Реймънд Чандлър
Кралят в жълто (9)

9

Слънцето се бе вдигнало доста високо, когато Стийв излезе от къщата, заключи, спусна се по стръмната пътечка, а оттам по тесния чакълест път до колата си. Сега гаражът бе празен. Сивата кола я нямаше. Над боровете и дъбовете лениво се виеше дим от друга хижа, отдалечена на не повече от половин миля.

Запали колата, взе завоя, подмина два товарни вагона, превърнати в хижи, а оттам излезе на шосе с две платна, което се изкачваше право към Крестлайн.

Паркира на главната улица пред хотел „Краят на света“, изпи едно кафе на бара, а после се затвори в телефонната кабина в дъното на празното фоайе. Помоли телефонистката за междуградска връзка с Лос Анджелис, след което набра номера на собственика на клуб „Шалот“.

Отзова се мазен гласец:

— Домът на господин Уолтърс.

— Стийв Грейс. Свържете ме с него, ако обичате.

— Един момент, моля.

Изщракване, нов глас, не толкова мазен и далеч по-твърд:

— Да?

— Стийв Грейс. Искам да говоря с господин Уолтърс.

— Съжалявам. Струва ми се, че не ви познавам. Малко е раничко, амиго. По каква работа?

— Ходил ли е в дома на госпожица Чиоза?

— О! — Пауза. — Ченгето. Разбрах. Чакай така, приятел.

Сега вече друг глас. Ленив. С едва доловим ирландски акцент.

— Можеш да говориш, синко. Уолтърс на телефона.

— Аз съм Стийв Грейс. Аз съм онзи, който…

— Знам всичко, синко. Момичето е окей, между другото. Мисля, че вече спи горе. Карай нататък.

— Намирам се в Крестлайн — най-високата точка на превала Ароухед. Двама мъже са убили Леопарди. Единият е Джордж Милър, нощен администратор в хотел „Карлтън“. Другият е брат му, бивш боксьор, Гъф Толи. Толи е мъртъв, застрелян от брат си. Милър се измъкна, но ми остави пълните си признания, подробни и подписани.

Уолтърс бавно каза:

— Бързо действаш, синко, освен ако не си съвсем откачен. Най-добре е веднага да дойдеш тук. Защо са го направили?

— Имали са сестра.

— Имали са сестра… — тихо повтори Уолтърс. — Ами онзи, дето се е измъкнал? Не искам някой местен шериф или жаден за слава селски съдия да си науми нещо…

Стийв тихо го прекъсна:

— Мисля, че няма нужда да се тревожите за това, господин Уолтърс. Струва ми се, знам къде е отишъл.

Стийв Грейс закуси в хотела не защото беше гладен, а понеже се чувстваше омаломощен. Качи се пак в колата и се заспуска по дългия път от Крестлайн за Сан Бернардино. Широкото павирано шосе пълзеше по самия ръб на дълбока урва с дъно чак в долината. На някои места толкова се доближаваше до ръба, че дълги бели мантинели предпазваха автомобилистите.

Мястото се оказа на две мили под Крестлайн, където пътят правеше остър завой по хълбока на планината. Отстрани край банкета бяха паркирали коли — няколко частни, една служебна и една на „Пътна помощ“. Бялата мантинела беше счупена, а хората се бяха скупчили край дупката и гледаха надолу.

На около двеста и петдесет метра под тях смачканите останки на сива кола проблясваха на слънцето.