Тереза Медейрос
Отмъстителят (24)

23

Сенешалът тракаше възбудено с връзката ключове, които висяха на колана му. Когато влезе в главната отбранителна кула, той погледна любопитно към камината. Ровена отговори на погледа му, без да трепне, и мъжът побърза да извърне глава.

— Милорд, милорд, вече крещят пред вратата! Какво да правя сега? — Сенешалът последва крачещия напред-назад Блейн, кършейки дебелите си ръце.

— Кажи им да вървят по дяволите — изсъска Блейн. Сенешалът ускори крачка.

— Вие не разбирате, сър Блейн. Първо ги събудиха и ги изхвърлиха от замъка като вчерашно ядене. Половината са още пияни. Настроението е ужасно, носят се страшни слухове. Ардендон никога не е затварял портите си пред своите гости — все едно рицари ли са или негодници. — Той понижи глас. — Освен това започва да вали. Чух, че викат да се намери дебело дърво, с което да разбият вратата.

Блейн се обърна рязко към своя сенешал. Явно търпението му беше на изчерпване. Хвана го за яката и процеди през зъби:

— Ти си сенешалът, нали? Вдигни подвижния мост. Пусни проклетата решетка.

Мъжът примигна сепнато.

— Падащата решетка? Естествено! Как не се сетих, че имаме решетка? Веднага ще се погрижа. Макар че сигурно е ужасно ръждясала.

Блейн го пусна на пода и сенешалът се оттегли забързано, щастлив, че има важна задача за изпълнение. Блейн издиша шумно и зарови пръсти в разрешената си коса. В този момент приличаше повече на стъписан тринайсетгодишен хлапак, отколкото на самоуверен тридесет и тригодишен мъж. Бледите му бузи бяха осеяни с лунички.

От кухнята излезе дебела слугиня с още подути очи от изстъпленията през нощта. Разчисти набързо покритата с боклуци маса и остави таблата, която носеше. После намигна съзаклятнически на Блейн и се запъти обратно към кухнята. При това се удари с такава сила в рамката на вратата, че Ровена потрепери.

Блейн клекна пред Ровена, която седеше на ниската пейка пред камината, и сложи в ледените й ръце чаша с топла напитка.

— Ейл щеше да е по-добре. Ако горчивият вкус ви дразни, ще заповядам да сложат малко канела.

Ровена се усмихна с благодарност и обхвана чашата с две ръце, за да се стопли. Вдъхна дълбоко аромата на напитката и поклати глава.

— Не. Исках мляко — отвърна тя с тракащи зъби. Духна каймака и отпи голяма глътка. Топлината се разпространи в тялото й и й вдъхна нов кураж. Блейн я уви с още едно одеяло и непохватно я помилва по рамото.

Отвън се чу силно трополене и скърцане, последвано от железните стонове на въртяща се верига, която очевидно никога не е била използвана. Тежката падаща решетка се, освободи с мъка от опорите си и се спусна към камъните. Ровена отново затрепери. Дощя й се да затисне ушите си.

— Ей, Оуен, внимавай с ръчката — извика сърдито някой.

— Държа я, приятелче. О, по дяволите!

— Махни се оттам! Внимавай за краката си!

Чу се глух шум от отскачащи на всички страни мъже, последван от шумно дрънчене и скърцане на метални зъби о камъка. Ударът беше оглушителен, но накрая отзвуча. Блейн все повече заприличваше на изоставено дете.

— Решетката не е ръждясала — каза тихо Ровена в напразен опит да го развесели.

Сенешалът на Блейн явно се почувства по-сигурен след падането на решетката, защото събра хората си и отвори портата. По каменната настилка плющеше дъжд. По небето се търкаляха гръмотевици. Когато отвън се чу гръмогласен протестен хор, лицето на Ровена пламна. Тя вдигна одеялото на главата си, но въпреки това различи отделни викове от тълпата пред замъка.

— Изведете убиеца!

— Справедливост за Мортимър!

— Обесете тъмния рицар!

Блейн прекоси стаята с невероятна бързина.

— Веднага затворете вратата! — изкрещя той. — И спуснете големите греди. Ако я отворите още веднъж, ще започна да ви хвърлям един по един през решетката на тълпата и да видим какво ще остане от вас.

