Тереза Медейрос
Отмъстителят (3)

2

Не знаеше колко време бе минало, когато краката я заболяха непоносимо, земята се разми пред очите й и започна все по-често да се спъва. Ако паднеше, с нея беше свършено. Скоро оставиха зад себе си меката трева на мочурището и влязоха в гората. Гъстите клони на дърветата превръщаха ярката лунна светлина в измамна мрежа от шарки и сенки. Ровена не забеляза един стърчащ корен и се удари болезнено в коляното, после се спъна в един камък, който беше само мътно петно сред хлъзгавите листа. След известно време вече й се струваше, че е прекарала целия си живот да тича след развяващата се опашка на огромния жребец и непоклатимия гръб на сатанинския му ездач.

Парещите й стъпала все по-често излизаха от такта и само защото се държеше с последни сили за въжето, което стягаше китките й, тя успяваше да предотврати падането. Шапката й беше ужасно смачкана, но тя не я изпускаше от ръцете си.

— Извинявайте… — изпъшка глухо тя. Широките рамене не се помръднаха.

— Прощавайте… сър?

Отново нищо. Ровена имаше само един начин да привлече вниманието му. Седна и уви краката си около въжето, за да не се влачи по корем. Беше предвидила, че мекият слой борови иглици по земята ще я предпази. За съжаление обаче не бе помислила, че рицарят ще продължи невъзмутимо напред, докато дупето й плесна в плиткото поточе, което трябваше да прекосят.

Най-сетне мъжът спря и обърна коня си, за да може да я види. В този момент Ровена не беше сигурна кого мразеше повече — наглия жребец или още по-наглия му ездач, който вдигна въпросително едната си вежда. Тя се отпусна в меката трева на брега на поточето и затвори очи. Рицарят слезе от коня и въжето поддаде. Ровена въздъхна доволно и се протегна, вдигна вързаните си ръце над главата и бавно отвори очи. Мъжът бе коленичил на няколко стъпки от нея и пълнеше кожен мях с вода, без нито за миг да откъсва поглед от крехката фигурка край потока.

Панталонът й беше мокър и това неприятно усещане обагри бузите й с червенина.

— Какво беше намерението ви, милорд — да ме удавите като излишно котенце, или в сърцето ви все пак има искрица милост към мен?

— Защо просто не ме помоли да спра?

— А вие щяхте ли да ме чуете? — Ровена напразно се стараеше да успокои дишането си.

— Разбира се.

Ровена извъртя очи и бързо се извърна, за да скрие очевидното си недоверие.

— Как ли напереният паун, който се пише за ваш баща, е успял да отгледа толкова глупави деца? — поинтересува се той, когато стана и окачи кожения мях на седлото.

— Не сме глупави — възрази обидено Ровена. — Нямате право да ни се подигравате.

Той прекоси потока с една крачка и клекна пред нея.

— Някога баща ви беше рицар. Не ми се вярва, че не може да си служи с меч.

Очите на Ровена блеснаха гордо.

— Татко е бил принуден да сложи оръжие не по своя вина. В една битка срещу уелските дяволи бил тежко ранен и оттогава куца.

Гарет изпухтя презрително.

— А какво ще кажеш за шестимата големи мъже, които нарича свои синове? Пуснаха те да тръгнеш с мен, сякаш това е най-естественото нещо на света. И ти ми забраняваш да ги наричам глупави овчици!

— Вие сте в състояние да убиете всеки от тях, нали?

Гарет вдигна рамене.

— Може би.

— Значи не са нито глупави, нито страхливи, а умни.

Лицето на рицаря се изкриви и той избухна в смях. За момент чертите на лицето му станаха момчешки и почти меки.

— Боя се, че онова, което им липсва дори по-болезнено от смелост, е ум. Кое беше онова дебело хлапе? Вече се бях уплашил, че ще ме прасне с тромпета.

— Това е Ъруин. Не е млад. Колкото мене е.

— Нима това го прави мъж?

Ровена отчаяно затърси отговор, който да прогони подигравката от лицето му, но още щом си отвори устата, й стана ясно, че е избрала грешните думи.

— Ъруин е моят годеник.

Когато рицарят отново избухна в смях, тя се намръщи обидено.

