Реймънд Чандлър
Кралят в жълто (8)

8

Хижата бе построена на висок планински скат, гъсто обрасъл с борови, дъбови и кедрови гори. Беше солидна, с каменен комин, цялата обшита с дъски и здраво вкопана в скалата. На дневна светлина покривът беше зелен, стените — тъмночервеникаво-кафяви, а рамките на прозорците и завесите — червени. На невероятно ярката октомврийска луна тя се открояваше ясно до последния детайл, с изключение на цветовете.

С нея свършваше пътят и поне на четвърт миля околовръст нямаше нито една друга сграда. В пет часа сутринта Стийв излезе от последния завой с изгасени фарове. Спря колата веднага щом се убеди, че това е хижата, която търсеше, слезе и безшумно тръгна по банкета на чакълестия път, по килим от диви иглики.

На нивото на пътя имаше груб гараж от чамови дъски, от който пътечка водеше до верандата на къщата. Гаражът бе отключен. Стийв внимателно отвори вратата, пипнешком обиколи тъмното туловище на някаква кола и опипа капака на радиатора. Още беше топъл. Стийв извади от джоба си фенерче и плъзна лъча му по колата. Сива, прашна, нивото на бензина много ниско. Изгаси фенерчето, внимателно затвори вратата на гаража и отново пъхна на място дървото, което служеше за подпора. После изкачи пътечката до хижата.

Зад спуснатите червени завеси светеше. Верандата беше висока и на нея имаше камара хвойнови трупи, все още с кората. Входната врата беше с външно резе и груба дървена дръжка над него.

Стийв се изкачи по стълбите нито много тихо, нито твърде шумно, посегна, въздъхна дълбоко и почука. Докосна само веднъж с пръсти дръжката на пистолета във вътрешния джоб на сакото и извади ръката си празна.

Изскърца стол, приближиха стъпки, глас тихо попита:

— Какво има?

Гласът на Милър.

Стийв приближи устни до дървото и рече:

— Аз съм, Джордж, Стийв. Станал ли си вече?

Ключът се превъртя и вратата се отвори.

Джордж Милър, изтупаният нощен администратор на хотел „Карлтън“, сега изобщо не изглеждаше изтупан. Беше облечен със стар панталон и дебел вълнен пуловер с поло яка. Беше обут в груби плетени чорапи и пантофи с козината отгоре. Подрязаните му черни мустачки стояха като изкривено тъмно петно върху бледото му лице. На ниска напречна греда под покривната извивка светеха две голи крушки. Беше запалена и настолна лампа, чийто абажур бе килнат така, че да насочва светлината към големия фотьойл с кожена седалка и подвижен гръб. В голямо открито огнище лениво припламваше огън сред купчина мека пепел.

Милър каза с ниския си дрезгав глас:

— Дявол да го вземе, Стийв. Радвам се да те видя. Как изобщо ни намери? Хайде, влизай, момче.

Стийв прекрачи прага, а Милър заключи вратата.

— Градски навици — усмихнато рече той. — Никой нищо не заключва в планината. Сядай и се стопли. По това време навън е доста студено.

— Да. Доста е студено — съгласи се Стийв.

Седна във фотьойла и сложи палтото и шапката си в края на солидната дървена маса отзад. Наведе се напред и протегна ръце над огъня.

— Как, по дяволите, ни намери, Стийв? — отново попита Милър.

Стийв не го погледна. Отвърна тихо:

— Никак не беше лесно. Снощи ти сам ми каза, че брат ти имал хижа в планината, спомняш ли си? И тъй като нямах какво да правя, реших да намина да закусим заедно. Съдържателят на хотела в Крестлайн не познава виладжиите. Неговите клиенти са все транзитно преминаващи. Позвъних на собственик на гараж, но и той не познаваше никакъв Милър.

