Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (84)

В Робин Хил

Джолиън Форсайт прекара деветнадесетия рожден ден на сина си в Робин Хил в спокойна работа. Напоследък вършеше всичко спокойно, защото сърцето му беше в твърде жалко състояние, а пък и той, като всички от рода му, не обичаше да мисли за смъртта. Сам не бе съзнавал доколко тази мисъл му е неприятна, докато един ден, преди две години, докторът, при когото бе отишъл да се посъветва по повод някои признаци, му бе казал:

— Във всеки миг, при най-малка преумора.

Той посрещна думите с усмивка — единственият отговор на всеки Форсайт пред една неприятна истина. Но когато признаците се засилиха във влака при завръщането към къщи, той разбра напълно значението на присъдата, надвиснала над него. Да остави Айрин, момчето си, дома, работата си — колкото малко и да работеше сега! — да ги остави, за да потъне в незнаен мрак, в невъобразимо състояние, в небитието, където не ще усеща дори вятъра, полюляващ листата над гроба му, нито мириса на пръстта и тревата! В небитие, което — както и да се стараеше — не можеше никак да си представи, и все се мамеше с надеждата, че ще види отново тия, които обичаше! Да съзнава всичко това, значеше да изпитва най-непоносима душевна мъка. Преди да се прибере тоя ден у дома си, бе решил да не споделя вестта с Айрин. Трябваше да бъде невероятно предпазлив, защото можеше много лесно да се издаде и да я накара да страда почти толкова, колкото страдаше сам. Лекарят бе намерил, че във всяко друго отношение е здрав, а седемдесет години не са кой знае колко напреднала възраст… Би могъл да живее още дълго, ако съумее!

Такова решение, следвано почти цели две години, развива най-изтънчените черти на един характер. Неизбухлив по природа — ако не е предизвикан, — Джолиън бе станал сега олицетворение на самообладанието. Тъжното примирение на стар човек, който не може да се проявява както желае, се прикриваше зад усмивка, ненапускаща устните му, дори когато беше съвършено сам. Той измисляше непрестанно най-различни оправдания, за да прикрива това наложено бездействие.

Преструваше се, че е възприел учението за връщане към опропастения живот, а същевременно се надсмиваше над себе си, задето постъпва така; отказа се от виното и пурите, пиеше специален вид кафе, в което нямаше изобщо никакво кафе. С една дума, пазеше се така, както можеше да се пази един Форсайт в неговото състояние — зад прикритието на своята насмешливост. Сигурен, че никой няма да го види, защото жена му и синът му бяха отишли в града, той прекара хубавия майски ден в преглеждане на книжата си, за да не създаде никому грижи, дори ако умре утре, тоест сложи в окончателен ред земния си имот. Прибра и заключи всичко в стария китайски шкаф на баща си, постави ключа в плик, на който написа: „Ключ от китайския шкаф, където се намират данни за точното ми състояние, Дж. Ф.“, и сложи плика във вътрешния джоб на сакото си, за да бъде винаги в него в случай на злополука. След това позвъни за чая и излезе да го изпие под стария дъб.

Всеки живее със смъртна присъда; Джолиън, чията присъда беше малко по-точна и по-близка, дотолкова свикна с нея, че и той, както всички други, можеше да мисли за най-различни неща. Сега мислеше за сина си.

Джон навършваше днес деветнайсет години, а напоследък бе взел вече определено решение. Получил образованието си не в Итън, като баща си, нито в Хароу, като покойния си брат, а в едно от заведенията, които, предназначени да отстранят недостатъците и да запазят добрите страни на пансионерите, може би запазваха лошите и отстраняваха добрите. Джон го завърши в края на април, без да има някаква представа какво ще прави по-нататък. Войната, която изглеждаше, че ще продължава вечно, свърши тъкмо когато той щеше да постъпи в армията, шест месеца предсрочно. И оттогава не можеше да свикне с мисълта, че ще трябва сам да избира. Разисквал бе няколко пъти тая тема с баща си, проявявайки весела готовност към всичко — с изключение, разбира се, на църквата, войската, юриспруденцията, сцената, борсата, медицината, търговията и техниката; от което Джолиън съвършено ясно разбра, че Джон няма желание да се занимава с нищо. Сам той на неговата възраст бе изпитвал същите чувства. Но приятното безделие бе свършило твърде скоро за него поради ранния брак и злополучните му последици. Принуден да стане застрахователен агент във фирмата „Лойд“, той бе забогатял още преди разцвета на своето артистично дарование. Но след като бе „изучил“ — както казват лаиците — момчето си да рисува свинчета и други животни, той бе разбрал, че от Джон няма да излезе художник; а щом не желаеше да работи нищо друго, налагаше се заключението, че навярно ще стане писател. Но уверен, че опитност е необходима дори за тази професия, Джолиън намери за добре Джон да се запише в университета, да пътешества и може би да се подготвя за адвокат. А след това ще види или, по-вероятно, нищо няма да види. Но Джон не взе решение дори пред тези съблазнителни предложения.

