Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (96)

Срещи

Младостта забелязва старостта само при особени случаи. Така Джон забеляза остаряването на баща си, едва когато се върна от Испания. Просто трепна, когато видя изтощеното от чакане лице на Джолиън четвърти — толкова повехнало и остаряло изглеждаше то. Вълнението бе смъкнало маската и момчето разбра веднага колко много е страдал баща му от тяхното отсъствие. Утеши се с мисълта: „Аз не исках да отида!“ Отживелица бе младите да уважават старостта. Но Джон в никакъв случай не можеше да мине за съвременен младеж. Той бе смятал винаги баща си за „безкрайно мил“ и никак не му беше приятно да помисли, че ще се върне веднага към онова държане, заради което баща му бе изтърпял шест седмици самота.

На въпроса: „Е-е, мили как ти се хареса великият Гойя?“ съвестта жестоко го ужили. Великият Гойя съществуваше само защото бе създал лице, напомнящо Фльор.

Вечерта си легна съкрушен, но на утрото се събуди изпълнен с надежда. Беше едва пети юли, а срещата с Фльор беше определена за девети. Щеше а прекара три дни у дома си, преди да замине за стопанството. Трябваше да намери начин да я види!

Необходимостта от панталони създава в живота на мъжете неуловим ритъм, който и най-любящите родители не могат да отрекат. Затова Джон отиде още на втория ден в града и, след като успокои съвестта си със съответната поръчка на Кондит Стрийт^[1], се насочи към Пикадили. Стратън Стрийт, където се намираше клубът на Фльор, беше до Девъншир хаус^[2]. Съвсем малка вероятност имаше да я завари в клуба. Но той тръгна с разтуптяно сърце по Бонд Стрийт, преценявайки колко много го превъзхождат другите младежи. Бяха така добре облечени, така самоуверени; бяха възрастни. Изведнъж му мина през ум, че Фльор трябва да го е забравила. Потънал през тия седмици в собственото си чувство към нея, той не бе се сетил за тази възможност. Ъглите на устните му се отпуснаха, ръцете му се покриха с лепкава пот. Фльор, с разцъфнала в усмивката й младост… несравнимата Фльор! Тежък миг! Но Джон притежаваше великото разбиране, че човек трябва да е готов за всичко. Тази сурова мисъл го укрепи пред витрината на един антикварен магазин. Този ден от месеца, който беше някога разгарът на лондонския сезон^[3], се отличаваше днес само с един-два сиви цилиндъра и със слънце. Джон продължи пътя си и на Пикадили се озова пред Вал Дарти, тръгнал към Айсиум, където го бяха приели неотдавна.

— Здравей, младежо! Къде си тръгнал?

Джон се изчерви:

— Идвам от шивача си.

Вал го изгледа от глава до пети:

— Чудесно! Аз ще вляза отсреща да си поръчам папируси; а след това ще обядваме заедно.

Джон прие и благодари. Ще узнае ли нещо от Вал за нея!

Състоянието на Англия, кошмар за журналистите и държавниците й, се преценяваше по-иначе в тютюнопродавницата, където влязоха.

— Да, сър; същите папируси, с които едно време снабдявах баща ви. Да, боже мой! Мистър Монтегю Дарти ми беше редовен клиент от… да видя… от оная година, когато Мелтън спечели дербито. Беше един от най-добрите ми клиенти.

Лека усмивка озари лицето на тютюнопродавеца.

— Много пъти ми е давал приятелски съвети! Години наред взимаше по двеста папироси седмично, и то все от същата марка. Много любезен джентълмен, доведе ми маса нови клиенти. Колко съжалявах, когато го сполетя оная злополука. Човек не забравя клиент като него.

Вал се усмихна. Смъртта на баща му бе прекратила вероятно сметка, по-дълга от всяка друга; и всред кълбото дим на тази осветена от времето папироса той сякаш виждаше отново лицето на баща си — мургаво, добродушно, мустакато, малко подпухнало, в единствения ореол, който бе спечелило. Тук, във всеки случай, и баща му беше прочута личност, човек, който пуши по двеста цигари седмично, може да дава съвети и има дълги, дълги сметки! Герой в очите на своя тютюнопродавец! Слава все пак… заслужаваща да се наследи!

