Тереза Медейрос
Отмъстителят (11)

10

Гарет мина, препъвайки се, покрай вратата на стаята, която обитаваше от детските си години. След малко се върна и затърси опипом бравата. Забрави да се наведе, когато мина под рамката, и си удари главата. Простена, затвори вратата с ритник и направи няколко крачки, свел глава като бик, готов за атака. Беше изпил несметни количества бира, за да удави гнева си, но все едно, че беше пил вода. При гледката, която се разкри пред очите му, целият насъбрал се в сърцето му гняв заплаши да избие навън.

Ровена не се разхождаше пред камината, нервно кършейки ръце. Не беше и сгушена на пейката под прозореца, трепереща от тревога. Вместо това спеше дълбоко в средата на голямото легло, завита с дебелите завивки, като ангел върху облак от кожи. Златно-русата коса беше разпиляна по възглавницата. Челото й беше гладко и невинно, непомрачено от тревожни сънища. Тази невероятна наглост изтръгна от гърдите му дълбоко ръмжене.

Той протегна ръка, улови една от кожите и я дръпна рязко. Ровена се изтърколи и падна на пода.

— Ха! — извика Гарет и вдигна кожите от пода като завладяно знаме.

Ровена седна, примигна и разтри пулсиращия си лакът. Видът на Гарет би вцепенил и най-смелия противник. Той стоеше пред нея широко разкрачен, винаги безупречните му дрехи бяха смачкани и покрити с петна. Косите му стърчаха на всички страни и никакъв гребен не беше в състояние да ги укроти. От него се носеше миризма на опасност и на ейл.

— Леглото е мое — процеди той през здраво стиснати зъби.

Хвърли кожите на леглото и измъкна през главата си жакета и ризата. Тръшна се на леглото, без да свали панталона си, и дъските изскърцаха под тежестта му.

За момент Ровена остана неподвижна, с широко отворени очи, питайки се къде ли е бил толкова време. После вдигна рамене и легна направо на плочите, без да вземе нито една завивка, нито една кожа. Треперейки, се обърна по гръб. Досега не беше забелязала колко неравни бяха плочите, колко остри бяха ръбовете им. Точно под гръбнака й имаше крайно неудобна издатина. Въпреки неудобната си поза изпитваше странно спокойствие.

— Вие нямахте право — заяви тихо тя.

Изобщо не бе забелязала, че е изрекла мисълта си на глас, докато невярващото лице на Гарет не се появи над ръба на леглото.

— Какво каза току-що?

Тя отговори на погледа му съвсем спокойно.

— Казах, че нямате право да ме докосвате по този начин пред очите на баща ми.

— Нямам право? Нямам право? — Гарет се надигна заплашително. Ровена се дръпна назад, но той улови края на роклята й, сграбчи я под мишниците и я метна на дюшека. — Как така да нямам право? Ей сега ще те запозная с няколко факта относно правата си, скъпа лейди Ровена Фордис!

Очите му бяха точно пред нейните. Слава богу, че се бе подпрял на лакти, иначе щеше да я задуши под тежестта си.

— Аз те спечелих в честна игра. Онова копеле, баща ти, те заложи, както почтеният мъж залага крава или парче земя. Сега си моя. Имам право да правя с теб, каквото ми харесва. Имам това право от деня, когато те видях за пръв път. Мога да те завлека долу в залата и да разтворя бедрата ти пред очите на скъпоценния ти баща и никой няма да ми попречи, защото ти си моя. Нито един от мъжете в залата няма да се осмели да ме осъди.

Наранената гордост я направи лекомислена.

— Те ви осъждат за други неща, нали?

Очите на Гарет се присвиха в тесни цепки. Изведнъж й стана чужд. Ровена се опита да извърне лице, но той хвана брадичката й с една ръка и я принуди да го погледне.

— Дръж си езика зад зъбите, момиче. Тази нощ съм изпил толкова ейл, че до зазоряване мога да отнема девствеността на пет като теб — без никакви угризения на съвестта.

— Ако наистина сте изпили толкова много, значи не сте в състояние да направите нищо — отвърна тя.

— Искаш ли да опитаме?

