Тереза Медейрос
Отмъстителят (7)

6

Марлис нахлу през отворената врата в стаята на Гарет и се разкрещя така силно, че Ровена едва не падна от стола.

— Той идва! Най-после идва! Видях флаговете му от северната кула! Моля те, Гарет, умолявам те! Искам да нанеса един малък удар на гордостта му!

За да покаже какъв удар имаше предвид, Марлис тресна бойния си боздуган на масата. Пергаментът, който Ровена се опитваше да прочете, се скъса по средата и двете половини се навиха на руло. Ровена посегна към парчетата, но скъпоценната хартия се издигна във въздуха и излетя от прозореца с внезапното течение, което Гарет бе предизвикал с отварянето на капаците.

Той изруга тихо. Марлис бързо отиде до него пред прозореца.

— О, небеса, той идва! Моля те, позволи ми да го издебна. Знам най-доброто дърво за целта.

— Остави ни на спокойствие по-дълго, отколкото си мислех — отбеляза Гарет. — Любопитството го е измъчило до смърт.

Ровена застана зад тях и се надигна на пръсти, но не видя нищо. Затова се промуши покрай Марлис и застана между брата и сестрата. Марлис се извърна рязко и залепи лицето й за стъклото.

— Само виж свитата му! Води със себе си половината Англия!

Гарет въздъхна тежко.

— Негодникът явно е решил да ни цивилизова. Още не ми е простил, че отпратих татковите рицари. Оттогава не крие презрението си към нашата провинциална въздържаност.

Ровена се отпусна на колене. Гарет я изгледа с въпросително вдигнати вежди как се промъкна между краката му и застана пред него. С отсъстващ вид тя облегна глава на ръката му и съсредоточи цялото си внимание върху шествието, което се точеше между хълмовете към Карлеон.

Празничното шествие идваше от Ардендон и насищаше местността с червени и сини цветни точки. Бойни коли и разкошни носилки придаваха на сивия ден пъстър оттенък. Коне, покрити със скъпи одеяла в яркожълто и смарагдовозелено, вървяха гордо начело на шествието. Ровена въздъхна страхопочтително и отвори още по-широко очи, за да поеме гледката в себе си. Чу плющенето на знамената, развявани от вятъра, чу дори звънкия смях на благородните дами, които седяха в носилките, и потръпна от пръхтенето на великолепните бойни коне, чиито ноздри изпускаха кълба дим в хладния въздух.

— Само един-единствен удар — продължи да се моли Марлис. — Това е всичко, което искам да му направя.

— Не. — Гарет остана непоколебим.

— След първия вик ще го пусна. Кълна ти се, ще го пусна!

— Не — повтори Гарет.

Упорито вирнатата брадичка на Марлис пролича дори под масата от коси и Гарет вдигна заплашително пръст.

— Забранявам ти. Блейн не е толкова привързан към теб, както съм аз. Ще се радва, ако му дадеш повод да прониже малкото ти черно сърце с копието си.

Марлис се намръщи грозно.

— Блейн открай време се опитва да забие копието си в мен — по един или друг начин. Още откакто отхвърлих предложението му.

— Убеден съм, че с времето щеше да ти прости отхвърлянето на предложението му. Но ти си навлече омразата му, когато го хвърли от коня пред очите на баща му. Сър Брайън най-сетне го бе посветил в рицарство и той беше много горд със себе си.

— Той беше пълен глупак! Защо се опита да ме целуне?

Ровена трепереше от вълнение. Гарет се взираше като замаян в златните коси на ръката му. Очите й бяха замъглени, полуотворените устни пламтяха. Очевидно беше пленена от гледката на пътя, който се виеше през долината, изведнъж толкова пъстър и оживен. Гарет стисна по-здраво рамката на прозореца, докато се питаше как ли би реагирал, ако тя го погледне по този начин.

Ровена усети почти незабележимото движение. Твърдите косъмчета на ръката му убодоха меката й буза. Тя промени позата си, изведнъж осъзнала мекия натиск на бедрата му върху гърба си. Обърна се и погледна нагоре по обшития със сребро жакет, докато стигна до тъмните очи. С уж небрежен жест той помилва бузата й. Фините косъмчета на тила й настръхнаха, връхлетя я гореща вълна.

Марлис ги следеше с подигравателен поглед. Гарет изведнъж се скова и се опита да изобрази бащински жест.