Мъжете отговориха в един глас:

— Както желаете, милорд.

— Велики боже, вие ли сте, сър Борис? Влезте. — Блейн въведе в стаята сивокос рицар. Непознатият потърка зачервените си очи и устреми поглед към Ровена. За разлика от повечето обитатели на Ардендон той беше облечен сравнително прилично, макар че беше забравил втората си ръкавица. Ровена скри босите си крака под одеялото и си каза, че няма право да съди другите, докато самата тя е облечена само с жакета на Гарет и загърната с одеялото на Блейн.

— Това ли е момичето? — осведоми се тихо мъжът.

— Да — отговори почтително Блейн.

Сър Борис направи учтив поклон, — но Ровена нямаше чувството, че заслужава такова отношение, докато изглеждаше като проститутка от пристанището.

Блейн очевидно нямаше време за рицарски ритуали.

— Аз съм напълно безпомощен, сър Борис. Какво да правя?

— Щом аз съм най-възрастният и най-опитният, очевидно трябва да поема товара на съветник. Не можете ли да се обърнете към баща си?

— Боя се, че не. Той почива в гроба.

— О, бях забравил. Хмм… — Сър Борис приглади назад посивялата си коса. — Положението е сериозно. Сър Брайън щеше да знае какво трябва да се направи. Помня, че той реши проблема, когато Гарет попадна в онази крайно неприятна ситуация.

Ровена изпитваше нарастващо възмущение.

— Защо всички сте убедени, че Гарет е в крайно неприятна ситуация? Може би виновният е друг!

Сър Борис я огледа с присвити очи, сякаш я виждаше за пръв път.

— Вижте, детенце, трябва да разберете, че хората вярват в онова, с което са свикнали от години. Всички чуха как Гарет заплаши Мортимър. И това не беше за първи път. Гарет е страшен като славата, която му се носи.

Дружелюбните сиви очи на стария рицар и непоколебимото му самообладание й вдъхнаха повече страх, отколкото тълпата отвън. Тя стана и одеялото падна от раменете й.

— И вие щяхте да се чувствате като него, ако целият ви живот бе преминал под сянката на обвинения и грозни слухове.

— Костите на трубадура са повече от слухове, Ровена — намеси се Блейн. — Миналата нощ загина човек.

Ровена се обърна като ужилена.

— И вие сте убеден, че го е убил Гарет?

За миг погледът на Блейн потъмня.

— Все ми е едно — заяви сърдито той. — Във всеки случай няма да го дам на ревящата тълпа отвън.

— Добро момче. И аз съм на това мнение. — Сър Борис го потупа по рамото. — Ще свикаме съд и ще разгледаме делото му, преди тълпата да получи правото да го обеси. Ще съберем най-добрите рицари на краля.

— За да могат те да ме обесят, така ли? — Гарет се бе облегнал на рамката на вратата, скръстил ръце под гърдите с нарочна арогантност. Ровена се запита откога ли стоеше там.

Погледите им се срещнаха. Очите му я помилваха нежно, на лицето му се изписа несигурност. Нощта стоеше между тях, тъмна и непроницаема като очите му. Ровена отмести поглед. Насили се да мисли за начина, по който той беше използвал тялото си и нейното желание като оръжия, за да я примами в мрежата на чувствеността. За да потисне порива си да изтича при него, тя издигна около сърцето си стена от стомана. Седна отново на пейката и вдигна одеялото на раменете си.

Устата на Гарет се разкриви в горчива усмивка.

— И кои рицари ще повикате, за да ме съдят, сър Борис? От прозореца си видях в тълпата сър Дамиен и сър Бечфийлд да подскачат като обезумели и да искат главата ми. Те ли ще участват в трибунала?

Блейн се отпусна в най-близкия стол. Гарет влезе в стаята и се опря на ръба на една маса. Сър Борис се покашля.

— Опитайте се да разберете позицията им, Гарет. Мортимър беше извънредно популярен трубадур. Любимец на двора, още откакто беше момче. Разглезен фаворит на краля.

— И на много от бароните му, доколкото си спомням. — Гарет се усмихна иронично.

— Няма съмнение, Мортимър не беше безгрешен. Като всички нас. Но талантът му беше много по-голям от пороците му.

