Реймънд Чандлър
Кралят в жълто (2)

2

Когато асансьорът се отвори, Милър стоеше зад бюрото си съвсем неподвижен. Лицето му бе бледо и уплашено, а подстриганите му черни мустачки стояха като изцапано на горната устна. Леопарди излезе от асансьора пръв, с шал около врата, леко манто на ръка и шапка, килната на тила. Крачеше вдървено, леко приведен напред, с празен поглед. Лицето му беше зеленикавобледо.

След него се появи Стийв Грейс, понесъл куфар, и накрая Карл, нощният портиер, с още два куфара и два калъфа за инструменти от черна кожа. Стийв се приближи до бюрото и дрезгаво каза:

— Господин Леопарди си тръгва. Приготви му сметката, ако има такава.

Милър се облещи насреща му иззад мраморния плот.

— Стийв… струва ми се, че не е…

— Окей. И аз мислех, че няма.

Леопарди се усмихна много леко и противно и излезе през обкованата с мед люлееща се врата, която портиерът му държеше отворена. Отвън чакаха две нощни таксита. Едното се раздвижи и спря под козирката. Портиерът натовари багажа на Леопарди. Той седна вътре и се наведе напред, за да подаде глава от отворения прозорец. С надебелял глас бавно каза:

— Жал ми е за теб, ченгенце. Ама мнооого ми е жал.

Стийв Грейс отстъпи назад и го изгледа безизразно. Таксито стигна до края на улицата, зави зад ъгъла и изчезна. Стийв се извърна, извади от джоба си монета от двайсет и пет цента и я подхвърли във въздуха. Улови я и я шляпна в дланта на нощния портиер.

— От Краля — рече. — Пази я, за да я показваш на внуците си.

После се върна в хотела, влезе в асансьора, без да поглежда към Милър, качи се пак до осмия етаж и влезе в стаята на Леопарди. Заключи отвътре, отмести леглото от стената и мина отзад. Вдигна 32-калибровия пистолет от килима, пъхна го в джоба си и заоглежда стаята за празната гилза. Зърна я до кошчето за боклук, наведе се да я вземе и остана така, вторачен в кошчето. Устата му се напрегна. Разсеяно пъхна гилзата в джоба си, а после бръкна в кошчето и извади къс хартия, върху който бяха залепени изрязани от списание букви. Сетне избута обратно до стената леглото, взе кошчето и изсипа съдържанието му отгоре.

От купчината изпокъсани вестници и кибритени клечки отдели няколко парченца със залепени букви. Занесе ги до бюрото и седна на стола. След няколко минути вече беше съединил частите като детски пъзел и прочете текста, скалъпен от изрязани от списания думи и букви, залепени върху листа.

ДЕСЕТ БОНА ДО ЧЕТВЪРТЪК ВЕЧЕР, ЛЕОПАРДИ. ДЕН СЛЕД ПРЕМИЕРАТА ТИ В КЛУБ „ШАЛОТ“. ИНАЧЕ КРАЙ. ОТ БРАТ Й

— Хм — промърмори Стийв Грейс. Прибра накъсаните хартийки в един от хотелските пликове, пъхна го във вътрешния джоб и запали цигара. — Момчето има здрави нерви. Не му го отричам… и тромпета.

Той заключи, ослуша се за миг в смълчания коридор и се приближи до стаята на двете момичета. Почука леко и допря ухо до вратата. Вътре изскърца стол, чуха се стъпки.

— Какво има?

Гласът на момичето беше ледено спокоен, без следа от сънливост. И не беше на блондинката.

— Хотелският детектив. Може ли да поговорим?

— Вече говориш.

— Без вратата между нас, госпожице.

— Нали си имаш ключ. Използвай го.

Стъпките се отдалечиха. Стийв отключи с шперца си, тихо влезе и затвори. Върху бюрото мъждиво светеше нощна лампа с плисиран абажур. На леглото тежко сумтеше блондинката, заровила ръка в лъскавата си метална грива. Чернокосата седеше на стол до прозореца, преметнала крак връз крак под прав ъгъл като мъж, и гледаше Стийв с празен поглед.

Той се приближи до нея и й посочи голямата дупка в крачола на пижамата. Тихо каза:

— Не ти е лошо. Не беше и пияна. А този крачол е бил съдран много отдавна. Какво сте намислили? Краля ли се гласите да издоите?

Момичето го гледаше хладнокръвно, пафкаше цигарата си и мълчеше.