Той отпусна стройното си тяло на воин върху нея и Ровена усети как по корема й се плъзна нещо твърдо. Отвори широко очи и го погледна ужасено. Може би беше жестоко, но Гарет никога не започваше битка, без да покаже оръжията си. Грубата милувка я накара да настръхне. Вълната и ленът между тях вече не осигуряваха защита.

Ровена прехапа устни и се опита да преглътне сълзите си.

— Защо искате да ме направите ваша любовница, след като баща ми и без това е повярвал, че съм такава?

Сълзите й му подействаха като кофа с ледена вода. Гарет простена и зарови лице в косата й, за да скрие какво въздействие му бе оказала.

— Знам каква си. Познавал съм и други като теб. Мека и сладка, но смъртоносна като отровен мед. Ако баща ти знае колко пъти съм стискал зъби, за да се овладея… — Горещите му устни помилваха слепоочието й.

— Не ми се подигравайте — пошепна тъжно тя. — Аз съм ощетената в случая, никой друг. Поканихте баща ми в замъка си, за да се включим в грозната ви игра. Доведохте семейството ми тук посред зима, умиращи от глад и замръзнали, макар да знаехте, че може да ги изненада снежна буря по пътя.

— Защо защитаваш баща си? — попита той, без да отделя устни от косата й.

— А вие защо го мразите?

Гарет не отговори. Устата му се плъзна към слепоочието и оттам към ъгълчето на устните й.

— Сигурно сте настанили семейството ми в съседната стая? — Тя искаше да го спре с всички средства, преди да вкуси изпития ейл от езика му. — За да чуват по-добре молбите и писъците ми? Не, Гарет, ако искате да ме направите курва, трябва да пазите тишина, защото аз се заклевам, че няма да извикам нито веднъж.

Той сграбчи ръцете й и ги вдигна от двете страни на главата.

— Ако си мислиш, че не мога да те накарам да закрещиш, много се лъжеш. — Изразът в очите му й показа, че не говореше за викове от болка.

Ровена едва успя да си поеме дъх, когато устата му завладя нейната. Опита се да се затвори вътрешно за целувката му, очаквайки, че той иска да я накаже и да й причини болка. Беше напълно неподготвена за нежността на атаката му. Когато устните й докоснаха неговите, в тялото му не остана нито капчица гняв и желание за отмъщение. На тяхно място дойде мекота, колкото обезоръжаваща, толкова и изкусителна. Езикът му мина по очертанията на устните й, после се потопи навътре и започна бавно и нежно да изследва устата й. Когато сплете пръсти с нейните, Ровена отговори на натиска, вкопчи се в едничката опора, която я предпазваше да не потъне в морето от скъпоценни кожи и сладостни чувства.

Тялото му се опря в нейното, бедро до бедро, корем до корем, като грижливо балансираше тежестта си, за да не я смачка. Тъмната му глава се плъзна надолу, смъкна ризата й, докато устните му нежно се сключиха около връхчето на едната гърда в милувка, която нямаше нищо общо с грубото докосване в залата преди малко. Гръдта й потрепери, нежната кожа се сви и настръхна под езика му. Тя простена тихо, насладата и срамът ускориха пулса й.

При тихия звук Гарет вдигна глава. Очите на Ровена бяха здраво стиснати. Той пусна ръцете й и обхвана брадичката й, за да я принуди да ги отвори. Сините зеници засияха, в тях нямаше сълзи. В дълбините им още светеше доверието, с което бе отговорила на целувката му в залата. Тя беше ранена, но не победена. Веднъж вече беше виждат този израз в пълни със сълзи сини очи. Доверието й беше противник, който не биваше да подценява. С негова помощ тя бе преодоляла бедността и предателството и бе показала достойнство, което беше неразбираемо за него. Сега това доверие щеше да го победи. Ако можеше да проси, сега, в този момент щеше да умолява Ровена да се отвори за него и да му позволи да удави огорчението и омразата в целителната й топлина. Тя подсмръкна тихо.

Той се отдели безмълвно от нея и седна на ръба на леглото. На местата, където тялото му беше докосвало нейното, Ровена усети хапещ студ. Седна в леглото, вдигна ризата си до брадичката и уви с ръце талията си. Несъзнателно прокара език по устните си, подути и наранени.

Върхът на показалеца й се плъзна нежно по един от белезите на гърба му.

— Гарет, моля те…

Той се сгърчи, сякаш докосването й го беше опарило. Тя да го моли — това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Махни се! Остави ме на мира.