— Аз плащам в брой — каза Вал. — Колко?

— За сина на мистър Дарти, сър, и при това в брой, десет шилинга и шест пенса. Никога няма да забравя мистър Монтегю Дарти. Случвало се е да остава по половин час на приказка. Такива хора вече не се срещат често, сега всеки бърза. Войната похаби добрите маниери, сър… похаби ги. Виждам, че сте участвали в нея.

— Не — отвърна Вал и потупа коляното си. — Ранен бях в по-раншната. Но това ми спаси живота може би. Искате ли папируси, Джон?

Джон промълви почти засрамено:

— Не пуша.

И видя как тютюнопродавецът изкриви устни, сякаш се чудеше какво да каже — дали: „Слава богу!“ или „Ето случай да започнете!“

— Много добре — заяви Вал; — не започвай, докато можеш. Ще почувстваш нужда от тютюна, щом те чукне нещо по главата. Това е, значи, съвсем същият тютюн?

— Съвършено същият, сър; само че малко по-скъп. Удивително здрава държава е Британската империя. Винаги го повтарям.

— Изпращайте ми на тоя адрес по сто броя седмично, а сметката — веднъж месечно. Да вървим, Джон.

Джон влезе с любопитство в Айсиум. Като се изключат редките случаи, когато обядваше с баща си в Хоч-поч, той не бе влизал досега в лондонски клуб. Удобният и непретенциозен Айсиум не се променяше и нямаше да се промени, докато Джордж Форсайт оставаше в управата му, където, поради кулинарния си усет, се бе обявил против новобогаташите, поради което Проспер Профон успя да бъде приет за член само благодарение на престижа на Джордж Форсайт и уверенията му, че белгиецът е „добър спортсмен“.

Профон и Джордж вечеряха заедно, когато зетят и шуреят влязоха в трапезарията и, след като Джордж им помаха с пръст, седнаха на същата маса: Вал — с лукави очи и очарователна усмивка, Джон — с тържествено свити устни и очарователен свенлив поглед. Тази ъглова маса изглеждаше привилегирована, като че там се хранеха бивши майстори на франкмасонската ложа. Джон беше почти хипнотизиран от тази обстановка. Дълголикият сервитьор ги обслужваше с франкмасонско страхопочитание. Гледаше Джордж Форсайт в устата, наблюдаваше всяко пламъче в очите му, следеше с любов движението на приборите с печата на клуба. Ръката с ливреята и поверителният му глас смущаваха Джон — така тайнствено се появяваха иззад рамото му.

Като се изключи забележката на Джордж: „Дядо ти ни даде веднъж отличен съвет — дяволски разбираше от цигари“, двамата бивши франкмасонски майстори не му обърнаха никакво внимание, за което им беше безкрайно благодарен. Разговорът се въртеше все около отглеждането, особеностите и цената на конете и той слушаше отначало разсеяно, като се питаше как е възможно толкова много знания да се поберат в една глава. Не можеше да отдели поглед от мургавия бивш майстор… това, което той разправяше, беше и мъдро, и обезсърчително… такива тежки, чудновати, насмешливи приказки. Джон мислеше за празни работи, когато чу изведнъж думите му:

— Бих искал да видя и мистър Соумс Форсайт да се заинтересува от коне!

— Старият Соумс ли? Прекалено суха жила е той!

Джон правеше отчаяни усилия да не се изчерви, докато бившият майстор продължаваше:

— Дъщеря му е мило девойче! Мистър Соумс Форсайт е малко старомоден. Бих искал да го видя някой ден да се забавлява.

Джордж Форсайт се засмя.

— Не се тревожете. Той съвсем не е така нещастен, както изглежда. Но никога няма да се издаде, ако нещо го радва — за да не се опитат да му го отнемат. Бедният Соумс! Който веднъж е ухапан, два пъти се оглежда!