— Той си замина — продължи Стийв. — Та, един вид, нямате повече работа тук, сестро.

Гледаше я като ястреб, без нито за миг да отмества студените си черни очи от лицето й.

— Повръща ми се от вас, хотелските ченгета — неочаквано гневно каза момичето. Скочи, мина покрай него, влезе в банята и заключи вратата.

Стийв вдигна рамене и провери пулса на спящото върху леглото момиче — бумтящ, неравномерен, пиянски пулс.

— Нещастни уличници — тихо промърмори той.

Погледът му се спря върху голяма лилава чанта върху скрина. Повдигна я разсеяно и я пусна обратно. Лицето му отново се изопна. Чантата тежко изтропа върху стъкления плот, сякаш вътре имаше парче олово. Бързо я отвори и пъхна вътре ръка. Пръстите му докоснаха студения метал на оръжие. Стийв отвори широко чантата и впи поглед в малкия 25-калибров автоматичен пистолет. Бяла хартийка привлече вниманието му. Извади я и се приближи до светлината — бележка за платен наем с име и адрес. Напъха я в джоба си, затвори чантата и когато момичето излезе от банята, вече стоеше до прозореца.

— Още ли си тук, по дяволите! — озъби се то. — Нали знаеш какво се случва на хотелските ченгета, които сами си отключват нощем дамските спални?

— Ъхъ — провлачи Стийв. — Намират си белята. Дори може да отнесат и някой куршум.

Лицето на момичето се стегна, но очите му се плъзнаха встрани и се спряха върху виолетовата чанта. Стийв я погледна.

— От Сан Франциско ли се познаваш с Леопарди? — попита. — Не е свирил тук от две години. После беше само тромпетист в оркестъра на Вейн Ютигор — евтина работа.

Момичето сви устни, мина покрай него и отново седна до прозореца. Лицето му беше бледо, безжизнено. Отвърна глухо:

— Блосъм го познаваше. Тази на леглото е Блосъм.

— А знаеше ли, че той ще дойде в нашия хотел тази вечер?

— Теб какво те засяга?

— Не разбирам защо изобщо е дошъл тук. Това е тихо хотелче, затова ми се струва невероятно, че някой ще дойде именно тук да го изнудва.

— Върви другаде да размишляваш. Имам нужда от сън.

— Лека нощ, скъпа — рече Стийв. — И добре да си заключиш вратата.

Мършав мъж с мършаво лице и оскъдна руса косица стоеше на рецепцията и потропваше по мраморния плот с мършави пръсти. Милър не бе мръднал от мястото си и все така изглеждаше блед и уплашен. Мършавият мъж беше с тъмносив костюм и шалче под яката на сакото. Имаше вид на току-що станал от сън. Когато Стийв излезе от асансьора, той бавно обърна към него морскозелените си очи, изчака го да се приближи и да хвърли върху плота ключа с номерче, който носеше.

Стийв каза:

— Ключът на Леопарди, Джордж. В стаята му ще намериш разбито огледало и вечерята му върху килима — предимно скоч. — После се обърна към мършавия: — Искали сте да ме видите, господин Питърс?

— Какво се е случило, Грейс?

Мършавият говореше с напрегнатия глас на човек, който очаква да бъде излъган.

— Леопарди с две от момчетата си беше на осмия, останалите от тайфата — на петия. Онези от петия си легнаха. Две явни уличници успяха да се настанят само през две стаи от Леопарди. Свързаха се с него, след което всички започнаха шумно да се забавляват в коридора. Успях да ги укротя едва след като станах по-грубичък.

— Имаш кръв на бузата си — студено отбеляза Питърс. — Избърши я.

Стийв задраска с носна кърпичка по бузата си. Кървавата струйка бе засъхнала.

— Прибрах момичетата в стаята им — продължи той. — Двамата оркестранти разбраха намека и си легнаха, но Леопарди продължи да мисли, че клиентите ни искат да слушат тромбона му. Заплаших го, че ще го усуча около врата му, а той извади пистолет и стреля по мен. Ето пистолета.

Стийв извади 32-калибровия автоматик от джоба си и го сложи върху плота. До него постави и празната гилза.

— Затова набих малко разум в главата му и го изхвърлих — добави той.

Питърс потропваше върху мрамора.

— Както винаги, проявил си обичайната си тактичност — рече.

Стийв го изгледа втренчено.