Разискванията със сина му затвърдиха у Джолиън предположението, че светът наистина не се е променил. Хората казваха, че е настъпила нова епоха. С дълбокото прозрение на човек, комуто не остава много време за никаква епоха, Джолиън съзираше как, под леко изменената външност, времената са точно такива, каквито си бяха. Човечеството си оставаше все така разделено на два вида: малцинство със склонни към съзерцание души и мнозинство, лишено от подобна отлика, а между тях — пласт хибриди като самия него. Джон изглеждаше да принадлежи към съзерцателните; а това, според баща му, беше лошо предвещание.

Затова именно, преди две седмици, бе изслушал сина си с още по-невесела усмивка: „Бих искал да опитам земеделието, татко, ако няма да ти струва много скъпо. Струва ми се, че то е единственото занимание, при което човек не пакости никому; освен изкуството, разбира се; но този път, за жалост, е затворен за мен.“

Джолиън сдържа усмивката си и отвърна:

— Добре, ще се върнеш, значи, където е бил първият Джолиън през 1760 година. Така ще се потвърди теорията за кръговратния напредък, а, между другото, имаш възможност, то се знае, да отгледаш по-хубави деца от него.

Малко смутен, Джон отговори:

— Но не смяташ ли, татко, че намерението му е добро?

— Не е лошо, мили; и ако наистина му се отдадеш сериозно, можеш да принесеш повече полза от мнозина други, макар и да не е кой знае колко голяма.

На себе си обаче каза: „Но няма да му се отдадеш сериозно. Давам ти четири години. Поне е здравословно. И безвредно.“

След като обмисли въпроса и се посъветва с Айрин, той писа на дъщеря си, мисис Вал Дарти, за да я пита дали познават някой фермер в Даунс^[1], недалече от тях, който би се съгласил да приеме Джон за подготовка. Отговорът на Холи бе възторжен. Съвсем наблизо имало един прекрасен човек; а те с Вал ще се радват да приемат Джон у дома си.

Момчето щеше да замине на следния ден.

Джолиън пиеше на бавни глътки слабия чай с лимон и съзерцаваше през листата на стария дъб гледката, на която се бе радвал винаги през тия трийсет и две години. Дървото над него не бе остаряло с нито един ден! Все така млади бяха тъмнозлатистите листа; все така стар — бялосивозеленикавия грамаден, грапав дънер. Дърво на безброй спомени, което ще живее столетия още, ако някой дивак не го отсече… Ще види края на старата Англия, ако животът продължи със сегашния темп! Припомни си една вечер преди три години, когато, прегърнал Айрин, гледаше през прозореца как един германски самолет витаеше сякаш точно над старото дърво. На другия ден намериха бомбена яма в нива във фермата на Гейдж. Тогава не знаеше още, че е осъден на смърт. Сега почти му се искаше бомбата да го бе довършила в оная вечер. Щеше да го спаси от днешните тревоги, от часовете студен страх, който го гризеше под лъжичката. Разчитал бе да доживее до нормалната възраст на Форсайтови — поне осемдесет и пет години: Айрин ще бъде тогава на седемдесет. А сега ще й липсва твърде много. Макар че ще й остане Джон — много по-значим в живота й от самия него, обожаващият майка си Джон.

