Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (70)

Отвъд реката

Джоли се измъчи до смърт от сънища. Но сега беше вече толкова слаб и изтощен, та не можеше да сънува; само лежеше в полусъзнание и едва-едва си спомняше отдавнашни неща; имаше сили само да обърне очи и да погледне през прозореца до леглото му към рекичката, която течеше в пясъка навън, из пръснатите храсталаци на Кару. Знаеше вече какво е Кару, макар че не бе видял бури да тичат като зайци из него, нито бе чул свистенето на летящи куршуми. Епидемията го пипна, преди да бе усетил миризмата на барут. Ожаднял бе някой ден, напил се бе с нечиста вода или бе изял заразен плод… Кой би могъл да знае? Най-малко самият той, комуто не бях стигнали сили дори да възроптае срещу победата на злото… а само колкото едва да осъзнава, че и другите лежат заедно с него, или че започва да бълнува; само колкото да съзира тясната рекичка и да си припомня смътно отдавнашни, далечни неща…

Слънцето бе почти залязло. Скоро щеше да се захлади. Бе желал да знае кое време е… да докосне стария си гладък часовник, да го чуе как отброява часовете. Би било така приятно, като у дома. Нямаше сили дори да си спомни, че е навил за последен път стария часовник в дена, когато бе постъпил тук. Кръвта туптеше така слабо в мозъка му, че лицата на влизащите и излизащи сестри, лекари, санитари се сливаха, превръщаха се в едно-единствено безлично лице; а всичко, което говореха за него, значеше все едно и също, тоест почти нищо. Това, което беше вършил някога, макар далечно и едва доловимо, беше все пак по-ясно… Ето, минаваха покрай старите стъпала към билярдната в Хароу… оттук, оттук, сър!… Увива обувките си в Уестминстър газет, хартията е зеленикава, обувките — лъскави… Дядо му идва някъде от мрака… мирише на пръст… от гъбарника! Робин Хил! Покрили бяха с листа горкия Балтазар. Татко! Роден дом!

Съзнанието се върна, той забеляза, че в реката няма никаква вода… И някой му говори. Иска ли нещо? Не. Какво да иска? Няма сили да иска… Да можеше само да чуе как бие старият му часовник…

Холи! Не ще съумее да подаде както трябва!^[1] О! Хвърляй, хвърляй нагоре! Не по земята!… „Теглете назад, вторият и първият!“^[2] Той беше вторият!… Съзнанието се върна отново, той зърна виолетовия здрач навън, изгряващия кървавочервен лунен сърп. Очите му се впиха като омагьосани в него… а сърпът се издигаше все по-високо и по-високо през дългите минути на пълната мисловна пустота…

„Отива си, докторе!“ Няма ли вече да обува обущата си? Никога ли?… „Дръжте се както трябва, втори!“ Без плач! Мини безшумно… отвъд реката… да спиш!… Тъмно ли?… Да би навил някой… часовника… да бие!…