Тереза Медейрос
Отмъстителят (13)

12

Ровена прегърна устремно малкия Фреди, обзета от безкрайно облекчение. Баща й и братята й бяха живи! Ъруин се овладя пръв.

— Чичо! — извика той. — Скъпи чичо, вашите деца и вашият племенник пристигнаха у дома. Пуснете ни да влезем, сър. — Обърна се към спътниците си и обясни тихо: — Сигурно не знае, че сме ние. — После продължи весело: — Ало! Аз съм Ъруин! Ние не сме просяци или разбойници, дошли да плячкосат замъка ви, сър. Ние сме семейството ви. Отворете вратата, за да се стоплим на огъня. Замръзваме!

Големият Фреди зяпна Ъруин с отворена уста.

— Може би татко не е забелязал… — проговори слабо Ровена.

— Естествено, че ни видя. — Очите на малкия Фреди святкаха студено. — Опитай ти, Ровена.

Първият вик на Ровена беше дрезгаво грачене. Тя преглътна и опита отново.

— Татко, аз съм Ровена, твоята дъщеря. Имаме нужда от твоята помощ. Цяла седмица се крихме в гората. Но сега сме си у дома и сме гладни. Измръзнахме, татко. Аз избягах от Карлеон, за да си дойда вкъщи, татко. В Ревълууд, при теб. Умолявам те…

Гласът й замря в унищожителната тишина. Малкият Фреди стисна ръката й. Гневът й придаде нови сили, тя изпъна рамене и изкрещя:

— Отвори вратата, татко! Ние сме изтощени и измръзнали до кости. Колко още ще ни държиш навън? Колко още трябва да те молим да ни пуснеш в нашия дом? Трябва да отвориш вратата… Трябва…

Малкият Фреди отново стисна ръката й. Леденият вятър моментално изсушаваше сълзите по бузите й.

Капакът се отвори отново със зловещо щракване. Появи се лицето на баща им.

— Глупаво дете.

Думите бяха произнесени съвсем тихо, но я пронизаха като нож. Ровена веднага разбра, че ставаше въпрос за нея. Очите й се разшириха от ужас. Баща й никога не я беше укорявал за каквото и да било.

Ъруин направи крачка към дълбокия ров и на устните му се изписа мазна усмивка.

— Скъпи чичо, ние спасихме Ровена от жестока съдба и я върнахме у дома. Не се ли радвате?

— Махайте се! — Баща им буквално изплю думите и усмивката на Ъруин угасна. — Всички сте глупави деца, всички. Изчезвайте! Махнете се далече от Ревълууд, много далече. Ние не ви искаме тук. Никого от вас.

Лицето на малкия Фреди се вкамени.

— Кажи ни, татко, да не би да си получил пълна кесия със злато, та си толкова добре настроен към черния рицар? Или ти даде само трийсет сребърника?

Баща им вирна нос.

— Ти ме обиждаш, сине. Няма ли да си промениш мнението за мен?

Фреди му отговори с подигравателен смях.

— Не си получил нито злато, нито сребро, нали, татко? — Ровена се опита да надвика вятъра, който духаше косата в лицето й. Образът на баща й ставаше все по-неясен.

— Да, Ровена, не получих нито злато, нито сребро. Затова пък видях смъртта си. Видях я в неговите очи, когато ме нападна като побеснял. Закле се, че ако намери дори един от вас в дома ми, ще изтреби всички ни, без изключение. — Тонът му стана обвинителен: — Като избяга от него, ти опетни доброто ми име.

Малкият Фреди изруга с толкова грозни думи, че Ровена се стресна. Даже Марлис не ругаеше така. Гласът на баща й премина в хленч.

— Умолявам те, дете, спаси себе си, спаси и семейството си. Върни се при сър Гарет и падни на колене пред него. Умолявай го да ти прости и да се смили над нас. Сигурен съм, че можеш да приложиш женските си прелести и да намериш пътя към леглото и към сърцето му. Твоят татко не може да ти позволи да се върнеш опозорена в Ревълууд.

Ровена вдигна глава.

— Разбирам. Ако се махна оттук, ще отвориш ли вратата на момчетата.

Ъруин и малкият Фреди се развикаха, но големият Фреди ги надвика без усилие.

— Глупости. Няма да ти позволя да си отидеш сама. Да не чувам повече такива приказки.