— Той ми е братовчед. Татко го избра за мой годеник и го взе в дома ни, когато беше още малко момче — побърза да обясни тя. — Тъй като знаеше, че не може да ми даде зестра, татко ме сгоди за Ъруин, за да ми спести обидата да остана неомъжена.

— Доколкото виждам, тази перспектива не те притеснява особено.

Ровена въздъхна. Изобщо не помисляше колко абсурдно беше да седи на брега на потока с един непознат и да обсъждат сърдечните й проблеми.

— Обичаш ли този Ъруин?

— Изпитвам известна привързаност към него. Той е част от семейството.

— Като вярно куче? — засмя се мъжът.

Ровена кимна кратко и призна:

— По-скоро бих обикнала костенурка.

— Този изблик на чувства беше трогателен. Нима сърцето ти не се разтопи от силните му думи?

Ровена поклати глава.

— Вие не познавате Ъруин. Той отдавна чака случай да издрънка поетичните си глупости пред някой благородник.

На устните му отново заигра усмивка. Той повдигна брадичката й с един пръст и огледа лицето й под лунната светлина. Ровена примигна, обзета от внезапна умора.

— Аз щях да се бия до смърт, за да предпазя годеницата си от участта да падне в ръцете на мъж като мен — промърмори той и очерта с върха на пръста си линията на долната й устна.

Сърцето на Ровена заби силно. Никога не беше чувала подобни думи. Опита се да се усмихне, макар че казаното от него не й носеше утеха. Той я гледаше отвисоко и тъмните му очи бяха скрити в сенките на гората. Последните следи от веселие изчезнаха от лицето му. Ровена премести тежестта си, изведнъж осъзнала колко ранима беше в тази поза: тя лежеше наполовина във, наполовина вън от потока, с вързани ръце и този загадъчен непознат пред нея. Мокрият панталон беше залепнал за бедрата й, кожата й проблясваше сред изпаренията на водата.

Мъжът изтръгна смачканата шапка от ръцете й, наложи я на главата й и грижливо напъха косите й под нея.

— Щом трябва да се показваш пред хората в този вид и да се къпеш в потоците като полудяла от любов нимфа, носи поне тази глупава шапка, за да обезкуражаваш натрапниците.

Той я вдигна на крака и отвърза китките й. От панталона й капеше вода. Без да каже дума, Гарет се качи на седлото. Ровена се усмихна с надежда.

— Сигурна съм, че татко вече е научил урока си. Смятам, че оттук ще намеря пътя към къщи.

— Ще седнеш ли най-сетне пред мен или трябва пак да те вържа? — Рицарят я гледаше безизразно.

Тя се приближи предпазливо към грамадния жребец. Имаше чувството, че е като джудже в сравнение с ездача, който седеше така спокойно на гърба му. Преглътна и попита:

— Значи все още искате да дойда с вас?

Внезапно една силна ръка я вдигна и я сложи пред него на седлото. Мокрият панталон залепна за дупето й, но неприятното усещане бързо изчезна, когато конят препусна в буен галоп. Ровена разбра, че заради нейната гордост бяха изгубили много време.

Жребецът летеше по горския път, но тропотът на копитата му почти не се чуваше, приглушен от дебелия пласт борови иглици. Ровена се наведе напред, за да е на сигурно разстояние от широкия гръден кош на рицаря, но той рязко я дръпна отново към себе си и я намести удобно в свивката на мускулестата си ръка.

— Не мърдай. Може да уплашиш жребеца — заповяда той. Ровена се предаде. Имаше чувството, че е в прегръдката на някой великан. Много скоро конят излезе от пътя и продължи между дърветата, сякаш следваше непозната карта, известна само на горските обитатели. Гърдите на непознатия бяха като пристанище, което я предпазваше от ниско висящите клони.

Когато разбра, че ръката под гърдите й беше главно за да й попречи да падне от коня, тя се облегна назад и се отдаде на необичайното чувство за сигурност, което й вдъхваше топлата мъжка гръд. Много скоро заспа безметежен сън.

 

 

Ровена се събуди тъкмо навреме, преди да падне на колене, когато рицарят без особена грижовност я хвърли на земята. Тя се прозя и разтърка очи. Между дърветата проникваше светлина на факли. Нощта се огласяше от свирене на лютня и многогласна глъчка, примесена с пияни смехове. Ровена примигна учудено и вдигна глава към строгия си придружител.

