Реймънд Чандлър
Кралят в жълто (4)

4

Бил Докъри, салонен управител на клуб „Шалот“, се люлееше на пети и се прозяваше в неосветения вход към ресторанта. Часът бе мъртъв за бизнес, късен за коктейли, твърде ранен за вечеря и прекалено ранен за истинския бизнес на клуба, който в действителност беше много скъпо казино.

Докъри бе красавец в полунощносин смокинг и ръждивовинен карамфил на ревера. Имаше петсантиметрово чело под черна напомадена коса, правилни, малко едри черти, живи кафяви очи и много дълги извити мигли, които обичаше да спуска над очите си и да заблуждава търсещи беля пияници да го нападат първи.

Униформеният портиер отвори входната врата и Стийв Грейс влезе в заведението.

Докъри промърмори: „Хм, хм“, почука по зъбите си и наклони тежестта си напред. После бавно прекоси фоайето, за да посрещне госта. Стийв се бе спрял от вътрешната страна на вратата и оглеждаше високото помещение, облицовано с млечнобяло стъкло, меко осветено отзад. В стъклото бяха вградени офорти на плаващи кораби, зверове от джунглата, сиамски пагоди, храмове на майте. Вратите представляваха хромирани правоъгълни рамки, които наподобяваха рамки на фотографии. Клуб „Шалот“ наистина беше от особено висока класа и приглушените гласове откъм бара го доказваха. Тихата испанска музика на фона на гласовете бе нежна като гравирано ветрило.

Докъри се приближи и леко протегна напред лъскавата си глава.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Крал Леопарди да е тук?

Докъри отново се люшна назад. Интересът му видимо спадна.

— Тромпетистът ли? Гастролът му започва утре вечер.

— Мислех, че може да е тук — да репетира или нещо подобно.

— Негов приятел ли сте?

— Познавам го. Не търся работа и не съм музикален агент, ако от това се страхуваш.

Докъри се залюля на пети. Беше пълен музикален инвалид и за него Леопарди не означаваше и пакетче фъстъци. Той почти се усмихна.

— Преди малко беше в бара — рече и посочи с квадратната си каменна челюст.

Стийв Грейс влезе в бара. Около една трета от местата бяха заети. Беше топло и приятно, нито много тъмно, нито пък чак толкова светло. Малкият испански оркестър беше в една ниша и свиреше тихи чувствени мелодии, които бяха по-скоро спомени, отколкото звуци. Дансинг нямаше. Барът бе дълъг, с удобни столове, а масичките малки и кръгли, не особено близо една до друга. Цяла тапицирана седалка опасваше три от стените на заведението. Сервитьорите пърхаха около масите като молци.

Стийв Грейс зърна Леопарди в най-отдалечения ъгъл с едно момиче. И от двете им страни имаше по една празна маса. Момичето беше умопомрачително. Изглеждаше висока, а косата й беше с цвета на горски пожар, гледан през облак прах. Върху нея, под най-безумно наклонения ъгъл бе сложила черна кадифена барета с две изкуствени пеперуди от пера на черни и бели точки и прикрепени с дълги сребърни карфици. Роклята й беше от фин вълнен виненочервен плат, а сребърната лисица, преметната през едното й рамо, бе широка поне шейсет сантиметра. Очите на момичето бяха големи, опушеносини и сякаш отегчени. С облечената си в ръкавица лява ръка бавно въртеше върху масата чашка.

Леопарди се беше навел срещу нея и й говореше. Раменете му изглеждаха много широки в мъхнатото кремаво спортно сако. Косата очертаваше линия върху кафявия му врат над яката. Докато Стийв се приближаваше, той се изсмя и смехът му съдържаше самоуверени присмехулни нотки.

Стийв спря, а после се плъзна към съседната маса. Движението привлече погледа на Леопарди. Той обърна глава с раздразнено изражение, сетне очите му станаха много големи и лъскави, а тялото му се извърна бавно, като механична играчка.