Ако можеше да заподозре за какво искаше да го помоли Ровена, Гарет със сигурност щеше да отговори другояче. Тя искаше да го помоли поне за една малка любезност, за кратка усмивка, за проява на кавалерство, която да размаха пред лицето й като бучка захар. Беше готова да плати всякаква цена, защото не можеше да понесе, че той й бе обърнал гръб. При грубите му думи ръката й се отпусна като увехнал есенен лист.

След дълго мълчание Гарет чу тихите стъпки на босите й крака по плочките. Вратата се отвори със скърцане.

Макар че не се обърна, Гарет беше убеден — Ровена вървеше с изправена глава, с изпънати рамене. Наранената й гордост пролича съвсем ясно в тихия глас:

— Аз може би не съм в състояние да напиша името си, но не съм чак толкова глупава, за да не разбера истината. В Англия има само един човек, когото мразите така дълбоко като баща ми, и това е рицарят, когото сте изненадали в леглото с вашата скъпоценна Илейн.

Гарет много искаше да се обърне и да изкрещи истината в лицето й. Да отиде до вратата и да я раздруса, докато очите й се отворят и види баща си такъв, какъвто бе в действителност. Но остана неподвижен, взрян в ръцете си.

— Въпреки омразата си към баща ми вие се държахте много мило с мен, откакто живея при вас в Карлеон. Не знам защо искате той да си помисли нещо друго. Не мога да проумея какво съм направила, та ме мразите толкова много. — Вратата се затвори и щракането на бравата прозвуча ужасяващо окончателно.

— Аз не те мразя — проговори Гарет в празната стая. Думите, които последваха, бяха само шепот на духа му, докато притискаше между ръцете си болезнено пулсиращата си глава.

Ровена вървеше по безкрайните коридори, глуха за всичко друго освен за съскането на угасващите факли. Хъркането и стоновете, които се чуваха иззад вратите, звучаха недействително като най-тъмните часове на утринния здрач, като ехо от отдавна отминало време. Мрачните коридори растяха, ставаха все по-дълги и по-дълги.

— Света майко божия! — изплака стреснато Ровена, когато Марлис внезапно изникна пред нея в най-тъмния коридор. — Спести ми възмутените си погледи, Марлис. Никога ли не ти е хрумвало, че ужасно ми е омръзнало да се промъкваш към мен като онази с косата? Вече не мога да те понасям.

Марлис й препречи пътя, но Ровена спокойно я бутна настрана.

— Остави ме на мира. — Без да забележи, бе повторила думите на Гарет.

— Чакай! — Марлис я хвана за ръката. — Тук има някой, когото трябва да видиш.

Ровена погледна над рамото на Марлис. Вратата зад нея беше притворена. Блъсна ръката й и попита горчиво:

— Това сигурно е поредната ти извратена шега, нали? Да не би да си скрила в стаята Блейн, който ме чака, за да ме опозори? Или може би духа на лейди Илейн, сгушен в леглото с меч в гърдите?

Под тъмната грива Марлис побледня като платно.

— Ровена, моля те!

Молбата беше нещо необичайно за Марлис. Ровена мушна ръка под разбърканите къдрици и отметна косата й назад. Марлис потрепери, сякаш я беше ударила. Ровена не откри по лицето й никакви признаци на подигравка или злобно задоволство. Изненадана от собствената си жестокост, тя подреди отново косите на Марлис, кимна и отпусна ръце. Марлис бързо улови ръката й и я повлече след себе си.

Миризма на розмарин и гнило я удари в носа и тя кихна. Сините воали на дневната светлина бяха изчезнали от стаята на Илейн. На тяхно място танцуваха черни сенки — правеше ги дебелата свещ, поставена в лампа от рог. Ровена напрегна очи да различи нещо в полумрака. Вратата се затвори с трясък, вратите на големия гардероб се отвориха, влажни устни се впиха в бузата й. За момент повярва, че Марлис е успяла да я измами. Но даже в най-грубите си моменти Блейн не би могъл да я целува по такъв начин — той беше твърде изискан за подобна атака.

Ровена стисна ръка в юмрук и цапна главата, към която принадлежаха устните на бузата й.