— Отивам в селото. Трябва да назначим повече прислужници. Щом пристигат неканени гости, нека да ги посрещнем с целия подобаващ разкош. Познавам добре Блейн и знам, че той се надява зимните студове да го затворят тук и да го принудят да се радва на гостоприемството ни, докато пътищата отново станат проходими.

— Не само ще яде и ще пие, но и ще обръща специално внимание на прислужничките ни — допълни Марлис и замисленият й поглед спря върху Ровена.

Само след минута Ровена, опряла на ръка брадичката си и напълно забравила пристигането на сър Блейн, следеше от прозореца как Гарет възседна жребеца си с интересно име Фолио. Животното танцуваше неспокойно по калдъръма, докато господарят му вдигна ръка към шлема си и махна на дамите на прозореца. После изпъна рамене и насочи коня към портата на замъка.

— Ти изобщо не го мразиш толкова силно, колкото ти се иска, нали?

При тихия въпрос на Марлис Ровена се обърна стреснато. Марлис отмахна къдриците от устата си. Появи се невероятно сладка усмивка. Тя подаде ръка на Ровена.

— Ела с мен, скъпа. Щом Гарет не ми разрешава да устроя на Блейн една малка засада, ще имам достатъчно време да ти намеря подходящи дрехи за довечера. Ако слезеш долу с този стар парцал, никой няма да те забележи между разкошно облечените дами. А ти не искаш това, нали?

Ровена улови колебливо подадената ръка. Неочакваната приветливост на Марлис беше повече от изненадваща.

 

 

При отварянето на вратата тежките железни панти изскърцаха тревожно. Ровена стисна по-здраво ръката на Марлис и се надигна на пръсти, за да погледне над рамото й. Марлис влезе колебливо в сенчестото помещение. Обичайните й енергични стъпки сега бяха почти тромави.

Следобедното слънце огряваше кадифените завеси пред прозорците и потапяше стаята с увити в платно мебели в приглушена синя светлина. Миришеше на розмарин и на гнило и Ровена усети как миризмата раздразни сетивата й. Марлис пусна ръката й и тя веднага затисна носа си, за да не кихне.

— Всичко си е, както някога — пошепна Марлис. Огромни паяжини висяха като сиви и бели дантели по канделабрите. Легло с балдахин, по-голямо дори от леглото на Гарет, стоеше в средата на помещението, закрито с бял лен. Ровена беше готова да повярва, че безформената буца под покривката ще се раздвижи и ще се понесе към тях.

Марлис разтърси глава, сякаш за да проясни ума си, и се запъти към дъбовия гардероб в ъгъла.

— Мисля, че тук ще намерим рокля за теб.

Деловият й тон беше утешителен, но и напълно лишен от респект. Ровена потръпна, когато вратата на гардероба се удари в стената. Докато Марлис почти се напъха вътре в търсене на нещо подходящо, тя отиде до леглото. Протегна колебливо ръка и мушна с един пръст буцата под лененото платно. Сламеният матрак се размърда и зашумоля и тя бързо отдръпна ръката си.

— Мишки — обясни Марлис, без да се обърне. — Не е чудно, защото котките не влизат тук. Внимавай да не те ухапе някой едър плъх.

Ровена се огледа любопитно, учудена от големината на стаята. Отпусна се предпазливо в един ъгъл на леглото и опипа с пръстите на краката си голямото тъмно петно на каменната плоча.

Под леглото се чуваше шумолене и стържене на нокти по дървото. Ровена бързо вдигна крака и ги подви под тялото си. Марлис не й обръщаше внимание. Вече беше изцяло скрита в гардероба, виждаха се само токовете на обувките й. Гласът й прозвуча глухо:

— Някога, когато бях малка, обичах да се крия в този шкаф. Заема цялата стена. Достатъчно голям за десетчленно семейство.

Ровена се облегна на дървената табла и внимателно повдигна платното над съседната мебел. В призрачната светлина успя да различи очертанията на бебешка люлка. Помилва красиво резбованото дърво и пръстите й почерняха от праха.

Почувства се виновна и бързо пусна платното. В този миг Марлис излезе от гардероба с доволно ръмжене и вдигна високо в двете си ръце роба от пауновосиня коприна, обточена с хермелинови кожички. В меката светлина измачканото кадифе се понесе като живо над пода. Марлис й показа и долната рокля с дълги разперени ръкави.

