Тереза Медейрос
Отмъстителят (6)

5

Добре познатата светлина на ранното утро събуди Ровена от дълбокия сън. Тя се сгуши в меките кожи, без да отвори очи. Пред затворените й клепачи танцуваха ухилени зайци и тя подскочи — за момент повярва, че трябва да препасва ножа си и да отиде на лов в мочурището. Когато чу скърцане на капак, отвори очи. През отворения прозорец нахлу светлина и остави сребърни следи по тъмните коси на Гарет. Ровена седна и бързо вдигна една кожа до брадичката си, забравила добродетелната си рокля.

Гарет очевидно чу движенията й, защото веднага се обърна. Ровена изпита облекчение, като видя, че носеше поне панталон. Гърдите му бяха голи.

— Ако искаш, можеш да поспиш още — каза той. — Вчера си легна доста по-късно от мен.

— Когато влязох в стаята, вие вече спяхте. Реших, че няма да ви е приятно, ако ви събудя.

— Колко си деликатна. — Безизразното му лице казваше противното.

Ровена отмести поглед, за да не вижда подигравката в очите му. Стените, бяха украсени със скъпи стенни килими. Издържани предимно във виненочервени и кафяви тонове, те придаваха на стаята измамно усещане за уют. Точно над главата й, от една изрисувана с всички подробности картина на стената, блестящите тъмни очи на змията мамеха библейската Ева, която въпреки голотата си изглеждаше добродетелна.

Стресна я шум от стъпки. Гарет застана само на няколко стъпки от нея с полуизядена ябълка в ръка.

— Искаш ли плод? — осведоми се любезно той.

Тъй като никога не отказваше нещо за ядене, Ровена взе ябълката и я захапа жадно. Докато очите й се плъзгаха между Гарет и змията на картината, тя му подаде ябълката. Той се усмихна и си отхапа малко. После й протегна ръка.

— Ела.

Ровена пребледня. Дали беше останала пощадена от вниманието му през нощта само за да го получи в пълна мяра на сутринта? Тя попипа косите си с надеждата, че след дългия сън изглежда мръсна и разрошена, но ако се съдеше по святкащите очи на Гарет, не беше достатъчно грозна. Сложи ръката си в неговата и изведнъж спря да диша — той я вдигна бавно към устните си. Спря за миг, за да огледа мазолите, които загрозяваха дланта, челото му се набръчка и Ровена се уплаши, че с нещо го е разсърдила. Сигурно беше свикнал с меки, слаби женски ръце, на истински дами. Не й бяха нужни нито мръсотия, нито неподредена коса, за да го отблъсне. Необяснимо защо това я засрами и тя се опита да отдръпне ръката си, но той отказа да я пусне. Сложи я внимателно върху своята ръка и я отведе до прозореца. Тя го последва с ясното съзнание колко топла беше кожата, върху която почиваха пръстите й.

Гарет се опря на рамката на прозореца и хвърли ябълката в пропастта под тях.

— Добре дошла в Карлеон. Дядото на дядо ми го кръстил на замъка на Утър Пендрагон. Боя се, че е бил романтична душа. По-точно, не е бил съвсем наред с главата. Много обичал легендата за Пендрагон.

— Ъруин ми е разказвал истории за Пендрагон и двора му. Вашият Карлеон сигурно е също така красив.

Крепостта, която се простираше пред погледа й, не беше построена от черен обсидиан, както снощи си беше въобразила под леещия се дъжд, а от тъмносив камък, който с годините беше изсветлял. Зъберите бяха още влажни. Косите лъчи на утринното слънце пробиваха мъглата, изгаряха я и постепенно пред очите им изникна гора, толкова гъста, че от прозореца изглеждаше черна. Далече зад блещукащата мъгла се носеше във въздуха друг замък, червени и жълти знамена се вееха приятелски на хоризонта.

— Ардендон — обясни Гарет, като видя въпросителния й поглед. — Очаквам някое от знамената на Блейн всеки миг да долети с вятъра. Любопитството му е неутолимо, особено когато става въпрос за красиво младо момиче, отблъснало ухажването му.

Погледът му се плъзна от устните към очите й. Ровена се облегна на перваза и се зае да сплита косите си, но живите кичури постоянно се изплъзваха от ръцете й.

— Дай аз да го направя — предложи Гарет и посегна към косата й. — За съжаление не се сетих, че ще ти трябва камериерка.

Ровена не смееше дори да диша, когато силните му пръсти разделиха косите й и ги сплетоха със сръчност, която почти се равняваше на умението на малкия Фреди. Сигурно има голям опит с женските коси, каза си тя, но си забрани да мисли повече за това. Подобна небрежна грация в движенията на мъж с неговия ръст й се струваше неуместна. Ровена вдигна глава. Косата на Гарет беше доста разбъркана от съня.

— Ъруин винаги казваше, че съм твърде мързелива, за да се погрижа за собствената си коса.

— Но не си мързелива, когато трябва да станеш на разсъмване и да наловиш дивеч, за да напълниш издутия му корем.

Ровена кимна, но веднага сведе глава, защото й се стори непочтено.

— Малкият Фреди ми плетеше плитките всяка сутрин.