Тогава видях, че от другата страна на улицата свети склад за дървен материал и един дребосък, дървар, заместник-шериф, търговец на дървен материал и още половин дузина други неща, тъкмо изкарваше колата си и се готвеше да слиза до Сан Бернардино за бензин. Много схватлив дребосък. В мига, в който споменах, че брат ти е бил боксьор, се сети и ме упъти. И ето ме тук.

Милър приглади мустаците си. Някъде в задната част на къщата изскърца пружина.

— Той, естествено, все още е със спортния си псевдоним Гъф Толи. Ще го събудя и ще пием кафе. Предполагам, и двамата имаме един и същ проблем. Свикнали сме да работим нощем и не можем да спим. Изобщо не съм си лягал.

Стийв бавно го изгледа и извърна поглед. Зад гърба му се обади груб глас:

— Гъф е станал. Кой е приятелят ти, Джордж?

Стийв небрежно се изправи и се обърна. Първо погледна ръцете на мъжа. Не можа да се въздържи. Бяха огромни, добре поддържани, що се отнася до чистотата, но загрубели и грозни. Едно от кокалчетата беше чупено зле. Самият мъж бе едър и рижав. Беше навлякъл развлечен халат направо върху пижамата. Имаше загрубяло, безизразно лице, обсипано с белези по скулите. Над веждите и в ъгълчетата на устата също имаше белези, но по-малки и белезникави. Носът му беше дебел и разплескан. Следите от многобройните боксови ръкавици, бъхтили лицето му, определено си личаха. Единствено очите му бегло напомняха тези на брат му. Милър каза:

— Стийв Грейс. Нощен детектив в хотела… до снощи. — Усмивката му бе някак неопределена.

Гъф Толи приближи и се здрависа.

— Радвам се да се запознаем — рече. — Ей сега ще навлека нещо и ще дойда да спретнем закуската. Аз добре се наспах, но Джордж не е мигвал, нещастникът.

Той се насочи към вратата, от която се бе появил. Там спря и се облегна на стар грамофон. Пъхна огромната си лапа зад купчина плочи в книжни калъфи и остана така, без да помръдва.

— Намери ли си нова работа, Стийв? — попита Милър. — Или още не си търсил?

— Да, в известен смисъл. Предполагам, че съм глупак, но съм решил да опитам на попрището на частния детектив. Което е загубена работа, ако не вдигнеш малко шум около себе си. — Той сви рамене. После добави между другото: — Очистили са Крал Леопарди.

Милър зяпна и остана така почти цяла минута — съвършено неподвижен, с отворена уста. Гъф Толи се облегна на стената с непроницаема физиономия. Най-после Милър се обади:

— Очистили го? Къде са го очистили? Само не ми казвай…

— Не в хотела, Джордж. Много неприятно, нали? В апартамента на едно момиче. Свястно момиче. То не го е примамило там. Старият номер със самоубийството — само дето няма да мине. А момичето е моя клиентка.

Милър не помръдваше. Мъжагата също. Стийв опря рамене в каменната полица над огнището. Тихо продължи:

— Вчера следобед отидох В клуб „Шалот“ да се извиня на Леопарди. Глупава идея, защото не му дължах никакво извинение. С него в бара беше момиче. Той ме цапардоса три пъти и се омете. Това не се хареса на момичето. Двамата си допаднахме, пихме по чашка. После късно същата вечер, снощи, тя ми се обади и каза, че Леопарди бил у тях, пиян, и не можела да се отърве от него. Отидох. Само дето не беше пиян. Беше мъртъв, в нейното легло, с жълта пижама.

Мъжагата повдигна лявата си ръка и си разроши косата. Милър бавно се облегна на ръба на масата, сякаш се боеше, че е доста остър и ще го пореже. Устните му потрепваха под подстриганите черни мустачки.

— Отвратително — каза дрезгаво.

— Направо да не повярваш — обади се левентът.

