Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (16)

16.

СПОМНЯШЕ СИ го някак си по-красиво. В паметта си виждаше вълниста зелена морава, покрита в по-голямата си част от сянката на величествения черен дъб наблизо. Надгробните камъни сами по себе си бяха величествени. Приличаха на парад на почитани мъртъвци, нещо като умален Арлингтън, където почетна стража стои вечно на пост.

Но ако това гробище за ветерани на окръг Полк изобщо е съществувало или е било само едно въображаемо място като страната Оз за мъртвите, то със сигурност нямаше нищо общо с горчивата действителност: пърлено от слънцето, прегоряло и без дървета, много опърпано, плоско и банално като палачинка, гробището се простираше до празния хоризонт. То дори не беше за ветерани, а просто в него имаше отделена част за тях, но отвъд кривата ограда цивилните лежаха също толкова мъртви колкото ветераните.

— Никога ли не си идвал тук?

— О, няколко пъти. Когато бях малък. Това беше преди майка ми да се разболее, разбирай да се впиянчи. За нея беше по-добре да не идва. Спомням си я само да плаче като дете. Сестра й трябваше да ни кара до вкъщи. След това дойдох вечерта, преди да замина за морската пехота. Сам карах. Дойдох още веднъж по време на отпуска, но майка ми вече бе мъртва и тук нямаше много, за което да се връщам. След като си дойдох от войната, не съм стъпвал. Просто си стоях в шибаната планина.

— Същото ли е?

— Спомням си повече дървета. По дяволите, бил съм дете. И храстите трябва да са ми приличали на дървета.

— Мистър Суагър, този ли е? — попита един от гробарите, наети за случая.

— Да видим.

Боб отиде до простия надгробен паметник. Не изглеждаше по-различно от стотиците останали на загиналите във войните от Западен Арканзас, започвайки още от гражданската война. Той се наведе, присви очи от слънцето и прочете надписа на повредения варовик:

И после:

— Да, мистър Когинс, това е. А сега, ако можеше и проклетият доктор да дойде.

— Ние можем да започваме — каза старият човек.

— Защо не.

Екипът, трима чернокожи, двама от тях млади и по-възрастният мистър Когинс, се захвана здраво за работа. Боб ги гледаше как прорязват земята с правите си лопати, изрязват и изхвърлят чимовете и наистина залягат върху задачата си. Купчината пръст започна бързо да расте на мушамата, която бяха разстлали за тази цел.

— Има доста пръст в дупката — отбеляза Боб.

Ръс, който гледаше как чернокожите мъже копаят, се чувстваше малко неудобно. Цялата работа беше толкова прозаична. Никой в гробищната управа не беше видял нещо необикновено в поднесените им документи, но, изглежда, не бяха останали никакви следи в архива, тъй като гробището няколко пъти бе сменяло администрацията от 1955 и в даден момент са занемарили архива, а самите документи някак си бяха изчезнали. Но това нямаше значение: Боб лесно намери гроба.

— Чувствам се неудобно, че те вършат цялата работа — каза Ръс.

— Те са професионалисти. Вършат си добре работата. Нека ги оставим да си спечелят надницата. Баща ми обичаше добре свършената работа и, бога ми, тия момчета работят добре.

Цялата сутрин мъжете копаха, без много да почиват. Двама вътре и един отвън, лопатите постоянно атакуваха пръстта подобни на машини и дупката се разширяваше и ставаше все по-дълбока.

Боб само гледаше. Можеше да бъде толкова неподвижен. Отегчен, Ръс обикаляше наоколо, опитвайки се да измисли какво да направи, с което да е в помощ, но да не изисква личното му присъствие. Обаче после си помисли: това е мое дело и аз трябва да съм тук.

— Помниш ли онова ченге? — попита Боб.

— Да.

— Ти каза, че нещо в него не е наред, нали така?

— Да.

— Какво? Бъди по-точен.

— О! — Мозъкът на Ръс сякаш се напълни с въздух. Още един тест, на който щеше да се провали, но после си спомни.

— Ами през целия си живот съм се въртял около ченгета. Нали знаеш, баща ми…

— Давай по същество.

— Ето как работят очите на полицая. Той се вглежда внимателно в теб и те прочита. Оглежда те от долу до горе. Полицаите така мислят. Сравнява те с определен човек. В главата си има петдесетина типа и трима или четирима от тях са опасни. В първите няколко секунди те оглежда и се опитва да те сравни със съответния тип, но после, ако определи, че не си опасен, губи интерес. Тогава за него си просто дразнещ проблем. Написва ти фиша или те упътва, записва показанията ти или каквото и да е там. Но не се интересува от теб, всъщност не ти обръща истинско внимание, а се оглежда наоколо за други заплахи.

— Хъм — каза замислено Боб.

— Този човек — продължи Ръс — продължи да ме оглежда. Необичайно поведение за полицай. Защото всяко ченге за секунда може да каже, че двадесет и няколко годишно юпи с маратонки „Рийбок“ и поло не е опасно. Но аз го озадачих. Странно.

— Може би си е помислил, че аз съм опасен.

— Но той не гледаше теб, а мен.

— Е, може да го попитаме. Преди десет минути ни зяпаше иззад дърветата. И ето че сега идва насам.

— Исусе — каза Ръс.

— И три пъти караше след нас, докато вчера бяхме на онова поле. — Боб му се усмихна. — Успокой се.

Заместник-шерифът бавно се приближи, върлинест и жълтеникавокафяв, големите му ръце закачени на колана, шапката смъкната ниско над очите, на носа слънчеви очила с лъскави огледални стъкла, които изключваха външния свят.

