Тереза Медейрос
Драконът със зелените очи (25)

24

Бърнард вървеше право към скалите, като теглеше след себе си напълно обърканата Гуендолин. След малко дотича развълнуваната Неса.

— Простете, че се намесвам, господарю — заговори тя и запримигва често-често с копринените си ресници, — но ако искате да си отмъстите, аз съм подходящата за вас. Нашата скъпа, сладка Гуени пострада достатъчно заради вас.

— Много мило от ваша страна, че го забелязахте — отвърна спокойно Бърнард.

Скоро се появи и Глинис.

— Не ставай смешна, Неса. Аз съм най-възрастната и е редно аз да платя за греховете на баща ни. — Тя сложи ръка върху гърдите на Бърнард и доближи лице до неговото. — Уверявам ви, господарю, че съм отлично подготвена да задоволя глада ви за отмъщение.

Бърнард любезно отмахна ръката й.

— Ценя високо вашата загриженост за благото на сестра ви, дами, бих казал дори, че съм трогнат, но трябва да разберете, че не се нуждая от жертвата ви.

Той кимна кратко на разочарованите сестри и продължи по пътеката, стиснал здраво ръката на Гуендолин. Не успяха да стигнат далеч, когато изникна още едно препятствие. Сивокосият мъж стигаше едва до гърдите на Бърнард, но беше въоръжен с огромна библия и с решителното изражение на уверен в правотата си човек.

— Трябва ли да си потърся секундант и да изпратя да ми донесат пистолетите, сър? — попита Бърнард. — До разсъмване има още няколко часа, но можем да убием времето с четене на псалми.

Отец Трокмортън намести очилата си с трепереща ръка, но гласът му беше пронизващ както винаги.

— Не ни трябват пистолети, момче, освен ако не продължиш с тази лудост. Тъй като по волята на короната аз съм духовният водач на общината, не мога да ти разреша да отвлечеш това бедно дете в замъка си, за да го опозориш. Тя вече прекара две седмици при теб без благословията на църквата и без подкрепата на духовно лице. Доброто й име е стъпкано в калта, но все още можем да спасим душата й.

— Уверявам ви, че в това село няма да намерите друга душа, сравнима с тази на мис Уайлдър — отговори спокойно Бърнард и селяните наоколо отново зашушукаха.

Отец Трокмортън беше достатъчно почтен, за да се засрами.

— Точно затова не мога да ти разреша да вземеш Гуендолин, без съюзът ви да е благословен от бога.

Двамата мъже се измерваха с ледени погледи. По челото на свещеника изби пот, но в крайна сметка Бърнард беше този, който сигнализира отстъпление. Той бутна Гуендолин пред себе си и попита:

— Както изглежда, добрият отец желае да ни даде благословията си, все едно дали искаме или не. Какво ще кажеш, скъпа? Ще ти е приятно ли да се омъжиш за мен?

Думите му я върнаха в действителността. Гневът й се изля върху нещастния свещеник.

— Как смеете да искате от мен такова нещо? Този мъж е студенокръвно, злобно чудовище, в сърцето му няма нито следа от милост или съчувствие!

— Чухте дамата. Смятам, че случаят е приключен. А сега ви моля да ни извините. — Бърнард отново стисна ръката на Гуендолин и продължи пътя си, оставяйки свещеника сам с библията му.

 

 

Двамата почти бяха излезли от селото, когато насреща им се изправи огромна сянка. Бърнард огледа колоса, застанал пред тях, от главата до петите, и се усмихна на себе си. Ако годините в кралската флота го бяха научили на нещо, това беше, че е много трудно да намери равностоен противник.

Айзи размаха брадвата и сивите кичури на главата й се размърдаха като гнездо змии.

— Ако искаш да запазиш главата на раменете си, момко, послушай отеца. Може да не съм я гледала, както заслужава, но да бъда проклета, ако позволя на похотлив негодник като теб да я отведе в леглото си.