— Всъщност той имаше много таланти.

— Проклятие, Гарет! — изригна Блейн. — Обуздай нахалния си език, ако обичаш. Сър Борис се опитва да ти помогне.

Старият рицар вдигна с треперещи ръце стомничката от таблата и си наля пълна чаша. Ровена беше готова да скочи и да раздруса Гарет, за да се опомни.

Като видя козето мляко в чашата, сър Борис изкриви отвратено лице и я остави, без да отпие.

— Хората имат чувството, че Мортимър принадлежи на тях. С баладите си и с магията на думите и музиката си той беше гласът на живота им. Затова бяха снизходителни към него и му прощаваха пороците, детинското му цупене…

— И пиянството — завърши тихо Ровена.

Сър Борис се обърна към нея и я погледна втренчено.

— И аз си помислих за това, детенце. Възможно е просто да се е спънал и да е паднал във водата. — Разтърси глава, за да проясни ума си, и продължи: — Но има стотици свидетели, които са чули последната песен на Мортимър и заплахите на сър Гарет и са видели как бардът излезе, за да не се върне жив.

Гарет изръкопляска цинично.

— Браво! От думите ви ще излезе чудесна балада. Какъв драматичен талант у един стар рицар!

Ровена се намеси отново в разговора — повече за да спре грубостите на Гарет, отколкото за да го защити.

— Сър Гарет не може да е убил Мортимър, защото през цялата нощ беше с мен.

Сър Борис я изгледа съжалително. Все едно му беше казала, че е прекарала нощта с джудже.

Бузите й пламнаха, когато Гарет се изсмя злобно.

— Лоялността ти е трогателна, милейди, но няма защо да лъжеш заради мен. Всички ме видяха да напускам залата сам, както после ни видяха да се връщаме заедно.

Сър Борис избра следващите си думи много грижливо.

— Колкото по-малко споменаваме името на младата дама, толкова по-добре. Вече имаше много неприятни приказки — изразявам се възможно най-меко. Ако я покажем пред хората, това ще навреди още повече на доброто ви име и ще възпламени гнева им.

Гарет изпухтя презрително.

— И какво говорят блюстителите на добродетелта за Ровена?

Сър Борис го погледна изпитателно.

— Че сте я отвлекли в Карлеон против волята й. Че сте я вързали за леглото си и сте я принудили да изпълнява извратените ви желания.

Ровена видя как маската на Гарет се пропука. Щеше да плати висока цена за слуховете, които сам беше пуснал в обръщение, за да предизвика Линдзи Фордис да дойде в Карлеон. Той се олюля и като слепец затърси края на масата, за да се задържи прав. Когато погледна Ровена, в очите му се появи страдание. Знаеше, че онова, което й беше сторил миналата нощ, бе превърнало слуховете в потвърдени факти.

Този път Ровена издържа на погледа му и Гарет трябваше да сведе своя.

— Всичко това не ви засяга. Щом толкова искат да ме хванат, нека дойдат в Карлеон и да ме обсадят.

Блейн скочи като ужилен.

— Ами ако доведат армията на Едуард? Какво тогава? Гражданска война ли искаш? Не можеш да се биеш срещу цяла Англия.

— И защо не? Правя го, откакто станах мъж.

Сър Борис сложи ръка на рамото на Блейн и се обърна към Гарет.

— Правя го с голямо съжаление, синко, но предлагам да те затворим, докато пристигнат рицарите, които ще те съдят. Така и най-кръвожадните отвън ще се укротят.

Гарет се обърна рязко. Заплахата от едва удържано насилие трептеше във всяка част на тялото му и той изглеждаше още по-едър, отколкото и без това беше. Представата да хвърлят в затвора този могъщ рицар беше повече от смешна — все едно да вържат гръмотевицата, която в този миг отекна над отбранителната кула.

Гарет се изправи, отиде с отмерени крачки до Блейн и му протегна ръцете си.

— Хайде, приятелю, отведи ме в затвора. В тази къща на удоволствията няма ли вериги?

Блейн блъсна ръцете му и дори сър Борис изглеждаше смутен.

— Спалнята ви е напълно достатъчна. Ще възложа на сина си да се грижи за вашата сигурност. Той е млад и не се влияе от мнението на другите.