— Олеле! — Ъруин отстъпи няколко крачки назад и се хвана за челото. — Божичко, Ровена, една целувка още не е причина да ме убиеш. Надявах се, че си се отучила да се държиш като селянка и си овладяла маниери на дама.

— Сцената в залата трябваше да те е научила на нещо по-добро — обади се момчешки глас, в който звънеше смях. — Щом има сили да хвърли чашата в лицето на Дьо Креси, просто не се осмелявам да си представя какво ще стори с теб.

Ровена се огледа търсещо. Бледото сияние, което се надяваше да види, се появи в полезрението й. Малкият Фреди се хвърли в прегръдките й.

— Няма нищо, няма нищо — изрече той, докато непохватно милваше гърба й. — Нямаш причини да плачеш. Ние сме тук и ще оправим нещата.

Сълзите на Ровена намокриха рамото му. За разлика от него тя знаеше, че времето, когато само оптимизмът им помагаше да се справят, е безвъзвратно отминало. Ъруин също се опита да я утеши, като помилва рамото й, но бързо дръпна ръката си, когато срещна мрачния поглед на зачервените й очи. В този момент се появи и големият Фреди. Сведената му глава беше украсена с дълги паяжини.

Ровена приседна на ръба на старото легло, изтри сълзите си и избърса носа си с крайчето на ръкава на големия си брат. Марлис остана до вратата, кръстила ръце под гърдите.

— Трябва да кажа, че съм силно затрогната от тази проява на семейна привързаност — изрече провлечено тя, — но искам да ви напомня, че сега най-важното е бързината. Гарет се е напил здраво, но опиянението му обикновено не трае дълго, а когато се събуди, настроението му никога не е добро.

Ровена изобщо не можеше да си представи, че настроението на Гарет би могло да бъде по-лошо от онова, в което го бе оставила. Ъруин се отпусна на колене пред нея. Откакто го бе видяла за последен път, изглеждаше пораснал. Над устните му личаха първите тъмни косъмчета.

Когато се обърна към нея, лицето му сияеше.

— Ние дойдохме, за да те спасим.

— Значи татко съжалява, че ме е проиграл на зарове? Наистина ли е дошъл да ме отведе у дома?

Ъруин се покашля смутено. Големият Фреди се взираше упорито в краката си. Затова пък малкият Фреди излезе напред. Твърде много обичаше Ровена, за да я лъже.

— Баща ни лежи под една маса в рицарската зала и хърка. Той не иска да има нищо общо с плана ни.

— Но като му кажете… — започна Ровена.

— Вече му казахме — прекъсна я спокойно малкият Фреди.

— Разбирам. — Ровена се опита да издърпа ръката си, но Ъруин я задържа с изненадваща сила. Очите му бяха впити в лицето й.

— Не съм сигурен, че си разбрала. Аз все още съм твоят годеник, Ровена. Ние сме обещани един на друг още когато бяхме деца. Аз ще удържа на клетвата си и ще пазя честта ти. За мен няма значение какво ти е сторило онова чудовище. Обещавам ти, че в брачното легло няма да ти напомням за твоето опозоряване и за загубата на невинността ти.

Кашлицата на Марлис прозвуча като смях. В този момент Ровена беше готова да я намрази. Едва успя да удържи на напора да изрита Ъруин в гърдите. Сведе глава и видя, че той беше коленичил точно върху тъмното петно на плочките пред леглото — последната следа от един живот, угаснал преди много години.

— Много мило — произнесе глухо тя.

Надигна се, изплъзна се от ръката му като призрак и мина покрай големия Фреди. Ръцете й инстинктивно намериха тежките кадифени завеси пред прозореца. Дръпна ги назад и се опита да отвори капаците. След няколко неуспешни опита това й се удаде. В стаята повя свеж, хладен вятър, тежките дипли затанцуваха див танц. Още преди гласът да проникне изкусително в главата й, тя знаеше на кого принадлежи.

— Говореше ли ти любовно? Шепнеше ли ти за женитба? Обещаваше ли да те отведе пред олтара?

Картината, която рисуваше Марлис, беше толкова далечна от действителността, че Ровена измъчено затвори очи. Гласът продължи:

— Ако останеш, той ще те използва. Зимните месеци са дълги и студени. Даже за монах ще е трудно да устои на прелестно момиче като теб в леглото си. Той се държи мило с теб, това е истина. Но като му омръзнеш, ще ти даде някоя дрешка и ще те прати при баща ти с братска целувка за сбогом.