Бърнард се обърна и видя отец Трокмортън да се усмихва като ангел. Обърна се отново към Айзи и направи галантен поклон.

— Не мога да откажа на дама с брадва на рамото. Хайде, Гуендолин. — Той мушна леденостудената й ръка под лакътя си. — Нямаме друг изход. Трябва да се венчаем.

 

 

Само след час венчавката бе извършена в дома на булката. Селяните, които не искаха да пропуснат дори минута от спектакъла, се струпаха в задушната кухня и зяпаха с отворени уста господаря си и мрачната му булка. Никога преди това не се бяха проливали толкова много искрени сълзи на сватба.

— Всъщност това трябваше да е моята сватба — хлипаше Кити. Коприненият жакет на Тапър стана целият на петна.

— Всъщност Бърнард трябваше да се ожени за мен — хълцаше Глинис и бършеше очите си с дантелена кърпичка.

— Това е несправедливо! Защо Гуендолин бе постигната от такова щастие? — питаше Неса и подсмърчаше, за да не развали хубавия цвят на носа си, като се бърше с кърпичка. — Е, господарят вече си има съпруга, значи ще му трябва метреса…

Отец Трокмортън, който беше искрено привързан към булката, също проля сълзи на бащинско вълнение. За съжаление по-голямата част от брачните клетви бяха заглушени от писъците на бебето на Марсали. Даже невъзмутимата Айзи, която през цялото време стоя точно зад Бърнард, за да попречи на евентуалното му бягство, по едно време остави брадвата, за да изтрие сълзите от бузите си.

Единствено булката остана със сухи очи — дори когато изрече думите, които я обвързваха с Бърнард Маккълог до края на живота й. Някой се бе сетил да вземе венеца на Кити и да го сложи на главата на Гуендолин — леко изкривен вдясно, така че скриваше мрачно гледащото й око.

Церемонията бе прекъсната само два пъти. Първия път Лаклан залови стария Тавис, който се измъкваше на пръсти, за да изкопае златото от гроба. А после, когато бащата на Гуендолин стана от леглото си за втори път тази нощ и се появи в кухнята, нахлупил на главата си украсена с пера шотландска барета и с обичайната си отнесена усмивка.

Някой се бе сетил да докара каретата, която всъщност трябваше да отведе Тапър и Кити в Единбърг. Натовариха в нея Гуендолин, след като Бърнард я целуна почти плахо по устата и обеща да се грижи за нея, докато смъртта ги раздели. Той се отпусна на кадифената възглавница срещу нея и почука по вратичката, за да даде знак на кочияша да тръгва.

Когато каретата потегли, селяните избухнаха в ликуващи викове. По радостните им лица личеше, че считаха дълга си към господаря на клана за напълно изплатен и се готвеха да заживеят отново собствения си живот.

Докато каретата бавно изкачваше стръмния път между скалите, гневът на Гуендолин постепенно отстъпваше място на чувството й за реалност. Наблюдавайки скритом Бърнард, тя не можеше да повярва, че седи срещу законния си съпруг. Досега той трябваше да си открадва всичко, което искаше от нея, но сега му принадлежеше с тяло и душа.

Въпреки това този човек й беше непознат — също като безликото същество, което някога я наблюдаваше от сенките. Опитвайки се да се пребори с плахостта си, тя се обърна към прозореца. Ала лунната светлина, която проникваше през нощните сенки, само й показа още колко много часове им предстояха, докато дойдеше денят.

Бърнард очевадно бе забелязал треперенето й, защото свали тартана си и загърна раменете й. Когато се заклеха във вечна вярност, той държеше здраво ръката й, но когато останаха сами, очевидно не изпитваше желание да я докосва.

Когато той отново се облегна назад, Гуендолин изрече с нескрито презрение:

— Честито, милорд дракон. Накрая все пак си получихте девицата в жертва.

Той продължи да се взира през прозореца и тя неволно се възхити на съвършения му профил.

— Никога не предлагай на мъж нещо, което всъщност не искаш да му дадеш. Особено на мъж…

— Като теб? — завърши нежно тя.