— Е? Какво ще кажеш? Тъкмо за теб, не мислиш ли? Синьото ще подхожда на очите ти.

Наситеното синьо нямаше нищо общо с очите й, но Ровена не възрази.

— Роклята е прекрасна — каза тихо тя, — но не мога да си представя, че ще облека нещо, което е принадлежало на друга жена, без нейното разрешение.

Марлис изпухтя презрително.

— Дамата, която би се засегнала, че носиш нейната рокля, отдавна вече я няма. Мащехата ми умря преди почти двайсет години. Имаш моето разрешение. Това е всичко, което ти трябва.

Тя тикна роклята в ръцете на Ровена и се върна към шкафа, за да донесе колан и нагръдник. Докато ровеше, Ровена чуваше недоволното й мърморене.

— Стой изправена, Марлис. Среши си косите, Марлис. Не спи, докато вървиш, Марлис. Онази глупава вещица си мислеше, че може да направи от мен дама.

— Наистина е била глупава — съгласи се с усмивка Ровена. Нежен воал прелетя през стаята и падна на главата й. Ровена бързо го свали от косите си. — А хубава ли беше?

Марлис кимна утвърдително.

— Господи, колко беше хубава! С гарваново-черни къдрици, които падаха до бедрата й, и с блестящи сини очи.

Ровена побутна люлката с крак.

— Вероятно е имала дете с баща ви?

— Не, дойде в замъка с бебето си. Само че никога нямаше време за малката. Постоянно я увиваше в дебели кърпи, за да не мърда. Скривах се в шкафа и когато тя излизаше, се измъквах и развързвах детето. Това я подлудяваше. Не можеше да разбере как толкова малко момиченце се развива само. Да, мащехата ни беше невероятно красива, но нямаше ум в главата си. — Марлис тикна в ръката й гребен от слонова кост. — Също като теб.

Тя прекоси помещението с бързи, сигурни крачки и отметна черното платно, което покриваше масата. При това преобърна малко ковчеже от борово дърво и Ровена се наведе да го вдигне. На капачето беше резбовано извито крило на някаква птица. Тя вдигна предпазливо капачето, но Марлис изтръгна ковчежето от ръцете й.

— Когато татко ни изпрати вест, че ще ни доведе нова майка, Гарет започна да прави такива неща за нея.

— От какво умря мащехата ви?

Марлис вдигна глава от ковчежето. Устните й се изкривиха в странна усмивка.

— Имаше лошо сърце.

Тя остави ковчежето на масата и погледна пронизващо Ровена.

— Не стой така и не ме зяпай с отворена уста, Ровена. Имаме много работа.

Ровена се усмихна зарадвано — толкова приятно беше да я наричат по име, вместо глупаче или тям подобни. Но какво искаше да постигне Марлис с тази внезапна любезност?

 

 

Сър Блейн от Ардендон завзе Карлеон, без дори да извади меча си. При настъпването на нощта замъкът сияеше в светлината на безброй свещи, а музиката, веселата глъчка и звънките смехове на дамите отекваха надалеч. Лястовиците под покрива избягаха в нощта, за да не чуват шума от празненството. Едри селяни с навити ръкави мъкнеха пейките и масите към стените, за да освободят място за танци. Дунла сновеше между залата и кухнята и грубите й, високо изречени забележки предизвикаха припадък у не една изискана дама. Гридмор следваше заповедите й, като слагаше плата със студено сърнешко в печката и изсипваше в скутовете на дамите подпалки за огъня. Опрял ръце на хълбоците си, Блейн наблюдаваше хаоса с многозначителна усмивка на устните си. Едва успя да спаси едно пищящо джудже от ръцете на Гридмор, който го бе помислил за набучен на кол глиган и щеше да го хвърли в пещта.

В една отдалечена стаичка на замъка Ровена чуваше слаб звън на камбани, но шумът, който долиташе до нея, беше като от няколко стада свине. Замаяна, тя се взираше в огледалото от ковано сребро и не можеше да повярва на очите си. От сребърната повърхност я гледаше чужда жена. Гърдите й се вдигаха и спускаха в неравномерен ритъм. Докосна с пръсти бузите си. Кожата й беше студена като блестящата повърхност на огледалото.