Когато погледът на Гарет падна върху сведената глава на Ровена, лицето му омекна, на устните му заигра усмивка, в която нямаше и капчица подигравка.

— Тази черта е достойна за възхищение, но опасна. Пазете го добре.

Когато Ровена вдигна глава, Гарет бе сложил ръка на рамото на сър Борис и го водеше към изхода на стаята, докато двамата оживено обсъждаха най-новите турнирни правила.

Блейн скри лице в ръцете си и между пръстите хвърли отчаян поглед към Ровена. Пред стаята проехтя предупредителен вик, последван от тежко падане на тяло. Ровена захвърли одеялото и хукна към вратата. Още на прага изплака задавено: Гарет лежеше в безсъзнание на каменния под. Тя падна на колене и сложи главата му в скута си.

— Какво сте му направили?

Едър млад рицар стоеше наблизо и се взираше глупаво в грамадния меч в ръката си.

— Видях, че беше обгърнал раменете на татко и когато ръката му се стегна, го ударих с тъпата страна на меча.

— Негодник! Можехте да го убиете! — изкрещя невъздържано Ровена и младият мъж се отдръпна назад, стреснат от гневния й глас.

Тя приглади назад косите на Гарет и зашепна в ухото му тихи думи на утеха, които той не можеше да чуе. Гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. Тъмните мигли почиваха върху бледите бузи. Изглеждаше съвсем спокоен, сякаш потънал в дълбок сън.

Сър Борис потърка брадичката си и преглътна мъчително.

— Точно така беше, както казва момчето. Синът ми постъпи правилно.

— След малко ще кажете, че се е опитал да ви убие. Че вероятно е обсебен от смъртоносна лудост и ще изтреби всички ни. — Ровена целуна Гарет по ухото и се огледа решително. Никой нямаше да я отдели от любимия й.

Блейн коленичи пред нея.

— Всички знаем, че Гарет не е имал намерение да убие сър Борис. Аз познавам Гарет. Сигурен съм, че е искал да избяга, да се махне от Ардендон. Не разбирате ли, Ровена: ако Гарет излезе през портата, ще има мъртви! И нищо чудно той да е един от тях. — Той помилва бузата й, за да отнеме от остротата на думите си. — Позволете ми да го защитавам. Дори от самия него.

Ровена отпусна ръце. Нито един от тримата мъже не отговори на погледа й. Те вдигнаха предпазливо Гарет и го понесоха по слабо осветения коридор.

Леко прошумоляване с полите и трепереща усмивка бяха достатъчни да убедят сър Борис, че непременно трябва да види. Гарет. Младият рицар я проследи с поглед, когато влезе в помещението, изпълнен с възхищение към куража, с който понасяше тежките изпитания на съдбата. Може би трябваше да преосмисли отношението си към сър Гарет. Мъжът, който беше завоювал любовта на това прекрасно същество, не можеше да е толкова лош, колкото разправяха хората. Споменът за гневния й поглед, когато видя проснатата на пода фигура на любимия си, го преследваше неумолимо. Вече си представяше как не сър Гарет, а той е паднал в безсъзнание и главата му почива в скута на лейди Ровена. Сега послушно изчезна зад ъгъла, за да я остави спокойно да поговори със сър Гарет.

 

 

Най-доброто, което можа да предложи Ардендон за затвор, беше малка стая в края на един страничен коридор в кухненското крило. Това беше едно от малкото помещения в замъка, чиято врата имаше желязна заключалка — там се съхраняваха сол и скъпи подправки. В дебелата дъбова врата имаше прозорче с желязна решетка.

Ровена се надигна на пръсти и погледна между пръчките. В стаята гореше голяма свещ. Трябваше й доста време, докато очите й свикнат с полумрака, за да забележи мъжа, седнал на една бъчва.

— Гарет?

— Не можеш ли да почакаш до деня на екзекуцията ми, за да се порадваш на злощастната ми съдба? — Гарет размаха дългите си крака. Сиянието на свещта очертаваше линиите на лицето му и Ровена повярва, че е видяла трепването му. Той потърка тила си. — Проклетият хлапак едва не ме уби.