— Ако си се нахранил, Джон — побърза да се обади Вал, — да отидем някъде да пием кафе.

— Кой бяха тези? — запита Джон по стълбите. — Не можах съвсем…

— Старият Джордж Форсайт е братовчед на баща ти и на вуйчо ми Соумс. Откакто помня, все тук членува. Другият приятел, Профон, е чудновата птица. Ако искаш да знаеш, мисля, че се навърта около жената на Соумс.

Джон го погледна смаян.

— Но това е ужасно — каза той. — Има предвид… за Фльор.

— Не мисля, че Фльор се вълнува: тя е твърде съвременна.

— Става дума все пак за майка й!

— Още си зелен, Джон!

Джон се изчерви.

— Майките — промърмори гневно той — са нещо съвсем различно.

Имаш право — отвърна изведнъж Вал. — Но животът не е, какъвто беше, когато аз бях на твоите години. Днес шества разбирането: „Утре ще умрем.“ Той имаше предвид старият Джон, когато говореше за вуйчо Соумс. Той няма намерение да мре.

Джон побърза да запита:

— А какво се е случило между него и баща ми?

— Семейна тайна. Послушай ме и не се интересувай. Безполезно е да знаеш. Ще пиеш ли ликьор?

Джон поклати глава.

— Неприятно ми е, задето крият от мене — промълви той, — а след това ми се присмиват, че съм бил зелен.

— Добре, можеш да попиташ Холи. Ако и тя не пожелае да ти каже, ще трябва да повярваш, че го прави за твое добро.

Джон стана.

— Време е да тръгвам; много благодаря за обяда.

Вал му се усмихна някак съчувствено, а заедно с това и всеело.

— Добре. До петък.

— Не зная. — промълви Джон.

И наистина не знаеше. Този заговор на мълчанието направо го отчайваше. Унизително беше да се отнасят с него като с дете! Тръгна пак намусено към Стратън Стрийт. Отиваше към нейния клуб, готов да узнае най-лошото. На въпроса му отговориха, че мис Форсайт не е в клуба. Възможно било да дойде по-късно. Често идвала в понеделник… Но не бяха сигурни. Джон каза, че ще дойде пак, отиде отсреща в Грийн парк и легна под едно дърво. Слънцето припичаше, лек ветрец люлееше листата на младата липа, под която се бе изтегнал; но сърцето му страдаше. Такива облаци се трупаха около щастието му! Надделявайки уличния шум, „Биг бен“^[4] удари три часа. Звукът пробуди нещо в душата му, той извади листче и молив и се залови да пише. Нахвърли едно четиристишие, после, както ровеше с ръка из тревата, търсейки нова рима, усети изведнъж, че нещо твърдо докосна рамото му — един зелен чадър. До него се беше изправила Фльор!

— Казаха ми, че си идвали и ще дойдеш пак. Веднага предположих, че може да си тук; и наистина си… Поразително, нали?

— О, Фльор, мислех, че си ме забравила!

— Нали ти казах, че няма!

Джон я улови за ръка.

— Това е вече прекалено щастие! Да отидем някъде другаде.

Той почти я повлече през този престарателно уреден парк, за да намерят някое скрито местенце, където биха могли да седнат и да се държат за ръка.

— Не се ли вмъкна някой помежду ни? — запита Джон, като погледна отстрани към спуснатите й ресници.

— Има един млад идиот, но той е без значение.

Джон усети, че в сърцето му трепва съчувствие към… младия идиот.

— Знаеш ли, че слънчасах. Но не ти писах.

— Така ли? Интересно ли беше?

— Не. Мама беше същински ангел. А на теб да ти се е случило нещо?

— Нищо, Джон. Като изключим това, че открих, струва ми се, защо семействата ни не се обичат.

Сърцето на Джон затуптя по-бързо.

— Струва ми се, че баща ми е искал да се ожени за майка ти, а пък тя се е омъжила за баща ти.

— О!

— Попаднах на една нейна снимка в рамка, под моя портрет. Могъл е да се вбеси, разбира се, ако много я е обичал.