— Само че пижамата не беше на Леопарди — продължи Стийв. — Неговата имаше инициали, големи черни инициали. И беше сатенена, а не копринена. И въпреки че стискаше пистолет в ръката — пистолетът на момичето, между другото, — не се е прострелял сам в сърцето. Ченгетата ще го докажат. Може би не сте чували, че напоследък се използва така нареченият тест на Лърд, при който с парафин се доказва дали някой е стрелял в определения период от време. Убийството е трябвало да бъде извършено снощи в хотела, в стая осемстотин и петнайсета. Аз обаче провалих работата, като го изхвърлих, преди чернокосата от осемстотин и единайсета да успее да го очисти. Нали, Джордж?

— Предполагам, ако изобщо знам за какво говориш — отвърна Милър.

Стийв бавно каза:

— Мисля, че знаеш за какво говоря, Джордж. Очевидно замисълът е бил справедливото възмездие да настигне Леопарди в стая осемстотин и петнайсет. Защото преди две години едно момиче се е самоубило точно в тази стая. Момиче, което се е регистрирало като Мери Смит, но се е казвало Ийв Толи. А истинското му име е Ийв Милър.

Едрият мъж тежко се облегна върху грамофона и дрезгаво вметна:

— Вероятно още не съм се събудил, но тия приказки ми намирисват на калташки номер. Ние имахме сестра, Ийв, която се застреля в „Карлтън“. И какво от това?

Стийв се усмихна леко накриво.

— Слушай, Джордж — рече той. — Ти ми каза, че Килън е регистрирал двете момичета в осемстотин и единайсета. Всъщност си бил ти. Каза ми, че Леопарди е взел стая на осмия вместо хубав апартамент, защото бил стиснат. Не е бил стиснат.

Просто не му е пукало къде ще го настанят, стига наоколо да има женска компания. За която пък ти си се погрижил. Ти си планирал цялата работа, Джордж. Дори си накарал Питърс да пише на Леопарди в „Релей“ в Сан Франциско и да го покани да отседне в „Карлтън“, когато пристигне, под предлог че е собственост на същия човек, който притежава и клуб „Шалот“. Сякаш някой от ранга на Джъмбо Уолтърс ще се интересува къде е отседнал някакъв си оркестрант.

Лицето на Милър беше мъртвешки бледо, безизразно. Заговори на пресекулки:

— Стийв… за бога, Стийв, какви ги приказваш? Как, по дяволите, бих могъл…

— Съжалявам, братле. Харесваше ми да работим заедно. И теб много харесвах. И струва ми се, още те харесвам. Не харесвам обаче хора, които душат жени или петнят името им, само и само да прикрият убийство с цел отмъщение.

Ръката му се стрелна нагоре… и застина. Огромният мъж се обади:

— Я по-спокойно. И виж какво има тук.

Гъф беше извадил лапата си иззад купчината плочи и стискаше колт 45-и калибър. После процеди през зъби:

— Винаги съм смятал, че хотелските ченгета са само прости биячи. Но, виж, с теб съм сбъркал. Имаш мозък в главата. По дяволите! Да пукна, ако не си отскочил и до Корт Стрийт сто и осемнайсет. Прав ли съм?

Стийв отпусна надолу празната си ръка и погледна право срещу големия колт.

— Прав си. Видях момичето мъртво, със следите от твоите пръсти по шията. Полицията може да измери захвата, човече. Много си сгрешил, като си убил прислужницата на Долорес Чиоза по същия начин. Те ще сравнят отпечатъците, ще разберат, че чернокосото момиче е било снощи в „Карлтън“, и ще сглобят парче по парче цялата история. С информацията, която ще получат в хотела, няма начин да не разберат. Давам ти две седмици, ако изчезнеш бързо. Ама наистина бързо.