— Хм — отбеляза безизразно Гарет. — Вероятно малкият Фреди е сивоокият млад господин, който искаше да ми строши главата с котела за супа?

Споменът накара Ровена да стисне зъби.

— Точно той.

Гарет сплете едната плитка и се зае с другата.

— Ровена… много искам да знам дали скъпият ти годеник някога се е опитвал да те докосва… интимно…

Ровена се обърна рязко и плитката се изплъзна от ръката му.

— Разбира се, че не! Ако се бе опитал, щеше да получи хубав шамар.

Гарет разтегна пълните си устни в доволна усмивка.

— Моля те, не се сърди, че попитах. Но ти си на възраст за женене и въпросът ми е напълно оправдан. — Той хвана отново плитката и продължи да я сплита.

Ровена смръщи носле и му предостави косите си, сякаш не бяха нейни.

— Въпросът ви е оправдан. Може би моите роднини имат морални качества, които липсват на вашите приятели.

— Ще ти кажа нещо, скъпа: твоето семейство изобщо не знае какво означава морал.

— Тогава вашето сигурно знае? Първо хазартните игри, после склонността да скачат от дърветата по нищо неподозиращи хора, на трето място отвличанията… — Тя се загледа мрачно към гората, очаквайки, че той ще я изхвърли през прозореца за безсрамието й. Подкрепена от гнева си, тя пое дълбоко въздух и продължи: — Все още нямам представа каква е целта на пребиваването ми в Карлеон.

Гарет изплете плитката докрай и я пусна. Когато заговори, подигравателният му тон не остави съмнение — той се забавляваше с гнева й.

— Не мога да те оставя в неведение, нали? Предполагам, че в Ревълууд всеки има своя задача и цел, която трябва да изпълни.

— Естествено — отговори тя, защото не можеше да си представи, че братята й ще безделничат. — Аз ходя на лов. Малкият Фреди готви и тъче. Големият Фреди и другите момчета се грижат за нивите. А татко… — Тя млъкна и смръщи чело.

Гарет се изсмя горчиво.

— Татко ти проигра единствената си дъщеря на зарове. Тикна я в ръцете на първия срещнат похотлив благородник.

— Което ни връща към въпроса каква ще бъде задачата ми, докато съм в Карлеон. — Ровена впи сините си очи в лицето му. — Наистина ли трябва да бъда ваша любовница, милорд?

Гарет се покашля. Беше свикнал да разменя с жените хиляди очарователни и нищо незначещи думи, докато стигне до целта. Откровеността на Ровена беше обезоръжаваща.

Той отиде до масата, където беше оставил тежките си ръкавици и се зае да развързва една от кожените подплати.

Ровена продължи бързо:

— Искам само да ви кажа, че разбирам повече от лов, отколкото от любов. Боя се, че ще ви разочаровам.

Гарет прегриза връвта със заби и се ухапа по езика. Изруга полугласно, върна се при нея и с бързи движения стегна плитките й с кожената връв.

— Може би това ще те учуди, скъпа моя, но в нашата страна има безброй безполезни благородни дами — и благородни мъже.

Това не беше утеха, нито отговора, който тя очакваше, но беше всичко, което той можеше да й даде. Ровена сведе поглед, защото не искаше той да види съмненията, които я изпълваха. За момент пръстите му се сключиха по-здраво около една от плитките.

Все още държеше копринената коса, когато вратата се отвори с трясък и в спалнята нахлу Марлис.

— Не чух нито ръмжене, нито стонове и охкания, затова реших, че е безопасно да вляза. — Гарет веднага пусна плитката на Ровена и Марлис регистрира движението с горчив смях. — Колко мило! Значи ти помогна да се облечеш? А пък аз си мислех, че като негов паж ти си длъжна да го обличаш. Или той предпочита да го събличаш?

— Добро утро, Марлис. — Гарет се отдели от прозореца.

Днес Марлис не носеше ризница и беше невъоръжена с изключение на камата, затъкната в колана й. Черният жакет и панталоните висяха измачкани по тялото й, сякаш беше спала с тях. Ровена забеляза едва сега, че дрехите бяха неумело закърпени — очевидно някога бяха принадлежали на Гарет. Кожени ръкавици, доста нацепени, покриваха ръцете й до лактите и изглеждаха абсолютно неподходящи за топлия летен ден. Мъглата се бе вдигнала и слънчевата светлина вече нахлуваше с пълна сила в стаята. Косата й висеше покрай лицето на мазни кичури.

Тя обиколи стаята като гладна мечка, вдигна камата на Гарет и замахна два пъти във въздуха, после я захвърли. Изрита кожите, захвърлени пред леглото, и те се разлетяха по цялата стая.

— Това ли ще е легълцето за новото ти домашно кученце, братле? Топли кожи и остатъците от вечерята ти — обзалагам се, че малката ще се увие около краката ти като разгонена кучка и ще те моли да те оближе…

— Марлис — прекъсна я предупредително Гарет. Сестра му се ухили и застана пред Ровена. Под буйната черна грива блесна нахална усмивка.

— Ще позволиш ли да помилвам красивата й малка главичка?

Ала преди Марлис да изпълни намерението си, Ровена светкавично протегна ръка и я сграбчи за китката. В единственото видимо око на Марлис блесна съмнение. Ровена изви ръката й болезнено и я пусна. Марлис разтърка китката си и изписа на лицето си обидено изражение.