— Той стреля по мен — повтори тихо. — С пистолет. С този пистолет. Много съм чувствителен към куршумите. Не ме улучи, но ако беше по-добър стрелец? Харесвам стомаха си такъв, какъвто е — само с един изход навън и един навътре.

Питърс сбърчи русолявите си вежди и учтиво каза:

— Във ведомостта те водим като нощен администратор, защото не харесваме термина „хотелски детектив“, но нито нощните администратори, нито хотелските детективи изхвърлят гостите от този хотел, без да се допитат до мен. Никога, господин Грейс.

— Онзи стреля по мен, човече. С пистолет. Проумяваш ли? Не можех да оставя това безнаказано, не е ли така?

Лицето му беше леко пребледняло.

— Още нещо за твое сведение — рече Питърс. — Контролният пакет акции на хотела е притежание на господин Холси Уолтърс. Освен това господин Уолтърс е собственик и на клуб „Шалот“, където Крал Леопарди започва гастрола си в сряда вечер. Ето защо, господин Грейс, Леопарди беше така любезен да отседне при нас. Можеш ли да се досетиш какво още ще ти кажа?

— Да, че съм уволнен — мрачно отвърна Стийв.

— Съвсем правилно, господин Грейс. Лека нощ, господин Грейс.

Кльощавият рус мъж влезе в асансьора и нощният портиер го качи нагоре. Стийв погледна към Милър.

— Джъмбо Уолтърс значи? — каза тихо. — Умен и безскрупулен тип. Твърде умен, за да си мисли, че този бордей и клуб „Шалот“ са за една и съща клиентела. Питърс ли писа на Леопарди да отседне тук?

— Предполагам, че той, Стийв. — Гласът на Милър бе нисък и мрачен.

— Защо тогава не го е настанил в луксозен апартамент с лична тераса, на която да си лудее и за която да си плаща по двайсет и осем долара на ден? Защо го е настанил на един сравнително евтин етаж и защо Килън е допуснал момичетата толкова близо до него?

Милър подръпна черния си мустак.

— Хем стиснат, хем къркан, предполагам. Що се отнася до момичетата, не знам.

Стийв удари с длан по мрамора.

— И така, уволнен съм, защото не допуснах един пияница да превърне осмия етаж в бардак и стрелбище. Каква дивотия! Въпреки това хотелът ще ми липсва.

— Ти също ще ми липсваш, Стийв — тихо каза Милър. — Но чак след една седмица. От утре излизам за седмица в отпуск. Брат ми има хижа в Крестлайн.

— Не знаех, че имаш брат — разсеяно отвърна Стийв, отвори и затвори юмрук върху мраморния плот.

— Той много-много не слиза в града. Голямо мъжище. Някога беше боксьор.

Стийв кимна и се отдалечи от рецепцията.

— Е, поне бих могъл да изчакам до сутринта — рече.

— По гръб. Прибери някъде този пистолет, Джордж.

Усмихна се студено и заслиза по стълбите към полутъмното главно фоайе, прекоси го и отиде в стаята с радиоапарата. Оформи изпомачканите възглавници върху бледозеления диван, а после неочаквано бръкна в джоба си и извади листчето, което бе измъкнал от чантата на брюнетката. Беше квитанция за платен едноседмичен наем на името на госпожица Мерилин Делорм, апартамент 211, Корт Стрийт номер 118.

Прибра я в портфейла си и остана така, втренчил поглед в безмълвното радио.

— Стийв, май си намери нова работа — промърмори под носа си. — Нещо в тази история понамирисва.

После влезе в приличащата на килер телефонна кабина в ъгъла на фоайето, пусна монета от пет цента и набра номера на една от денонощните радиостанции. Наложи се да звъни четири пъти, преди да успее да се свърже с водещия.

— Защо не пуснете още веднъж „Самота“ на Крал Леопарди? — помоли го.

— Имам куп заявки. Вече я пусках два пъти. Кой се обажда?

— Стийв Грейс, нощното ченге в хотел „Карлтън“.

— О, един трезвен на работното си място. За теб, приятел, каквото поискаш.

Стийв се върна при дивана, пусна радиото и легна по гръб, подложил длани под главата си.

След десет минути високите, пронизващо нежни звуци от тромпета на Крал Леопарди тихо се разнесоха от радиото, намалено почти до шепот, и задържаха „ми“ над горно „до“ почти невероятно дълго.

— Господи! — измърмори Стийв, след като плочата свърши. — Как свири този човек! Дали не бях твърде груб с него?