Тереза Медейрос
Отмъстителят (23)

22

Ровена не забрави до края на живота си кошмарните усилия, които положи, за да натовари баща си на седлото и да се метне след него. По лицето й се стичаха вадички пот, смесена със сълзи. След като най-после успя, Фолио отказа да й се подчинява. Наострил уши и вдигнал опашка, той се обърна към приближаващия се ездач. Ровена изруга и отчаяно заудря с юмруци по гърба му. Ездачът приближаваше, наведен над гривата на бойния кон, извън себе си от гняв. Надали щеше да има търпение да я изслуша. Ровена знаеше, че животът на жалкия старец зад нея висеше на косъм.

Под натиска на петите й Фолио най-сетне се раздвижи. В конския му ум просветна отдавнашен спомен за играта на малките кончета. Обърна се рязко, размахвайки игриво опашка, и побягна от господаря си, който се приближаваше с бързината на вятъра. Ровена хвана здраво юздата с едната си ръка, докато с другата се опитваше да държи баща си на седлото.

Дългите крака на Фолио сякаш не докосваха земята. Вятърът пареше в очите на Ровена. Когато посмя да се обърне назад, тя установи с учудване, че разстоянието между тях и преследвача се е увеличило. Дори натоварен с двама ездачи, Фолио притежаваше силата и скоростта на бурен пролетен вятър. Когато изкачиха едно възвишение, Ровена почти повярва, че жребецът ще се сдобие с криле и ще полети към небето, чак до ясната, чиста луна.

След поляната започваше черна дупка. Ровена насочи коня към гората, неспособна да прави разлика между биенето на сърцето си и ударите на копитата му. Когато се потопиха в закрилническите сенки на дърветата, тя дръпна юздата и Фолио спря неохотно.

Далече зад тях се чуваше тропот на копита, примесен с грозни проклятия. Имаха съвсем малко време. Ровена скочи от седлото, но когато баща й понечи да я последва, не му позволи.

— Татко, чуваш ли ме?

Линдзи се облегна на седлото и отвори кръвясалите си очи.

— Какво има?

Ровена обхвана главата му с две ръце и приближи лицето му до своето.

— Трябва да се задържиш на седлото. Трябва да продължиш напред. Препускай, докато видиш замък или селище. Не спирай, все едно какво ще ти струва това. Разбра ли ме?

Когато го пусна, той удари главата си в седлото и изстена.

— Ще си счупя врата — пошепна безсилно той.

— Може би. Но ако останеш тук, Гарет със сигурност ще ти отсече главата.

Линдзи положи големи усилия да се изправи. Ровена го потупа окуражително по бедрото.

— Браво на теб. Бързай, татко. Препускай като вятър.

Устните на Линдзи Фордис се изкривиха в жалко подобие на някогашната слънчева усмивка, с която беше омагьосал Илейн.

— Пак ще дойда, момиче. Щом спечеля малко пари, ще се върна. Ще ти донеса панделки и злато, толкова много, че едва ще се съберат в малките ти ръчички.

Очите на Ровена се напълниха със сълзи. Оредялата руса коса и бледосините очи бяха трогателни.

— Да, татко. Ще те чакам.

Фолио отново отказа да се подчини и Ровена трябваше да прибегне до драстични мерки, за да не му позволи да опише кръг и да препусне обратно към замъка. Намери в гънките на роклята си дебела игла и я вдигна към лунната светлина. Помилва снежнобялата грива на жребеца, извини му се през сълзи и решително заби иглата в задницата му.

Фолио изцвили пронизително и препусна като вихър. Ровена едва успя да се отдръпне от обсега на тежките му копита. Баща й се задържа на седлото с неочаквана упоритост. Вероятно замъгленият му мозък го беше пренесъл в някаква драма, която беше по-близо до действителността, отколкото предполагаше.

— Препускай, жребецо мой — извика тържествуващо той. — Напред, на бой! Ще разбием арабските езичници и ще върнем Свещения кръст в Йерусалим!

Фолио летеше като бяла светкавица. След минута изчезна от очите й. След още една минута земята се разтрепери от нов тропот на копита. Когато стигна до гората, Гарет спря коня си. Без да има време да размисли, Ровена се покатери на най-близкия бряст и с копнеж си пожела да имаше поне шлема на Марлис.

Тя се хвана за един тънък клон с изпотената си ръка и в този миг точно под нея се появи кошмарът в сребърно и черно. Тя присви очи и се хвърли върху него. Възползва се от устрема на падането, за да го събори от седлото. Уви крака около раменете му, когато двамата заедно паднаха от черния боен жребец — от сто стъпки височина, както й се стори. Когато се търкулнаха на земята, Ровена изрита коня и той побягна уплашено в посоката, от която беше дошъл.

Ръка в кожена ръкавица я сграбчи за врата и я хвърли по гръб. Мускулести пръсти размахаха меч. В продължение на един дълъг миг Ровена повярва, че Гарет няма да я познае и ще я прониже със сребърното острие. Още по-страшен обаче беше мигът, когато в очите му блесна разбиране, а мечът въпреки това остана вдигнат над главата му. Десет цола стомана изсъскаха покрай ухото й — Гарет заби меча в земята точно до главата й и нададе толкова силен вик на болка и гняв, че всички шумове на нощта около тях замлъкнаха.