— Внимавай, братко, кученцето ти има остри зъби.

Гарет вдигна едната си вежда.

— Мислех, че си достатъчно предупредена, след като вчера получи хубав удар по главата.

— Може би именно този удар е заличил паметта ми.

— Надявам се, че не е. Имам за теб една задача, за която е необходима добра памет. — Той отвори една от раклите и набързо облече подплатен жакет, над който се слагаше ризницата. Бръкна по-дълбоко и извади мъничка сребърна флейта. — Какви интереси имаш, Ровена? Музика? Бродиране? Танци?

Ровена го погледна объркано. Нямаше други интереси, освен да слага ядене на масата. Гарет й показа парче лен, избродирано с танцуващи фазани.

— Рагу от фазан — отговори най-сетне тя. — Много се интересувам от рагу от фазан.

Гарет пусна парчето лен в раклата, сви вежди и се извърна настрана.

— Веднъж ми каза, че Ъруин обичал да ви разказва истории. Харесваш ли песните на трубадурите?

Ровена вдигна рамене. Обичаше истории за чудовища и герои, но не знаеше дали трябва да му го каже. Гарет изпухтя сърдито.

— Харесваш ли изобщо нещо, което не се яде?

Марлис промърмори нещо неразбрано, но брат й отново я погледна предупредително и тя не посмя да се обади. Гарет извади от раклата един пергамент, гъше перо и рог от крава.

— Ето с какво можеш да ми бъдеш полезна, сестричке. Ще научиш Ровена да пише.

Марлис се изкиска злобно.

— Мразя да пиша. Мразя и да се грижа за твоите уличници. Като си решил да водиш в леглото си необразовани селянки, защо не намериш някой свещеник да се грижи за възпитанието им? Мисля, че тя знае всичко необходимо, за да ти доставя радост в леглото — това е, което искаш от нея, нали? Според мен някои неща се учат от само себе си. Щом знае да лежи по гръб и да си отваря краката, значи трябва да знае и…

— Ровена не е селско момиче, а благородна госпожица. Тя е дъщеря на барон — прекъсна я рязко Гарет, взрян в лицето на Ровена, което стана бяло като платно, после порозовя и накрая стана виолетово. — Тя не е виновна, че са занемарили образованието й.

Марлис скръсти ръце под гърдите си.

— Заповядай на селския свещеник да дойде и да я учи. Стига е мързелувал.

— Знаеш, че това е невъзможно. — Гарет застана зад сестра си, наведе се и докосна с устни мястото, където трябваше да се намира ухото й. Тихите му думи отекнаха в стаята високо и ясно. — Предлагам да изпълниш желанието ми. В противен случай следващия път, когато ме нападнеш, ще се направя на разсеян, ще забравя, че си любимата ми малка сестра, и ще те пронижа с меча си.

Ровена с учудване видя как ръцете на Марлис затрепериха. Гарет препаса сребърния си колан и закопча тежката тока. Засвири весела мелодия и се запъти към вратата.

— Ако си въобразяваш, че брат ми е добър — изфуча разярено Марлис, обърната към Ровена, — значи се лъжеш. Накрая ще те убие с добротата си.

Гарет застана в рамката на вратата и изпълни отвора с раменете си. Понечи да каже нещо, но се отказа и излезе, сподирен от тихия смях на Марлис.

Ровена се приближи до момичето и се опита да разбере какво криеше под косата си: може би сцепена устна или затворено око?

Марлис изкриви глава и косата падна като завеса върху гневното й лице.

— Я по-добре иди да закусиш — заповяда тя, — иначе Дунла ще хвърли овесената ти каша на свинете.

Споменът за ръмжащите кучета, които жадно поглъщаха остатъците от празничната вечеря в Ардендон, уплаши Ровена и тя се запъти бързо към вратата, забравила загадката около лицето на Марлис. На вратата се обърна, но Марлис изпревари въпроса й.

— Наляво, надясно, надолу, на север, наляво и на изток. И внимавай да не се заблудиш. Още не сме намерили костите на нещастната глупачка, която се обърка в замъка.

Очите на Ровена се разшириха от страх. Тя излезе в коридора и се обърна надясно, сподирена от гневния смях на Марлис.

 

 

Ровена не знаеше колко време е минало, откакто блуждаеше в лабиринта на замъка. Не спираше нито за миг, вървеше ли, вървеше, задъхана, уморена, ала не смееше да седне и да си почине, защото я беше страх, че след месеци ще намерят в някой ъгъл само жалката купчинка кости, останала от нея. Мина два пъти покрай стаята на Гарет, докато най-сетне намери стълбата, която се виеше надолу, към сърцето на замъка.

Впечатлението от последната нощ за високи сводове и големи помещения се потвърди от слънчевите лъчи, които падаха през тесните бойници в стените. Рицарската зала на Карлеон се намираше под четириъгълна кула, три пъти по-голяма от целия Ревълууд. На върха на кулата се вееше знаме с фамилния герб, а могъщите дъбови греди бяха толкова дебели, че Ровена не можа да си представи от какви дървета са били отсечени. Между гредите се стрелкаха лястовици. В сравнение с тази залата на Ардендон изглеждаше като жалка селска колиба, а Ревълууд — като колиба за свине или кучета. През отворената врата струеше ярка слънчева светлина. Навсякъде се виждаха резбовани столове и маси, сякаш разхвърляни безредно.