Преди да е кимнал, от мрака изникна Уейркрейг Касъл. Каретата спря пред портата и един лакей дотича да отвори вратичката. Докато вървяха през двора, Гуендолин мислеше за бурната нощ, когато Бърнард я бе отнесъл на ръце в замъка. Тази нощ тя се върна тук като негова съпруга, не като пленница.

На вратата ги поздрави достолепен мъж, облечен в черно.

— Добър вечер, сър. Желаете ли готвачът да приготви късна вечеря за вас и вашата… — Той сведе дългия си патрициански нос в посока към Гуендолин. Колебанието му беше многозначително. — … дама?

— Не е необходимо, Дженкинс. Искам вие и другите слуги да напуснете замъка. Вземете лодките и идете на кораба.

— Но, сър — възпротиви се икономът, очевидно възмутен, че го освобождават от задълженията му, — ами ако през нощта ви потрябва нещо?

Бърнард сложи ръка на кръста на Гуендолин и я привлече към себе си.

— Уверявам ви, че от каквото и да има нужда дамата, аз съм в състояние да й го дам.

Гуендолин усети как по гърба й пробяга тръпка. Поне Тапър да беше наблизо. Но не, тази нощ тя беше изцяло във властта на този мъж, който твърдеше, че в сърцето му не е останала и капчица милост. Когато Дженкинс отиде да изпълни заповедта на господаря си, Бърнард меко, но решително я поведе към стълбата.

Главното стълбище вече не беше тъмно и прашно, а излъскано до блясък и ярко осветено от безброй свещи. Парапетът на галерията беше заменен с твърд, красиво изрязан махагон. Гуендолин видя и други интересни украси, ала когато стигнаха до витата стълба към кулата, насреща им повя леден вятър и тартанът на Бернар едва не се смъкна от раменете й. Ако се съдеше по сипещите се от тавана ситни камъчета, никой не се беше постарал да ремонтира това зловещо място.

Стигнаха до първата площадка и Гуендолин застана точно срещу огромната дупка в северната стена. Докато в останалата част на замъка се беше завърнала цивилизацията, тук все още властваше нощта с цялата й дива, необуздана красота.

Звездите се бяха разпръснали по небето като блещукащи късчета лед, а долу морето вреше като котел на вещица.

Бърнард стисна здраво ръката й и за един дълъг, объркан миг Гуендолин наистина повярва, че ще я хвърли в пропастта, за да отмъсти за предателството на баща й. Ала ръката му обхвана талията й и я преведе през тясната пътека. Тя затвори очи и се облегна на него.

— Внимавай къде стъпваш — пошепна той и продължи напред.

Панелната врата в стената се отвори с жално скърцане. Лунната светлина падаше през решетката на кръглото прозорче и потапяше стаята и разхвърляното легло в призрачен сумрак.

От раклата в ъгъла се подаваха дантели и коприна. „Триумфът на рационалното мислене“ от Мандерлей лежеше разтворена на пода. Всичко си беше така, както го бе оставила Гуендолин.

— За мен ли го остави така или се надяваше селяните да ти изпратят друга девица?

Бърнард се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Този път бих предпочел уличница. Девиците са много трудни.

— Щом като заговорихме за уличници — рече тя, отиде до раклата и измъкна една дантела, — мислех, че ще върнеш роклите, все едно на коя от любовниците ти са били.

— Боя се, че това е невъзможно. — Устните му се опънаха. — Тези неща бяха на майка ми. Тя беше практична жена, лишена от суета. Но баща ми обичаше да я изненадва с разни красиви дреболии, донесени от Лондон и Париж. — Бърнард вдигна книгата от пода и прелисти няколко обшити със злато страници. — Книгите бяха негови. Най-голямото му желание беше да се заинтересувам от тях. За съжаление аз се занимавах единствено с лов и обучение на соколи. Исках да стана воин, не учен.

— Баща ти много се гордееше с теб. Не можеш да го отречеш.