Ровена лежеше в смъртоносната му хватка и пулсът й бързо отслабваше под натиска на железните му пръсти. От окото й се отрони сълза и остави светла следа по мръсната й буза.

Гарет я сграбчи за рамото и я вдигна.

— Как можа! — Той я раздруса като кукла и отново я пусна на земята.

След това рязко се изправи, наклони глава и се вслуша да долови тропот на копита или стъпки на човек. Отговори му само подигравателен вик на нощна птица.

— Гарет… — пошепна плахо Ровена към треперещия му гръб. Той й даде знак да мълчи.

— Двайсет години търсих човека, който обезчести името ми. Мъжа, който хвърли сянката си върху надеждите на баща ми, върху честолюбието и мечтите ми. Онзи, който се погрижи да загубя доброто си име, всички да се отвърнат от мен и да затръшнат вратите си пред носа ми. Двайсет години търсих този жалък страхливец.

— И златокосото му дете…

Гарет се обърна като ужилен.

— Точно така. Детето, което Илейн донесе в Карлеон и представи на баща ми като законно дете на починалия си съпруг. Скоро след това пристигна и любовникът й и предложи услугите си на господаря на Карлеон. — Той направи крачка към нея и Ровена стисна здраво зъби, за да не се отдръпне пред убийствения гняв в очите му. — Марлис смяташе, че е най-добре да си отмъстя, като изнасиля златокосото дете и го върна на баща му с копеле в корема.

Нощният вятър охлади горещите бузи на Ровена.

— Но за теб това не беше достатъчно, нали? Ти искаше нещо по-различно. Нещо дяволско.

— Всичко, което искам, е истината. Цял живот съм лъгал, за да стигна до истината.

— Не ми говори за истина! Тази дума от твоите уста е чиста подигравка. — Ровена скочи на крака. — Не, Гарет, ти не търсиш истината. Ти искаш да изчистиш името си. Искаш да накажеш друг човек за убийството, в което обвиняват теб. Искаш да накажеш някого за болката, която са ти причинили.

— Предполагам, скъпият ти татко е успял да те убеди, че е невинен — изсъска вбесено Гарет.

— Когато си прерязал въжето, татко си е счупил крака — отговори твърдо Ровена. — Едва е допълзял до коня си. Това означава, че му е било невъзможно да се изкачи по стълбата и да забие твоя меч в гърдите на Илейн.

Гарет изпухтя презрително.

— Още една от приказките на Фордис. Ти лъжеш почти толкова добре, колкото майка си. — Ровена пребледня. Неговото лице стана още по-тъмно. — Кажи ми тогава, мила моя — Гарет направи една заплашителна крачка към нея, — щом скъпоценният ти баща не е убил Илейн, кой го е направил?

Лунната светлина най-сетне успя да пробие облаците. Ровена не беше подготвена за този въпрос. Гарет не биваше да я погледне в очите. С отчаянието на заклещено в примка животно тя се обърна, за да избяга, но ръцете му се сключиха около кръста й, преди да е направила и две крачки. Тя не се опита да се отбранява. Сърцето му заби в луд ритъм до ребрата й.

Горещият му дъх опари ухото й.

— Ясно. Баща ти те е убедил, че убиецът съм аз.

Тя опря глава на рамото му, решена да мълчи. Стисна здраво очи, но няколко сълзи се отрониха и капнаха на ръката му.

Ръцете му се плъзнаха бавно по раменете й, мушнаха се под разбърканата коса и обхванаха крехката шия. Облечените в кожа пръсти помилваха хлътналите й бузи. Докосването беше извънредно нежно. Ровена потрепери, сякаш я бе ударил.

Тихият му смях предизвика тръпки на ужас по гърба й.

— Ето че се отдръпваш от мен. А само преди дни очакваше с нетърпение да те помилвам, нали? Преди две нощи, когато лежеше под мен и ме умоляваше…

— Гарет, недей…

— Какво недей? Да не продължавам? Или да не преставам? Защо не искаш да ти покажа, че мога да бъда много мил доведен брат? — Пръстите му се плъзнаха към гърдите й, мушнаха се в деколтето и закръжиха около чувствителното зърно с опитна чувственост. Ровена настръхна. Страхът и желанието стегнаха гърлото й.

— Престани да ме мъчиш! — изкрещя вбесено тя и блъсна ръката му. — Няма да ти позволя да ми се подиграваш. — Освободи се от прегръдката му и се отдръпна назад.

Той я следваше стъпка по стъпка с протегнати ръце.

— Защо се плашиш от мен, сестричке? Ръцете на убиеца са ти доставили достатъчно удоволствие, нали? Тогава не се интересуваше дали са оцапани с кръв или не.