Под това дърво, където Джолиън старши бе издъхнал в очакване да зърне идващата през ливадата Айрин, Джолиън се питаше насмешливо дали, след като постави в пълен ред всичко, не е по-добре да затвори доброволно очи и да изчезне. Имаше нещо унизително в това да се вкопчва като паразит за един живот в бездействие, в който съжаляваше само за две неща — за продължителната раздяла с баща си на младини и за закъснението на брака с Айрин.

От мястото, където седеше, можеше да види няколко цъфнали ябълкови дървета. Нищо в природата не го вълнуваше така, както цъфнало плодно дръвче; сърцето му се сви внезапно при мисълта, че може би не ще ги види вече цъфнали. Пролет! Не биваше наистина човек да умира, докато сърцето му все още е достатъчно младо, за да се радва на красотата! Дроздовете пееха неуморно в храстите, лястовиците се рееха из висините, листата лъщяха над него; а нивите, с всички въобразими отсенки на ранния разцвет, огрени от косите слънчеви лъчи, се разстилаха до далечната „димна“ синева на кръгозора. Цветята на Айрин в тесните лехи бяха поразително одухотворени тази вечер — малки, но мощни доказателства за радостен живот. Само китайските и японските художници — а може би и Леонардо! — са знаели как да създават това удивително мъничко аз във всяко нарисувано цвете, птица, звяр… да създадат отделна личност, а заедно с нея да усетят и да видят и целостта на живота. Това бяха майсторите! „Аз не съм създал нищо, което ще живее! — помисли си Джолиън. — Бях любител… само любител, не и творец. Но поне ще оставя след себе си Джон, когато си отида.“ Какво щастие, че момчето не беше засегнато от тази жестока война! Толкова лесно можеше да бъде убит, да загине като бедния Джоли преди двайсет години в Трансваал! Джон ще създаде един ден нещо… ако новото време не го поквари… Той беше момче с въображение! Това хрумване да се занимава със земеделие беше сантименталност и толкова и щеше да трае. В същия миг ги зърна, че идват през полето — Айрин и малкият се връщаха под ръка от гарата. Джолиън стана и тръгна през новозасадения розариум, за да ги посрещне.

Късно вечерта Айрин влезе в стаята му и седна до прозореца. Седя, без да проговаря, докато той я запита:

— Какво има, любов моя?

— Срещнахме се днес.

— С кого?

— Със Соумс.

Соумс! От две години не допускаше дори в мисълта си това име, защото чувстваше, че е вредно да си го спомня. Сърцето му реагира странно, сякаш се преобърна в гърдите.

Айрин продължи спокойно:

— Беше в галерията с дъщеря си, а след това и в сладкарницата, където влязохме да пием чай.

Джолиън отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Как изглежда?

— Побелял, иначе почти същият.

— А дъщерята?

— Хубавичка. Така поне я намира Джон.

Сърцето на Джолиън отново се преобърна. Лицето на Айрин изглеждаше разтревожено и изненадано.

— Не сте… — започна той.

— Не, но Джон научи името й. Девойчето изпусна кърпичката си и той й я подаде.

Джолиън седна на леглото. Злополучна среща!

— С вас беше и Джун. Не се ли намеси някак?

— Не; но всички се държахме странно и неестествено и Джон забеляза това.

Джолиън въздъхна дълбоко, после каза:

— Често съм се питал дали е правилно да крием това от него. Той ще го узнае един ден.

— Колкото по-късно, толкова по-добре, Джолиън — младите съдят така прибързано и строго. Какво би помислил ти на двайсет години за майка си, ако тя би сторила това, което сторих аз?

Да! Така беше! Джон обожаваше майка си, но не знаеше нищо за неумолимите изисквания на живота, за мъчителния плен в един нещастен брак… за ревността и страстта… Нищо не знаеше още!

— Какво му каза? — запита най-после той.

— Че сме роднини, но не ги познаваме, защото ти не си се интересувал много от роднините си, нито те — от теб. Предполагам, е той ще пита и теб.

Джолиън се усмихна.

— Това ще ни замести, както изглежда, въздушните нападения — каза той. — Вярно е, че ни липсват.

Айрин вдигна поглед към него.

— Знаехме, че ще се случи някой ден.