Ровена го зяпна смаяно. Той сведе глава и плахата му усмивка разкри редица изпочупени зъби.

Когато отново се обърна към портата, капакът беше затворен. Баща им бе изчезнал.

Ровена се опита да изключи молбата от гласа си:

— Татко, ние умираме от глад. Няма ли да ни дадеш поне малко храна за из път?

Капакът се отвори отново. Ровена се наведе, защото през рова полетяха четири тъмни глави цвекло. Едната се изтърколи покрай краката й и падна в рова. Ъруин се хвърли по лице на земята, за да спаси другите от същата съдба. Капакът отново се затвори.

Ровена седна на земята, скръсти крака и опря брадичка на ръцете си. Под бледата светлина на слънцето заваляха ситни снежинки, които бодяха като ками. Тя вдигна лице към небето и облиза една от горната си устна.

— Прекрасно. Татко ни прогони, могат да ни обесят за кражба на коне, един луд ме преследва, а сега господ ни изпраща и сняг, за да увенчае приключението.

Малкият Фреди коленичи пред нея.

— Татко отдавна ни е хвърлил на произвола на съдбата — още в мига, когато семето му е пръснало от слабините.

Тя се вгледа с обич в лицето му. Устните му бяха напукани. Сивите очи изглеждаха призрачно големи над тъмните сенки върху бялата кожа.

— Може би татко е прав — промълви тя. — Може би трябва да се върна при него и да го моля за милост.

— След всичко, което чух за него, той не знае що е милост. Или ти не си на това мнение?

Очите на Ровена потъмняха. Отново усети пръстите на Гарет да милват нежно бузата й. Беше готова да се предаде в тези ръце, когато студените му думи я спряха. „Остави ме на мира.“ Възможно ли беше същите тези ръце да са се стегнали в дяволска хватка, за да сложат край на живота на едно дете? При спомена за ласките му тя потрепери. Ако Гарет я убиеше, щеше да сложи край на болката, докато милостта му можеше да я разтегли безкрайно.

— Това е, което най-много ме плаши. Не знам.

— Тогава да продължим. — Той й подаде ръка и двамата станаха заедно.

— Но къде ще отидем? — попита Ъруин и захапа лакомо едната глава цвекло. Без да иска, Ровена си представи супата на Дунла: гореща, с много месо и ечемик. Светът се залюля пред очите й. Ъруин й предложи цвеклото и тя отхапа голямо парче. Горчивият вкус й вдъхна нова смелост.

Тя хвърли главата на големия Фреди.

— Никога досега не съм имал свой кон — промълви замислено той.

Ровена нямаше сърце да протестира, когато той даде цвеклото на коня си, без сам да отхапе от него. Конят изяде цялата глава с доволно мляскане. По лицето на Ъруин се изписа разочарование и той побърза да скрие останалите глави в палтото си.

— Нямам нищо против конете — промълви меко тя, — но не можем да ги изядем. — Когато Ъруин измери с преценяващ поглед едрия кон на братовчед си, тя го изрита сърдито.

Заваля по-силно. По косите на Ровена полепваха все нови и нови снежинки. Слънцето над тях изчезна зад завеса от ниски облаци.

Ровена възседна коня си и успя да се усмихне.

— Можем да отидем, където си искаме. Светът е наш и ще търсим своя път в него като всички други пътници. Какво е гладът в сравнение с вълнуващите приключения?

— Според мен гладът е дяволски неприятно нещо. — Ъруин тромаво се покатери на коня си. — Прощавай, Ровена, не биваше да ругая пред теб. Макар да съм сигурен, че си чула много по-лоши неща в онова изискано гнездо на змии, в което живееше.

Ровена понечи да му възрази, но се сети, че наистина беше чувала много по-страшни проклятия от устата на Марлис, и кимна величествено.

— Този път ти прощавам, Ъруин.

— Колко си великодушна — отбеляза ухилено малкият Фреди. Ровена подритна понито му и то препусна в тръс. Като по команда четиримата заобиколиха замъка и навлязоха в безкрайното сиво мочурище. Под копитата на конете се чупеше увехнала папрат. Като нямаше дървета да го спрат, вятърът необезпокоявано навяваше в лицата им цели облаци снежинки. Ровена се уви в дебелата наметка и изпита странна утеха от монотонността на местността. Нямаше прастари дървета, от които да се изтърси тъмна сянка, въоръжена със сребърен меч. Нямаше нищо подозрително в голата земя пред очите й, тя цялата беше една огромна сянка. В тази безутешна зима мочурището отново беше най-добрият й приятел.