— Сега трябва да тичаш след мен като послушен паж — обясни той. — Скрий хубаво косата си и не сваляй шапката. Надявам се да е достатъчно късно и онези да са много пияни, за да повярват, че си момче.

— Това не е ли вашият дом?

— Не. Но за нощувка е достатъчен.

Конят потегли в лек тръс. Замаяна от съня, Ровена се запрепъва зад него, без да има ни най-малка представа как би трябвало да се държи пажът на един благороден рицар.

Без да се обърне, Гарет обясни кратко:

— Когато се оттегля за нощувка, ти си свободна да правиш, каквото си щеш. Но те съветвам да помислиш добре, преди да хукнеш да бягаш. Ако избягаш, ще се върна в замъка на баща ти и ще избия цялото ти семейство. А ако те намеря, което е много вероятно, ще си пожелаеш и ти да си между мъртвите.

Ровена стисна зъби и продължи напред. От думите му косъмчетата на тила й настръхнаха. Представи си безжизненото тяло на малкия Фреди със зейнала рана на гърдите и потрепери. В сърцето й пламна гняв, но много бързо се уталожи, когато мъжът се обърна и я погледна пронизващо. Кимна му и отвори широко очите си, за да им придаде невинно изражение.

В двора на чуждия замък цареше оживление. Навсякъде горяха факли. Тъкмо когато стигнаха до подвижиш мост над широкия и дълбок ров, се появиха няколко двойки, излезли на нощна разходка. Един от мъжете спря пред коня на рицаря.

— Добре дошъл! Празникът едва започва — заяви той с леко дрезгав глас. После извъртя очи и се стовари по лице на коравата земя, разперил ръце като за поздрав.

Жената, която бе повел със себе си, се върна с танцуваща стъпка в двора, докато другите двойки изчезнаха в тъмнината като кискащи се призраци.

Рицарят заобиколи неподвижната фигура с коня си, без да удостои падналия дори с поглед. Ровена го последва, като се стараеше да не се докосва до пияния мъж.

Гарет скочи от гърба на коня и подаде юздите на дребно хлапе, което изникна внезапно от сянката. Лицето му беше надупчено с белези от едра шарка. Преди да направят и три крачки, жената се появи отново, този път подръка с друг мъж, който също се клатушкаше застрашително. Ровена се дръпна, за да не я блъснат. Пронизителният смях на жената разкъса нощния въздух. Ровена проследи с отворена уста как лапите на мъжа обхванаха хълбоците на жената и извиха тялото й назад. Тя вдигна крака и сключи стъпала на гърба му. Ръмжейки доволно, мъжът я притисна към стената.

Ровена бе забравила напълно рицаря, докато не усети силната хватка, с която той я издърпа да не гледа грозната сцена. Докато подтичваше след него, тя непрекъснато се извръщаше, за да види зачервеното лице на жената, по което се смесваха болка и екстаз. Затова не видя мъжа, който им препречи пътя, и се удари в плетената му ризница с такава сила, че халките издрънчаха оглушително.

— Кой е тук? Гарет, човече, ти ли си наистина? — прозвуча дълбок глас.

— Не — отвърна тя, без да помисли, — аз съм Ров…

Рицарят бързо затвори устата й с ръка.

— Да, Блейн, аз съм. Боя се, че при сблъсъка пажът ми загуби и малкото мозък, който имаше в главата си. Ще се наложи да го напляскам хубаво, за да го вразумя. — Той свали ръката си от устата на Ровена и я цапна по тила.

Стройният мъж, който ги бе посрещнал, я потупа сърдечно по гърба. Взря се в лицето й с помътнелите си очи и на тънките му устни се появи усмивка. Ровена изохка сърдито. Отдавна беше отминало времето, когато се отнасяха към нея като към дете.

— Кой е нещастникът, осмелил се да довери детето си на твоите безмилостни ръце? — попита Блейн и макар че беше обърнат към рицаря, погледът му се плъзна изпитателно по тялото й чак до увитите й в кожи стъпала.