Постави дребните си, добре оформени ръце върху масата от двете страни на чашата с коктейла. Усмихна се. Избута стола си назад и се изправи. Повдигна показалец и докосна тънкия си като пиявичка мустак с театрална изтънченост. След което произнесе провлечено, но ясно:

— Кучи син!

Мъж от съседната маса повдигна глава и се намръщи. Сервитьорът, който тъкмо се приближаваше, се закова на място, после изчезна между масите. Момичето изгледа Стийв Грейс, облегна се върху възглавниците на тапицираната седалка покрай стената, наплюнчи крайчето на десния си показалец и заглади кестенява вежда.

Стийв стоеше напълно неподвижен. По бузите му беше избила гъста червенина. Тихо каза:

— Снощи си забрави нещо в хотела. Мисля, че трябва да вземеш някакви мерки. Ето.

Извади сгънато листче от джоба си и му го подаде. Леопарди го пое, все още усмихнат, отвори го и го прочете. Беше жълт лист, върху който бяха залепени скъсани парченца от бяла хартия.

Леопарди смачка листа и го пусна в краката си. Плавно пристъпи към Стийв и повтори по-високо:

— Кучи син!

Мъжът, който пръв се бе обърнал, рязко се изправи и отчетливо каза:

— Не желая да слушам такъв език пред жена си! Без дори да го погледне, Леопарди отвърна:

— Вървете по дяволите и ти, и жена ти! Лицето на мъжа стана тъмночервено. Жената до него се изправи, грабна палтото и чантата и си тръгна. След миг нерешителност онзи я последва. Сега всички в заведението ги гледаха. Сервитьорът, който се беше стопил между масите, отвори вратата и бързо изчезна във фоайето.

Леопарди направи още една, по-голяма крачка и удари Стийв по брадичката. Той се олюля от удара, подпря се с ръка на съседната маса и разсипа една чаша. Обърна се да се извини на двойката, която седеше на масата. Леопарди бързо подскочи напред и го удари зад ухото.

Докъри влезе в бара, раздели двама келнери като бананови обелки и закрачи напред, показал всичките си зъби, Стийв леко се олюля и се отмести настрани. Обърна се и дрезгаво каза:

— Почакай малко, глупако… това не е всичко… има и…

Леопарди бързо пристъпи и фрасна с юмрук Стийв по устата. Потече струйка кръв, пропълзя към ъгълчето на устата и заблестя върху брадичката му. Червенокосото момиче посегна към чантичката си, пребледняло от гняв, и понечи да излезе иззад масата.

Леопарди рязко се извърна и се отдалечи. Докъри протегна ръка да го спре. Краля го избута, продължи напред и напусна бара.

Високото червенокосо момиче сложи чантата си на масата и изтърва кърпичката си на пода. Погледна Стийв спокойно и го заговори не по-малко спокойно:

— Избърши кръвта от брадичката си, преди да е капнала на ризата ти.

Имаше мек, гърлен, дрезгав глас, който вълнуваше. Докъри приближи със сурово изражение, хвана Стийв за ръката и го дръпна.

— Хей, ти? Хайде, тръгвай!

Стийв стоеше съвършено неподвижен, вкопал крака в пода, без да сваля очи от момичето. Попи устата си с кърпичка. Почти се усмихна. Докъри не можа да го помръдне и сантиметър. Пусна ръката му и махна на двамата сервитьори, които заеха позиция зад Стийв, но не го докоснаха.

Той внимателно опипа устната си и погледна кръвта върху кърпичката. Обърна се към хората на масичката отзад и рече:

— Ужасно съжалявам. Изгубих равновесие.

Момичето, чиято чаша беше разсипал, попиваше роклята си с малка салфетка с ресни по краищата. Усмихна се и отвърна:

— Вината не беше ваша.

Неочаквано двамата сервитьори сграбчиха ръцете на Стийв изотзад. Докъри поклати глава и те отново го пуснаха. После попита сурово:

— Ти ли го удари?

— Не.

— Каза ли нещо, което да го накара да те удари?

— Не.

Момичето от ъгловата маса се наведе да вдигне падналата си кърпичка. Това й отне доста време. Най-после я взе и пак се пъхна в ъгъла зад масата. Обади се хладно:

— Вярно е, Бил. Беше просто поредният пример за милото отношение на Краля към неговата публика.