Ровена прибра косите на тила си и продължи да отстъпва, докато гърбът й се опря в грапавата кора на едно дърво. Тя се изсмя, опита се да остане сляпа за болката, която му причиняваше. Не смееше да му каже истината за убиеца на Илейн, защото знаеше, че тя ще го унищожи.

— И мен ли ще вземеш сега, Гарет, както си постъпвал с другите жени, посмели да те погледнат накриво? Ще приложиш тялото си като оръжие, за да ме принудиш да замълча? Или ще затвориш очи и ще си представиш, че съм майка ми? От самото начало ли правеше така?

Той застана пред нея и устните му се изкривиха в подигравателна гримаса.

— Познавам те. И трябва да кажа, че влезе в леглото ми много по-лесно от повечето други. Вероятно не можеш другояче — с кръвта на курвата във вените ти.

Ровена забрави, че нарочно го дразнеше. Забрави всичко и над очите й падна червена пелена. Вдигна юмрук и го удари в брадичката с такава сила, че той се олюля. Всеки друг мъж на негово място щеше да падне.

Ръката я заболя адски, сякаш кокалчетата й бяха счупени, но дори болката не беше в състояние да спре перверзния триумф, който се разпространи по тялото й. Мелодията му беше сладка, но не продължи дълго. Когато Гарет я сграбчи за раменете и я притисна към кората на дървото, тя се замисли за последствията от необузданото си поведение. За нейна изненада той се ухили като зъл демон, прогонен от ада. По лицето му не бе останала никаква светлина. То вече не беше лицето на прекрасния мъж, когото бе обичала в някакъв друг живот, а лицето на момче, току-що прекрачило прага на мъжествеността — диво, влюбено, болно от ревност.

— Ти, малко златокосо копеле. Винаги съм знаел, че ще ми създадеш повече трудности, отколкото мога да понеса.

Устните му завладяха нейните. Пръстите му се заровиха в косата й и много скоро тя капитулира безславно под напора на целувката му. Вкуси кръвта от езика му — наистина го бе ударила много силно. За кой ли път се понесе във вихрушката на страстта: сякаш целият й досегашен живот я беше водил тъкмо към този момент, когато осъзна, че любовта към този мъж я правеше негова пленница.

Когато езикът му трескаво се втурна в дълбината на устата й, тя простена задавено. Коляното му се мушна между краката й и ги раздели почти грубо. Когато вдигна ръка да помилва бузите му, той се отдели от нея. Макар че сведе глава, Ровена не беше в състояние да скрие чувствата в очите си. Дори нощният мрак не беше в състояние да й помогне.

Гарет дишаше накъсано.

— Ти си глупачка, милейди. Защо не избяга заедно с баща си? — Хвана лицето й между ръцете си и продължи: — Щом смяташ, че съм убил майка ти, значи съм способен да убия и теб, така ли е? Твоето недоверие към мен ме нарани много по-дълбоко, отколкото лъжите на Илейн. — Палецът му нежно се плъзна по долната й устна.

Ровена преплете пръсти с неговите, притисна ръцете му върху лудо биещия си пулс и ги задържа дори когато той се опита да се отдръпне.

— Хайде, какво чакаш — подкани го тя. — Убий ме, ако това е желанието ти. Ти си ме мразил, още когато съм била малко дете. И сега ме мразиш. Ще кажеш на другите, че съм избягала с татко. Тук има достатъчно листа, за да покриеш с тях трупа ми. Никой няма да узнае. Аз няма да се движа. Ще стоя ето така. Дали ще ти е по-лесно, ако затворя очи? Ето така?

Пръстите на Гарет се втвърдиха и натискът се усили. Ровена стисна здраво очи и се опита да не трепери. Съзнаваше, че е близо до истерия.

— Защо се колебаеш? Ти искаше да убиеш баща ми, нали така? Можеш ли да го отречеш? Беше готов да го осъдиш без съдебно дело и без проверка на доказателствата, както някога са осъдили теб. Аз го освободих. Значи е редно да заема мястото му в ръцете на палача. — Ровена отпусна ръце и остана неподвижна в ръцете на мъжа, който можеше да пречупи крехката й шия само с едно движение на ръката.

Хватката на Гарет се разхлаби. Ровена отвори очи.

— Не, скъпа моя. Няма да имаш удоволствието да разбереш каква свобода е смъртта. — Устните му помилваха подигравателно крайчето на ухото й. — Ръцете на палача ще направят с теб много по-приятни неща, каквито не могат да правят с баща ти. Предпочитам да си жива и да ми служиш. И ще се погрижа никога вече да не се отделиш от мен. — В очите му святкаха странни светлинки. Без предупреждение коленичи в краката й и откъсна края на полата й. — Дай ми ръцете си.

Ровена имаше чувството, че преживява сцена, случила се поне преди сто години.

— Това не е нужно.

— Ти бягаш от мен още от първия миг, в който те видях.

Ровена му протегна ръце и той ги върза с брокатената ивица.

— Ако се опитам да бягам, можеш да ме удариш с нещо по главата — предложи тя тихо, почти заплашително.

— Предпочитам жените ми да са в съзнание — заяви спокойно той. — Омразна ми е представата, че могат да се събудят доволни и разранени между краката, но без да знаят на кого трябва да благодарят.