Ровена мина внимателно между масите и столовете. Не се удари, но пък кракът й се залови в ресните на един ориенталски килим. Когато най-сетне влезе в кухнята, Марлис тъкмо дояждаше последната овесена каша.

— Закъсня, скъпа — изсмя се тя, като видя разочарованото лице на Ровена. — Ужасно съжалявам. — И се ухили злобно под завесата на косата си.

Ровена седна на пейката и сложи ръце върху празната маса. В този миг в кухнята влезе приведен стар мъж, който беше най-малко седем стъпки висок, и хвърли на масата наръч насечени дърва. Ровена се отдръпна уплашено.

— Това е Гридмор — обясни мрачно Марлис. — Съпругът на Дунла. Той е толкова сляп, колкото тя е глуха. Ако бях на твое място, щях да се скрия. Очевидно е решил, че огънят се намира точно там. Сигурно след нощта с Гарет си още в пламъци.

Гридмор се запъти право към Ровена с машата в ръка, тя се наведе и се дръпна колкото можеше по-назад. След като няколко пъти намушка въздуха, старецът най-после намери печката.

Марлис облиза дървената си купичка.

— Не мога да си представя какво правят в брачното легло. Сигурно Дунла всяка вечер го сгъва и го прибира в шкафа.

В този миг се появи Дунла и извика обвинително:

— Пак ли ядете, лейди Марлис? Както виждам, изяли сте овесената каша от вчера. Сър Гарет ми нареди да направя прясна за лейди Ровена.

С тези думи Дунла сложи пред Ровена голяма дървена купа, от която се издигаше пара. Видимото око на Марлис проследи мрачно как Ровена потопи лъжицата в топлата каша и започна да яде, без да я е грижа, че ще си изгори езика. След като хапна няколко лъжици, Ровена облиза устни и погледна с усмивка сестрата на Гарет. Марлис хвърли лъжицата на масата и стана.

 

 

През следващите дни Ровена имаше предостатъчно случаи да се разкайва за всяка лъжица овесена каша, която беше погълнала. Марлис имаше отлична памет.

Часовете по писане се състояха в това, че Марлис ходеше напред-назад по стаята, докато Ровена се мъчеше да напише буквите на името си на парче пергамент. Марлис често спираше, за да издърпа ухото й, или да я бодне с перото и да се развика, че Ровена била невероятна глупачка. След няколко дни Ровена беше абсолютно убедена в тъпотата си. Пръстите й бяха омазани с мастило, ушите я боляха непоносимо. Отново се опита да погледне под завесата от коси и Марлис я цапна болезнено по носа. Всеки път, когато Марлис изваждаше камата си, за да отреже ново парче пергамент, Ровена подскачаше ужасено. Ами ако капризната сестра на лорда сбърка перото с камата и я убоде със стоманеното острие?

Един следобед, когато Ровена за трети път написа името си като „Венрона“, Марлис й удари плесница и с един замах измете хартията от масата.

— Писна ми да се занимавам със слабоумно същество като теб. Ясно е, че никога няма да се научиш да пишеш. Дойде време да те науча на нещо полезно.

Изпълнена с тревога, защото не знаеше какво Марлис нарича полезно, Ровена я последва по стълбата към един страничен двор. Марлис вдигна капака на един огромен сандък, вкопан в крепостния зид, и се наведе да разгледа съдържанието му. Зарови с две ръце, като ругаеше тихо под носа си. След минута в посока към Ровена полетя ръждив шлем и тя едва успя да избегне удара. Вдигна го от пясъка и прокара пръсти по мръсния наличник.

Най-сетне Марлис се изправи с тържествуващ вид. Стискаше в ръцете си две дълги копия със затъпени краища, вероятно от някой отдавна забравен турнир.

— Вече не можем да ги използваме за почтен турнир, но за теб са достатъчни. Мисля, че е по-добре да отидем в гората. Ако Гарет ме хване, че те уча да се биеш, вместо да ти преподавам писане, и двете ще получим хубава порция бой. — Тя хвърли дързък поглед към Ровена, доколкото това беше възможно под завесата от коси.

— Много ми се иска да видя как ще те напляска.

Марлис я хвана за яката и приближи лицето й към косата си.

— Сигурно си мислиш, че ще ми се отрази много добре, нали?

Ровена се покашля многозначително.

— Според мен вече е доста късно Гарет да започне да ви възпитава. Трябвало е да го направи баща ви, докато сте били още дете.

— Баща ми нямаше време да ме бие, защото беше зает да се възхищава от прекрасния си син. — Марлис се обърна рязко към четириъгълната кула. — Тръгвай, неблагодарнице! Трябва да отблъснем армията на Саладин и да пролеем езическа кръв, преди денят да отиде към края си.

Заразена от въодушевлението на Марлис, Ровена забърза напред, като внимаваше да не се убоде в някой от подострените колове на палисадите, издигнати около замъка.

