Реймънд Чандлър
Кралят в жълто (6)

6

Стаята беше в задната част на къщата, отляво. Момичето извади ключ от джоба си и отключи вратата. Върху масичка светеше нощна лампа и венецианските щори бяха спуснати. Стийв мина покрай нея безшумно, като котка.

Леопарди лежеше в средата на леглото — голям, загладен, безмълвен мъж, восъчен и неестествен в смъртта. Дори мустаците му изглеждаха фалшиви. Полуотворените му очи, безжизнени като стъклени топчета, сякаш никога не бяха виждали. Лежеше по гръб върху чаршафа, а завивките бяха избутани в края на леглото. Беше облечен в жълта копринена пижама с шал яка. Горнището не се закопчаваше отпред, а се нахлузваше през главата. Дрехата бе свободна и тънка. На гърдите бе потъмняла от кръвта, просмукала се в коприната като в попивателна. Върху оголената му кафява шия също имаше малко кръв.

Стийв го гледа известно време, след което беззвучно каза:

— Кралят в жълто. Някога четох книга с такова заглавие. Харесваше жълтото. Нали снощи прибрах част от багажа му. Но не го носеше в душата си. Малодушието му беше чуждо. Макар че типове като него обикновено са страхливци. Или може би греша?

Момичето отиде в ъгъла, седна на ниско столче и се вторачи в пода. Спалнята беше хубава — толкова модернистична, колкото дневната бе традиционна. На пода имаше плюшен килим в млечнокафяв цвят, мебели от инкрустирано дърво в строги геометрични фигури и екстравагантна тоалетка, чийто горен плот беше огледало, а нишата за краката и чекмеджетата напомняха за бюро. Огледалото бе с формата на кутия, а над него имаше полуцилиндрична лампа от матирано стъкло. В ъгъла стоеше стъклена масичка с кристална хрътка отгоре и лампа с най-дълбокия цилиндричен абажур, който Стийв беше виждал.

Той спря да разглежда всичко това и отново премести поглед към Леопарди. Повдигна леко пижамата му и заоглежда раната. Беше точно над сърцето и кожата наоколо бе обгорена и зацапана. Нямаше много кръв. Беше умрял за част от секундата.

В ръката му, просната върху втората възглавница на леглото, се гушеше малък автоматичен маузер.

— Артистично — отбеляза Стийв и посочи. — Да, хубав детайл. Типична рана от упор. Дори си е повдигнал пижамата нагоре. Чувал съм, че го правят. Пистолетът е маузер 763. Сигурна ли си, че е твоят?

— Да. — Тя продължаваше да гледа в пода. — Държах го в бюрото в дневната — празен, но имаше патрони. Нямам понятие защо. Някой ми го беше подарил. Дори не знам как се зарежда.

Стийв се усмихна. Тя внезапно вдигна поглед, видя го, че се усмихва, и потрепери.

— Мисля, че никой няма да ми повярва — каза. — Предполагам, време е да извикаме полицията.

Стийв кимна разсеяно, пъхна цигара в устата си и я запремята между устните — все още подути след удара на Леопарди. Драсна клечка в нокътя си, издуха тънка струйка дим и тихо рече:

— Никакви ченгета. Още не. Просто ми разкажи.

— Пея в радиостанция K.F.Q.C. — три вечери в седмицата в четвъртчасовата програма за автомобилисти. Тази вечер бе едната. С Агата се прибрахме… някъде към десет и половина. На вратата си спомних, че нямам газирана вода, и я изпратих до магазина на три преки оттук. Влязох сама. В къщата се разнасяше някаква странна миризма. Нямам представа на какво. Сякаш няколко мъже са били вътре. Отворих спалнята, а той лежеше точно както сега. Видях пистолета, заключих вратата и после разбрах, че с мен е свършено. Не знаех какво да правя. Дори полицията да се увери, че нямам нищо общо, където и да отида отсега нататък…

Стийв рязко я прекъсна:

— Той е влязъл тук… как?

— Не знам.

— Продължавай.