Джон се замисли.

— Няма защо да се вбесява, щом тя е обичала повече баща ми.

— Ами ако са били сгодени?

— Ако се сгодим и ти откриеш, че обичаш друг повече от мене, може да полудея, но не бива да ти се сърдя.

— Аз пък бих се сърдила. Но не бива да постъпваш по такъв начин с мен, Джон.

— Боже мой! Никога!

— Мисля, че баща ми никога не е обичал истински моята майка.

Джон замълча. Думите на Вал, двамата бивши масонски майстори в клуба!

— Виждаш ли, ние нищо не знаем — продължи Фльор. — Ударът е бил може би прекалено тежък. Възможно е тя да е постъпила зле с него. И това се случва.

— Моята майка не би сторила такова нещо.

Фльор сви рамене.

— Много познаваме ние майките и бащите си! Преценяваме ги според това как се отнасят към нас; но преди да се родим ние, те са се срещали с толкова други хора. Не са млади вече! Да вземем например баща ти: с три различни семейства!

— Няма ли в тоя проклет Лондон — извика Джон — някое кътче, където бихме могли да бъдем сами?

— Само в такси.

— Добре, да вземем такси!

Когато се настаниха в таксито, Фльор попита ненадейно:

— Ще си ходиш ли в Робин Хил? Много бих искала да видя къде живееш, Джо. Ще нощувам довечера у леля си, но ще успея да се върна навреме за вечеря. Няма да вляза у вас, разбира се.

Джон я погледна възхитен.

— Великолепно! Мога да ти покажа къщата откъм горичката — така няма да срещнем никого. Има един влак в четири часа.

Богът на собствеността и поклонниците му форсайтовци — големи и малки, хора без професия или със свободни професии, чиновници, търговци — не бяха завършили още, както всички работници, своя седемчасов трудов ден, така че двамата млади от четвъртото поколение пътуваха сами до Робин Хил в празния, прашен и задушен вагон на ранния влак. Пътуваха в блажено мълчание, като се държаха за ръка.

На гарата видяха само носачи и един-двама непознати на Джон селяни. Тръгнаха по пътечката, където миришеше на прах и орлови нокти.

За Джон, уверен вече във Фльор и неочакващ нова раздяла, разходката беше чудесна, много по-прекрасна от първата — по Възвишенията или покрай Темза. Любов — сияние, изкусно обагрена страница от живота, където всяка дума и усмивка, всяко леко докосване приличаше на гравирани в текста златни, алени и сини пеперуди, птици и цветя, щастливо общение без скрити помисли, което трая трийсет и седем минути. До горичката стигнаха по времето, когато доят кравите. Джон не смяташе да отидат до стопанския двор, а само дотам, откъдето се вижда полето пред градината и къщата зад нея. Тръгнаха между боровете и изведнъж на завоя се озоваха пред Айрин, седнала на един стар пън.

Има най-различни удари: по гръбнака, по нервите, по съвестта, а най-силен и дълготраен — по личното достойнство. Такъв удар именно получи Джон, когато се озова пред майка си. Да бе довел Фльор открито — да. Но да я промъкне по такъв начин! Изгаряйки от срам, той се постара да се държи колкото се може по-дръзко.

Фльор се усмихваше с леко предизвикателство, изненаданото лице на майка му прие веднага безлично любезно изражение. Тя именно изрече първите думи:

— Много се радвам, че ви виждам. Добре се е сетил Джон да ви доведе у нас.

— Ние не идвахме вкъщи — побърза да възрази Джон; — просто исках да покажа на Фльор къде живея.

Майка му отвърна спокойно:

— Ще влезете да пием чай, нали?

Разбрал, че само бе засилил нетактичността си, той чу отговора на Фльор:

— Много ви благодаря, но аз трябва да се върна за вечеря. Срещнахме се случайно с Джон и решихме, че ще бъде интересно да видя къде живее.

Как умееше да се владее тя!

— Разбира се; но ще останете за чая. Ние ще ви изпратим до гарата. Моят мъж ще се радва да ви види.