Дъждът, който бе завалял при пристигането им в Карлеон, носеше миризмата на отиващото си лято. Сега ясният въздух беше подправен с аромата на идващата есен. Ръбовете на листата се оцветяваха в червено и жълто и постепенно изсъхваха. Марлис я отведе до обрасла с папрати падина, където миришеше разкошно на прясна пръст.

Ровена вдигна полата си и я върза на талията си. Марлис наложи стария шлем на главата й. Миризмата на стара пот и метал беше отвратителна и Ровена едва не повърна. Ала преди да е вдигнала наличника, получи силен удар по главата и ушите й забучаха. Сякаш зазвъняха камбани. Тя се отпусна на земята и с треперещи ръце свали шлема от главата си.

Марлис стоеше на няколко крачки, насочила копието право към гърдите й. Смехът й беше дълбок и дрезгав.

— И аз ли изглеждах така глупаво, когато ме нападна изотзад? Ровена разтърка ушите си и я изгледа мрачно с присвити очи.

— Не. Изглеждаше много, много по-глупаво.

Марлис се ухили развеселено и нахлупи шлема си. Хвърли копието на Ровена, която го улови ловко. После удари няколко пъти шлема си в един камък, докато наличникът се разхлаби. Едва успя да го наложи на главата си и да вдигне копието, когато Марлис я нападна устремно и я свали на земята. Ровена се претърколи настрана и клекна, така че следващото нападение на Марлис мина покрай нея, без да я закачи. Копието й посрещна оръжието на противничката и умело отрази удара. Преди да е успяла да си поеме дъх, Марлис предприе нова атака.

Цял следобед Ровена отскачаше настрана или се търкаляше по тревата. Всеки път, когато успееше да отрази атаката на Марлис с копието, изпитваше сладък триумф. По заповед на Марлис смъкна наличника и погледна през тесните цепки за очите, които разделиха света на зелената гора от едната страна и тъмната фигура на Марлис от другата. Тъкмо когато се надигна мъчително, с треперещи колене, видя как Марлис трепна уплашено и се вгледа в гората зад нея.

— Добър ден, скъпи братко — поздрави учтиво Марлис и смъкна шлема от главата си. — Мислехме, че си отишъл да тормозиш селяните.

Ровена се обърна рязко и направи реверанс пред най-близкото дърво, което в уплахата си бе помислила за сър Гарет. Ала гласът му прозвуча някъде отляво.

— Бях принуден да потисна склонността си към грабежи и сбивания, защото чух за сблъсъка на два силни дракона в гората. Какви ги вършиш пак, Марлис? Не вярвам да си довела бедната Дунла.

С тези думи той смъкна шлема от главата на Ровена и златните коси нападаха по лицето й. Тя направи още един реверанс.

— Добър ден, сър Гарет. Надявам се, че не сме ви разсърдили.

— Бог да ни е на помощ — промърмори Марлис.

Гарет откри лицето на Ровена и тя можа да види блестящите му очи.

— Ранена ли си? — Ровена поклати глава. — Тогава не си ме разсърдила.

Марлис простена под шлема си.

Гарет мушна пръсти под ръкава на Ровена и напипа прясна синина. Смръщи чело и посочи с пръст Марлис.

— Ти, от другата страна, ме разсърди много.

Марлис се престори, че припада.

— Моля ви, милорд, простете ми. Дори само мисълта за недоволството ви ме разтреперва.

Ровена се изкиска, но когато Гарет се обърна към нея, се закашля смутено.

— И двете заслужавате да ви пратя в леглата без вечеря заради тази опасна игра.

Ровена помръкна. Марлис обаче се запъти небрежно към Гарет и застана съвсем близо до него.

— Не смяташ ли, че вече съм твърде голяма, за да ме пращаш в леглото без вечеря? Изпрати Ровена, тя поне ще си хапне нещо от теб. — Помилва брадичката му с мръсната си ръка и попита коварно: — Защо се изчерви, скъпи братко? Нима не ти харесва, че се опитвам да науча сладката ножница за твоя меч да те напада в гръб?

Гарет стисна тънката й китка в юмрука си. Пръстите й се протегнаха като нокти на хищна птица, но бързо се отпуснаха.

— Върви по дяволите, Гарет. — Тихият отговор на Марлис предизвика студени тръпки по гърба на Ровена. — Дяволът да ви вземе и двамата. — Тя се наведе, вдигна копието си, размаха го гневно и избяга в гората.

Ровена разтърси глава, за да се овладее.

— Боя се, че сестра ви не храни особено добри чувства към мен.

Гарет изпухтя пренебрежително.

— Марлис не обича никого освен мен. — Като срещна неразбиращия поглед на Ровена, той добави: — Нима още не си забелязала, че сестра ми храни към мен нежна привързаност?

И двамата избухнаха в смях и напрежението изчезна. Смехът на Гарет отстъпи място на разкаяна усмивка.

— Марлис ме обича и ме мрази с еднаква пламенност. На шестия си рожден ден си отряза цялата коса, за да прилича на мен. Баща ми изобщо не я забеляза. Помилва я по главата и й поръча нова рокличка. Тя беше толкова бясна, че я разряза на парчета, направи от тях хвърчило и го пусна от най-високата кула на замъка. — Споменът го накара да се потърси. — Ела, ще се върнем заедно в Карлеон. С този шлем под мишницата ще те сметнат за грабещ рицар и ще те довлекат пред господаря на замъка.