Оптимизмът им изтрая до падането на нощта, когато легнаха да спят в една падина. Налягаха точно както бяха спали години наред в замъка. Малкият Фреди се притисна до гърба на Ровена, тя вдигна единия си крак на кръста му. Главата на Фреди почиваше върху корема на Ъруин, а големият Фреди се настани в краката на Ровена като вярно куче.

Най-сетне престана да вали, но земята вече беше покрита с неколкосантиметров слой сняг. Небето се проясни. Звездите засвяткаха като жестоки диаманти, непроницаеми като очите на Гарет.

— Какво ще стане сега с нас? — попита тихо Ровена. Ъруин се зарови в сухата трева като лалугер.

— Ако замръзнем, няма защо да се притесняваме за бъдещето.

Малкият Фреди вдигна рамене.

— Тук не е много по-студено, отколкото в Ревълууд. Аз се тревожа най-вече за Ровена. Тя е свикнала е топло легло.

Ъруин изпухтя.

— Би могло да се каже и така…

Ровена беше прекалено гладна, за да му отговори, както заслужаваше.

— Можем да станем група пътуващи артисти — заговори разпалено тя. — Богатите безделници като сър Блейн им хвърлят цели кесии със злато и сребро. Ще пеем и ще свирим и ще печелим хляба си.

Малкият Фреди смушка Ъруин.

— Можеш ли да пееш?

— Аз… не. Мога да свиря на тромпет и да тананикам.

— Ами ти? Можеш ли да пееш?

Големият Фреди поклати рошавата си глава. После вдигна едната си вежда и се обърна към Ровена.

— А ти?

— Боя се, че и аз не мога, но бих могла да се науча да ходя по въже. Вие ще се премятате и ще изпълнявате скокове във въздуха. А Ъруин… — Нежното й чело се намръщи. — Ъруин би могъл да жонглира. Да, това е отлична идея. Не смей да ядеш главите цвекло, Ъруин. С тях ще се научиш да жонглираш.

— Ще можеш ли да жонглираш с две глави цвекло? — Малкият Фреди се отпусна по гръб и намести удобно главата си на корема на Ъруин. — Изисканите хора искат да виждат абсурдни неща, те ги забавляват. Те не харесват собственото си общество. Сигурно им е омръзнало.

— Но в нас няма нищо абсурдно — промърмори Ъруин. Ровена се изкиска.

— Защо да не ти направим гърбица, Фреди, и да те показваме като джудже?

Ъруин се обърна на другата страна.

— Вие двамата няма ли да млъкнете и да ме оставите да замръзна спокойно? Престанете да размишлявате. Нямаме нито пари, нито таланти, нито очебийни недостатъци, за да се правим на артисти. Ако намерите отнякъде танцуваща мечка, повикайте ме.

Ровена се обърна към малкия Фреди. Двамата се подпряха на лакти и се погледнаха с дълбоко разбиране.

Малкият Фреди заби показалец между ребрата на Ъруин и братовчед му простена. Ровена и Фреди се ухилиха злобно. Големият Фреди вече беше заспал. Устата му се отвори и той изхърка, сякаш ръмжеше мечка.

Ъруин го изгледа намръщено.

— Дали може да танцува?

— Колкото ти можеш да жонглираш — отговори сърдито Ровена.

 

 

Ровена се притисна към шията на кобилата си. Един камък я улучи в рамото, тя изплака от болка и заби пети в хълбоците на коня. Тропотът на конските копита отекваше глухо в замръзналата земя. Останалите бяха само неясни сенки от двете й страни. На известно разстояние от селото градушката от камъни постепенно намаля и накрая съвсем спря. Ровена облекчено дръпна юздите и треперещата кобила спря. Тя се вкопчи здраво в буйната и грива и отпусна глава на гърдите си. Дъхът й излизаше на тласъци, сякаш беше бягала пеш от гневната тълпа. Разтърси я пристъп на кашлица.

Малкият Фреди нежно отмахна косата й и я погледна сериозно в лицето.

— Да не си болна?

Ровена поклати глава и се опита да се усмихне.

— Само се задъхах.