Той отвърна с неочаквано оживление:

— Не бих могъл да позволя Джон да те укори. Той не ще стори такова нещо дори в мислите си. Той е младеж с въображение и ще разбере, ако нещата му се изяснят както трябва. По-добре ще бъде, струва ми се, да му ги кажа аз, преди да ги научи от другаде.

— Още не, Джолиън.

Точно според нрава си — не беше предвидлива и никога не избързваше да посрещне опасността. А все пак… кой знае? Може би е права. Лошо е да се върви срещу майчиния усет. Може би беше по-добре момчето да върви по своя път, докато опитът му да даде мерило за преценяване значението на тази отдавнашна трагедия; докато любовта, ревността, копнежът го научат на състрадание. И, въпреки това, ще трябва да се вземат… всички възможни предпазни мерки! Дълго, след като Айрин си отиде, той лежа буден да обмисля тия мерки. Трябваше да пише на Холи, да й съобщи, че Джон не знае още нищо за семейната история. Холи беше сдържана, ще се погрижи да предупреди и съпруга си. Джон заминава утре и ще й занесе писмото.

Ударите на часовника над конюшнята завършиха деня, в който Джолиън бе подредил окончателно материалните си имущество; но следващият ден започваше за него в мрака на душевен хаос, който не можеше да бъде така леко и гладко приключен…

В стаята си, някогашната всекидневна детска стая, Джон лежеше също буден във властта на чувство, отричано от тия, които не са го преживели — „любов от пръв поглед“. Усети го как се заражда в блясъка на тъмните очи, срещнали неговите над рамото на „Юнона“… убеден, че тази девойка е неговата „мечта“; и всичко последвало му се стори едновременно естествено и невероятно. Фльор! Само името й дори стигаше на човек, така ужасно податлив към чара на словото! В една хомеопатична епоха, когато момчета и девойки се възпитаваха заедно и дружно от най-ранна възраст, когато чувството за различието на половете беше изчезнало почти напълно, Джон беше страшно старомоден. В новото училище, където бе следвал, учеха само момчета, а ваканциите той прекарваше в Робин Хил с приятели или само с родителите си. Така че не беше ваксиниран срещу бацила на любовта чрез слаби дози от тая отрова. Затова температурата му се покачваше сега бързо в тъмнината. Той лежеше буден, рисуваше във въображението си — както казваха — чертите на Фльор, припомняше си думите й, особено това нежно и игриво „Au revoir!“

Така и не мигна до зори, когато стана, намъкна обувки, панталони и фланелка за тенис, промъкна се тихичко по стълбите и излезе през балконската врата на кабинета. Току-що се бе развиделило; миришеше на росна трева. „Фльор! — мислеше той. Фльор!“ Навън бе тайнствено светло, всичко спеше, само птиците започваха да чуруликат. „Ще сляза до горичката“ — реши той. Изтича през полето, стигна до езерото, тъкмо когато слънцето изгряваше, и навлезе в горичката. Земята беше постлана с килим от камбанки; от боровете лъхаше тайнственост, самият въздух бе сякаш изтъкан от романтика. Джон вдъхна прохладата му и загледа камбанките, озарени от настъпващия ден. Фльор! Колко й подхожда това име! И живее в Мейпъллдърм… още едно хубаво име… някъде край реката. След малко ще го потърси на картата. Ще й пише. Но дали тя ще му отговори? Трябва да му отговори! Каза: „Au revoir!“, а не „сбогом“. Какво щастие, че бе изпуснала кърпичката си! Ако не я бе изпуснала, никога нямаше да се запознае с нея. Колкото повече мислеше за тази кърпичка, толкова по-странно изглеждаше щастието му. Фльор! Колко й подхожда това име! В главата му звучаха ритми; думите се подреждаха сами в стихове, беше почти готов да напише поема.

Прекара така повече от половин час, върна се, взе една подвижна стълба, подпря я до стената и от радост се прибра през прозореца на стаята си. После си спомни, че балконската врата на кабинета беше отворена и слезе да я затвори, като прибра предварително стълбата, за да не остави никаква следа от обзелото го чувство. То беше толкова дълбоко, та не можеше да го разкрие никому, нито на майка си дори.