— Заключих вратата. После се съблякох… с това нещо върху леглото… и влязох в банята да взема душ и да си събера мозъка, ако все още имах такъв. После излязох от спалнята, заключих я и взех ключа. Агата се върна, но мисля, че не ме видя. Както и да е, след душа малко се посвестих. После пих едно уиски и накрая дойдох тук и ти се обадих.

Тя замълча, наплюнчи крайчето на пръста си и заоправя лявата си вежда.

— Това е всичко, Стийв. Абсолютно всичко.

— Домашните прислужници могат да бъдат доста любопитни, а тази Агата повече от обичайното… или не съм прав?

Той отиде при вратата и огледа ключалката.

— Обзалагам се, че в къщата има поне три-четири ключа, които стават.

Приближи се до прозорците, провери дръжките и огледа щорите през стъклото. Нехайно попита през рамо:

— Краля беше ли влюбен в теб?

Гласът й прозвуча остро, почти гневно.

— Той никога не е бил влюбен. Преди две години, когато бях с неговия оркестър в Сан Франциско, журналистите раздухаха някаква тъпа история, в която нямаше нищо вярно. Сега я раздухват отново за реклама на гастрола му. Днес следобед тъкмо му казвах, че няма да търпя това нещо и категорично отказвам хората да ме свързват в мислите си с него. Личният му живот беше противен. Направо вонеше. Всички колеги в бизнеса го знаят. А в нашия бизнес маргаритки не цъфтят под път и над път.

— Само в твоята спалня ли не е успял да проникне? — попита Стийв.

Долорес се изчерви до корените на огненочервената си коса.

— Звучи неприятно — обясни той, — но трябва да огледам от всички страни. Това, което казах, е вярно, нали?

— Да… предполагам, но не бих казала единственото.

— Иди в другата стая и пийни нещо.

Тя се изправи и открито го изгледа в очите.

— Аз не съм го убила, Стийв. И не съм го пускала в дома си тази вечер. Не знаех, че ще идва, нито че има някакви причини да се появява тук. Ако искаш, вярвай, но нещо не е наред. Леопарди беше последният човек на света, който би отнел сам прекрасния си живот.

Стийв каза:

— Не е той, ангелче. Иди пийни нещо. Убили са го. Работата е нагласена така, че да се осигури прикритие от Джъмбо Уолтърс. Хайде сега, излез.

Той остана неподвижен и смълчан, докато звуците, които чу от дневната, не го убедиха, че домакинята е там. Тогава извади кърпичката си, измъкна пистолета от дясната ръка на Леопарди и внимателно го избърса. Същото стори и с пълнителя. Разпръсна патроните и ги изтри един по един, включително и този в цевта. Сетне пак зареди пистолета, напъха го в мъртвата ръка на Леопарди, сключи пръстите му около дръжката и сложи показалеца му на спусъка. Пусна ръката да падне естествено върху леглото. Опипа завивките, намери празната гилза, избърса и нея и я остави там, където я намери. Доближи кърпичката до носа си, помириса я с гримаса, обиколи леглото, за да стигне до дрешника, и отвори вратата.

— Много небрежно отношение към дрехите, момче — промълви тихо.

Грубовато кремаво сако висеше на една кука над тъмносив панталон с колан от гущерова кожа. До тях бяха закачени жълта копринена риза и виненочервена вратовръзка. Носна кърпичка в тон с вратовръзката беше провиснала от горното джобче на сакото. На пода имаше чифт канеленокафяви спортни обувки от кожа на газела и чорапи. Недалеч се търкаляха жълти сатенени шорти с черни инициали.

Стийв внимателно опипа сивия панталон и извади кожен ключодържател. После излезе от стаята, мина през свързващото антре и отиде в кухнята. Тя имаше солидна врата и хубава ключалка, в която стърчеше ключ. Извади го и опита тези от ключодържателя, но нито един не стана, затова върна оригиналния ключ на мястото и се прибра в дневната. Отвори входната врата, излезе навън и я затвори, без да поглежда към сгушеното в ъгъла на дивана момиче. Пак започна да изпробва ключовете, докато най-после един стана. Отключи си, влезе в къщата, върна се в спалнята и пусна ключодържателя в джоба на панталона. Сетне отиде в дневната.

Долорес все още седеше неподвижно сгушена и не сваляше поглед от него.

Той се облегна на камината и дръпна от цигарата си.

