Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (36)

Глава 3

Никога нежните духове на миналото, населяващи дните на един старец, не бяха надничали така рядко около него, както през седемдесетте часа до настъпването на неделния ден. А феята на бъдещето, изпълнено с чара на неизвестността, му се усмихваше с нейните устни. Джолиън старши не се тревожеше и не отиваше до поваления дънер, защото тя бе обещала да дойде за обяд. Един обяд или една вечеря са нещо неотменно; те отстраняват цял мир от съмнения, защото човек ги пропуска само по непреодолими обстоятелства. Игра много пъти крикет с Холи, като й подаваше топката, а тя биеше, за да може да подава през ваканцията на Джоли. Защото тя не беше Форсайт, но Джоли беше… А Форсайтови винаги нападат и бият, докато решат да се оттеглят или станат на осемдесет и пет години. Винаги присъстващият Балтазар ловеше топката, щом му се отдаде случай, а малкият прислужник тичаше подир нея, докато лицето му заприличваше на септемврийско пълнолуние. И, колкото повече броят им намаляваше, толкова по-дълги и лъчезарни изглеждаха дните. В петък вечер той взе хапче за черния дроб, смяташе, че хапчето е най-доброто лекарство и за нея. Ако някой му кажеше, че е започнал навярно да се вълнува, а това е вредно за него, би получил в отговор само един твърд и почти предизвикателен поглед от стоманеносивите очи, които сякаш заявяваха: „Аз знам най-добре какво ми трябва“. Винаги бе знаел и винаги щеше да знае.

В неделя сутринта, след като Холи отиде на черква със своята възпитателка, той реши да види ягодите. Придружен от Балтазар, огледа старателно корените и можа да намери десетина добре узрели ягоди. Не биваше да се навежда; зави му се свят, челото му пламна. Остави ягодите в чинията на обедната маса и разхлади челото си с одеколон. И, както стоеше пред огледалото, забеляза, че е отслабнал. Каква „фиданка“ беше на младини! Хубаво нещо е да си строен… Той не можеше да търпи дебели хора; но бузите му бяха все пак прекалено хлътнали! Тя щеше да пристигне с влака в дванайсет и половина и щеше да дойде по шосето откъм фермата на Гейдж, зад горичката. След като надникна в стаята на Джун, за да се увери, че са приготвили топла вода, тръгна да я посрещне; вървеше бавно, защото усещаше, че сърцето му бие ускорено. Въздухът ухаеше, чучулигите пееха, виждаше се трибуната на стадион Епсън. Чудесен ден! В такъв ден навярно, преди шест години, Соумс е довел Босини да види мястото, където щяха да започнат строежа. Босини именно бе избрал къде да бъде къщата… както му бе казвала често Джун. Напоследък мислеше често за младежа, като че духът му витаеше наистина около неговото последно дело, с надеждата… да я види. Босини… единственият мъж, завладял сърцето й, този, комуто бе отдавала в захлас цялото си същество! Човек на неговата възраст не можеше, разбира се, да си представи тия неща, но душата му тръпнеше от странна тъпа болка… признак на неопределена ревност; и от по-великодушно чувство — от състрадание към тази така рано загубена любов. Само няколко нещастни месеца и… край! Да, да! Той погледна часовника си, преди да навлезе в горичката… едва единайсет и четвърт; още двайсет и пет минути чакане! Но изведнъж, щом мина завоя, я зърна точно там, дето я бе видял първия път — на отсечения дънер, — и разбра, че тя трябва да е дошла с по-раншния влак, за да поседи тук сама поне два часа. Два часа от присъствието й бе загубил. С какъв спомен й бе толкова скъпо това място? Лицето му бе издало навярно тази мисъл, защото тя веднага каза:

— Простете, чичо Джолиън; тук именно за първи път разбрах…

— Добре, добре; това място е ваше, когато й да дойдете. Изглеждате малко „лондончанка“; давали сте прекалено много уроци.

Измъчваше го мисълта, че е принудена да се изморява с разни девойчета, които дрънкат гами с дебелите си пръстчета!

— У какви хора давате уроци? — запита той.

— За щастие главно у еврейски семейства.

Джолин старши й я погледна смаян; за всеки Форсайт евреите са нещо странно и съмнително.

— Те обичат музиката и са много любезни.