Ровена тръгна след него по тясната пътека, по която беше дошла, неспособна да крие радостта си от прекрасния есенен ден.

— А господарят на замъка… милостив ли е?

— Напротив, напротив! — извика Гарет. — Чувал съм, че е ужасен, вълк в човешки образ. Предпочитал да пече грабещите рицари на бавен огън, вместо да ги беси.

— Ами ако хване някоя грабеща рицарка?

Гласът на Гарет се понижи до дрезгаво ръмжене.

— Мисля, че просто ще я погълне.

— О, точно така каза Марлис… — Ровена се обърна към него и видя как той виновно вдигна поглед от крака й към лицето. Напълно бе забравила, че полата й все още беше вдигната и вързана на талията. Бузите й пламнаха. Трябваше да отвърже полата си незабелязано и да се моли сър Гарет да не я види.

— Стой мирно. — Той сложи ръка върху нейната и тя спря. Гарет се отпусна на едно коляно пред нея и сръчно развърза възела. — Крайно време е да заприличаш отново на добродетелна дама.

Ако откритата му усмивка беше опит да я успокои, той постигна точно обратното. Мускулите й се стегнаха, защото пръстите му случайно закачиха корема й. На бузите й затанцуваха пламъци. Тя погледна сведената му глава и откри два бели косъма в тъмните къдрици.

— На колко сте години? — попита тихо тя.

— А ти как мислиш, на колко съм? — Той се отдръпна и вдигна глава да я погледне.

— Според мен сте по-голям от големия Фреди.

Гарет се ухили и от външната страна на очите му се образуваха ветрила от ситни бръчици.

— А на колко години е големият Фреди?

Ровена се замисли дълбоко и веждите й се събраха над носа. Гарет остана търпеливо в краката й, докато тя броеше на пръсти. Накрая отговори:

— Той е по-стар от всички нас. Колко стар ви прави това?

Гарет най-сетне развърза възела и приглади полите й.

— Боя се, че ме прави прекалено стар. Трийсет и три годишен.

Ровена се засмя и продължи напред. Гарет сложи ръка под брадичката си и я проследи с поглед. През короната на един стар дъб проникваха слънчеви лъчи и превръщаха косите й в поток течно злато. Тя подскачаше като момиченце, по едно време протегна ръка и нежно помилва грапавата кора на един орех. Смачка между пръстите си един сух лист, после изведнъж се обърна към него и приглади полите си в пристъп на момински свян. Хладният бриз му донесе въпроса й.

— А много ли са тридесет и три години, сър Гарет?

Рицарят бързо сведе очи, защото те искаше тя да види изражението им.

— Понякога са твърде много, Ровена.

Тя го изчака да стане и продължи напред с танцуващи стъпки. Гарет я следваше и се наслаждаваше на последните слънчеви лъчи, които топлеха главата му и гонеха сенките на миналото.

* * *

През следващите дни, когато уроците по писане и турнирните битки се прекратиха, Гарет и Марлис престанаха да търсят компанията на Ровена и тя бе осъдена на безделие. Въпреки първоначалното си въодушевление, скоро й стана скучно. Един ден излезе сама на разходка в гората и се върна след няколко часа, цялата опръскана с кал и с щастлива усмивка на лицето. Със смутено изражение сложи на кухненската маса едър заек, вече одран и почистен. Дунла я погледна, но не каза нищо. На вечеря Гарет смаяно вдигна вежди, когато му поднесоха пресен дивеч, макар че не беше ходил на лов, и заяви, че горите му били пълни с бракониери. Дунла се усмихна, кимна и се направи, че е не само глуха, но и сляпа, докато момичетата, които прислужваха на масата, се закискаха развеселено. Ровена свикна да върви след Гридмор, който беше или твърде сляп, или твърде учтив, за да й се скара.

Тя не знаеше почти нищо за живота на изисканите хора. Баща й бе разпилял наследството на майка й доста преди нейното раждане. Въпреки това не можеше да не почувства неестествената изолация на Карлеон. Дворът трябваше да е пълен с рицари и пажове, със слуги, които се грижеха да удовлетворят потребностите на господарите. Вместо това Гарет се обличаше сам, въоръжаваше се сам и се задоволяваше с десетина слуги, макар че замъкът можеше да подслони стотици.

Когато самотата й стана непоносима, тя започна все по-често да мисли за Ревълууд. Една вечер седна пред огъня в стаята на Гарет, вдигна колене към лицето си и ги обгърна с ръце, готова да заплаче. Малкият Фреди със сигурност щеше да хареса горещия бадемов пудинг, който Дунла им беше поднесла за десерт. Само една малка част от яденето, което остана след вечерята им, щеше да й стигне да храни братчето си цяла седмица. Очите й се напълниха с гневни сълзи. В Карлеон тя беше само едно допълнително гладно гърло, което трябваше да получи храна. При толкова малко внимание от страна на обитателите му можеше спокойно да избяга. Сигурно нямаше да я потърсят дни наред.