— Агата през цялото време ли беше с теб в студиото?

Тя кимна.

— Сигурно. Значи той е имал ключ. Това проверяваше, нали?

— Да. Агата отдавна ли е при теб?

— Около година.

— Краде ли те? Дреболии имам предвид.

Долорес Чиоза уморено сви рамене.

— Има ли някакво значение? Почти всички го правят. Малко крем или пудра, носна кърпичка, чифт чорапи от време на време. Да, мисля, че е крала. Те смятат, че малко или повече това им се полага по право.

— Не и свестните, ангелче.

— Как да ти кажа. При мен работата е доста изнурителна. Аз работя нощем, често се прибирам доста късно. Тя ми е и гримьорка, не само прислужница.

— Нещо друго за нея? Взема ли кокаин или марихуана? Пие ли? Имала ли е истерични пристъпи на смях?

— Мисля, че не. Какво общо има тя с цялата работа, Стийв?

— Госпожице, тя е продала на някого ключ от твоя апартамент. Очевидно е. Ти не си му го дала, собственикът не би му го дал, но Агата е могла да го направи.

Вече гледаше съкрушена. Устата й леко потрепваше. Не много. Чашата й стоеше недокосната. Стийв се наведе и отпи от нея.

Долорес бавно каза:

— Губим излишно време, Стийв. Трябва да се обадим на полицията. Вече никой нищо не може да направи. Ако не с професията ми, то с репутацията ми завинаги е свършено. Всички ще си мислят, че е било любовна свада и съм го гръмнала, толкоз. Ако пък успея да ги убедя, че не съм аз, тогава той се е застрелял в леглото ми и това пак ще ме съсипе. Тъй че най-добре е по-бързо да свършваме.

Стийв тихо каза:

— Гледай сега. Мама често го правеше.

Допря пръст до устните си, наведе се и докосна нейните устни на същото място със същия пръст. После се усмихна и рече:

— Ще отидем до Уолтърс — или по-скоро ти ще отидеш. Той ще си избере ченгетата, а тези, които ще избере, няма да се понесат в нощта с репортери в скута. Ще се промъкнат тихо, както го изисква случаят. Уолтърс може да уреди тези неща. Нали точно на това се е разчитало. Аз пък ще отида да намеря Агата, защото искам описание на човека, на когото е продала ключа… и го искам бързо. Между другото, дължиш ми двайсетачка за повикването.

Не оставяй фактът да се изплъзне от съзнанието ти.

Долорес се изправи и се усмихна.

— Ти наистина си голяма работа — рече. — Защо си толкова сигурен, че е бил убит?

— Не е облечен в собствената си пижама. Неговата е с инициалите му. Нали аз му събирах дрехите снощи, преди да го изхвърля от „Карлтън“. Хайде, обличай се, ангелче, и ми дай адреса на Агата.

Къщата беше малка и се намираше на Брайтън Авеню, близо до Джеферсън, в квартал, застроен с подобни къщи, старомодни, с предни веранди. Към тази водеше тясна бетонна пътечка, която луната правеше да изглежда по-бяла, отколкото бе в действителност.

Стийв изкачи стъпалата и погледна големия фасаден прозорец, през който се процеждаше светлина. Почука. Някой затътри крака, жена отвори вратата и го изгледа през мрежата за комари. Беше тантуреста, възрастна, с къдрава побеляла коса. Тялото й изглеждаше безформено в халата, а краката й влачеха големи чехли. В люлеещ се стол до масата седеше мъж с лъщяща плешива глава и млечно-бели очи. Държеше ръцете си в скута и безцелно кълчеше пръсти. Изобщо не погледна към вратата.

Стийв каза:

— Идвам от госпожица Чиоза. Вие ли сте майката на Агата?

Жената отвърна безизразно:

— Ами да. Тя не си е вкъщи, господине.

Мъжът в стола измъкна отнякъде кърпичка и се изсекна. Сетне мрачно се изхили.

— Госпожица Чиоза не се чувства много добре тази вечер. Надява се Агата да се върне, за да остане при нея през нощта.

Мъжът с млечнобелите очи пак рязко се изкикоти.