В гърдите на Ровена се надигна омраза.

— Вече се убедих, че сте благороден и честен рицар.

Гарет дръпна импровизираните въжета и тя падна на гърдите му.

— Като освободи баща си, ти ми открадна и последната надежда да възстановя честта си. Време е да докажа, че ненапразно ми се носи славата на убиец. Ако още веднъж започнеш да ми четеш проповеди за рицарство, ще ти запуша устата, кълна се.

Ровена мъдро си спести отговора.

Двамата излязоха от гората и намериха бойния жребец на Гарет да пасе мирно на поляната. Конят вдигна масивната си глава. Въпреки плашещата си големина той беше лишен напълно от неспокойствието на Фолио, от нервните му потропвания. Остана неподвижен, когато Гарет върза китките на Ровена с въже и го възседна. Без да я погледне, рицарят пусна коня в умерен тръс и го насочи към замъка. Явно му беше все едно дали тя ще се препъва след него или ще падне и ще бъде влачена до Ардендон. Ровена стисна зъби и тръгна след коня.

Крепостта светеше като огромен диамант, увенчан с корона от облаци. Зъберите и кулите се очертаваха ясно на фона на катранено-черното небе. Тя се учуди, че бяха толкова близо. Бързината на Фолио и собственият й страх я бяха накарали да повярва, че са оставили замъка далеч зад себе си. Защо небето продължаваше да сияе така мирно, след като целият й живот беше разрушен? Вятърът се усили и над шума на тревите се понесе сигнал на тромпет, обезобразен от времето и разстоянието. Ровена гневно изтри капналата на бузата й сълза. Когато Гарет се обърна да я погледне, тя местеше механично крак след крак, устремила поглед към земята пред себе си. Мъжът изпухтя подигравателно.

— Наистина трогателна картина на невинно преследвана млада дама. Сигурно ще изглеждаш прекрасно на прозореца на някоя катедрала. Смирената поза и невинно гледащите сини очи ще смекчат сърцето и на най-закоравелия грешник.

— Ако изобщо има сърце.

Гарет говореше с нарочна небрежност.

— Ако този грешник е имал нещо общо с жени, няма съмнение, че сърцето му отдавна е било изтръгнато от гърдите и поднесено за вечеря на някоя дама.

— Тогава бог да й е на помощ, защото сигурно ще умре от глад с такава оскъдна храна.

Гарет удвои темпото на жребеца и Ровена се запрепъва зад него, твърде разгневена, за да съжали за необмислените си думи. Когато над полята изведнъж се понесе дълбокият му баритон, тя се стресна до смърт.

Мортимър никога не би се осмелил да запее пред изискано общество подобни песни. Гарет пееше с пълен глас за любовните приключения на похотлива млада дама на име Розалийн. Ровена не разбра и половината от дръзките стихчета, но мрачните погледи, които Гарет й хвърляше през рамо след всеки куплет, й вдъхнаха обезпокояващото чувство, че ще ги разбере още преди да свърши нощта. Когато вече не можеше да понася самодоволното му хилене, тя се включи в песента и изпя рефрена с такова въодушевление, че той млъкна и се намръщи още повече.

Ала задоволството й не трая дълго. Копитата на могъщия боен жребец изтрополиха заплашително по каменния мост към замъка на Блейн. Вятърът къдреше повърхността на езерото, лунната светлина танцуваше по сребърните вълни. Подвижният мост се опъна пред тях като черен език, който ги канеше да влязат в отворената муцуна на замъка. Когато минаха през портата, Ровена се разтрепери. Цялата грация на Ардендон изведнъж бе задушена от киселата миризма на развалата му.

В двора миришеше на вино, на пот и на още нещо, което Ровена предпочете да не нарече с думи. Когато Гарет слезе от коня, погледът й се стрелна с надежда към вратата на обора в подножието на полегатия склон. Гарет хвърли юздите в ръцете на някакъв непознат паж. Като видя вързаните ръце на Ровена, момчето зяпна от изненада.

Гарет дръпна въжето, сякаш Ровена не беше нищо повече от упорит териер, изнервил господаря си.

— Къде са…? Какво си направил с тях? — заекна уплашено Ровена.

— Ти да не очакваше, че главите на братята ти ще ни посрещнат над портата, набити на колове? Съжалявам, че те разочаровах. Реших, че вече няма да ги държа отговорни за слабоумните дела на роднината им.

Ровена въздъхна облекчено. Не беше чак толкова лошо, колкото си беше представяла. Пажовете продължаваха да играят на зарове в ъгъла на двора.

Онези, които не бяха слепи или пияни, се спогледаха изненадано и си зашепнаха, като видяха Гарет и Ровена.

Един рицар излезе, препъвайки се, от залата, като теглеше след себе си скромно облечена слугиня. Блъсна я на колене пред себе си и несръчните му ръце се опитаха да развържат връзките на панталона.

Ровена бързо отмести поглед.

— Преди да свърши нощта, ще победя плахостта ти — зарече се Гарет.