Тя вдигна глава и изобщо не се опита да скрие бунтовните искри в сините си очи. Сър Гарет стоеше на прага, небрежно облегнал масивната си фигура на рамката на вратата. Огледа я хладно и остави у нея чувството, че може да чете мислите й. Току-що се беше върнал от полето. Носеше безупречно чистия жакет на рамо и беше само по риза и панталон, покрит със слама, изпотен като селянин. От цялото му същество се излъчваше приятно изтощение след дълъг ден на усилен труд. Очите му искряха в сиянието на огъня. Ровена сведе глава и се опита да приведе образа на рицаря, заплашил да изтреби цялото й семейство, в съзвучие с образа на мъжа, който миналата нощ й подхвърляше натопени в мед стафиди и се смееше весело, когато тя ги ловеше с устата си. Сигурно беше за него само едно домашно кученце, и то, ако се вярваше на Марлис, не особено умно.

Искаше да скочи, да го раздруса, да потърси отговор на въпросите, които не се осмеляваше да зададе, да смъкне маската, зад която се криеше истинската му същност.

Ала нещо й подсказваше, че отговорите щяха да бъдат по-страшни от въпросите, че истинският мъж щеше да бъде по-опасен от маската. Тя се изправи и мина безмълвно покрай него, като отговори на поздрава му със сковано кимване. Беше обещала на баща си да остане в Карлеон една година и щеше да удържи на думата си. Тъмните очи на Гарет се впиха в гърба й, докато слизаше с лека стъпка по извитата стълба.

 

 

С напредването на есента дните захладняха. Всеки час водеше Ровена към падането на нощта и тя имаше чувството, че прекарва все повече време в своята постеля от кожи до леглото на Гарет. Сега знаеше, че кожите не са били захвърлени небрежно там, а специално подредени, за да й предложат удобна постеля през първата нощ. Напразно чакаше рицарят да й предложи да се пренесе в стаята на Марлис или да нощува долу в залата. Случилото се първата нощ не се повтори повече. Когато Гарет си лягаше, тя вече спеше дълбоко и спокойно. Понякога той въобще не идваше. Веднъж мина цяла седмица, без да го види в Карлеон — или поне в спалнята му.

Едно нощ Ровена се събуди от дълбок сън. Сърцето й преливаше от безименен копнеж. Зарови лице в меките кожи, но не намери утехата, която търсеше.

Захвърли кожите и отиде боса до прозореца. Капакът се отвори и в стаята нахлу бледата светлина на луната. Вятърът беше студен и тя потрепери. Много скоро този вятър щеше да завее и в Ревълууд и братята й пак щяха да мръзнат. Сребърният диск на луната придаваше на настлания с плочи двор цвета на косата на малкия Фреди. Тя въздъхна и опря буза на рамката на прозореца.

Гласът на Гарет прозвуча от мрака топъл и нежен като милувка.

— Тъжна ли си, Ровена?

Девойката вдигна глава.

— Не знаех, че сте тук, милорд.

— Защо въздъхна? На топло си, не гладуваш, не си принудена да работиш от зори до мрак.

— Да, но го няма Ъруин да ми разказва истории, нито малкия Фреди да сплита косите ми. — Думите прозвучаха по-горчиво, отколкото беше възнамерявала. Гарет сигурно щеше да я нарече неблагодарница, но тази нощ й беше все едно.

Рицарят се надигна от леглото и навлече панталона си. Ровена обърна глава към нощта зад прозореца. Той протегна ръка към гребена, който чакаше на масичката, но изведнъж спря. Втренчи поглед в ръцете си, покрити с мазоли, в белезите по пръстите. Внезапно се почувства груб и непохватен — недостоен да среши златната й коса. Но въпреки това зарови ръце в копринения водопад, грабна гребена и внимателно започна да реши тънките кичури.

— През последните две седмици отслабна и побледня. Да не би да копнееш за годеника си? — Шеговитият тон трябваше да прикрие дрезгавия му глас. Той посегна и сложи ръка на бузата й. Фината кожа беше влажна.

Гарет се разтрепери. Преди да е успял да се сдържи, сложи ръце на кръста на Ровена и я привлече към себе си.

Тя стоеше в прегръдката му и не смееше да диша. Хладният вятър, който проникваше в стаята, изчезна, прогонен от горещината на тялото му в гърба й. Той сведе глава и устните му помилваха тила й.

— Не бива да си самотна, Ровена — пошепна той.

Тя се притисна до него, остави се на топлината му. Устните му се плъзнаха към ухото й. Тя потрепери, възприе ласките му като изкусително предложение.

„Виж само как я замайва с очарованието си.“

Думите дойдоха от нищото — коварен, обвинителен шепот. Ровена се взря в ръцете на кръста си, фините тъмни косъмчета, които ги покриваха, бяха в ярък контраст с бялата й риза.

В гърлото й заседна горчива буца. Споменът я скова. Тя не беше лейди Алис, за да прекарва по една нощ с всеки благородник, който я поиска.

Когато заговори, гласът й беше по-дълбок от обикновено.

— И каква е цената за вашата компания, милорд?

Гарет отпусна ръце. Когато направи крачка назад, в стаята отново стана студено. Ровена сведе глава.

— Не можете ли да ме върнете у дома?

— Да, бих могъл. Но няма да го направя.

Ровена се обърна като ужилена.