Милър облиза пресъхналите си устни и тихо каза:

— Няма защо да бързаме, Стийв. Изобщо няма за какво да бързаме. Ние си свършихме работата. Може би не по най-добрия начин, може би не по най-изискания, но пък и работата не беше изискана. А Леопарди беше един от най-гадните мръсници. Ние обичахме сестричката си, а той я превърна в пачавра. Тя беше наивно хлапе, което се влюби в този бляскав никаквец, а той я захвърли заради червенокоса красавица от неговия бранш. Той я стъпка, захвърли и разби сърцето й… и тя се самоуби.

— Така — дрезгаво рече Стийв. — А къде бяхте вие през цялото това време? Ноктите ли си пилихте?

— Нямаше ни, когато се е случило. Необходими ни бяха години, за да разберем всичко.

— И решихте, че това оправдава убийството на четирима души, така ли? — не се сдържа Стийв. — А що се отнася до Долорес Чиоза, тя не би си изтрила и обувките в Леопарди — както тогава, така и сега. Но вие трябваше да забъркате и нея в гнусното си дребнаво отмъщение. Повдига ми се от теб, Джордж. Кажи на твоя як батко да задвижва по-скоро убийствения си купон. Мъжището се ухили и рече:

— Дрънка глупости, Джордж. Виж дали има патлак. И не заставай зад или пред него. Това желязо пробива всичко по пътя си.

Стийв не сваляше очи от 45-калибровия колт. Лицето му се бе вкаменило като бял гранит. Върху устните му играеше тънка, студена усмивчица, очите му бяха черни и хладни. Милър тихо пристъпи в козинявите си пантофи. Заобиколи масата, приближи се отстрани до Стийв, пресегна се и потупа джобовете му. Отстъпи крачка назад и посочи:

— Ето тук.

Стийв тихо каза:

— Сигурно не съм бил с всичкия си. Можех да те пипна още тогава, Джордж.

— Отстрани се от него — излая Гъф Толи, прекоси тежко стаята и ръгна грамадния колт в корема на Стийв.

Посегна с лявата си ръка и извади пистолета му от горния джоб на сакото. Очите му зорко следяха неговите. Пресегна се назад и подаде оръжието.

— Вземи го, Джордж.

Милър го взе, заобиколи масата и застана в най-отдалечения й край. Гъф Толи също отстъпи назад.

— С теб е свършено, умнико. Това трябва да ти е ясно. Има само два изхода от тези чукари, а на нас ни трябва време. Може пък на никого да не си казал, нали така?

Стийв стърчеше като скала, с пребледняло лице и крива усмивчица в ъгълчето на устата. Бе се вторачил в огромния пистолет и погледът му беше леко учуден.

Милър се обади:

— Това ли е единственият начин, Гъф?

Сега гласът му по-скоро грачеше, без интонация, без обичайната приятна дрезгавост.

Стийв леко извърна глава и погледна към Милър.

— Разбира се, че е единственият, Джордж. В края на краищата вие сте просто двама евтини криминални престъпници. Двама садисти с мръсни съзнания, които си играят на отмъстители за поруганата девственост на сестричката си. Законът на джунглата. А всъщност в момента вие вече сте мъртво месо — студено изгнило месо.

Гъф Толи се изсмя и дръпна предпазителя с палец.

— Кажи си молитвата, момче — каза подигравателно той.

— Кое те кара да мислиш, че ще ме пречукаш с това нещо? — попита Стийв мрачно — В него няма патрони, удушвачо. По-добре опитай да се справиш с мен като с жените — с голи ръце.

Очите на мъжагата се стрелнаха надолу замъглени. Сетне се изсмя гръмогласно.

— Леле, натрупал се е един пръст прах по това желязо — рече, кикотейки се. — Гледай!

Насочи огромния пистолет към пода и натисна спусъка. Ударникът изщрака на сухо — на празно. Лицето на исполина се сгърчи.

Един миг никой не помръдна. После Гъф бавно се извъртя на пети и погледна брат си. Каза почти нежно:

— Ти ли, Джордж?