Жената каза:

— Не знам къде е. Не се прибира у дома. С татко я чакаме да си дойде, но тя хойка, докато се поболеем.

Старецът грубо се намеси с дрезгав глас:

— Ще се мотае навън, докато ченгетата най-после я докопат.

— Татко е полусляп — каза жената. — Затова е малко зъл. Няма ли да влезете?

Стийв поклати глава и запремята шапката из ръцете си като срамежлив селски ерген на вечеринка.

— Трябва да я намеря — повтори той. — Къде би могла да отиде?

— Да смуче алкохол с разни хаймани — изграчи таткото. — С тесни гащи и копринени шалчета на вратовете вместо вратовръзки. Ако виждах, щях да я нажуля с каиша до припадък.

Той стисна ръкохватките на стола и мускулите изхвръкнаха на възли под кожата на ръцете му. После се разплака. Сълзите рукнаха от млечнобелите му очи и потекоха по наболата му бяла брада. Жената отиде при него, взе кърпичката от ръката му и избърса лицето му. После се изсекна в нея и се върна при вратата.

— Може да е навсякъде — каза тя на Стийв. — Това е голям град, господине. Не знам какво да ви кажа.

Стийв се обади унило:

— Ще се върна. Ако се прибере, бихте ли й предали? Кой е телефонният ви номер?

— Кой ни е телефонният номер, татко? — провикна се жената през рамо.

— Няма да кажа — изпръхтя той.

— Спомних си — рече жената. — Две, четири, пет, четири. Обадете се, когато и да е. С татко няма какво да правим.

Стийв и благодари и се върна по бялата пътечка до улицата, а оттам — половин пряка по-надолу, където беше оставил колата си. Разсеяно се огледа наоколо и понечи да се качи, но изведнъж се закова на място и стисна здраво вратата с ръка. После я пусна, направи три крачки встрани и се загледа към отсрещната постройка.

Всички къщи си приличаха като една, но на предния прозорец на тази срещу него имаше надпис „Дава се под наем“ и адрес на агенция за недвижими имоти, забучен на табелка върху малката зелена площ пред входа. Самата къща изглеждаше запусната и съвършено празна, но в алейката беше паркиран черен двуместен автомобил.

Стийв си промърмори под носа:

— Предчувствие. Провери го, Стиви.

Той прекоси почти на пръсти широката улица, без нито за миг да сваля ръката си от твърдия метал на пистолета в джоба, спря зад колата и се заослушва. После безшумно се премести от лявата й страна, хвърли поглед назад, към улицата, след което надникна в отворения преден прозорец.

Момичето седеше така, сякаш шофираше, само дето главата му бе твърде много наклонена към ъгъла. Червената баретка бе все още на мястото си, сивото палто с кожичките все така обгръщаше тялото й. На отразената лунна светлина се виждаха зейналата й уста, увисналият навън език и кестенявите очи, оцъклени срещу покрива на колата.

— Грубичко се отнасят с жените тия юнаци — промърмори Стийв.

Голямата чанта от черен брокат лежеше върху съседната седалка и зееше отворена като устата на момичето — като устата на госпожица Мерилин Делорм и виолетовата й чанта.

— Да, грубички са с жените.

Стийв отстъпи назад и се спря под малка палма до началото на алеята. Улицата бе празна и безлюдна като опустял театрален салон. Той безшумно отиде до колата си, качи се и потегли.

Нищо особено. Момиче, прибирало се самичко късно през нощта, нападнато и удушено близо до дома от някой изверг. Доста просто. Първата патрулна кола, която обикаляше квартала, ако момчетата бяха полубудни, щеше да спре в мига, в който видеха знака „дава се под наем“. Стийв силно натисна педала на газта и бързо се махна оттам.

На ъгъла на „Уошингтън“ и „Фигероа“ влезе в денонощна дрогерия и плътно затвори вратата на телефонната кабина след себе си. Пусна монета и набра номера на полицейския участък. Свързаха го с дежурния. Стийв му каза:

— Ако обичате, запишете следното, сержант. Брайтън Авеню номер 3200, западната страна, в алеята на празна къща. Дотук записахте ли?

— Да. И какво?

— Кола с мъртва жена в нея — бързо добави Стийв и затвори.