— Хм! — изсумтя Докъри и завъртя глава върху дебелия си як врат. После се ухили и отново изгледа Стийв, който мрачно рече:

— Той ми нанесе три много силни удара, като единият беше в гръб. Не му ги върнах. Ти ми изглеждаш здравеняк. Опитай се да го направиш.

Докъри го измери с поглед и каза безизразно:

— Печелиш. Не бих могъл… Изчезвайте! — обърна се рязко към сервитьорите. Те се отдалечиха. Той помириса карамфила си и тихо рече: — Тук не си падаме по скандалите.

Още веднъж се усмихна на момичето и се отдалечи, като разменяше по някоя и друга дума с посетителите от масите. После излезе през вратата.

Стийв попи устната си, прибра кърпичката в джоба и заоглежда пода.

Червенокосата спокойно се обади:

— Струва ми се, че онова, което търсите, е у мен — в кърпичката ми. Няма ли да седнете?

В гласа й имаше нещо познато, сякаш го бе чувал и преди.

Той седна срещу нея, на стола на Леопарди. Червенокосата рече:

— Аз черпя. Бях с него.

— Кола с малко битер — каза Стийв на сервитьора.

— За госпожицата? — попита той.

— Бренди със сода. И по-малко бренди, моля.

Сервитьорът кимна и се отдалечи. Момичето повтори развеселено:

— Кола с малко битер. Ето това му харесвам на Холивуд. Срещаш толкова много откачалки.

Стийв се взря в очите й и тихо каза:

— Рядко пия. Аз съм от ония, дето излизат да ударят по една бира и се събуждат в Сингапур с брада до кръста.

— Не го вярвам. Отдавна ли познавате Краля?

— Запознахме се снощи. Не си допаднахме.

— Май забелязах нещо подобно.

Тя се разсмя. И смехът й беше богат и гърлен.

— Дайте ми онова листче, госпожице.

— О, още един нетърпеливец. Имаме много време.

Ръката с ръкавицата здраво стискаше кърпичката със смачканото жълто листче. Средният пръст на дясната й ръка си играеше с веждата.

— Май не сте кинаджия, а?

— Само това липсваше!

— Аз също. Прекалено съм висока. Красивите мъже трябва да носят токчета, за да ме притискат до гърдите си.

Сервитьорът постави чашите пред тях, направи изискан жест със салфетката във въздуха и се отдалечи.

Стийв повтори тихо и упорито:

— Дайте ми листчето, госпожице.

— Не ми харесва това „госпожице“. Сякаш говоря с ченге.

— Не ви знам името.

— И аз не знам вашето. Къде се запознахте с Леопарди?

Стийв въздъхна. Сега малкият испански оркестър свиреше меланхолична мелодия, в която доминираше приглушеното потракване на кастанетите. Той се заслуша, навел глава на една страна. После каза:

— Струна „ми“ е с половин тон по-ниска. Много хитър ефект.

Момичето го изгледа с нов интерес.

— Никога нямаше да забележа — каза. — А минавам за доста добра певица. Не отговорихте на въпроса ми.

Стийв бавно започна да обяснява:

— Снощи бях нощно ченге в хотел „Карлтън“. Наричаха ме нощен администратор, но си бях най-обикновено хотелско ченге. Леопарди отседна при нас и вдигна страшна олелия. Аз го изхвърлих, за което ме уволниха.

— Аха — каза момичето. — Започвам да схващам. Той е бил Краля, а вие непреклонното хотелско ченге.

— Нещо такова. Сега ще бъдете ли така любезна…

— Все още не сте ми казали името си.

Той извади от портфейла си една от чисто новите визитки и й я подаде през масата. После отпи от чашата си, докато тя я четеше.

— Хубаво име — провлечено заговори момичето. — Но адресът е кофти. И „Частен детектив“ звучи зле. Трябва да бъде „Детективски услуги“, много дребно, в долния ляв ъгъл.