Ровена се вцепени. Дори не усети върху себе си погледа на Гарет, когато той провери въздействието на думите си. Пребледня, защото всичките й грижливо изградени илюзии изведнъж се срутиха като къщичка от карти. Досега бе живяла с убеждението, че каквото и да й направи той, тя ще може да му го прости. Някъде в най-далечното ъгълче на съзнанието й дори живееше детинската надежда, че той ще й прости и ще се смее на глупостта й. Че ще я прегърне нежно и ще я целуне. А вместо това… Тъгата, която я обзе, беше несравнима с нищо изпитвано досега. Прониза я остра болка и тя се олюля.

Гарет нави на юмрука си въжето и я дръпна към себе си като риба на въдица. Като видя дълбоката тъга в погледа й, той потръпна, но стисна зъби и се овладя.

— Тръгвай, Ровена — изръмжа той. — Не съм в настроение да се мотая.

Трескавият й поглед се плъзна по двора.

— Няма да понеса всички да ме зяпат.

— Много бързо ще се научиш да го понасяш. Аз как се научих…

Той дръпна въжето, но краката й сякаш бяха сраснали с камъните. Дръпна по-силно, но Ровена успя да му устои, стиснала здраво безкръвните си устни.

Лицето на Гарет стана толкова дружелюбно, че Ровена се уплаши до смърт. Той я сграбчи за раменете и я бутна назад в сянката, докато раменете й се опряха в каменния зид. Обхвана с една ръка главата й и я преви назад. Устните му завладяха нейните в толкова страстна целувка, че и най-внимателният наблюдател би се заклел, че вижда любовна двойка, събрана отново след дълга раздяла. Коварното кискане на пажовете премина в шумен смях.

Гарет се отдели от нея и Ровена сведе глава. Беше безсмислено да протестира.

— Кълна ти се, уважаема — заяви той през здраво стиснатите си зъби, — че ако пак откажеш да ме последваш, ще утоля жаждата си още тук, в двора, както правят десетки други мъже. Знам, че копнееш за ласките ми, но желаеш ли да ги приемеш тук, на двора?

Сякаш за да потвърди думите му, от близките храсти се чу дълбок мъжки стон. Ровена го дръпна за ръкава и опря глава на гърдите му в безмълвна молба.

Той я блъсна грубо напред. Цената на тази жестокост пролича само в тежкото му дишане и в упорито вирнатата брадичка.

Когато влязоха в залата, той се бе овладял и вървеше сигурно и равномерно. Мина покрай танцуващите двойки и се насочи право към стълбата. Когато Ровена забавяше крачка, той дърпаше въжето, без да обръща внимание на ужасеното пъшкане и укорните погледи на гостите, които все още не хъркаха по пейките или под масите. Ровена съзнаваше колко зле изглежда. Бе загубила обувките си, косата й висеше на сплъстени кичури по гърба. Погледна надолу и забеляза нещо като черно петно на носа си. Рубиненочервената рокля висеше на парцали.

Тя се постара да се затвори в себе си и си представи, че неодобрението се отнасяше за нея. Песните и смеховете постепенно заглъхнаха. Едно от джуджетата престана да бие барабана си и Ровена чу ясно възмутените гласове на гостите.

— Как смее!

— Бедното дете!

— Безсърдечен негодник!

— Кой знае как се е отнасял с нея в замъка си… Но тук се намира в дома на сър Блейн, а той няма да допусне такова поведение.

Гарет вървеше право напред, сякаш беше не само глух, но и сляп.

Вече бяха стигнали до стълбата, когато Блейн излезе от навалицата и пристъпи към тях. Лицето му изразяваше искрена загриженост и в очите на Ровена нахлуха сълзи. Алис го следваше като неспокойна птица.

Всички затаиха дъх в очакване да чуят думите на домакина.

— Хората са прави, Гарет. Няма да търпя подобно отношение в замъка си.

Никой не се напрегна да чуе отговора на Гарет.

— Тя открадна коня ми и го даде на друг човек.

Даже Блейн потръпна от тези думи и отстъпи назад. Гостите си зашепнаха ужасено. Само Алис се усмихна.

Блейн коленичи пред Ровена и улови вързаните й ръце.

— Скъпа, кажете, че той лъже! Не знаете ли какво означава за рицаря конят му? Бойният жребец е най-ценното му притежание.

Ровена се усмихна сухо.

— По-ценно от мен. Това вече ми е ясно.

— Не е прилично да коленичиш в краката на тази крадла — прекъсна го гневно Гарет. — Стани, ако обичаш, за да мога да продължа пътя си.

Блейн се надигна и в стройната му фигура имаше повече достойнство, отколкото Ровена беше смятала за възможно.

— Гарет, умолявам те. В името на приятелството ни, прояви милост към тази сладка…

Думите на Гарет падаха като гръмотевици в напрегнатата тишина.

— Тя е престъпница. Открадна коня ми. Какво ще кажеш, да я отведа ли в стаята си или предпочиташ ти да я обесиш? — Той подаде въжето на Блейн, сякаш му беше все едно какво ще се случи с Ровена.