— Трябва ли да ти напомня колко пъти тези „безмилостни ръце“ са те вдигали на седлото по време на турнирите? — отвърна Гарет, ала Блейн не му обърна внимание и продължи да оглежда Ровена. Даже я обиколи, за да я види по-добре.

— Малко е дребничък според мен…

— И ти някога беше дребен, Блейн. — Гарет сложи ръка на рамото му и насочи несигурните му стъпки към подвижния мост. — Забрави ли как те хвърлих с една ръка от прозореца, когато бяхме още момчета?

— Как бих могъл да забравя? Нали паднах в един къпинов храст и прекарах остатъка от нощта в бъчва със сапунена вода, за да размекна задните си части. — Когато минаха покрай горяща факла, Блейн сложи ръка пред очите си, за да ги защити от светлината, а с другата прегърна приятеля си. — Въпреки това си добре дошъл в Ардендон! Господи, какъв глупак съм! По-добре да те бях хвърлил на рибите в рова около замъка. Нали знаеш, че ядат месо?

Гарет извъртя очи.

— След като камилите избягаха, мислех, че си загубил интерес към екзотични животни.

— Когато престолонаследникът се изфука с най-новото си домашно животинче — един глупав лъв, реших, че трябва да измисля нещо наистина оригинално, за да го надмина. — Блейн мрачно поклати глава. — Всеки ден губя двама-трима гости. Едно обикновено падане и хоп! — човека вече го няма. Остават само оглозгани кости. Всяка сутрин след изгрев слънце пращам слугите да ги съберат от брега. Но какво да се прави?

Той се олюля и за малко да се строполи в рова с месоядните риби, но Гарет го задържа и го потегли със себе си. Ровена вървеше след тях, устремила поглед в гърба на рицаря, защото се страхуваше, че наистина може да види оглозгани човешки кости в мазно блещукащата вода под тях.

Двамата мъже прекосиха двора и влязоха в рицарската зала. Преди да седне със сър Блейн на масата, Гарет й хвърли поглед, в който светеха хиляда предупреждения, и тя кимна.

Когато остана сама, без могъщия си придружител, Ровена се почувства странно изгубена. Скри ръцете си в ръкавите и започна да си подсвирква, правейки се, че непознатите наоколо изобщо не я интересуват. Мъжете и жените в залата се намираха в най-различни стадии на пиянството и повечето бяха съвсем оскъдно облечени. Когато обходи с поглед голямото помещение, Ровена видя нещо, от което устата й се напълни със слюнка и я направи сляпа за всичко останало.

Тя си проби път през буйно танцуващите двойки и се приближи до голямата маса, ала не посмя да посегне. Едър мъж в червена кадифена наметка се ухили и окуражително я бутна към масата.

— Побързай, момче. Тези лакомници ядат като невидели, но се надявам, че все ще откриеш няколко сочни късчета месо.

Ровена не знаеше да се смее ли или да плаче. Мъжът погледна в святкащите й очи и поклати глава. Сигурно я бе помислил за луда, защото побърза да се отдалечи. На масата, дълга почти двадесет стъпки, бяха остатъците от празничната вечеря в Ардендон. В Ревълууд не виждаха толкова ядене за цяла година.

Коремът на Ровена къркореше оглушително и тя се разкрачи, за да не падне. Наполовина изядена глиганска глава я зяпаше от средата на масата със стъклени очи. След като се огледа скритом, тя грабна ябълката, сложена за украса в муцуната, и я скри в джоба си. Треперещите й пръсти се потопиха в една сребърна купа и когато се появиха отново, по тях беше полепнала златножълта маса, сладка като топлото утринно слънце в пролетен ден. Тя се осмели да я оближе и вкусът на подправени ябълки замая сетивата й. Ровена премлясна и затвори за миг очи.

Откакто се помнеше, водеше полугладно съществование и сега дълго трупаният глад се отприщи изведнъж. Тя обиколи масата няколко пъти, опита от всяка чиния и купа, огледа замаяно грамадната табла, на която бяха струпани остатъците от цяла крава, но се уплаши от едно едро куче, което я измерваше със злобен поглед. Задните му лапи бяха потопени в някакъв мазен сос. Ровена светкавично измъкна изпод носа му едно сочно пилешко бутче и грабна стомничката с ейл, която стоеше забравена между сливите с мед.