— Ще са достатъчно дребни — усмихна се Стийв. — Сега ще бъдете ли така любезна…

Тя неочаквано се пресегна през масата и пусна смачканото листче в дланта му.

— Естествено, не съм го прочела и, естествено, много ми се иска. Надявам се, ще ми окажеш това доверие… — Погледна визитката отново и добави: — Стийв. Да, и кантората ти би трябвало да се помещава в старинна или много модернистична сграда на Сънсест Булевард. Апартамент номер еди-кой си.

И дрехите ти трябва да са особено шик. Наистина много шик, Стийв. За да бъдеш незабележим в този град, трябва да си едно крещящо нищо.

Той й се усмихна. В дълбоките му черни очи проблясваха искрици. Тя прибра визитката му в чантата си, подръпна лисицата и изпи половината от питието си.

— Трябва да тръгвам.

Махна на сервитьора за сметката. Той се отдалечи, а тя стана.

— Седни — рязко каза Стийв.

Момичето го изгледа озадачено. После седна отново и се облегна на стената, като все още го гледаше. Стийв се наведе напред и попита:

— А ти колко добре познаваш Леопарди?

— Срещали сме се и сме се разделяли в продължение на много години. Ако това изобщо ти влиза в работата. Не се дръж властно с мен, за бога. Ненавиждам властните мъже. Веднъж пях с него, но не беше задълго. Не можеш само да пееш за Леопарди — ако ти е ясно какво искам да кажа.

— Пиеше заедно с него.

Тя леко кимна и вдигна рамене.

— Утре вечер той започва гастролите си тук. Опитваше се да ме убеди отново да пея за него. Казах не, но може да ми се наложи да приема, поне за една-две седмици. Собственикът на „Шалот“ притежава и договора ми, и радиостанцията, за която често работя.

— Джъмбо Уолтърс — каза Стийв. — Твърдят, че бил непреклонен, но справедлив. Никога не съм го срещал, но бих желал. В крайна сметка и аз трябва да си изкарвам хляба. Ето — Той се пресегна през масата и пусна смачканото листче в ръката й. — Името ти беше…

— Долорес Чиоза.

Стийв бавно го повтори.

— Харесва ми. И пеенето ти ми харесва. Много съм те слушал. Не прекаляваш с една и съща песен, както правят повечето звезди.

Очите му блестяха.

Момичето разтвори на масата бележката и я прочете бавно, без да променя изражението си. После тихо попита:

— Кой я е скъсал?

— Леопарди, предполагам. Снощи парченцата бяха в кошчето му за боклук. Сглобих ги, след като си замина. Този човек има нерви като въжета. Може би получава бележки толкова често, че вече не му прави впечатление.

— Или го е приел като шега.

Тя многозначително го погледна през масата, после сгъна листчето и му го върна.

— Може би, но ако е такъв, за какъвто минава… някоя от бележките ще се окаже истинска и онзи, който стои зад нея, надали само ще го изръси.

Долорес Чиоза каза:

— Той е такъв, за какъвто минава.

— Тогава за една жена не би било трудно да се докопа до него, нали така? Жена с пистолет?

Тя продължаваше да го гледа втренчено.

— Не. Ако питаш мен, всеки би й помогнал на драго сърце. На твое място просто щях да забравя тази история. Ако се нуждае от охрана, Уолтърс може да му осигури повече и от полицията. Ако ли не… кой го е еня? Мен не. Дяволски сигурна съм, че не.

— И вие не сте особено мекушава, госпожице Чиоза — за някои неща.

Тя не отговори. Лицето й бе леко пребледняло и беше станало изключително сурово.

Стийв допи чашата си, избута стола назад и посегна за шапката си. Изправи се.

— Много благодаря за питието, госпожице Чиоза. Сега, след като ви познавам, с още по-голямо нетърпение ще очаквам да чуя песните ви.

— Изведнъж стана дяволски официален — каза тя.

Той се ухили.

— Чао, Долорес.

— Чао, Стийв. Желая ти късмет в детективско то поприще. Ако чуя нещо…

Той се обърна, мина между масите и излезе от бара.