Конят на Ъруин танцуваше в кръг, заразен от безпокойството на ездача си. Бузите на момъка пламтяха от възмущение.

— Би могло да се помисли, че сме убийци или крадци на деца. Това е третото село, от което ни гонят. Нямах представа, че хората не умеят да се забавляват и не разбират от шега.

— Може би ще спечелим повече, ако започнем да просим, колкото и да е унизително. — Малкият Фреди вдигна ръка, за да спре коня на Ъруин, който вървеше право срещу понито му.

— Глупости — изсъска остро Ъруин. — Не и с нашите таланти. Според мен беше много весело, когато Ровена падна от въжето, което бяхме опънали между църквата и обора.

Ровена го изгледа накриво.

— Не трябваше да е весело. Нали съм въжеиграчка. Даже селяните знаят какво значи да ходиш по въже.

— Като си представя как висеше на коленете си и полата беше паднала на главата ти… — Ъруин се изсмя тихо. Ровена го удостои с поглед, който можеше да разреже диамант, но въздействието му бе елиминирано от нов пристъп на кашлица.

Малкият Фреди скочи от понито и свали дрипите от гърба си.

— Караниците няма да но донесат хляб. И днес сме бедни и гладни като преди един месец. Всяка хапка в стомасите ни е изпросена или открадната. Не сме спечелили дори половин шилинг от селяните.

— Тези хора нямат монети. Те са бедни като нас.

Всички се обърнаха изненадано към големия Фреди. Той почеса рошавата си глава, забравил, че всъщност имаше две. Мечешката глава падна назад. Откраднатите кожи, които висяха от нея, имаха множество оголени места. От мечешката глава гледаха тъмни, бездушни очи. Ровена примигна и за момент не разбра кое лице беше на брат й и кое — мечешкото…

Малкият Фреди въздъхна.

— От устата на мечката…

— Той е прав. — Ъруин зави крайчетата на мустака си — досаден навик, който беше придобил, откакто му растеше брада. — Изисканите хора не се мяркат на пътя ни. Ще ми каже ли някой какво правят богатите през зимата?

— За тях зимата е само приятно разнообразие. — В гласа на Ровена звънна горчивина. — Радват се на снега, играят си и се радват, докато вълнените им ръкавици се намокрят. Тогава се уморяват и се прибират по къщите си, за да се стоплят пред буйния огън в камината и да си хапнат топъл пудинг.

Малкият Фреди зарови пръсти в гривата на понито си и погледна изпитателно сестра си. Ръцете й трепереха.

— Щом благородниците не желаят да дойдат при нас, значи ние трябва да отидем при тях. — Ъруин се усмихна, сякаш беше направил важно откритие.

Ровена вдигна вежди.

— Нима трябва да отидем в Лондон и да искаме аудиенция при краля?

— Според мен трябва да престанем да избягваме замъците. Ще играем пред хора, които ще оценят талантите ни по достойнство — заяви важно Ъруин.

Малкият Фреди възседна понито си.

— С твоите таланти ще останат да ни гледат само слепите и глухите. Освен това замъците са опасни за Ровена. Вече говорихме за това.

Ъруин се намръщи неодобрително.

— Тя е егоистка. Ако приеме великодушното ми предложение и позволи на свещеника в следващото село да ни венчае, вече няма да има никаква опасност. Даже онзи мрачен рицар няма да посмее да отвлече жена, която е омъжена пред бога и пред краля.

— Бог и кралят не означават нищо за него. Също като теб, ако посмееш да се изпречиш на пътя му. — С тези думи Ровена смушка коня си, мина покрай него и се скри в гората. Големият Фреди вдигна рамене, намести мечата си глава и я последва.

Ъруин поклати глава.

— Кога всъщност е станала толкова свадлива?

— Тя не е глупава — отговори малкият Фреди. — Ако й беше все едно какво ще стане с теб, щеше да ти стане жена и да остави сър Гарет да ти отсече главата.

Той се загледа към гората, питайки се дали Ровена беше забелязала мъжа, който влезе в селото точно когато множеството започна да хвърля камъни по тях. Фигурата му беше скрита под наметка от черна кожа. Опитвайки се да потисне треперенето си, Фреди подкара понито си към гората. От небето отново започнаха да се сипят снежинки.