— Тогава поне изпратете вест на баща ми, че съм добре. Че не страдам от глад и… — тя сведе поглед към пода — … че не злоупотребяват с мен. Сигурно няма да ми откажете тази малка молба.

Гарет й обърна гръб. Не беше способен да устои на молбите й. Много по-лесно беше да й откаже, ако тя беше затропала сърдито с краче като разглезена хлапачка, каквато се надяваше да намери. Тя не можеше да знае, че целият му живот през тези дълги седмици беше съсредоточен върху изпращането на косвени вести до баща й. Злобни приказки по селата, небрежни забележки в разговор със съседите благородници, дръзки, многозначителни усмивки тук и там. Новината за пленничеството на Ровена и жестокото му отношение към нея се разпространяваше в Англия като огън. Сигурно щеше да си навлече гнева на крал Едуард, преди Линдзи Фордис да събере смелост да му поиска сметка. Една част от него се плашеше от историите, които разпространяваше, но друга, по-голяма част ги признаваше, каквито бяха — продукт на собствените му мрачни фантазии. Ровена докосна умолително голата му ръка.

— Милорд, умолявам ви…

Той се дръпна, сякаш го беше убола. Удари с юмрук по масата и гребенът падна на земята.

— Не! Ако баща ти иска да разбере как живееш, трябва да дойде при мен.

Гневните думи спряха в гърлото на Ровена — в очите на Гарет пламтеше адски огън. Тя не беше в състояние да отговори на погледа му и сведе глава. Вратата се затвори с трясък и отново я остави сама.

 

 

Гарет се удари в глезена и изрева ядно проклятие, което отекна в стените.

— Божичко — разнесе се от мрака подигравателният глас на Марлис. — Как смееш да ругаеш така в присъствието на дама!

Очите на Гарет постепенно свикнаха със слабата светлина на догарящия огън и той видя Марлис да лежи по корем на една от пейките до вратата. Опряла брадичка на ръцете си, тя размахваше крака във въздуха.

— Покажи ми къде е дамата и веднага ще я помоля за извинение — отвърна той и се запъти към нея, като дърпаше ръкавиците си. Очевидно смяташе да излезе навън. Марлис моментално скочи и седна на земята пред вратата, за да му препречи пътя. Облегна рамене на рамката и попита провлечено:

— Не ти ли харесва новото момиче?

Гарет спря пред нея и я удостои с мрачен поглед, който караше, повечето възрастни мъже да се разтреперват.

— Отвори вратата.

Марлис оглеждаше внимателно изпочупените си нокти.

— Убедена съм, че в действителност малката ти харесва. Само че не ти доставя удоволствие.

Гарет я сграбчи за яката и я вдигна, докато лицата им почти се докоснаха.

— Мисля, че не знаеш толкова, колкото си въобразяваш, сестричке. — Пусна я, като че беше чувал с картофи, и отвори вратата с крак.

— Може да си въобразявам, но ти не би излязъл посред нощ от замъка, ако апетитната хлапачка в спалнята топлеше леглото ти.

Гарет спря като закован.

В гласа на Марлис вече нямаше подигравка, думите отекваха глухо в залата.

— Защо, Гарет? Тя е само една малка пешка в твоята игра. Баща й със сигурност вече е чул за златокосия ангел, който е затворен в спалнята ти. Даже селяните навън си шепнат за момичето. Нали ти искаш точно това? Защо просто не сложиш край и не я изпратиш обратно вкъщи?

Гарет се обърна рязко и очите му засвяткаха като среднощното небе.

— Ако я изнасиля и я пратя обратно с дете в корема, какво ще съм постигнал?

— Отмъщение.

— Отмъщение ли? И на кого ще отмъстя? На нея? На мен самия? Не, Марлис. Аз не искам отмъщение, искам истината. И съм готов да чакам.

Марлис посегна към ръката му, но той беше вече навън, за да се опълчи срещу студения вятър.

 

 

Розовата светлина на утрото се промъкна колебливо през капаците на прозорците. Ровена се мяташе неспокойно върху меките кожи. Беше й горещо, чувстваше се зле. Тя полежа още малко, после се зави до брадичката, нададе тих стон и се претърколи настрана. Под леглото на Гарет имаше вълма прах. Когато се обърна отново по гръб, чу шум по коридора и бързо стисна очи. Вратата се отвори тихо.

Гарет стъпваше тежко, по едно време даже се спъна. Ровена чу как удари стъпалото си в крака на леглото и изруга задавено. Последва тишина. Тя не посмя да отвори очи. Усети миризмата му — пот, ейл и напълно неподходящ люляк, както и някакъв аромат на земя, който й беше непознат. Скоро стъпките му се отдалечиха и той падна на леглото, без да си направи труда да се съблече. Едва когато дишането му стана равномерно, Ровена отвори парещите си очи. Облече се безшумно й излезе от спалнята.

Марлис седеше на последното стъпало на витата стълба. Тъмните й очи святкаха под разрешената грива. Без да каже дума, тя взе шлема и копието и ги хвърли на Ровена, която сръчно ги улови. Двете излязоха в хладното утро и спряха само за малко на двора, за да си разделят топлия ечемичен хляб, който Марлис беше натъпкала в джоба си.