Бърнард хвърли книгата на масата.

— В нощта, когато Къмбърланд завладя замъка, не можах да се представя като истински воин.

— Но оцеля.

— Само защото един от офицерите на Къмбърланд се оказа коварен тип, мразещ всичко шотландско, но с предпочитания към красиви млади момчета.

Устата на Гуендолин пресъхна.

— Нима той те е…

— Не, но щеше да го направи. Започна с груби шеги, после ме заплаши, няколко пъти ме докосна уж случайно. До деня, когато ме постави натясно в гората близо до Единбърг. — Бърнард сведе глава и лицето му потъмня от срам. — Смъкна ме на земята и ме опипа с отвратителните си тлъсти ръце.

— А ти какво направи?

Той вдигна глава и погледна в ужасеното й лице.

— Убих го. Разпорих корема му със собствения му нож. Когато свърших, бях целият в кръв, но не усещах нищо. Нито срам, нито страх, нито разкаяние.

Ако намерението му беше да я уплаши, то не постигна успех. Гуендолин изпита злобна радост, че английският офицер беше мъртъв.

— Щяха да ме екзекутират, но после решиха да ме дадат на служба в кралската флота. Бяха уверени, че там ще пречупят духа ми. В Единбърг ме качиха на един кораб и капитанът заповяда да ме затворят в трюма, в едно от помещенията, където по-рано са затваряли робите. Приличаше на гроб. Даваха ми хляб и вода, колкото да не умра, но аз всеки ден се молех да си отида от този свят.

Гуендолин затвори очи. Не искаше да види гордото момче със сияещи очи, което толкова обичаше планините и тресавищата на родината си, затворено в непрогледен мрак, давещо се във вонята на собствената си мръсотия.

— И как успя да запазиш разума си?

Бърнард вдигна рамене.

— Може би не успях съвсем. Когато стигнахме в Англия, бях като животно. Сам не се познавах. Когато корабът пусна котва, ме извадиха от затвора и ме хвърлиха в краката на един адмирал. Естествено аз бях убеден, че и той е като другите. Ако не бяха толкова слаб, щях да се хвърля върху него, за да му прегриза гърлото. Помолих го да ме обеси. Вместо това той наказа всички от кораба с по двадесет удара с камшик, задето са се отнесли така жестоко към едно дете. — Той поклати глава. — Знаеш ли какво си мислех аз през това време? „Как смее този мръсен англичанин да ме нарича дете?“

Гуендолин усети как я заля вълна на дива нежност.

— Адмирал Грейсън беше почтен човек. Много строг, но не безсърдечен. Жена му починала при раждането на сина им и вероятно видя у мен детето, което е искал да има. Когато пораснах, ми купи офицерски патент, а когато напуснах флотата, убеди заможните си приятели да вложат пари в корабната ми компания. През цялото време исках да се върна в Балиблис, но трябваше да почакам, докато адмиралът умря.

Най-сетне Гуендолин разбра какво беше накарало Бърнард да прояви лоялност към онези, които би трябвало да са смъртните му врагове. Разбра защо говореше езика им, защо се обличаше като тях, защо се беше бил в армията им.

Тя пристъпи към него и пусна тартана на пода. Той я погледна подозрително, но не направи опит да я спре. Не помръдна дори когато връхчетата на пръстите й се плъзнаха по бузата му. Преди време тя бе опипала лицето му в търсене на някакви белези, но се оказа, че те бяха в душата му.

— Бедният ми дракон — пошепна тя и плъзна пръсти по силната му брадичка. — Отнесли са се с теб като със звяр. Не си имал друг избор, освен да станеш такъв.

Той стисна ръцете й в желязната си хватка и изсъска вбесено:

— По дяволите, Гуендолин, не искам да ме съжаляваш!

— Какво тогава искаш? — попита нежно тя и приближи лицето си към неговото.

— Това — отговори едва чуто той, устремил жаден поглед към полуотворените й устни. — Това искам.