 

 

При падането на нощта конете им с мъка си пробиваха път през сумрачната гора в море от белота. Продължаваше да вали и падащите от небето едри снежинки се съединяваха с безкрайната бяла покривка, която поглъщаше всички шумове. Вятърът беше измамно мек. Кашлицата на Ровена отслабна, когато гладното зверче в стомаха й се заби здраво в дробовете и започна да драска в гърлото. След силно треперене, от което зъбите й тракаха, следваше гореща вълна. Единственото й желание беше да падне върху изкусителната снежна покривка и да заспи завинаги.

Снегът бе скрил всички следи от пътя. Четиримата яздеха мълчаливо през негостоприемната местност, без да знаят къде отиват. Когато от мрака изведнъж изникна замък, Ровена беше вече твърде замаяна, за да се уплаши.

Спряха конете в края на гората.

— По-малък е от Ревълууд — каза Ъруин, който за първи път от доста дни насам изглеждаше потиснат.

— Като забравена играчка — опита се да се пошегува малкият Фреди.

— Нито е играчка, нито е забравен. — Ровена посочи напред. Зад капаците на прозорците се виждаше оранжевото сияние от факли.

— Права си, не е забравен. — Конят на Ъруин потрепери, краката му бяха сковани от студ.

Ъруин бе открил малка постройка, сгушена до външната крепостна стена. Временен обор, отворен от едната страна. Вътре имаше огнище, което разпръскваше топлина и хвърляше слабата си светлина върху обитателите на обора. Там бяха подслонени около дузина коне.

— Хубаво… — пошепна големият Фреди.

Не беше нужно да е познавач на конете, за да види качеството на животните в обора. Повечето бяха жребци, обучени за война. Макар че от огнището се издигаха кълба дим, всички видяха смарагдите и рубините по сбруята им — скъпоценните камъни святкаха по-ярко от снега в мътното сияние на огъня.

Ровена потрепери.

— Не бива да оставаме тук.

— Млъкни, Ровена — отвърна остро Ъруин. — Това е подарък от небето. Замъкът е пълен със скучаещи рицари и дамите им, затворени тук от снежната буря. Сигурен съм, че с радост ще се разделят с част от златото си, за да ги позабавляваме.

Ровена прехапа изранените си устни. Острият отговор, очакван от малкия Фреди, не се чу.

— Наистина е примамливо — промълви тя. — Прилича ми на един от омагьосаните замъци, за които си ни разказвал. Какво ще стане, ако влезем вътре и се окаже, че не можем да излезем?

— Глупости! Имаш развинтена фантазия. Ако си спомням добре, в омагьосаните замъци се яде и пие до пресищане, да не говорим за забавленията с млади девици. Какво предпочиташ, всички да измръзнем заради твоето женско предчувствие?

Ровена го удостои с мрачен поглед. Между тях и портата на замъка нямаше нито двор, нито ров с подвижен мост. Само дебела снежна покривка без следи от хора или животни. Огледа внимателно обора. Нито един от конете не беше бял.

— Може би този път Ъруин има право, Ровена. Не виждам как бихме могли да продължим в този сняг. Ако легнем и заспим, сигурно ще… — Гласът на малкия Фреди пресекна. Ръцете му бяха премръзнали и разранени, носът му течеше.

Ъруин не изчака да чуе съгласието на Ровена. Слезе от коня и се запъти към вратата. Другите го последваха. Ровена се скри зад гърба на големия Фреди, увит в мечите кожи. Ъруин почука на вратата, но малкият Фреди го избута. Двамата още се караха, когато вратата се отвори.

При вида на лицето, което се появи в отвора, страховете на Ровена изчезнаха. Това не беше чудовище, а млад мъж с гладка брадичка и дружелюбно изражение. Лице, което би обявила за идеал за мъжка красота, ако не познаваше сър Гарет. Младежът сигурно беше горе-долу на нейната възраст, но русите мустачки и шпорите показваха, че вече е посветен рицарство. От залата зад него се чуваха весели мъжки смехове.

— Кой чука? — попита весело той.

Малкият Фреди избута Ъруин назад и заговори:

— Ние, сър. Ние сме смирени просяци, които смеят да се надяват на вашето великодушие. Искате ли да ви покажем няколко номера и да ви изпеем няколко песни срещу купичка овесена каша?

На свой ред Ъруин го сграбчи за панталона и го сложи в снега зад себе си. Поклони се дълбоко и зави мустака си.