На бузите й бяха нарисувани две яркочервени кръгчета, устните бяха оцветени в същия тон. Очите бяха обградени с линия от черен въглен. При всяко мигване ресниците и се слепваха и тя се боеше, че след известно време вече няма да може да ги отвори. Силно почернени с пепел и дървено масло, миглите й бяха силно извити към изписаните вежди. Косата й беше прибрана в златна мрежичка. Върху нея беше закрепена синя шапчица, от която се спускаше кадифено було и скриваше къдриците й под тежките си гънки.

Преброй до сто, после слез и вземи участие в празненството.

Като си спомни нареждането на Марлис, Ровена започна да брои на глас. Стигна до осем, но забрави кое беше следващото число и започна пак отначало. Пръстите й нервно се заровиха в сандъчето с пепел от сушени плодчета.

— Четиринайсет — пошепна тя, — шестнайсет, четиридесет и четири, шейсет и осем, дванайсет, сто.

Скочи облекчено и за малко не се спъна в шлейфа, закачен за десния й ръкав. Протегна двете си ръце право напред, за да избегне второ спъване, и се запъти към вратата. След няколко опита успя да я отвори, но златната верижка на колана се закачи за бравата и тя не можа да се измъкне през тесния отвор. Ровена се освободи с тиха ругатня, която беше научила от Гарет и усъвършенствала с помощта на Марлис. Ако продължаваше по този начин, Гарет скоро щеше да я разкрие. Тя щеше да е единствената жена в залата, която се спъва и може да се просне в цялата си дължина на излъскания под.

Сладък тенор достигна до слуха на Ровена, последван от шумни смехове. Тя забави крачка, когато стигна до откритата галерия, водеща към стълбището. Ослепена от ярките цветове и светлината в залата, падна на колене и се вкопчи в парапета с овлажнели от вълнение пръсти.

Свещите по стените бяха заменени от факли. В огромната камина гореше огън и гонеше студеното течение към най-далечните ъгли. Дамите танцуваха в редица, движеха се с леки стъпки към кавалерите, които протягаха ръце към тях. Парфюмираните ръкави и воали образуваха невероятно пъстра върволица от блещукащи коприни. Гарет не се виждаше никъде. Няколко пажа бяха наклякали в един ъгъл и хвърляха зарове на каменния под. Възбудените им викове се извисяваха над общата глъчка. Ровена не се изненада, като видя между тях Марлис, която беше заменила износените си ръкавици с чифт съвсем нови от блестяща черна кожа, вероятно откраднати от стаята на Гарет. Тя заобиколи групата и ръждивата ножница на камата й се удари със звън в камината.

Тъмните й очи се отправиха към галерията и Ровена светкавично се скри зад една дървена колона.

— Имате обичая да се появявате на най-неочакваните места.

Ровена се обърна стреснато. Чий беше този мазен глас? Скръстил ръце, сър Блейн се бе облегнал на отсрещната стена. Устата му се изкриви в усмивка.

— В моя замък ви открих да спите с едно куче в залата, тук се криете в галерията. Странна дама сте вие. Цяла вечер питам Гарет къде сте, а той отговаря с дразнещо безразличие: „Тук някъде“. Склонността му към нищо незначещи отговори е един от дяволските му навици. — Той й подаде ръка да стане.

Тя го погледна с присвити очи и му позволи да й помогне.

— Ах, значи не сте ме забравили — произнесе той с лека усмивка, с която сигурно беше разтапял сърцата на бавачките си. — Кълна се, че нямам намерение да се нахвърля върху вас тук, в галерията. В Ардендон ви сбърках с друга дама. Ето, готово. И моля ви, престанете да ми крещите. Виждам, че по време на пребиваването ви тук Гарет ви е заразил с приказливостта си.

Ровена отвори уста, но веднага я затвори, без да е казала дума.

— Това е достатъчно — продължи весело той. — Няма да търпя подобни неприлични приказки от устата на една толкова очарователна млада дама. Би трябвало да се засрамите.

Най-сетне Ровена си възвърна дар слово.

— Вие би трябвало да се засрамите, уважаеми господине. Все едно с коя дама сте ме сбъркали, нямахте никакво право да ми натрапвате вниманието си. Рицарите се отличават с добро и благородно държание. Нима не бихте дали на дама от нисък произход правото да каже не? Нямате ли уважение към рицарските добродетели?

Блейн изръкопляска въодушевено.

— О, как блестят очите ви, докато ме укорявате! Още, още! Не млъквайте, моля ви!

