Реймънд Чандлър
Кралят в жълто (5)

5

Светлинките на Холивуд и Лос Анджелис му намигаха в мразовитата есенна вечер. Лъчи на прожектори опипваха безоблачното небе, сякаш търсеха бомбардировачи.

Стийв извади колата си от паркинга и я подкара на изток, по Сънсет Булевард. На ъгъла на Сънсет и Феърфакс си купи вечерния вестник и спря край бордюра да го прегледа. За Корт Стрийт 118 нямаше нищо.

Продължи нататък и вечеря в малкото кафене до хотела си, а после отиде на кино. Когато излезе, си купи местното сутрешно издание на „Трибюн“. Този път ги имаше — и двете.

Полицията смяташе, че Джейк Стоянов може да е удушил момичето, но тя не е била насилена. Описваха я като машинописка, в момента безработна. Нейна снимка нямаше. Имаше обаче на Стоянов и приличаше по-скоро на фотография от полицейско досие. Издирваше се мъжът, разговарял със Стоянов точно преди да го застрелят. Няколко свидетели казали, че бил висок, с тъмен костюм. Това беше всичко, с което полицията разполагаше… или съобщаваше.

Стийв кисело се усмихна, спря да пийне чашка кафе преди лягане, а после се качи в стаята си. Беше единайсет без няколко минути. Докато отключваше вратата, телефонът започна да звъни.

Той затвори и остана неподвижен в мрака, докато си спомни къде беше телефонът. После се насочи право срещу него, с котешка походка в тъмната стая. Седна в един фотьойл и повдигна апарата от долната полица на ниска масичка. Долепи слушалката до ухото си.

— Ало.

— Стийв, ти ли си?

Гласът беше богат, гърлен, нисък и вибриращ. Издаваше нотки на напрежение.

— Да, аз съм. Чувам добре. Знам коя си.

Последва лек сух смях.

— От теб в крайна сметка ще излезе детектив. И по всичко личи, че аз май ще ти предложа първия случай. Можеш ли да дойдеш веднага? Живея на номер 2412 Северен Ренфрю — Южен изобщо няма. Половин пряка над Фаунтън. Кварталче с еднотипни къщички. Моята е последната, в дъното.

— Да, разбира се, идвам — отвърна Стийв. — Какво се е случило?

Тя замълча. Някой наду клаксон на улицата пред хотела. Лъч бяла светлина преряза тавана на стаята — очевидно фарове на кола, която се катереше по хълма. Гърленият глас каза много бавно:

— Леопарди. Не мога да се отърва от него. Той е… мъртвопиян в моята спалня.

Последва тенекиен смях, който изобщо не се връзваше с гласа.

Стийв стисна слушалката толкова силно, че ръката го заболя. Зъбите му издрънчаха в тъмното. Той каза с безизразен, равен глас:

— Ще ти струва двайсет долара.

— Разбира се. Побързай, моля те.

Затвори и остана да седи в тъмната стая, като дишаше учестено. Бутна шапката на тила си, после рязко я дръпна напред и се изсмя на глас.

— По дяволите! — рече. — Значи такава била госпожицата.

Ренфрю 2412 не беше точно кварталче, а крива редица от шест еднотипни къщи, всички обърнати в една посока, но построени така, че да няма два входа един срещу друг. Отзад се издигаше тухлена ограда, а зад оградата — църква. Имаше и дълга, равно подстригана зелена площ, посребрена от луната.

Входната врата беше след две стъпала, с фенери отстрани и желязна решетка на кръглото прозорче. То се отвори на почукването му и отвътре надникна лице на девойче — малко и овално, с оскубани и изрисувани вежди, извити устни и къдрава кафява коса. Очите й бяха като два пресни лъскави кестена.

Стийв хвърли цигарата и я стъпка.

— Госпожица Чиоза. Очаква ме. Стийв Грейс.

— Госпожица Чиоза си е легнала, сър — каза момичето и презрително изви устни.

— Хайде, малката. Тя ме очаква. Мисля, добре ме чу.

Прозорчето се затръшна под носа му. Той чакаше и смръщено оглеждаше тясната, осветена от луната зелена площ и улицата зад нея. Окей, ето значи какво било — както и да е, за двайсет долара си заслужаваше да се поразходи на лунна светлина.

Ключалката изщрака и вратата широко се отвори. Стийв мина покрай прислужницата и влезе в топла, весела стая, старомодна с кретонените си дамаски. Лампите не бяха нито нови, нито стари — и броят им бе достатъчен, и местата подходящи. Имаше и камина зад медна решетка, диван до нея и радиошкаф в ъгъла.

Прислужницата каза сковано:

— Извинявам се, сър. Госпожица Чиоза е забравила да ме предупреди. Седнете, ако обичате.

Гласът й беше тих, а можеше да бъде и потаен.

Момичето излезе от стаята — къса пола, копринени чорапи, десетсантиметрови тънки токчета.