Щом се наяде, тя се отпусна на стъпканата тръстика по пода и въздъхна доволно. Никога не беше усещала стомаха си толкова пълен. Залата се завъртя около нея. Копринените шалове на танцуващите жени минаваха пред очите й като цветни петна. Повечето мъже бяха в светлочервени и сини жакети. Ровена изтри запотеното си чело и се замисли що за хора са тези, които хабят дървата си за буен огън посред лято.

— Виждаш ли как й завъртя главата с очарованието си? — изсъска наблизо злобен женски глас.

Ровена вдигна глава и видя синя копринена рокля, изпъстрена цялата с петна. До масата стоеше жена със злобна усмивка на кръглото лице.

— Да знаеш, че Алис ще вдигне полите си, преди да дойде утрото — изрече едрата, костелива жена до нея. — Сър Гарет рядко получава отказ.

Ровена проследи погледите на двете жени и очите й се разшириха от учудване. Строгите черни дрехи на нейния похитител рязко се отличаваха сред червените, зелени и сини петна наоколо. Той стоеше, вдигнал единия си крак на столче и свел тъмната си глава към засмяна жена. С всяка пошепната дума ръката на жената се плъзгаше нагоре по бедрото му. Около устата му играеше скована усмивка, която нямаше нищо общо с онази, която Ровена бе видяла край потока. Той помилва стройната шия на жената с небрежна нежност, извърна глава и претърси залата с поглед. Ровена се скри в сянката под масата, защото не искаше да срещне тъмните му очи.

— Накара краля да го посвети в рицарство, макар че едва бе навършил седемнайсет!

— И правилно! Обзалагам се, че ако и ти беше застанала между уелския меч и стария Лонгшанкс на бойното поле, напоено с английска кръв, и теб щеше да посвети в рицарство. — По-едрата от двете жени зад Ровена си взе нещо от масата и го пъхна в устата си. — Дали да ида да пусна една муха в пудинга на Алис?

— По-добре се дръж настрана. Тази нощ тъмният рицар ще пусне в пудинга на Алис много повече от една муха — отговори с дрезгав смях тънката.

— Алис ще се справи с Дьо Креси, повярвай. Все пак е надживяла двама съпрузи, нали?

— Въпреки това се обзалагам, че няма да преживее днешната нощ с Дьо Креси. — Двете жени се изсмяха коварно.

— Виждаш ли как Мортимър ги наблюдава ревниво? Струва ми се, че самият той има слабост към Гарет. Я да видим дали е достатъчно пиян да извърши една глупост!

— Или е достатъчно глупав, за да позволи да го убият. — Мършавата жена се засмя злобно, дръпна приятелката си от масата и няколко пъти я настъпи по шлейфа, докато тя го грабна и го метна на ръката си. При това движение закачи няколко танцьори и предизвика опасни подхлъзвания.

Жените спряха пред висок, тънък мъж с бледо лице и застанаха от двете му страни. Елегантните му дълги пръсти продължиха да дърпат струните на лютнята. Жените му заговориха настойчиво, като често-често хвърляха многозначителни погледи към Гарет и дамата до него. Музикантът поклати глава, но дебелата жена се притисна до него и опря огромните си гърди о неговите. Той вдигна рамене и кимна. Жените се отдръпнаха и си зашепнаха оживено. Потънала в мислите си, Ровена извади изпод шапката си един кичур и го пъхна в устата си.

Веселата мелодия спря изведнъж и танцьорите се развикаха разочаровано. Само един мъж недалеч от Ровена не разбра, че музиката е замлъкнала, и продължи да танцува, въртейки невидимата си партньорка. Изпълнителят извади от джоба на жакета си глинена бутилка и отпи дълга глътка. Няколко капки вино опръскаха ризата му.

— Продължавайте да свирите, Мортимър! — извика сърдито един олюляваш се рицар. — И по-късно можете да утолите дяволската си жажда!

— Свирете, а аз ви обещавам да ви изпратя пажа си, за да утоли и другата ви жажда — подкрепи го гръмогласно сър Блейн.