Алис подръпна ръкава на Блейн.

— Обеси я, Блейн. Затвори я и заповядай утре на разсъмване да я обесят.

Ноздрите на Гарет потрепериха и той удостои лейди Алис с презрителен поглед. Тя се мушна бързо зад гърба на Блейн, който също направи крачка назад.

Гарет мина покрай тях и Ровена усети съчувствената милувка на Блейн по рамото си, когато мина покрай него. В края на тясната стълба Гарет спря изведнъж и от устата му се изтръгна тихо проклятие. Ровена се удари в гърба му.

— Никога друг път не ми се е налагало да преодолея толкова препятствия, за да отведа една жена в спалнята си. Ти да не си скрила папата под леглото ми?

В края на коридора беше клекнала Марлис. Под тъмната коса лицето й беше смъртнобледо. Гласът й бе загубил напълно самоувереното си звучене.

— Трябва да говоря с теб, Гарет.

Той помилва с показалец мръсното носле на Ровена.

— По-късно.

— Сега.

Очите на Ровена светеха ярко, в тях имаше и предупреждение, и молба. Тя се изсмя тихо.

— Ако си дошла да го молиш за милост за мен, спести си усилията. Блейн го направи много добре, но никой не чу молбите му. Боя се, че е необходимо нещо повече, за да укротиш наранената суетност на могъщия си брат.

— Като например човешка жертва? — осведоми се остро Марлис.

— Но възхитителна — отвърна любезно Гарет.

Марлис скочи със задавен вик, профуча покрай тях и се изгуби надолу по стълбата.

Гарет въведе Ровена в стаята си, затвори вратата и грижливо спусна дебелото резе.

Ровена остана до вратата, той пристъпи към прозореца. Лунната светлина очертаваше остро контурите на лицето му.

— Молбите на приятелите ти са трогателни, нали?

— Но безполезни — отвърна глухо тя.

Като видя смачканите чаршафи, изпита остра болка. Много по-добре беше Гарет просто да я убие, вместо да легне под него в леглото, което още носеше следи от присъствието на лейди Алис. Тя се обърна, изплака задавено и притисна чело към вратата.

Плачът й прониза Гарет право в сърцето. Той прекоси помещението и застана зад нея. Сложи ръце на раменете й и заговори с тих глас:

— Плахостта ти щеше да е по-убедителна, ако тялото ми не пламтеше от спомените за страстното ти отдаване. Аз не мога да спя, не мога да се храня. Не мога да мисля, защото образът ти се е настанил трайно в главата ми. Отровата ти е сладка, но смъртоносна. Не мога да намеря друга противоотрова, освен да я пия отново и отново, докато душата ми се пречисти — или докато умра.

Ровена отметна глава назад. Стичащите се по бузите й сълзи намокриха брадата му.

— Какво искаш от мен, Гарет? Да викам, да пищя, та всички да ме чуят? Да падна на колене и да моля за милост?

— На колене? Това е добро начало.

Той я обърна и я притисна към вратата. Устните му завладяха нейните без капчица нежност. Езикът му разпали пламъка в тялото й със сила, която я предупреди, че в желанието му се примесваше лудост. Коляното му се мушна между краката й и ги отвори. Все още не бе свалил ръкавиците си и силното триене на кожата о коприната предизвика неприятно усещане и накрая болка. Ровена изплака и се опита да се освободи. Той я вдигна във въздуха и мушна ръка между бедрата й.

После я сложи на леглото и вдигна краката й към таблата, за да са разтворени максимално. Смъкна жакета през главата си и разголи мощните си гърди.

— И ти си безгръбначна като баща си — заяви презрително той. — Отдаваш се на мъж, който те мрази, вместо да се бориш.

Думите му бяха като кофа с ледена вода върху пламъците на любовта й. Тя остана неподвижна под него, вцепенена от толкова подлост и несправедливост. Гарет посегна да отвори панталона си и това го спаси. Ако ръцете му не бяха точно на това място, щеше да изпита пълната сила на ритника й. Но той реагира светкавично. С рефлекс, изострен през дългите години на борба, той хвана стройния й крак, преди да е нанесъл удар. Смехът му беше тих, саркастичен.

— Да, момиче, знаех, че някъде дълбоко в теб е скрита милата ти майка. Само че не знаех как да я измъкна на повърхността.

Ровена седна в леглото и изтръгна крака си от ръката му.

— Двамата сте си били лика-прилика.

Тя се метна настрана, но той не я пусна.

— Ти имаш нейната фалшивост, нейното предателско и непостоянно сърце. Може би е дошло времето да те науча и на някои от другите й номера.

— Ти ги знаеш от нея, нали? — озъби се Ровена, скочи от леглото и се опита да избяга от този зъл демон, когото доскоро беше обичала с цялата си пламенност. Гарет я улови през кръста, дръпна я обратно в леглото и я сложи да легне под него с лице във възглавниците. Ровена вдигна глава и пое въздух, за да извика, но той светкавично затисна устата й и тя само изхърка.