— Нашето момченце бърза да каже всичко, което му е на сърцето. Ние сме трупа пътуващи артисти и тъкмо се връщаме от двора в Анжу.

Рицарят вдигна вежди, в очите му блесна интерес. Ровена простена вътрешно.

Ъруин направи широк жест.

— Позволете да ви представя Пти Фредерик, майстор акробат. — Измъкна Ровена иззад големия Фреди и продължи: — А това е нашата прелестна Миньон, чиито разнообразни номера ще ви смаят. — Ровена изсъска гневно, но направи реверанс пред рицаря.

— А най-интересна е нашата танцуваща мечка Фредерик.

Големият Фреди го зяпна неразбиращо, Ъруин му нахлузи мечата глава и я удари с юмрук. Рицарят го погледа учтиво, докато риеше с крака в снега, после се обърна към Ровена и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му, стоплена от любезността му и от сладката миризма на печен фазан, която проникваше през вратата. Стомахът й закъркори мъчително.

Рицарят се облегна на рамката на вратата и поглади брадичката си. Светлината отвътре освети стройни бедра и широки рамене.

— Какво щастливо обстоятелство. С приятелите ми вече скучаехме. Очевидно съдбата се е смилила над нас и ни праща развлечение.

— Всичко, за което молим — заяви Ъруин, — е стаичка, в която да се преоблечем, малко храна и малко злато…

— И храна за конете — изръмжа големият Фреди.

Рицарят махна на някого и отвътре изскочи красив паж. Ровена проследи недоверчиво как отведоха конете им в обора, но веднага се укори за опасенията си, когато рицарят сложи ръка на рамото на Ъруин и го поведе към залата, където топлината ги посрещна като отдавна мечтана прегръдка.

Заобиколиха ги млади рицари, умело скриващи любопитството си под придворни маниери. След цял месец, през който бяха бягали от гневните селяни, това беше приятно разнообразие. Рицарите бяха не само красиви, но и чисти. Не миришеше на некъпани тела — миризма, която оказва ужасно въздействие върху празния стомах. Над огъня висеше огромен котел, от който се носеше приятен аромат. Мирисът на канела се смесваше с миризма на ейл и наскоро почистен под. Изведнъж Ровена се почувства зле. Кога се бе измила за последен път? Вчера или днес. Предпазливо помириса роклята си. Нищо, слава богу. Любезни лица се сведоха над ръката й и я целунаха.

Русият рицар представи гостите един по един и когато дойде редът на Ровена, не пропусна да спомене „разнообразните й номера“. Това предизвика общ смях. Стоящите най-близо до него го потупаха по раменете и извикаха въодушевено:

— Отлично, Пърсивал! Разнообразни номера, значи? Великолепно!

Ровена едва успя да хвърли изпълнен с копнеж поглед към недояденото парче печено на масата, когато пажовете ги отведоха в малка стаичка, където трябваше да се подготвят за представлението.

Ровена събу пробитите си ботуши и намаза бузите си с руж. След като приглади, доколкото можа, измачканата си пола, тя помогна на Големия Фреди да оправи мечите кожи.

Мърморейки нещо неразбрано, Малкият Фреди обу изпокъсаните панталони, с които излизаше на представленията. Изглеждаше намръщен, но Ровена не успя да го попита за причината, защото пажовете дойдоха да ги отведат в залата. Рицарите бяха насядали по пейките и ги очакваха. Повечето от тях бяха голобради младежи. Като видя пуешкото бутче в ръката на един от тях, Ровена усети как устата й се напълни със слюнка. Тя се придвижи незабелязано към огъня.

Пърсивал изръкопляска и гостите му го последваха. Ъруин застана в средата на залата, завъртя се на пети и изпрати въздушни целувки на всички страни. Ровена изкриви лице.

— Добре дошли на нашето представление. Първият номер ще изпълни Фреди, нашата танцуваща мечка.

Големият Фреди затрополи тромаво към него, като по пътя си преобърна един стол и изби чашата от ръката на един рицар. Само два пъти се завъртя несръчно на един крак, когато избухнаха ръкопляскания.

— Великолепно!

— Прекрасно!

— Какъв танц! Хайде сега да видим нещо друго.

Ъруин ги погледна учудено, но блъсна Големия Фреди към стената. Един от рицарите го задържа, за да не преобърне масата.