Под виковете и ревовете на множеството Мортимър вдигна ръка с чисто женски жест на благодарност. Блейн се прекръсти бързо, сякаш бе видял дявола, и гостите избухнаха в смях. Ровена се усмихна, без да разбере за какво се говореше. Сър Гарет беше все така наведен над жената в яркожълта одежда и очевидно не забелязваше липсата на музика. Докато Ровена го наблюдаваше, той мушна ръка под бонето на жената и помилва лебедовата й шия. Как ли тази крехка шия носи тежкото брокатено боне на главата, запита се неволно Ровена и попипа собствената си шия, успокоена от здравината й. Колкото и несигурна да беше в момента главата й, можеше да разчита, че няма да падне.

Пръстите на Мортимър се плъзнаха гальовно по струните и подеха горчиво-сладка мелодия. Множеството замлъкна. Певецът и музикантът, когото всички познаваха, се оказа учудващо сръчен.

— Слушайте внимателно, уважаеми дами и господа, имам нова песен за вас — обяви тихо той.

Мъчително сладката мелодия изтръгна сълзи от очите на Ровена. Обзеха я копнеж по познатото и силна носталгия и тя бързо изтри сълзите си с кичура, който беше дъвкала. Жените и мъжете заобиколиха Мортимър, въпреки общото пиянство жадни за свежи стихове и нови мелодии. Музикантът наведе глава, дългата коса напада по лицето му и слушателите се приближиха, за да разберат тихите му думи.

— Чух тази балада само преди два месеца в един замък в Тур, от другата страна на Ла манша.

Сър Гарет смръщи чело и се изправи. Недобро предчувствие се промъкна в сърцето на Ровена и я разтрепери. Гарет втренчи поглед в сведената глава на певеца и лицето му помрачня.

Мортимър запя с дълбок, обработен глас.

Прекрасната Илейн

Бе подло убита.

Невярното й сърце

Замлъкна в болка.

С нервно мърморене и покашляне тълпата се отдръпна крачка назад.

Красивата Илейн

Избяга от мъките

И написа с умираща ръка

Името на рицаря на стената.

Красивата Илейн…

Ровена тъкмо затананика сладката мелодия, когато гласът на Мортимър изведнъж заглъхна в грозно хъркане. Лютнята падна със звън на камъните, трубадурът се свлече след нея. Гарет стъпи на гърлото му с тежкия си ботуш и опря меча си в гърдите му. Множеството образува полукръг около двамата. Ровена видя как жените, които бяха насъскали Мортимър да изпълни песента, се измъкнаха бързешком навън. Тя стана и бързо напъха косата си отново под кепето.

Очите на Гарет святкаха като черни диаманти. Широките му гърди се вдигаха и спускаха неравномерно.

— Ако искаш и занапред да чуруликаш весело, птичко, сега ще ми кажеш кой е написал тази песен — изръмжа той. Бледите ръце на Мортимър се вдигнаха в няма молба. Гарет повдигна леко черния си ботуш, но острието на меча му хлътна по-дълбоко в гънките на жакета. — Хайде, говори, или ще замлъкнеш завинаги.

Мортимър се изкашля мъчително.

— Нали казах — чух тази песен в Тур, в един замък.

— Какъв замък? На кого принадлежи?

— Вече не си спомням.

— Лъжеш. — Гарет отново го настъпи по гърлото.

Множеството се раздели, за да пропусне сър Блейн. Господарят на замъка сложи ръка на рамото на приятеля си и го обърна към себе си. Гарет изфуча и в продължение на един дълъг миг Ровена повярва, че ще отсече с един замах главата на своя домакин.

— Укроти гнева си, братко по оръжие. Талантливи певци се намират много рядко. Ще ми струва много усилия да си намеря нов, затова те призовавам да не убиваш този нещастник. Прости му безсрамието, само този път. Може би наистина е било само недоразумение. — Усмивката на сър Блейн беше изкуствена.

Гарет погледна втренчено приятеля си. Безизразното му лице се изкриви в грозна маска. След няколко безкрайно дълги секунди той кимна и прибра меча си в ножницата, но не махна крака си от гърлото на певеца.

Приведе се и тихите му думи отекнаха ясно и разбираемо в цялата зала:

— Ако още веднъж чуя тези думи от устата ти, те ще ти бъдат последните.