Стийв седна, сложи шапката на коленете си и смръщено се втренчи в стената. Някъде със скрибуцане се затвори люлееща се врата. Той извади цигара, завъртя я между пръстите си, а после нарочно я стисна така, че я превърна в безформена маса от бяла хартия и нарязан тютюн. Изхвърли я зад решетката на камината.

Долорес Чиоза влезе и се приближи към него. Беше облечена в удобен домашен панталон и халат от зелено кадифе, препасан с дълъг широк пояс със златисти ресни. Въртеше в ръка края на пояса, сякаш се канеше да хвърля ласо. Усмихна му се леко, изкуствено. Лицето й изглеждаше току-що измито, със синкави, непрестанно трепкащи клепачи.

Стийв се изправи и се втренчи в зелените плюшени пантофки, които надзъртаха изпод халата й, когато пристъпваше. След като се приближи съвсем, той вдигна очи, взря се в лицето й и безизразно каза:

— Здравей.

Тя го изгледа, без да мигне, а после заговори с висок, загрижен глас:

— Знам, късно е, но съм наясно, че си свикнал да не лягаш по цяла нощ. Затова реших, че трябва да обсъдим… Няма ли да седнеш?

Тя леко извърна глава, сякаш се ослушваше за нещо.

— Никога не си лягам преди два — отвърна Стийв.

— Не се притеснявай.

Домакинята се приближи до камината и натисна звънец. След миг прислужницата се появи през свода на портала.

— Донеси малко лед, Агата. После си тръгвай. Вече е доста късно.

— Да, госпожице.

Момичето изчезна. След него настъпи тишина, която почти виеше, докато Долорес не си взе цигара от една кутия и не я пъхна между устните си. Стийв непохватно запали клечка в подметката си. Тя пъхна края на цигарата в пламъка, немигащо вперила виолетовосин взор в черните очи на Стийв. Много леко поклати глава.

Прислужницата се върна с медна кофичка за лед. Издърпа и постави пред канапето между тях ниска масичка за сервиране, сложи кофичката, сифон, чаши, бъркалки и триъгълна бутилка, в която очевидно беше сипано добро уиски, независимо че бе покрита със сребърен филигран и се затваряше с кристална запушалка.

— Ще забъркаш ли питиетата? — попита Долорес с официален тон.

Той наля в две чаши, разбърка течността и подаде едната. Чиоза отпи и поклати глава.

— Прекалено е леко.

Стийв добави още уиски и й върна чашата.

— Сега е по-добре — каза Долорес и се облегна в ъгъла на дивана.

Прислужницата отново влезе в стаята. Върху кафявата си коса бе сложила екстравагантна червена шапчица и бе облякла сиво палто, гарнирано с красиви кожички. Носеше черна чанта от брокат, в която спокойно би могла да натъпче съдържанието на приличен хладилник.

— Лека нощ, госпожице Долорес — каза тя.

— Лека нощ, Агата.

Момичето излезе през централния вход, внимателно затвори вратата. Токчетата й затракаха по пътеката. После се отвори и затвори врата на кола, заработи двигател. Скоро звукът му се отдалечи и заглъхна. Кварталът беше изключително тих.

Стийв остави чашата си на медния поднос, изгледа прямо високото момиче и дрезгаво попита:

— Това означава ли, че теренът е чист?

— Да. Тя се прибира със собствената си кола. Докарва ме от студиото с моята, когато ходя там, както тази вечер. Не обичам да шофирам.

— Добре, тогава какво чакаш?

Червенокосата се втренчи в решетката и незапаления огън зад нея. Едно мускулче заигра на бузата й.

— Странно, че се обадих на теб вместо на Уолтърс. Той би ме предпазил по-добре. Само дето нямаше да ми повярва. Помислих си, че ти би могъл.

Не съм канила Леопарди тук. Ако не се лъжа, ние двамата сме единствените на света, които знаем, че той е тук.

Нещо в гласа й накара Стийв да скочи. Тя извади колосана кърпичка от джобчето на зеления кадифен халат, изпусна я на пода, бързо я вдигна и притисна до устните си. И изведнъж, без да издаде нито звук, се разтрепери като листо.

Стийв бързо каза:

— Какво толкоз… та аз мога да се справя с този нахалник с вързани ръце. Направих го снощи, когато имаше пистолет и стреля по мен.

Долорес обърна глава. Очите й бяха широко отворени и втренчени.

— Но не е бил моят пистолет, нали? — продума с мъртвешки глас.

— Ъ? Разбира се, че не… Какво?

— Тази вечер е моят — отвърна тя и го погледна. — Ти каза, че жена с пистолет много лесно би могла да се добере до него.

Стийв само я гледаше. Сега лицето му бе пребледняло и в гърлото му клокочеха тихи звуци.

— Той не е пиян, Стийв — зашепна Долорес. — Мъртъв е. С жълта пижама в моето легло. С моя пистолет в ръка. Ти нали не си помисли, че само е пиян, Стийв?

Той се изправи с рязък отскок, после застана напълно неподвижен, загледан в нея. Прокара език по устните си и след доста време успя с негова помощ да оформи няколко думи.

— Да идем да го видим — каза приглушено.