Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралското семейство на Кордина (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Playboy Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 140гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara(2009)
Сканиране
?
Сканиране
bobych(2009)
Допълнителна корекция
Еми(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Принцът плейбой

Издателство „Коломбина прес“, София

Редактор: Людмила Харманджиева

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN 954-706-111-9

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация
  3. —Корекция от Еми

Осма глава

— Не искам да идваш тази вечер.

— Знаеш, че трябва да дойда. — Ив се бе изправила срещу съпруга си, мрачна и упорита. — Това е моята пиеса, моята трупа, моето представление. Нямам избор, Алекс.

— Можеш да измислиш някакво извинение. — Той я гледаше, облечена в тъмносиня рокля, която оставяше раменете й открити и стигаше до глезените. Косите й бяха прихванати отзад, така че падаха върху едното й рамо като абанос. И след всичките години, откак я познаваше, само като я погледнеше, сърцето му се разтуптяваше. — Знаеш колко може да бъде опасно. Имаме информация и можем да сме сигурни, че тази вечер ще има някакъв инцидент. Не искам ти да имаш нещо общо.

— Аз имам нещо общо. — Бе уплашена. Откак Рийв й каза, че имат сведения за очаквани проблеми в театъра на премиерата, нервите й бяха опънати. Да, бе уплашена, ала бе не по-малко решителна. Приближи се към кристалното огледало над бюрото, сякаш имаше някакво значение да провери прическата си. — Аз съм написала тази пиеса, аз съм я поставила. И което е по-важно и от двете — продължи, преди той да бе успял да я прекъсне, — тази вечер мястото ми е в театъра, защото съм твоя съпруга.

Фактът, че всичко това бе вярно, не значеше нищо. Алекс искаше Ив да остане в двореца, в безопасност, недосегаема. На сърцето му щеше да е спокойно, ако знаеше, че тя бе тук, в апартамента, който сама бе обзавела, високо в двореца, който бе бил дом на няколко поколения. Тук нищо не можеше да й се случи. Навън можеше да й се случи всичко.

— Любов моя, Рийв рядко греши. Ако той казва, че тази вечер ще има неприятности, искам да си далеч оттам. Фактът, че очакваш дете, е достатъчна причина да бъдеш извинена. Знам, че пиесата е важна за теб, но…

— Да, важна е — прекъсна го Ив. — Ала ти си по-важен.

— Тогава го направи заради мен. Остани тази вечер у дома.

Тя наклони глава, като едва сдържаше и нервите, и гнева си.

— Александър, би ли останал с мен?

— Ако беше възможно, разбира се. — Той нетърпеливо прокара ръка през косата си. И преди бе използвала този номер и срещу него нямаше какво да се възрази. — Не мога да се затварям всеки път, когато Дебок започне да вдига шум.

— Заради Кордина — промълви Ив. — А Кордина сега е и мой дом.

— Ив… — Бе мислил, че я обича толкова, колкото бе възможно да се обича. Всеки ден откриваше, че може да я обича още повече. — Ти си най-скъпоценното нещо за мен. Веднъж едва не те изгубих.

Тя се приближи към него. Знаеше, че първата стъпка, първото докосване трябваше да са нейни. Хвана ръцете му и го погледна в очите.

— И аз теб, Алекс. Ще седя до теб в кралската ложа, където ми е мястото.

От другата страна на вратата Хана чуваше ясно разговора. В такива моменти й беше трудно да мисли за това, което правеше, за това, което й предстоеше да направи, като за поредната задача. Вътре имаше хора, на които бе започнала да държи. Бисетови за нея вече не бяха имена или символи, а приятели. След десет години опасни игри тя знаеше колко рисковано можеше да бъде да се сприятели.

Затвори очи, пое дълбоко въздух и почука.

— Влезте. — Това бе гласът на Александър, с нотки на раздразнение.

Хана отвори вратата, но не пристъпи прага.

— Извинете, обезпокоих ви.

— Разбира се, че не. — С топлотата, която й бе толкова присъща, Ив се усмихна и я покани с жест. — Виждам, че си готова за вечерта. — Огледа с известно съжаление строгата сива рокля и прическата на Хана. Бе се надявала, че с времето ще успее да я убеди да посмекчи образа си. Тази вечер обаче имаше по-важна работа. — Ние тъкмо щяхме да слизаме.

Хана видя как Ив отново хвана ръката на Александър.

— Мислех, че може да имаш нужда от помощ.

— Не, няма нищо. — Ала тревогата не напускаше очите на Ив. — Хана, не искам да се чувстваш задължена да идваш със семейството. Като знаем, че има вероятност за инцидент… Може би ще ти е по-удобно да останеш у дома.