Изражението в очите на майка му, спрели за миг върху него, изравни Джон със земята — смаза го като червей. Тя тръгна първа, Фльор след нея. Джон се чувстваше като дете, докато се влачеше зад двете жени, разговарящи така свободно за Испания, за Уонсдън, за къщата зад дърветата на зеления склон. Наблюдаваше как погледите им се срещат, как се изучават взаимно тези две същества… най-скъпите за него на света.

Видя баща си, седнал по дъба, и изпита предварително болка от унищожаващия го поглед, който щеше да зърне в очите на този спокоен мъж, кръстосал нозе, отслабнал, остарял, но все така изискан; усещаше леката насмешка, която ще долови в гласа му и усмивката му.

— Това е Фльор Форсайт, Джолиън; Джон я довел да види къщата. Да пием веднага чай, защото тя бърза за влака. Кажи да донесат чая, Джон, и телефонирай за такси.

Да я остави сама с двамата, беше неудобно и все пак — както майка му сигурно бе предвидила — беше в този момент най-малката от всички злини; затова той изтича към къщи. Нямаше възможност да остане насаме с Фльор — нито за момент, а не бяха си уговорили нова среща! Когато се върна, зад прикритието на прислужничката и чайните прибори, под дървото нямаше нито следа от неловкост; но у него тя съвсем не бе намаляла. Разговаряха за галерията на Корк Стрийт.

— Ние, старите — казваше баща му, — страшно любопитстваме да разберем защо не можем да оценим новото изкуство; вие с Джон трябва да ни обясните.

— Смятат го за сатирично, нали? — запита Фльор.

Джон видя, че баща му се усмихва.

— Сатирично ли? О, струва ми се, че е нещо повече от сатира. Какво ще кажеш, Джон?

— Нищо не зная — заекна Джон.

Лицето на баща му изведнъж се помрачи.

— Дотегнахме на младите — ние, нашите божества, идеалите ни! Да им отсечем главите, казват те, да им разбием кумирите! Да се върнем към… Нищото! И върнахме се, ей богу! Джон е поет. И той ще стори същото, ще стъпче, каквото е останало у нас. Собственост, красота, чувство — всичко е дим! Не трябва да притежаваме вече нищо, нито дори собствени чувства. Те пречат на… Нищото.

Джон слушаше смаян, почти оскърбен от думите на баща си, зад които усещаше някакъв недоловим таен смисъл. Той не желаеше да стъпква нищо!

— Нищото е днешното божество — продължаваше Джолиън. — Върнали сме се там, където русите бяха преди шейсет години, когато измислиха нихилизма.

— Не, татко — извика неочаквано Джон, — ние просто искаме да живеем, а не знаем как, защото миналото ни пречи — нищо повече!

— Ето една дълбока мисъл, Джон! Лично твоя ли е? Миналото! Стари притежания, страсти, заедно с последиците им! Но… да запушим!

Зърнал как майка му вдига бързо пръст до устните си, да наложи сякаш мълчание, Джон подаде папироси. Запали цигарата на баща си и на Фльор, а след това и за себе си. Чукнало ли го бе това, за което бе намекнал Вал? Димът беше сивкав, когато не го издухваше, сив, ако го издухваше; приятно му беше новото усещане в носа, както и чувството за равенство, което изпитваше. Доволен беше, че никой не му казва: „Започна ли?“ Не се чувстваше вече толкова млад.

Фльор погледна часовника си и стана. Майка му влезе с нея вкъщи. Джон остана да пуши с баща си.

— Настани я в колата, драги — каза Джолиън; — а след като я изпратиш, кажи на майка си да дойде при мене.

Джон отиде. Почака в хола. Настани Фльор в колата. Нямаха възможност да разменят нито дума; едва успяха да си стиснат ръцете. Цялата вечер чакаше да му кажат нещо. Но нищо не му казаха. Сякаш нищо не се бе случило. Отиде да си легне и се озова пред отражението си в огледалото на тоалетната масичка. Не проговори, образът от огледалото — също; но от това и двамата изглеждаха още по-замислени.