— Привет на всички — подвикна той и се усмихна.

— Полицай Пек — каза Боб.

— Виждам, че добре напредвате с работата.

— Мислим, че можем да научим нещо от трупа, въпреки че ме натъжава да смущавам мъртвите.

— Понякога трябва да вършиш онова, което се налага.

— Самата истина.

— Знаете ли, мистър Суагър, аз помислих малко. Бих могъл да ви помогна. Например мога да измъкна старите документи от 1955 от архива на шерифа. Мисля, че от години никой не ги е поглеждал. Мога и да ви помогна да намерите свидетели и такива работи. Може да има възрастни хора от онова време наоколо, които да ви бъдат от помощ. Мога да помогна и на Сам. Той не се движи много и може да има нужда от още един чифт крака. Ще ми бъде приятно.

— Ами това е много мило от вас, полицай. Истината е, че точно сега ние просто се хващаме за сламки. Не знаем дали тук ще намерим кой знае какво. Нещата се променят и хората забравят. Не е останало много от 1955. Може и да се откажем, ако не намерим по-добри данни.

— Е, мога да ви помогна за тези неща — каза Пек. — Ако се сетите нещо друго, само ми кажете. Междувременно ще огледам онези папки и ще видя какво мога да изкопая.

— Това е страхотно, шериф Пек.

— Наричайте ме Дуейн. Всички така ми викат.

— Дуейн, това е…

— Извинете.

Това беше казано от нов глас и Ръс се обърна, за да види брадат мъж, може би на около петдесет, с риза с отворена яка и спортен панталон, който държеше тежка кожена чанта, прилична на лекарска. Това нещо май се превръщаше в истински голям купон?

— Някой от вас ли е мистър Суагър? — попита новодошлият.

— Аз съм — отговори Боб.

— Здравейте, аз съм Карл Филипс. Доктор Филипс. Преподавам съдебна патология в медицинското училище във Файетвил и също така съм заклет съдебен патолог. Сам Винсънт ми се обади.

— Да, сър.

Докторът направи няколко крачки напред, махна към работещите на няколко фута от него.

— Предполагам останките?

— Да, сър — отговори Боб.

— Добре. Уговорих се с моргата на Уинслоу. Те ще ни предоставят работно помещение. Предполагам, че ще трябва да им платите.

— Разбира се.

— Надявам се, че всички документи от окръга са наред? Сам каза, че той ще се погрижи за това.

— Да, сър. Искате ли да погледнете?

— Да, искам. Щатът е много строг какво може и какво не може да се прави с останки. Това е свързано повече с лобито на погребалната индустрия, отколкото с нещо друго. Например останките трябва да бъдат транспортирани с катафалка. Знаехте ли това?

— Сам ни каза. Аз се обадих и поръчах една. Скоро би трябвало да пристигне.

Лекарят взе документите и набързо ги прегледа. Изглежда, го удовлетвориха.

— Чудесно, всичко е наред. Предполагам, че ще искате да дойдете в моргата с мен?

— Да, сър. Това е баща ми.

— Вижте, ще бъда откровен с вас. Зная, че сте човек с опит, участвал в сражения.

— Донякъде.

— Значи сте виждали какво могат да причинят взривни вещества и картечници на човешките тела?

— Да, сър.

— Нищо от онова, което сте видели, не може да ви подготви за въздействието на времето върху трупа. Четиридесет години след погребението онова, което излиза от земята, не може да се разпознае. Нямам нищо против да дойдете с мен, но не ви искам там по време на същинската работа. Не мога да позволя онова, в което трупът му се е превърнал, да разруши представата ви за вашия баща. Когато изпълнявам частни поръчки, спазвам това правило. Само аз виждам трупа. Трябва да ме оставите да си свърша работата.

— Разбира се — отговори Боб.

— Окей, тогава всичко е наред.

— Мистър Суагър?

Това беше Когинс, блестящ от пот, който бършеше челото си с червена носна кърпа.

— Мистър Суагър, готови сме. Той беше много дълбоко. Лекарят отиде до края на гроба и погледна в него.

— Мистър Когинс, ще го вдигате ли вече?

— Да, сър.

Боб и Ръс отидоха да погледнат в гроба. Мъжете бяха свършили чудесна работа с разкопаването: стените на гроба бяха корави, прави и черни, пръстта беше струпана на съвършени купчини. Ръс страхливо погледна надолу, но там на цели пет фута дълбочина имаше само дълъг, покрит с кал дървен сандък, който беше напълно разкопан.

Лекарят се обърна към тях.

— Кедров ковчег? Това е много интересно. Ще ви помоля да се дръпнете, защото трябва да проверя нещо. Мистър Когинс, помогнете ми да се спусна долу.

Двамата млади чернокожи мъже, които също лъщяха от пот, помогнаха на доктора да се спусне в гроба. В единия край имаше място колкото за него. Той бръкна в джоба си и измъкна хирургическа маска, която си сложи. После помоли и чернокожите да излязат от дупката.

Боб и Ръс се отдалечиха. После чуха звука от разкъртването на дърво.

— Мистър Суагър — извика д-р Филипс.

— Да?

— Страхувам се, че имам лоши новини за вас. Боб и Ръс се спогледаха.

— Да?

— Този човек е умрял от огнестрелна рана. Ясно го виждам по останките. Но доколкото мога да преценя по състоянието им, това се е случило около 1865 година.

— По дяволите — каза Дуейн Пек. — Направо да не повярваш!