— Ако викаш, ще дойдат Блейн и хората му — изсъска той. — А ако си въобразяваш, че тяхното рицарство няма цена, значи нищо не разбираш. Нима искаш да станеш курва на половин дузина мъже?

Ровена падна тежко във възглавниците и се предаде на съдбата. Когато Гарет я обърна към себе си, в очите и имаше също толкова горчивина, колкото в неговите.

Пръстите му се плъзнаха по бузата й в болезнено нежна милувка. Устните погалиха слепоочието и той усети фините косъмчета като захар върху езика си.

— Как да ти простя всичко, което ми причини? — пошепна безсилно тя.

Гарет меко притисна устни във вдлъбнатинката на шията й.

— Щом съм убиец, какво ме е грижа!

Ровена копнееше да изкрещи истината в лицето му, но си забрани да отвори уста. Макар да съзнаваше, че трябва да плати прекалено висока цена за мълчанието си.

Когато Гарет отвори копченцата на корсажа й, тя лежеше под него готова за любов и с мъка потисна тръпката си, когато тялото й се разголи пред жадния му поглед.

Без да сваля ръкавиците си, Гарет започна да масажира гърдите й. Чувствителните зърна се стегнаха и се втвърдиха, сякаш имаха собствена воля. Гарет я целуна пламенно, после посвети вниманието си на гърдите й. Засмука едното, после другото зърно, нежно и внимателно, и Ровена простена от наслада. Когато зарови пръсти в косата му, той вдигна глава й отговори на погледа й между съвършените хълмчета на гърдите й.

Най-сетне свали тежките си кожени ръкавици.

Дъхът й спря, когато ръката му се мушна между бедрата й и я потопи в чувствена магия, от която нямаше измъкване. Гарет следеше напрегнато тръпките по лицето й, омагьосан от страстта, която тя не беше в състояние да прикрие. Тялото й се стягаше и отпускаше в ритъма на пръстите му, които милваха подутите, влажни гънки с дразнеща бавност. Те я подготвяха за цялостното изпълване, което скоро щеше да последва. Бузите й пламтяха, миглите трепкаха върху тях като ветрила. Главата й се мяташе, кораловочервените устни оформяха неразбираеми думи. Ръката му задълбочаваше магията в подлудяващ ритъм, докато тялото й се разтърси от силна тръпка и тя извика задавено.

Ровена се надигна от възглавниците, изви се като струна и падна изтощено на леглото. Гарет усети как мускулите на корема му се стегнаха болезнено. Ровена отвори очи, тъмни и замъглени от преживяната страст, но със следи от старата горчивина. Той извади пръстите си от нея и размаза росата им по гърдите й. Отново пъхна един пръст в утробата й и го поднесе към носа й. Устата му устремно завладя нейната. Миризмата и вкусът на подчинението й ги свързаха по-здраво от кръвта.

Гарет разтвори краката й с коляно. Едва отворил панталона си, проникна устремно в нея, следвайки пътя, подготвен от пръстите й. Тя скри лице в шията му. Той се отърка о нея, но се въздържа да проникне по-дълбоко. Тя захапа нежно ключицата му и той чу дрезгавия й стон в ухото си. Пръстите му се преплетоха с нейните и я задържаха в измамно мека хватка, в действителност яка като стомана. Тя се вкопчи в ръцете му и най-сетне той се задвижи в нея.

Гарет я взе постепенно, с мъчително бавни тласъци, всеки по-дълъг и по-дълбок от предишния. Ровена трепереше неудържимо и вече не знаеше къде свършва нейното тяло и започва неговото. Той се движеше все по-бързо между бедрата й, докато самообладанието му рухна и от гърлото му излезе дълбок стон. Ровена се надигна срещу него и усети чак в сърцето си как семето му се изля в нея. Двамата паднаха изтощено на леглото и дълго не помръднаха.

Луната залезе като бледа перла в море от кадифен мрак и освети пода на стаята, осеян с ръкавици, панталони и рубиненочервено кадифе.

Гарет сложи Ровена в средата на леглото с лице към себе си. С ръце от двете страни на главата й меко, но решително я принуди да го погледне.

— Веднъж ти се заклех, докато седеше на коленете ми. — Пръстите му разделиха косите й. Тя се плъзна по него, докато опря буза върху стоманеното му бедро. Косата скри пламтящото й лице. Той протегна ръка и нежно вдигна брадичката й, за да я принуди да го погледне. — А сега, сладка моя лейди, искам да чуя твоята клетва.

Ровена го погледна изненадано, но сладката леност на любовната им игра все още я държеше в плен. Неговите ръце и тялото му я водеха умело в тези необичайни ласки, докато устните и езикът й изтръгнаха от гърдите му стонове на неземна наслада. Той отметна глава назад и здраво стисна зъби, за да не закрещи в екстаз. В този миг Ровена разбра каква власт имаше над него и се засмя доволно.

Луната бягаше от облаците, които се надигаха на хоризонта. Главата на Ровена почиваше на гърдите на Гарет. Пръстите му рисуваха по влажния й корем букви и образи.