— Искам да кажа… — Ровена млъкна, разбрала, че той нарочно я изкушава да продължи. Мрачното й изражение отстъпи място на колеблива усмивка, като видя веселите искри в очите му.

— Виждате ли, прекрасна лейди, онази нощ аз бях пиян не само от вашата красота, ами и от прекалено много ейл. На сутринта се събудих с туптящи слепоочия, на брадичката ми имаше огромно синьо петно, а съвестта ме измъчваше неудържимо, че съм се държал с вас като негодник. Затова най-покорно ви моля за прошка.

Преди да е успяла да отговори, той я хвана за ръката и я отведе до парапета на галерията. Точно под тях трубадурът Мортимър се беше навел над лютнята си и дългите руси коси закриваха лицето му. Непозната дама, облечена изцяло в яркочервено — от шапчицата на главата до върховете на обувките, седна в скута му. Той я бутна с лютнята си и пръстите му удариха няколко фалшиви акорда. После в скута му седна засмян паж и лютнята поде весела песен. Залата се залюля от смях.

— Гарет винаги ми е казвал, че Карлеон е толкова мой дом, колкото и негов — промълви замислено Блейн.

— И вие вярвате в думите му, нали?

— Не колкото във вашите. На какво ви напомня това празненство, прекрасна госпожице?

Ровена опря с ръка брадичката си, за да намали тежестта на накитите по главата си.

— На недостойна обсада.

— Каква очарователна представа! Обсада без проливане на кръв и жестоки битки. Обсада с музика, смях, остроумия и забавления. Нима кръвта ви не пее?

Ровена вдигна рамене и се направи, че не е забелязана как потръпваше гласът му. Той се опря с лакти на парапета и се приближи плътно до нея, сякаш бяха най-добрите приятели.

— Какво ще направите, ако под мантията на гостуването започне истинска обсада? Може би аз съм изкачил тази стълба само за да отвлека господарката на замъка, докато рицарят се занимава с други неща?

— Господарката на Карлеон се казва Марлис.

Блейн изкриви уста в горчива усмивка.

— Марлис не е дама и не може да бъде господарка. Ровена се отдалечи от него и огледа търсещо залата.

— Къде е господарят на замъка?

— Вероятно на двора, за да обсъди със скучните си гости някои още по-скучни аспекти на рицарството като турнири и коне.

— Значи това не са темите, които вие предпочитате?

— Аз предпочитам дамите пред кобилите, ако ме разбирате правилно.

— Без съмнение само дами, които се хвърлят в краката ви и просят поне малък знак на внимание.

— О, не! Предпочитам дами, които забиват юмручето си в брадичката ми. Този начин на общуване ме привлича неустоимо. — Той потърка гладката си брадичка, сякаш отново бе изпитан болка.

Ровена едва не се изсмя. Беше й трудно да устои на очарователната му усмивка.

— Аз няма да ви помоля за извинение — ако това е, което очаквате от мен.

— Готов съм да чакам цяла вечност, за да чуя молба от устата ви.

Наистина щеше да почака, защото в този миг в залата се появи Гарет. Не беше сред група засмени рицари, както беше очаквала Ровена, а сам. Беше по-висок от повечето мъже в залата и изобщо не се държеше като гостоприемен домакин, а по-скоро като чужденец. Скованите му рамене отблъскваха всеки опит за близост. Изглеждаше почти арогантен. Дали Ровена си въобразяваше, или смеховете наистина станаха по-пронизителни, а паузите — по-дълги? Мортимър задърпа усърдно струните на лютнята, сякаш искаше да запълни празнотата с музика. Гарет взе чашата, която му подаде една дама, и подигравателно вдигна тост за трубадура.

След като отпи голяма глътка, той поднесе ръката на дамата към устните си. Целуна меката длан и тя направи реверанс. Под украсената със скъпоценни камъни шапчица се подаваха бледо руси коси. Ровена позна лейди Алис.

Тъмната глава на Гарет се разми пред очите й. Непозната жажда образува в корема й кълбо от нерви. В сърцето й се забиха стотици мънички ками. Блейн наблюдаваше изражението й с равнодушни светлокафяви очи.

Гарет вдигна глава и отправи поглед към галерията. Ровена светкавично се скри зад колоната, притисна гръб към хладното дърво, сякаш искаше да се слее с него и да изчезне. Затвори очи и си каза, че е полудяла. Как можа да позволи на Марлис да я нагизди като кукла за театрално представление, за да привлече вниманието на Гарет? Вниманието му беше последното, от което се нуждаеше.