— Щом така желаете, ще ви представим изпълнението на Пти Фредерик, майстор на опасни салта.

Малкият Фреди затанцува с измъчена усмивка на устните. Упражненията бяха лесни, но още след първото успешно премятане Пърсивал го улови във въздуха и го сложи на пода.

Залата се разтресе от одобрителни викове и ръкопляскания. Ровена беше смаяна. Никога не беше виждала зрители, които се задоволяваха толкова бързо. Примигна и поклати глава. От горещината в залата й се виеше свят. Пърсивал здраво държеше малкия Фреди за рамото.

Ъруин се покашля. Над камината висеше тромпет.

— Ще позволите ли? — попита с надежда той и протегна ръка. Пърсивал кимна. Изведнъж усмивката му стана неприятна.

Ровена откри в нея подигравка.

Ъруин се покатери на един стол и откачи тромпета, но преди да е успял да го надуе, някой го взе от ръката му. Млад рицар го прегърна с привидна сърдечност и една ръка се впи в гърлото му.

Предишното недобро предчувствие на Ровена се върна с пълна сила, но беше вече много късно. Лицата, до преди малко младежки и весели, сега се втвърдиха и потъмняха. Всички се обърнаха към нея. Червени езици навлажняваха устните. Едва видима промяна в позата, една-две малки крачки — и тя се видя заобиколена от мъже, родени в богати семейства, на които никой никога нищо не беше отказвал. Отдръпна се към камината, но горещината вече не беше приятна. Между гърдите й потекоха вадички пот.

— Който я докосне, ще умре!

Викът дойде от малкия Фреди. Пронизителният момчешки глас само задълбочи хладните усмивки на мъжете. Фреди се замята отчаяно в ръцете на Пърсивал. Той го сграбчи за косата и го предаде на един червенокос рицар, който изви тънките му ръце на гърба.

Огънят хвърляше златни отблясъци върху косата на Пърсивал, който се запъти към Ровена с подчертана небрежност.

— Престани да хленчиш, хлапе. Искаме само да вадим, каквото ни обещахте — номерата на прелестната Миньон. После ще има достатъчно злато за всички ви.

Ровена видя как лицето на Ъруин първо почервеня, а после побеля. В следващия момент Пърсивал вдигна ръка и я плъзна по бузата й. Палецът остави дразнеща следа по устните.

— Не искам да трепериш, сладка Миньон. Искаме само да ни покажеш изкуството си. А ние ще се погрижим да те възнаградим богато.

Ровена се нацупи прелестно и подаде босото си стъпало изпод полата. Пърсивал задиша ускорено. Другата му ръка се протегна към косата й. В следващия миг обаче той извика задавено, когато тя скочи върху стъпалата му. Ровена почти успя да измъкне меча му от ножницата, когато той разбра какво става. Тогава реагира светкавично и сграбчи китката й толкова брутално, че пръстите й изтръпнаха и очите й се напълниха със сълзи. С ъгъла на окото си видя как Големият Фреди рухна на пода под добре прицелен удар.

Пърсивал я обърна и я сграбчи за рамото.

— Глупачка — изсъска той. — Откъде ти хрумна да ни заблудиш с обещания за забавление, а после да се опиташ да ни разпориш гърлата!

— Това е недоразумение — отговори гневно тя, докато той я влачеше към масата. — Никой не е говорил за номера от този вид. Аз не съм курва.

— Но не си и Светата Дева Мария, иначе нямаше да се движиш с тази жалка група комедианти. Как иначе биха могли да печелят, за да оцелеят, ако не продават сладката ти плът?

Сега вече Ровена започна да се отбранява сериозно, но стройните ръце на Пърсивал бяха сякаш от стомана. Тя се огледа отчаяно.

— Умолявам ви. Аз съм девица. Нямате ли капчица почтеност? Няма ли рицари между вас?

Обкръжаваха я само корави младежки лица. Един от тях отвори подчертано бавно колана с меча си и го пусна на пода. Пърсивал я издърпа назад и я сложи на масата. Тъмнокос рицар със зелени очи излезе напред. Ровена го погледна умолително и той й намигна. В сърцето й пламна надежда. Гласът му разкъса напрегнатата тишина.

— Ако казва истината, трябва да увеличим залога.