— И трябва да бъдат, дявол да ги вземе! — Той я улови под ръка (лявата страна го наболяваше, щом започнеше да се изкачва) и добави: — Виждали ли сте някога такива лютичета? Разцъфнали са за една нощ.

Погледът и прелетя над поляната като пчела към цветя и мед.

— Исках да ги видите… и не позволих да пуснат кравите. — После си спомни, че тя идва тук, за да разговаря за Босини, и посочи часовниковата кула над конюшнята: — Предполагам, че той не би ми позволил да туря това нещо там… Нямаше чувство за време, доколкото си спомням.

Но тя притисна леко ръката му до своята и, вместо отговор, заговори за цветята; той разбра целта й — да не помисли, че е дошла само заради покойния й любим.

— Най-хубавото цвете, което ще ви покажа — продължи тържествено той, — е моята любимка. Ей сега ще се върне от черква. У нея има нещо, което ми напомня донейде за вас. — Не му се стори чудновато, че се изразява така, вместо да каже: „У вас има нещо, което ми напомня донейде за малката.“ Ах! Ето я и нея!

Следвана от възпитателката, чието храносмилане било разстроено преди двайсет и две години, при обсадата на Страсбург^[1], Холи изтича към тях откъм дъба. Спря се на десетина ярда, за да погали Балтазар, като си даде вид, че тъкмо затова е тичала. Но Джолиън старши я познаваше много добре и веднага каза:

— Е добре, миличка, ето дамата в сиво, която ти бях обещал.

Холи се изправи и вдигна глава. Дядо й наблюдаваше дяволито и двете; Айрин се усмихна, Холи загледа отначало сериозно-изпитателно, после се усмихна срамежливо, и накрая прояви много по-дълбоко чувство. Това дете имаше усет за красотата… разбираше кое колко струва! Той се зарадва, като ги видя, че се целунаха.

— Мисис Ерън, мамзел Бос. И така, мамзел, хубава ли беше проповедта?

Сега, когато не му оставаше много време, и, доколкото беше запазил известно отношение към църквата, той се интересуваше само от онази част на богослужението, която беше свързана с мира сега. Мамзел Бос протегна тънката си ръка в черна кожена ръкавица — тя бе служила винаги у добро семейства, — а тъжните очи на слабото й жълтеникаво лице сякаш питаха: „Добррре възпитана ли сте?“ Щом Холи и Джоли направеха нещо неприятно — а това не беше рядко явление, — тя им казваше: „Малките Тейлър никога не правеха така — те бяха много добррре възпитани деца“. Джоли намрази малките Тейлър; а Холи страшно се чудеше защо не може да стане като тях. „Странна душица“ — казваше си Джолиън старши, когато мислеше за мамзел Бос.

Обедът мина чудесно, а набраните от него гъби и ягоди и още една бутилка ароматно рейнско му вдъхнаха духовитост и увереност, че утре ще има непременно екзема. След обяда седнаха под дъба да пият турско кафе. Той не се огорчи, когато мамзел Бос се оттегли, за да пише неделното писмо до сестра си, чийто живот бил застрашен някога поради глътването на карфица — една случка, която тя разказваше всеки ден на децата като предупреждение, че трябва да дъвчат бавно и да внимават какво ядат. Върху килимче от каретата, постлано пред пейката, Холи и Балтазар се закачаха и играеха, а Джолиън старши, кръстосал на сянка нозе, пушеше с наслада пурата си и гледаше Айрин, седнала на стола-люлка. Лека, едва олюляваща се сива фигура, с някое слънчево петно тук-там, с едва отворени устни и тъмни, кротки очи под полуспуснатите клепачи. Изглеждаше доволна; сигурно се чувстваше добре, щом беше дошла да го види. Егоизмът на старостта не бе го обзел напълно, защото той можеше все още да изпитва радост от радостта на другите и да разбира, че колкото и да са важни собствените му желания, не са най-важното нещо в света.

— Тук е много тихо — каза той. — Не бива да идвате, ако ви е скучно. Но истинска радост е човек да ви вижда. Освен вас, малката е единственото същество, чието присъствие ме радва.

От усмивката й разбра, че тя не е безчувствена към комплимента и това го насърчи.

— Не ви лаская — увери я той. — Никога не казвам на жена, че се възхищавам от нея, като изключим жена ми едно време; а съпругите са доста странно нещо. Тя очакваше да й повтарям това по-често, отколкото го чувствах — там е работата!