— Вече не искаш да ми намериш съпруг, нали? — попита тихо тя и Гарет спря да рисува. Когато поклати глава, Ровена продължи: — И когато лятото отмине, няма да ме пуснеш да си отида?

Тя вдигна глава към лицето му, но той я притисна да лежи.

— Никога няма да ти позволя да си отидеш.

При тези думи очите й потъмняха от отчаяние. Доскоро най-силното й желание беше да чуе именно тези думи, но не с този тон, не като заплаха, в която звънеше омраза. Докато тя примигваше, за да прогони сълзите си, той я обърна по корем и започна да я люби с такъв плам, че прогони от главата й всички мъчителни мисли.

 

 

Ровена се взираше с невиждащи очи в сивия утринен здрач, който навлизаше през тесния прозорец. Някъде изкукурига самотен петел и замлъкна. Тя погледна мъжа до себе си, сякаш беше чужд човек. Една къдрица беше залепнала за влажното му от пот чело. В съня чертите на лицето му изглеждаха отпуснати, но когато усети погледа й, той направи гримаса и стисна устни, сякаш не можеше да намери покой дори в съня. Сърцето й спря да бие. Не можеше повече да понася болката му. По-добре да се занимае със собствените си болки. Бутна коляното му, което притискаше крака й, и се измъкна ловко изпод него.

Намери на пода жакета му и го облече бързо. Тежкият вълнен плат одраска голата й кожа и я покри до коленете. Тя спря за миг на вратата, после се върна до леглото и зави Гарет с ленения чаршаф. Той се претърколи настрана, сложи възглавницата под брадичката си и зашепна нещо насън.

Навсякъде в залата лежаха спящи фигури — жертви на безмилостната епидемия на удоволствието. Ровена с погнуса прекрачи изпоцапаните поли на една слугиня, която лежеше с разперени ръце и крака на корема на един пъпчив паж.

Когато прекоси двора, дробовете й се напълниха със свеж въздух, който прогони вонята на кисело вино и немити тела. Тя спря в горния край на подвижния мост. Босите й пети се забиха в грубото дърво, погледът й се устреми към оборите, изпълнен с копнеж. Беше дошла тук с намерението да потърси утеха при братята си, ала откри, че ги разделя нещо повече от голямата площадка за военни упражнения.

Между нея и роднините й се беше отворил ров, който през изминалата нощ бе станал още по-широк и по-дълбок. През тази нощ Гарет се бе възползвал от любовта й, за да я подчини окончателно на волята си. Тъмното му изкуство изтръгваше от сърцето й викове, които самата тя не можеше да познае като свои. Смелостта, която я бе тласнала да му се противопостави, я напусна при мисълта, че щеше да застане пред Малкия Фреди облечена в жакета на Гарет, с подути устни и разбъркана коса. Съзнаваше, че доказателството за завладяването й от Гарет е отпечатано съвсем ясно на лицето й — като леката разраненост между бедрата й.

Тя сложи ръце на кръста си и си пожела да се беше сетила да вземе поне шал. Утрото беше хладно и напомняше за зимата. На хоризонта се тълпяха облаци, миришеше на дъжд.

Ровена се опря на крепостната стена, мина по издатината, която стърчеше над дълбокия ров, и седна, като спусна крака над тъмното огледало на водата. Над езерото се издигаха изпарения и забулваха моста в мъгла. Ако тръгнеше сега, колко време щеше да й трябва, за да стигне до Ревълууд? И колко време щеше да употреби Гарет, докато я настигне и отново я повлече след себе си към Карлеон?

Никога няма да ти позволя да си отидеш.

Ледените му думи отново отекнаха в главата й. Гарет Дьо Креси беше могъщ рицар. Стига да поиска, можеше да я затвори завинаги в Карлеон.

Ровена си представи как седи в самотна кула, как се сбръчква и посивява, изправена до прозореца на тъмната си стаичка. През това време Гарет щеше да доведе в Карлеон избраницата си, да вдигне сватба, да създаде синове и постепенно да остарее. И да забрави заслепяващата страст, която ги беше свързвала някога.

Тя притисна длани към очите си и се помоли натискът да прогони мъчителните картини. Когато отново отвори очи, видя по водата да се носи нещо млечнобяло. Примигна и се запита дали зрението я мами или наистина е видяла нещо.

Застана на колене и се наведе над тъмната вода. Бялото нещо плуваше право към нея. Ровена се поколеба, но накрая все пак протегна ръка и се опита да го улови. Нямаше представа дали опасните риби на Блейн бяха дълги само един сантиметър или грамадни като китове. Пое дълбоко въздух и хвърли бялото нещо на брега.

Обърна се и пръстите й се сключиха около гладък цилиндър, по който капеше вода. Погледна го и разбра, че това беше кост. И на тази кост все още висяха стройни пръсти, вкопчени в струните на лютнята. Ровена изпищя пронизително и викът й разкъса утринната тишина. Тя продължи да пищи, докато дотича Блейн, отвори скованите й пръсти и измъкна костта от ръката й. После я прегърна утешително и скри лицето й в рамото си.