Мъжете се спогледаха въпросително. Пърсивал стисна болезнено китката на Ровена, когато залата се разтърси от силен гръм. Ровена вече си помисли, че полудява, но скоро разбра, че това не беше гръмотевица: младите мъже удряха с юмруци по масата и ревяха в хор:

— Зарове! Да хвърляме зарове!

Пърсивал я отблъсна отвратено. Ровена се залови за ръба на масата, за да не падне. Когато виковете заглъхнаха, Пърсивал заговори насмешливо:

— Щом сте решили да повярвате в клетвите на една боса уличница, донесете заровете. Спечелилият ще я отведе горе и ще се убеди, че е бил голям глупак.

Някой донесе оловни зарове и ги хвърли на каменните плочи пред камината. Ъруин, Големият и Малкият Фреди бяха вързани и отведени в един ъгъл. Рицарите разговаряха оживено помежду си, докато сядаха в кръг на пода, за да следят играта отблизо. Онези, които стояха отзад, протягаха шии, за да виждат по-добре. Във вълнението от предстоящата игра сякаш бяха забравили за Ровена.

Тя се отдръпна бавно, не смеейки дори да диша, ала бягството й внезапно свърши с удар в корава мъжка гръд. Явно бяха оставили някой да я пази. Зад нея стоеше зеленоокият рицар.

Копринено-гладкият глас на рицаря се изля в ухото й като медовина.

— Не мога да понеса да те видя просната на масата като жертвено агне.

Ровена се взираше упорито напред.

— Бихте ли ми помогнали, сър? — попита тя, като се стараеше по лицето й да не проличи нищо.

— Да. — Той я прегърна през кръста. — Ела с мен, а те нека си играят. Кълна се, че ще бъда мил с теб. Щом свършим, ще ти помогна да избягаш, преди да се нахвърлят върху теб като зверове.

Ровена затвори очи. Защо най-милите думи, които бе чула тази нощ, трябваше да са и най-жестоките?

— Ами другите? Момчетата от трупата? Ще помогнете ли и на тях да избягат?

— За теб съм готов да направя всичко, малката ми. — Ръката му се плъзна под износената ленена рокля и погали бедрото й. Той се наведе напред и помилва с устни тила й.

Мислите на Ровена се надпреварваха. Какво би направила Марлис с този мъж, който учтиво й предлагаше да я опозори? Щеше да се качи с него в стаята му и да го убие. Отговорът дойде толкова бързо, че Ровена се изсмя измъчено. Рицарят зад нея простена тихо — очевидно беше схванал смеха й като съгласие. Ръката му бавно се плъзна между бедрата й.

 

 

В средата на залата Пърсивал тъкмо беше взел заровете. Може би тъкмо той щеше да спечели. Ровена се престори, че трепери, за да избегне търсещите пръсти, и се обърна с лице към рицаря, за да го види по-добре.

Преди да е успяла да протестира, устните му затиснаха нейните. Странно, този мъж я целуваше като опитна проститутка. Дразнеща, умела целувка, уж страстна, но сдържана и бегла. Езикът му внимателно изследваше устата й. При друг мъж Ровена може би би се запитала какво идва след такава целувка. Но зеленоокият рицар й беше абсолютно чужд. Как щеше да го убие Марлис? Да му разбие главата? Да го прониже със собствения му меч? Марлис със сигурност щеше да оцени иронията на ситуацията. Топлата мъжка ръка се пъхна в деколтето й и Ровена примирено затвори очи. Той не знаеше какво го очакваше горе в стаята му.

Тя беше толкова съсредоточена да обмисли предстоящото убийство, че в първия момент сметна трясъка на вратата за ехо на собственото си сърцебиене. В залата нахлу леден вятър. Последвалата тишина накара рицаря да се откъсне от нея. Ровена вдигна глава. Мъжете пред камината гледаха покрай нея към вратата. Лицата им издаваха виновност — като хлапета, заловени да правят беля. Ако ситуацията беше друга, Ровена щеше да избухне в смях.

Най-сетне и тя се обърна към вратата. На прага стоеше великан, покрит със сняг. Вятърът въртеше около него облак снежинки, които се втурнаха в залата и бързо се стопиха от горещината. Остана само зловещият вой на бурята. Ровена се вкопчи в ръцете на зеленоокия рицар, за да не падне. Две черни очи, по-черни от нощта и по-студени от леда, се впиха в лицето й и кръвта замръзна във вените й.