Гласът на Марлис, който се бе превърнал в съскане, изведнъж омекна.

— Аз крия лицето си, защото нямам никакво желание да принадлежа на мъж. Всеки път, когато ме поглеждаше, баща ми говореше само за бъдещото си съюзяване с бащата на Блейн. Но все едно курва или съпруга, в нашата страна жената винаги е собственост на мъжа — негова играчка. Това ли е, което искаш от живота, скъпа Ровена?

Ровена отвори очи. Дворът под нея се виждаше във всички подробности. Под голите клони на един стар дъб бяха вързани четири коня. Всичко, което желаеше в този момент, беше отминалият ден никога да не е съществувал. До вчера крехката връзка между нея и Гарет още не беше напоена с отмъщение.

Марлис протегна ръка и попипа корема й.

— Какво ще стане, ако ти направи дете? Гарет не обича деца. Хлапето на Илейн го отвращаваше.

Дворът се разми пред очите й. Ровена хвана един кичур от косата си и го пъхна между устните си. Опита се да говори спокойно — никой не биваше да разбере какво й струваше да зададе въпроса, който я занимаваше от седмици.

— Какво стана с детето след смъртта на Илейн? Марлис внимателно измъкна кичура от устата й.

— Никой не знае. Детето изчезна в нощта, когато Илейн бе убита. Някои казват, че Гарет го удушил и го заровил в градината на замъка.

Ровена се вкопчи в перваза, за да не падне. Кестенявата кобила под дъба вдигна глава и тихо изцвили. Ровена сграбчи ръката на Марлис.

— Ще ни помогнеш ли?

Марлис кимна.

— Татко… — започна Ровена.

— Аз ще го изхвърля от Карлеон, преди Гарет да го убие. Не заслужава повече.

— Ами ти?

Марлис разтегна уста в хищническа усмивка и белите й зъби блеснаха.

— Гарет няма да ми стори зло. Той ме обича.

Малкият Фреди стоеше съвсем близо до тях. Ровена знаеше, че е чул всяка дума. Той й протегна ръка.

— Хайде да си отидем у дома.

— У дома — повтори тихо Ровена. — В Ревълууд.

— Не минавайте по големите пътища — нареди строго Марлис. — Скрийте се някъде и изчакайте една седмица, преди да се приберете в Ревълууд. Хлябът ще ви стигне, ако го разпределяте внимателно. Яжте само когато сте гладни.

Ъруин я погледна изненадано. В Ревълууд винаги ядяха само когато бяха много гладни.

— Трябва ли да откраднем конете? — попита със съмнение Ровена, макар че вече беше възседнала кестенявата кобила.

— Да не искаш Фолио да те настигне? — Марлис вдигна сърдито едната си вежда. — Или вълчите кучета на Гарет да те подгонят? Повечето от тях са обучени да убиват, не знаеш ли? — Ровена не знаеше това и би предпочела никога да не го узнае. Защо й трябваше да пита? — Както и да е — добави Марлис с горчива гримаса, — никога не бих позволила да откраднете наши коне. Тези животни са на Блейн. Даже ако те залови, ти ще му се усмихнеш с премрежен поглед и той няма да ви прати на палача.

Тя хвана Ровена за яката на вълнената наметка и я дръпна към себе си. Очите й неспокойно претърсваха хоризонта. Черното небе между голите клони на дърветата бързо изсветляваше.

— Никога не забравяй какво ти казах. Не му позволявай да те намери. Гарет мрази да загуби нещо, което му принадлежи.

Ровена се изправи на селото.

— Опитай се да намалиш удара, моля те. Кажи му, че никога не съм му принадлежала истински.

Марлис кимна с одобрителна усмивка. Ровена стисна юздите с две ръце, когато сестрата на Гарет нададе дрезгав вик и плесна кобилата по задницата. Стреснато, животното се втурна към изхода. Другите коне последваха кобилата, зарадвани, че най-после ще се раздвижат. Галопът водеше към свободата. Студен, влажен въздух нахлу в дробовете на Ровена, но не можа да прогони потискащата тежест от гърдите й. Тази нощ щеше да остави Карлеон и господаря му завинаги.