Милър облиза устни и преглътна. Наложи му се да ги раздвижи малко, за да успее да проговори:

— Аз, Гъф. Стоях до прозореца, когато Стийв слезе от колата си долу на пътя. Видях го да влиза в гаража. Знаех, че колата още е топла. Достатъчно народ убихме, Гъф. Твърде много. Затова извадих патроните от пистолета ти.

Палецът на Милър вдигна предпазителя на пистолета на Стийв. Очите на Гъф се оцъклиха. Той гледаше късото дуло като омагьосан. После се метна яростно напред и замахна с празния колт. Милър се стегна, застана неподвижно и смотолеви неясно, като старец:

— Сбогом, Гъф.

Пистолетът подскочи три пъти в малката му стегната ръка. От дулото лениво се изви пушек. Един обгорял пън тупна в огнището.

Гъф Толи се усмихна озадачено, наведе се и се вкамени. Пистолетът изтрополи в краката му. Той сграбчи корема си с огромните, тежки ръце и бавно, прегракнало каза:

— Няма нищо, братле. Няма нищо. Май такова… Май…

Гласът му заглъхна и краката му се огънаха. Стийв направи три бързи и дълги разкрача и фрасна Милър по брадичката. Едрият мъж се свлече — тежко, както пада дърво.

Милър се завъртя из стаята и се блъсна в отсрещната стена, Синьо-бяла чиния падна от рафта и се разби на пода. Пистолетът се изхлузи от пръстите му. Стийв се хвърли към него и го вдигна. Милър клекна и се загледа в брат си. Гъф Толи сведе главата си до пода и скръсти ръце, а после безшумно легна по корем, като човек, капнал от умора. Не издаде нито звук.

През прозорците иззад червените завеси проникваше дневният светлик. Обгорелият пън димеше в ъгъла на огнището, останалото беше мека сива пепел с огнена сърцевина.

Стийв глухо каза:

— Ти ми спаси живота, Джордж, или най-малкото предотврати голяма пукотевица. Рискувах, защото имах нужда от доказателства. Седни зад бюрото, напиши всичко и се подпиши.

— Мъртъв ли е? — попита Милър.

— Мъртъв е, Джордж. Ти го уби. Пиши и това.

Милър тихо заговори:

— Странно. Бях решил да свърша с Леопарди сам, със собствените си ръце, и то когато беше на върха, за да падне от най-високото. Просто да го довърша и да си понеса последствията. Гъф обаче искаше да изпипа работата изтънко. Гъф, железният брат, който нямаше никакво образование и не е избягнал един удар в живота си, искаше да го направи хитро, като обмисли всички възможности. Както и да е, може би затова точно той притежава имоти. Като онази сграда с апартаменти на Корт Стрийт, на която Джейк Стоянов беше домоуправител. Не знам как се е добрал до прислужницата на Долорес Чиоза, но няма особено значение, нали?

— Иди го напиши — рече Стийв. — Нали ти си се обадил на Леопарди и си се престорил, че си момичето?

— Да — отвърна Милър. — Ще го напиша, Стийв. Ще го подпиша, а после ти ще ме пуснеш — само за един час. Нали ще ме пуснеш, Стийв? Само един час преднина. Не искам кой знае какво от стар приятел, нали, Стийв? — и се усмихна. Беше плаха, крехка, призрачна усмивка.

Стийв приклекна до проснатия на пода мъж и опипа артерията. Погледна нагоре и рече:

— Съвсем мъртъв… Да, ще ти дам един час преднина, Джордж, ако напишеш всичко.

Милър безшумно се приближи до високо дъбово бюро, обковано с потъмнели медни гвоздеи. Отвори писалището, седна и взе писалката. Отвинти капачката на мастилницата и започна да пише с ясния си стегнат почерк на счетоводител.

Стийв Грейс седна пред огнището, запали цигара и се втренчи в жаравата. Държеше пистолета с лявата си ръка, върху коляното. Отвън запяха птички. Вътре се чуваше единствено скърцането на перото.