Гарет напусна залата с дълги крачки и гостите страхливо отстъпиха от пътя му. Ровена тръгна след него, без да знае дали трябваше да го последва, но спря, когато той стигна при жената с очи на сърна. Посегна безмълвно към ръката й, тя стана и се запъти с него към стълбата, като хвърли тържествуващ поглед към гостите в залата. На първата площадка Гарет спря и претърси помещението с поглед, докато откри Ровена, готова да го последва, ако й дадеше знак.

Той й кимна, но тя не разбра дали това беше предупреждение или одобрение. После изчезна с дамата на горния етаж.

Един кискащ се паж си проби път между гостите, помогна на Мортимър да стане и с дръзки жестове изтупа прахта от дрехите му. Присъстващите се разотидоха, като описваха дъга около счупената лютня. Без музика нямаше танци и празникът приключи. Онези, които още можеха да се държат на краката си, се прибраха в квартирите си в замъка или излязоха навън в нощта. Другите се увиха в наметките си и налягаха по пейките, масите или направо на пода. Едно дребно русо хлапе избута чиниите и купите от един ъгъл на голямата маса и се сви на кълбо на освободеното място. Ровена се вгледа в сладкото му лице и с копнеж се запита какво ли правеше сега малкият Фреди. Помилва препълнения си корем и се сви в ъгъла, като събра малко тръстика, за да й послужи за възглавница.

Неволно си припомни мъжа и жената, които беше видяла на влизане. Представата, че в този момент прелестното личице на лейди Алис се кривеше по същия начин, извика усмивка на устните й. Още по-трудно й беше да си представи как Гарет грубо набучва жената на копието си като уловен бръмбар. Даже свинете в Ревълууд, когато семейството й още притежаваше свине, показваха повече финес в размножаването си. Отново я заля вълна на носталгия. Когато едно жълто куче се настани до нея и я близна по нослето, тя го прегърна и потъна в дълбок сън.

 

 

Докато се изкачваше по стълбата, Гарет усещаше ръката на Алис в своята — студена и недействителна. Песента на Мортимър още звучеше в ушите му, рефренът го подиграваше. В очите на Алис светеше любопитство. Сигурно и тя чуваше песента. Той пусна ръката й без предупреждение, но тя нямаше време да го укори, защото вратата на стаята беше точно пред тях.

Когато влязоха, пажът с детско лице и зачервената слугиня, които бяха заели стаята в отсъствие на господарите, побързаха да се оттеглят, хихикайки смутено. Смехът им огласи коридора и Гарет бързо затръшна вратата. После смъкна смачкания чаршаф от матрака. При този акт на трудно потискано насилие по гърба на Алис пробягаха студени тръпки, които задълбочиха радостното й очакване. Гарет изпита лошо предчувствие.

Тя се плъзна към него като листо, отронено от вятъра. Той я хвана здраво за ръката и я привлече към себе си. Устните й се разделиха жадно и го всмукаха в езеро от пламтяща лава. Даже когато тялото му реагира, той се запита колко от жените, които влизаха в леглото му, го правеха, защото бяха любопитни дали слуховете, които се носеха за него, отговарят на истината.

Внезапно Алис се отдръпна, очите й потъмняха, в зениците им светна подкана. Пръстите й се вкопчиха като нокти на птица в кожените му ръкавици и ги свалиха от ръцете му.

В паметта му се събуди неприятен спомен. След като погреба Илейн, месеци наред страдаше от кошмари. Много пъти сънува как гниещото й тяло влиза в залата и костеливите пръсти драскат по вратата му. Будеше се окъпан в пот, с вик на уста, треперещ от страх.

Отново привлече Алис към себе си и зарови лице в меката й шия, за да прогони спомена. Силните му пръсти милваха горната част на тялото й под плътния брокат.

