, докато главата му се проясни. „Оцелот“ беше кодовото име на снайперската школа на 7-а дивизия във Виетнам, където армейските снайперисти се обучаваха на доктрината. Разбира се, имаше проблем: армейската доктрина беше различна от тази на морската пехота. Не по-добра, нито по-лоша, а просто различна. И работеше или поне резултатите го твърдяха. Армейските снайперисти постигаха много по-високи бройки във Виетнам от морските пехотинци.

Дали не е било нещо между отделните родове войски? Фактът, че няма особена любов между двете снайперистки общности в двата рода войски нито преди, нито сега? Може би. А може би не. Боб не знаеше. Онова, което знаеше, бе, че „Оцелот“ на Прийс извади много бързо няколко първокласни стрелци. След немного време армейските снайперисти вкарваха трупове в пластмасови торби из цял Виетнам. Но въпреки това дори армията се чувстваше малко неловко заради този триумф. Огромната й и резултатна рекламна машина никога не използва постигнатото, не излязоха книги, нито един от шампионите не стана известен на публиката, както той и Карл Хичкок. Беше… ами различно.

Вратата се отвори и влезе Ръс.

— Да разтоваря ли пикапа?

— Минутка — каза Боб. — Чуй ме сега.

Той набра номера, докато Ръс сядаше срещу него. След минутка телефонът беше вдигнат от млада жена.

— „Дж.Ф.П. Текнолъджи“ — каза тя.

— Ало, искам да говоря с генерал Прийс.

— За кого да предам?

— Артилерийски сержант Боб Лий Суагър, Корпус на морската пехота, от запаса. Познавам операциите на генерала във Виетнам. Може би той е запознат с моите.

Телефонът заглъхна за малко и после се чу:

— Артилерийски сержант Суагър?

— Да, сър, аз съм.

— Бога ми, Боб Десетката от плът и кръв. Никога не съм мислил, че ще имам удоволствието. Свърши отлична работа в онази страна.

— Благодаря, сър. Просто работата, която морската пехота ми възложи.

— Може да не знаеш, но спомняш ли си, когато през 71-а спечели купата Уимбълдън след второто си назначение?

— Да, сър, помня.

— Е, аз се класирах трети!

— Боже мили!

— Да, сър. Беше ти ден, сержанте. Нищо не те отклони. Нито вятърът, нито слънцето, нито миражите. Всичко уцели.

— Дължи се на нашата добра тренировка в морската пехота, сър!

— Сержанте, не ме съросвай, окей? Сега съм пенсиониран. Всичко това е зад нас. Какво желаеш?

— Ами, сър, подписах за една проклета книга. „Аз бях там“ или нещо такова.

— Ще стане страхотна книга. Нямам търпение да я прочета. Нещата, които чух за долината Ан Лок.

— Страхотна битка — каза Боб. — Както и да е. Работя с един млад писател. Той ме убеди, че трябва да направим това, което той нарича контекст. Нали разбирате, фона, общата картина, как всичко се напасва. Така че си помислих, че трябва да опиша програмата за обучение на снайперисти на морската пехота от онези дни. А той поиска да разгледаме всичко. И армейската програма. Да направим един пълен преглед, както казва. Е, сър, помислих си, че вие сте човекът, с когото трябва да говорим.

— Сержант, нали знаеш, че голяма част все още е засекретена? И армията никога не е излизала пред обществеността със своите снайперисти, както го направи морската пехота. Предполагам, че във Вашингтон са прекалено либерални.

— Да, сър.

— Неофициално?

— По дяволите, да, може просто да ни насочите в правилната посока.

— В града ли си?

— Всъщност съм у дома в Арканзас. На около осем часа път от вас. Мога да дойда довечера.

— Ела тук утре сутринта. Нека да погледна. По дяволите, имам среща с „Продажби“. Мамка му, ще я преместя. Джейн, обади се на „Продажби“ и им кажи, че ще се срещнем утре следобед!

— Чудесно — обади се Боб. Генералът му даде адреса.

— Ще се видим утре. Боб затвори.

— Да тръгваме.

— Сега?

— Не ставам по-млад.

 

 

Някои нощи беше хубаво, а други нещо повече — почти великолепно. Тази вечер беше великолепно. Когато свърши и тя му отдаде ритуалните комплименти, той се претърколи на другата страна и слезе долу. Огромната къща на „Клиф Драйв“ беше повече или по-малко тиха, като изключим въртенето на спящите му деца. Ключът на лампата щракна и тя се приготви да спи. Той си наля чаша „Джим Бийм“, излезе във вътрешния двор и видя далеч долу премигващите светлини на летището. Отпи глътка от уискито и само за секунда се наслади на илюзията, че всичко в империята му е наред.

И тогава пейджърът в джоба на хавлията му започна да вибрира. Ред погледна номера и видя, че изобщо не е проклетият Дуейн Пек, а вместо това беше изписан телефонният номер на Хорхе де ла Ривера. Той бързо набра.

— Е?

— Сър, няма нищо. Бяхме нагоре-надолу по шибаните пътища и около жилището му. Оставих човек при караваната и точно сега го прибрах. Не е видял нищо през целия ден. Може би са си тръгнали.

Ред помисли малко.

— Сър, искате ли да си вземем стаи в хотел?

— Не, не. Това би изглеждало странно. Десет мъже в три коли, които влизат в „Холидей Ин“ наведнъж. Не, върнете се обратно тук и идете във фермата. Че какво, по магистралата е само час път.

— Да, сър. Утре пак ли ще излезем на лов?

— О, да оставим нещата така засега. Наспете се хубаво. Без глупости. Имаме нужда от тях. Трябва да са свежи и бързи.

— Да, сър.

Ред изчака секунда и после набра номера на Дуейн Пек.

— Ало? Кой…

— Кой мислиш, че е?

— Да, сър?

— Къде си?

— Пред къщата на стареца. Точно както казахте. Днес върши най-налудничави неща. Кълна се, че съвсем е мръднал. Той…

— Докладвай, след като затворя. Слушай, Дуейн, утре първото нещо, което трябва да направиш, е да идеш униформен във всеки мотел, ресторант, бензиностанция, всеки туристически магазин в Блу Ай и да провериш дали някой не е видял Суагър и момчето. Изчезнали са. Трябва бързо да ги намерим.

— Да, сър. Да зарежа ли стареца?

— Засега да. После ми се обади. Ако откриеш нещо, ми се обади веднага. Разбра ли?

— Да, сър.

Ред затвори, допи бърбъна и си легна в отвратително настроение.