Тя вдигна полите си, за да избяга, но Блейн я хвана за китката и вдигна ръката й към устните си.

— Искате ли да танцуваме, госпожице паж? — Вдигна предизвикателно едната си вежда и притисна топлите си устни към ускорения пулс от вътрешната страна на ръката.

Ровена изтръгна ръката си и за момент повярва, че той ще я остави на мира. Но вместо това Блейн направи подигравателен поклон и я завъртя със замах, за да я поведе към стълбата.

 

 

Мортимър пееше баладата с висок, звънък глас, който прикриваше лекото гъгнене. Няколко дами толкова се трогнаха, че проляха немалко сълзи над съдбата на нещастното селско момиче, прелъстено и изоставено от безчестния рицар. Вече никой не обръщаше внимание на агнешкото и свинското печено по масите, затова пък всички оказваха нужното внимание на бъчвичките с топъл ейл до камината. Когато Мортимър свърши, множеството замлъкна за малко, обзето от топла меланхолия.

Гарет изтри сълзите по бузките на лейди Алис с крайчеца на воала й. Когато последните тонове заглъхнаха сред аплодисментите и одобрителните викове на публиката, на стълбата се появи Ровена с развяващи се ръкави. Блейн я водеше към залата с грижливо изработено изражение, смесица от радост и чувство за вина.

По залата се понесе любопитен шепот. Марлис направи две крачки към слизащите, после спря и скри ръце зад гърба си. Щом слязоха в залата, Блейн се обърна към Ровена и се поклони дълбоко. Тя направи грациозен реверанс.

Гарет се извърна от лейди Алис и погледът му бе прикован от прекрасната фигура, загърната в облак от синьо кадифе, в краката на Блейн. Пауновото синьо на роклята убоде очите му. Без да усети, изпусна чашата и червеното вино оцвети лавандуловия шлейф на лейди Алис. Гарет се надигна, сякаш замаян от дрога, без да забелязва, че всички погледи в залата се устремиха към него.

Ръката му се вкопчи в широкия ръкав на Ровена, обточен с хермелин. Пръстите му се впиха в меката й плът като стоманени куки. Погледнаха го две меки сини очи, натежали от дебелата очна линия.

— Какво правиш тук, за бога? — попита той и гласът му отекна във внезапната тишина.

Пленница на жестоката му хватка, Ровена прехапа устни, за да скрие треперенето им.

— Исках и аз да празнувам, милорд. Не сте ми забранили да участвам.

Той я раздруса грубо. Гневът заплашваше да го надвие.

— Откъде имаш тези неща?

— Аз… ние… — Погледът на Ровена намери Марлис, която се бе облегнала на стената и виновно се взираше във върховете на обувките си. В гърлото на Ровена се надигна горчивата жлъчка на предателството. Тя погледна в очите на Гарет и реши да си замълчи.

Гарет внезапно пусна ръката й. Блейн побърза да я подкрепи, защото тя се олюля и щеше да падне. Лицето на Гарет пламтеше.

— Изглеждаш смешна. — Свали с един замах скъпоценната шапчица и златната мрежа от главата й и ги хвърли на пода.

Ровена пребледня, сякаш я беше ударил. Косите се разсипаха по раменете й, загубили блясъка си под тежестта на украсата за глава. Тя се огледа и откри, че повечето присъстващи дами бяха с негримирани очи, бузи и устни. Неволно попипа бузата си и по пръстите й полепна червило като кървави петна. Нервно кискане прониза напрегнатата тишина. Последва го още едно.

Ровена гордо изправи гръб, сведе очи и направи реверанс пред господаря на замъка.

— Простете, милорд. Отдавна живея уединено и нямам представа за новата мода. Няма да ви досаждам повече.

Събра полите си, макар че изведнъж бяха натежали като желязо. Множеството се раздели, за да й направи път. Подигравателният смях заглъхна. Гарет се изправи срещу мрачно гледащия Блейн. Без да бърза, гостът взе една чаша от таблата на минаващия слуга и я сложи в ръката му.

— Пий, приятелю. Все пак това е твоят празник.

Топлината на чашата съживи ръката на Гарет. Той разклати чашата, за да се порадва на искрящата течност, изпразни я на един дъх и поиска да му сипят още.