Лицето й някак необяснимо помръкна и, като се уплаши да не е казал нещо неприятно, той побърза да заключи:

— Когато малката се омъжи, надявам се да намери човек, който ще разбира по-добре чувствата на жените. Аз няма да бъда тук тогава; браковете са голяма неразбория, а не искам тя да се сблъска с такова нещо. — И като се досети изведнъж, че е казал още по-голяма глупост, добави: — Това куче ще одраска някого.

Настъпи мълчание. За какво мислеше това хубавичко същество с похабен живот, отрекло се от любовта, макар и създадено за нея? Някой ден, когато той не ще бъде вече тук, тя ще си намери може би нов другар — не така безразсъден като младежа, който се бе оставил да го прегазят. Да! Ами съпругът?

— Не ви ли безпокои Соумс? — запита той.

Тя поклати глава. Лицето й се затвори изведнъж. Въпреки всичката си кроткост, тя беше непреклонна. И някакво внезапно прозрение за неумолимостта на сексуалната омраза пробягна в съзнанието на този човек от ранната викторианска култура — много по-древна от културата на настоящето, — който не бе се замислял никога по такива първобитни въпроси.

— Това е все пак утешително — каза той. — Днес се виждат трибуните на стадиона. Искате ли да се поразходим?

През цветната и овощна градина, покрай високите външни зидове, дето растяха на припек праскови и водни круши, през конюшните, лозето, гъбарника, лехите с аспарагус, розариума, лятната къща, той я разведе напред — дори в зеленчуковата градина, да видят дребния зелен грах, който Холи обичаше да рони с пръст от шушулките и да лапа от дланта на мургавата си ръчичка. Показа й много прекрасни неща, а Холи и Балтазар подскачаха напред или се връщаха от време на време към тях, да ги послушат. Това беше един от най-щастливите следобеди, които беше прекарал, но той се умори и с удоволствие седна в салона за музика, дето я остави да му поднесе чай. Дошла бе една от малкото приятелки на Холи — русо дете, подстригано като момче. Двете се заиграха под стълбите, по стълбите, из галерията горе. Джолиън старши помоли за Шопен. Айрин му изсвири етюди, мазурки, валсове; двете деца се промъкнаха и сгушиха до пианото да слушат, навели своите тъмнокоса и златокоса глави. Джолиън старши ги загледа.

— Я да потанцувате вие двете! Те започнаха срамежливо, с погрешна стъпка. Заподскачаха и се завъртяха усърдно, макар и неумело, около стола и под звуците на валса. Той ги гледаше, а пианистката се обърна усмихнато към малките балерини и си помисли: „Най-прелестното нещо, което съм виждала от цяла вечност насам.“ Нечий глас се обади:

— Holee! Mais enfin… qu’est — ce que tu fait la… danser le Dimanche! Viens donc!^[2]

Но децата се приближиха до Джолиън старши, знаеха, че ще ги защити, и го гледаха в лицето, чието изражение показваше, че той наистина е „натясно“.

— В хубав ден се вършат хубави дела, мамзел. Вината е моя. Хайде, пилета, идете да пиете чай.

Когато те се отдалечиха, последвани от Балтазар, който участваше във всяко ядене, той смигна дяволито на Айрин и каза:

— Това е то! Много са сладки, нали? Имате ли малки ученици?

— Да, три… Двете са безкрайно мили.

— Хубавички ли са?

— Очарователни.

Джолиън старши въздъхна; любовта му към малките беше ненаситна.

— Моята любимка много обича музиката; ще стане пианистка един ден. Бихте ли ми казали мнението си за нейните изпълнения?

— Разбира се.

— Надали бихте желали… — Не доизрече думите: „Да й давате уроци.“ Самата мисъл, че тя дава уроци, му беше неприятна; но така би могъл да я вижда редовно. Тя стана и отиде при него.

— Много бих желала, само че тук е и Джун… Кога ще се върнат?

Джолиън старши се намръщи:

— Не по-рано от средата на идния месец. Но какво от това?

— Вие казахте, че Джун ми е простила, но тя не е забравила, чичо Джолиън.

Да забрави ли? Трябва да забрави, щом той желаеше това.

Сякаш в отговор на тази мисъл Айрин поклати глава:

— Знаете, че не би могла; не се забравя.