Очите му внезапно се отвориха — изведнъж, без да го иска, си бе припомнил нещо друго в ръцете си, също така топло. Спящото момиче на път към замъка. Тялото й, крехко и топло, се гушеше в неговото. Главата й почиваше на ръката му и мекият й дъх проникваше през халките на ризницата му като лек пролетен вятър. Тя беше толкова млада, че той се почувства стар, пленник в прегръдките на една жена, която почти не познаваше. Отново видя пред себе си момичето, което стоеше в средата на залата, скрило под шапката тежките си златни коси. Тя изглеждаше по-достойна и по-изискана от пияните гости, само очите издаваха, че й липсва самоувереност. Те бяха устремени към него, сякаш волята му можеше да предугади мислите й. Споменът за момичето предизвика неловкост. Дали Ровена щеше да избяга или бе решила да се вслуша в предупреждението му? Случайната му среща с баща й беше предопределена от съдбата. Твърде дълго я беше търсил, за да я изгуби сега.

Алис простена под устните му, пръстите й се плъзнаха към слабините му и със сръчност, която издаваше дългогодишен опит, започнаха да го милват. Гарет издаде дълбок стон и се посвети на удоволствието. Смъкна шапчицата от главата й и дългата й коса го обгърна като златен облак.

 

 

Ровена се събуди изведнъж, когато твърда ръка затисна устата й. Тя не се уплаши и светкавично посегна към ножа си. Ръката й остана празна, затова пък нападателят бръкна грубо под одеждата й.

— Ако ти си момче, сладък пажо, значи аз съм благородна девица или весталка — прошепна плътен глас до ухото й. Догарящият огън не й позволи да види лицето на непознатия. Ръката му се спусна по гърдите й, слезе надолу към панталона и изведнъж я сграбчи грубо между краката. Паниката прогони сънливостта й и Ровена започна да се отбранява сериозно. Триумфалният вик на мъжа заглъхна изведнъж, когато юмрукът й улучи гладко избръснатата му брадичка. Той хвана китката й и я изви болезнено.

— Проклятие, момиче, може да се биеш като момче, но се кълна, че преди да е свършила нощта, ще бъдеш много щастлива, че не си се родила момче.

Горещият му дъх, вонящ на ейл, я удари в лицето. Мокри, жадни устни затвориха устата й. Тя стегна коляно с намерение да го изрита в слабините, но срещна само въздух, защото в същия момент над тях се надвеси тъмна сянка и тежестта на мъжа внезапно изчезна. Тя седна и шумно пое дъх. Шапката й падна и златните къдрици се разпиляха по гърба. Приглади кичурите, паднали над очите й, и видя как Гарет е притиснал към стената домакина сър Блейн и е опрял нож в гърлото му.

В това неудобно положение Блейн изобщо не се опита да се отбранява.

— А ти какво очакваше, приятелю? Нима повярва, че съм толкова пиян, та да я сметна за момче? Тази прекрасна уста наистина е създадена да служи на някой рицар, но не като паж, в никакъв случай.

Ровена предпазливо докосна устните си и се учуди колко горещи и подути бяха.

Гарет беше захвърлил обкованите с желязо кожени ръкавици. Мускулите на ръката му се открояваха като възли под къдравите черни косъмчета.

— Няма да досаждаш на дамата. — Камата в ръката му не се отдръпна нито на сантиметър.

Блейн присви очи.

— Щом не си предложил на тази… тази дама по-добра защита, а си я оставил да спи сама в залата ми, как смееш да ме обвиняваш, че й предлагам закрилата си?

— Ти й предлагаш много повече от закрилата си. Ако твърдиш, че не се грижа достатъчно за своя паж, това означава ли, че ме предизвикваш на двубой, приятелю?

Блейн извърна поглед. На бузата му затрепка мускулче. Усмивката на Гарет беше безрадостна.

— Така си и мислех. — Той пусна Блейн и прибра камата си. — Хайде, бъди добър и си потърси удобно легло. Така постъпват всички почтени пияници. Страхувам се, че разочаровах Алис. Може би тя ще прояви готовност да излекува наранената ти гордост.

Блейн се насили да се усмихне разкаяно и потърка брадичката си.

— Предлагам да се въоръжиш по-добре, преди да отведеш момичето горе. Малката е много войнствена.

— Знам. Видях всичко.

Гарет хвана Ровена за ръцете и я изтегли да стане. Тя нямаше друг избор, освен да го последва. Когато стигнаха до изхода на залата, Ровена се обърна. Блейн гледаше след тях. Усмивката беше изчезнала от лицето му и в очите му светеше чувство, което многократно надвишаваше пиянския гняв.