Ровена пъхна носле през решетката. Край стената бяха подредени сандъчета и кошници. Усети аромат на канела и джинджифил.

— Фолио се върна.

— И трупът на баща ти беше на гърба му?

— Боя се, че не. Конят се върна сам. Размахваше гордо глава и изглеждаше много възбуден. — Тя се опита да различи нещо по лицето му. — Лошо ли е тук?

— Не чак толкова. Още не съм намерил нито един череп на някого от предишните затворници, а Блейн още не ме е пратил в камерата за мъчения. Знам, че ти не одобряваш толкова меко отношение, но…

Ровена стисна до болка студеното желязо.

— Наистина ли ме смяташ за толкова отмъстителна?

Гарет стана и сложи пръсти върху решетката. Ръцете им се докоснаха. Горещината на кожата и беше единственото трайно нещо на този свят, излязъл от релсите. Той очакваше тя да отдръпне ръката си, но тя не се помръдна.

— Защо да не си отмъстителна? Миналата нощ се постарах да направя чест на лошата си слава, нали?

Ровена знаеше, че той не говори за убийството — значи не беше нужно да го утешава с лъжи.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Мисля, че ти го дължа.

— Когато майк… — Ровена не можа да произнесе думата. — Когато са намерили Илейн убита, ти не си направил опит да се защитиш. Защо? Сигурно е имало хора, които да ти повярват. Бащата на сър Блейн. Свещеникът…

Гарет сведе глава и челата им се докоснаха.

— Баща ми ме е възпитал винаги да съм най-добрият. Трябваше да бъда най-силният, най-умният и най-доблестният рицар, който Англия някога е виждала. Всичките ми мечти за чест и слава умряха с целувките на Илейн. През нощта, когато лежах до нея, баща ми е умрял, задавен от собствената си кръв. Чувствах се виновен в убийство, както твърдяха всички. Затова не се защитавах.

Ровена стисна бързо пръстите му и се отдръпна от решетката.

— Всичко ще бъде добре, Гарет.

Гарет се надигна.

— Естествено. Ще ме обесят и ти ще си свободна.

Тя поклати глава, погледна подозрително към края на коридора и зашепна с треперещ глас:

— Няма да те обесят. Когато докажа, че не си убил Илейн, всички ще разберат, че Мортимър сам е паднал от подвижния мост.

Гарет пребледня.

— Ти си полудяла!

Ровена се усмихна самоуверено.

— Не. Напълно съм с ума си.

Гарет вдигна глава. Най-сетне осъзна какво означаваха думите й и в студеното му сърце проникна топъл слънчев лъч.

— Искаш да кажеш, че не вярваш да съм убил Мортимър? Защо тогава ме остави да вярвам… Божичко, щях да…

— Какво? Да ме убиеш ли? Глупости! Ти не смееш дори да ме напляскаш по задника!

Гарет се опита да промуши ръце през решетките, но не успя. Пръстите му се раздвижиха заплашително.

— Не разчитай много на това. Ако те хвана, с удоволствие ще ти извия красивата шийка.

Ровена го заплаши с пръст.

— О, боже! Бях забравила колко си избухлив.

Той изръмжа разярено, раздруса железните пръчки, после се обърна рязко и се заразхожда неспокойно напред-назад в тясната килия.

— Кой е, Ровена? Как мислиш, кой е убил Илейн?

— Не сега. По-късно ще имаме достатъчно време да обсъдим този въпрос.

Гарет се хвърли към вратата, усетил, че гласът й се отдалечава. Тя си отиде. Изчезна като призрак в тъмния коридор.

— Ровена! — изрева Гарет. — Искам да изляза оттук. Ти, малка глупачке! Не смей да се излагаш на опасност!

Гласът й стигна до него, мелодичен като песен.

— Никаква опасност, милорд. Само истината.

Шумът от стъпките й заглъхна. Гарет се хвърли към вратата и заудря с юмруци по дървото, докато кожата на кокалчетата му се ожули и, потече кръв. Проклятията му преминаха в гневен рев. Крещя, докато прегракна и гласът му се превърна в дрезгав шепот. Едва когато настана пълно мълчание, младият му пазач се осмели да повика сър Блейн. Боеше се, че пленникът му се е наранил смъртоносно.