Пак това проклето минало! И той каза недоволно и безпрекословно:

— Хм! Ще видим.

Говори й повече от час за децата, за стотици дребни неща, докато екипажът дойде и я отведе в къщи. След като я изпрати, върна се на стола си и дълго седя там, като поглаждаше бузите и брадичката си и се унасяше в мисли за изминалия ден.

Подир вечеря се отби в кабинета и извади лист хартия. Постоя няколко минути, без да напише нищо, после стана и отиде пред картината „Холандски рибарски лодки при залез“. Мислеше не за картината, а за своя живот. Решил бе да й остави нещо в завещанието си; нищо не може да развълнува повече спокойните глъбини на мисълта и спомена. Ще й остави част от своето богатство, от стремежите, делата, способностите и труда, създали това богатство; ще й остави част от всичко, което бе пропуснал в живота, изживян в разум и твърдост! Да! Но какво бе пропуснал? „Холандските рибарски лодки“ отказваха да отговорят; той отиде до балконската врата, дръпна завесите и я отвори. Задухал беше вятър и един миналогодишен дъбов лист, оцелял някак от метлата на градинаря, шумолеше леко в здрача по каменната тераса. И нищо друго; само мирис на наскоро полян хелиотроп. Прелетя прилеп, птица изчурулика за последен път. Над дъба изгря последната звезда. Фауст в операта бе разменил живота си за няколко години младост! Оставаше му само да се радва отдалеко на красотата, додето може, да й отреди нещо в завещанието си. Но колко? Неспособен сякаш да реши това, докато гледаше в тихата волност на тази извънградска нощ, той се върна и отиде до камината. Тук бяха любимите му бронзови статуи — Клеопатра, притиснала до гърдите си усойница; Сократ; хрътката с малкото й; як мъж, уловил поводите на няколко коня. „Те ще останат! — помисли той и болка сви сърцето му. — Хиляда години живот е пред тях!“

„Колко?“ Достатъчно, във всеки случай, за да я спаси от предивременно остаряване, да отдалечи, доколкото е възможно, бръчките от лицето й, среброто от тия златисти коси. Той ще поживее може би още пет години. Тя ще е минала тогава трийсетте. „Колко?“ Тя нямаше нито капка от неговата кръв! Верността към избрания от преди повече от четиридесет години жизнен път, когато се бе оженил и бе създал тази тайнствена общност, наречена семейство, го предупреждаваше: „Който не е от твоята кръв, няма право на нищо!“ Това хрумване беше просто разсипничество. Чудачество, своенравие, постъпка на вдетинен старик. Истинското му бъдеще беше въплътено в хората от неговата кръв, чрез които ще продължи да живее и когато не ще бъде тук. Отвърна глава от бронзовите статуетки и се загледа в старото кожено кресло, дето бе изпушил толкова пури. И изведнъж му се стори, че я вижда седнала там в сивата рокля, уханна, кротка, мила, вдигнала към него тъмните си очи. О, не! Тя не искаше да го знае, мислеше само за своя любим. Но, волно или неволно, тя стоеше тук и го радваше със своята красота и нежност. Никой нямаше право да й натрапва обществото на един старец, да изисква от нея да му свири, да му позволява да я гледа… безвъзмездно! Всяко удоволствие на тоя свят се заплаща! „Колко?“ Той имаше предостатъчно пари, синът му и трите му внучета нямаше да усетят липсата на тая отделена троха. Сам е спечелил всичко, до последния пенс; и може да го остави комуто пожелае, да си позволи това малко удоволствие. Върна се при писалището. „Е, добре, ще го направя — каза си той. — Да мисля каквото щат. Ще го направя!“ И седна.

„Колко?“ Десет хиляди, двайсет хиляди… колко? Да би могъл с парите си да купи поне една година, поне един месец младост! Сепна се от тая мисъл и побърза да напише:

„Драги Херинг, съставете допълнение към завещанието ми в следния смисъл: «Оставям на племенницата си Айрин Форсайт, родена Айрин Ерън, което име носи сега, петнадесет хиляди лири, освободени от безвъзмездно мито.»

Ваш предан

Джолиън Форсайт“

Запечата плика, сложи му марка, върна се до прозореца и пое дълбоко дъх. Навън беше тъмно, но вече блещукаха много звезди.