— Разбира се, че ще дойда. — Хана намести шала на раменете си. Омразната тайна бе скрита дълбоко. — И наистина вярвам, че всичко ще бъде наред. Е, ако нямаш нужда от мен, ще сляза долу.

— Моля те, не говори повече за това — продължи Ив в момента, в който Хана затвори вратата зад себе си. — Ела да кажем лека нощ на Мариса, преди да тръгнем.

— Ив… — Александър я привлече към себе си. Усещаше леко наедрелия й корем, където спеше другото им дете. — Обичам те.

— Само думи — прошепна тя и се опита да се засмее. — Обещай да ми го покажеш след пиесата.

Александър опря буза на косите й.

— Имаш думата ми.

 

 

Бенет вече чакаше в голямото фоайе. Дори през разстоянието, което ги разделяше, Хана усещаше нетърпението му. Нетърпение, помисли тя, примесено с безразсъдство, които елегантният вечерен костюм не можеше да скрие. Той си търсеше неприятности. Нещо повече, надяваше се да ги намери.

— Ето те и теб. — Макар да й се усмихваше, умът му вече бе другаде. Инстинктивно я хвана за ръката, още щом Хана слезе по стълбите. — Няма нужда да идваш тази вечер, Хана. Ще бъда по-щастлив, ако не дойдеш.

Чувството за вина я обля толкова бързо, че преди да бе успяла да се спре, стисна успокоително ръката му.

— Сега дори и ти говориш като Ив — отбеляза весело. — Аз искам да отида. Смътен намек от анонимен източник е глупава причина човек да пропусне една вечер в театъра.

Бенет докосна грозда от перли на ухото й.

— На това ли му викат английска храброст?

— На това ние му викаме здрав разум.

— Както и да му се вика, искам да стоиш близо до мен. Ще има достатъчно охрана, за да се задушим, но предпочитам лично да те държа под око. — Поведе я към вратата.

— Ив и Александър са почти готови. Казах им, че ще ги чакам.

— Охраната предпочита да сме разделени. — Той кимна кратко на Клод. — Ти ще пътуваш с мен. Татко ще дойде с Александър и Ив.

— Добре. — Тя излезе в обсипаната със звезди нощ, спокойно стиснала пистолета в обшитата си с мъниста вечерна чантичка.

 

 

Всички билети за премиерата бяха разпродадени. Много преди да се вдигне завесата местата бяха заети, така че до кралската ложа долиташе гълчавата от разговорите. Когато Бисетови влязоха, се разнесоха оглушителни аплодисменти. Докато се правеха поклони, Хана стоеше отзад и оглеждаше морето от лица.

Бе сигурна, че ако Дебок бе тук, щеше да го открие.

— Центърът е преровен два пъти — прошепна Рийв в ухото й. — Тук няма нищо.

Тя кимна и зае мястото си. Завесата се вдигна.

Пиесата бе точно каквато Ив бе мечтала да се получи, макар Хана да се съмняваше, че някой в кралската ложа бе насочил цялото си внимание към драмата и патоса на сцената. Тя често хвърляше по някой поглед на Бенет и го виждаше как оглежда публиката.

Дебок не бе там. Хана не бе и очаквала да бъде. Каквото и да се случеше, когато и да се случеше, той щеше да е далеч оттук и да има алиби, непоклатимо като кординска скала.

Значи оставаше да чакат. И да гледат.

Когато лампите светнаха за антракта, Хана почти усети как Ив се отпусна. Фалшива тревога? Не. Макар да предпочиташе Ив да мисли така, тя самата знаеше, че тревогата не бе фалшива. Усещаше един сърбеж между плешките си, смътен, ала неспиращ. Някои наричаха това шесто чувство, други инстинкт. Хана бе в играта достатъчно отдавна, за да знае кога да чака и кога не.

— Искаш ли нещо за пиене?

Тя се обърна към Бенет, готова да откаже. Поради лични причини й се искаше да й е под ръка.

— Да — чу се да казва, като знаеше, че това ще е поредната лъжа. — С удоволствие бих изпила нещо студено.

В момента, в който той минаваше през вратата зад тях, Хана се наведе към Рийв:

— Ще поогледам наоколо.

— Аз не бих се отдалечавал… Имам усещане. — При него това бе в кръвта му. Не пускаше Габриела да се отдели на повече от една ръка разстояние.

— Аз също. Дебок спомена нещо в смисъл, че трябва да стоя сред публиката. Ще се разходя зад сцената.

Той понечи да възрази, но Габриела го хвана за ръката и даде на Хана няколкото секунди, които й трябваха, за да се измъкне. Тръгна към дамската тоалетна, докато бе сигурна, че никой не я гледа. С лекотата на дългия опит се шмугна в едно стълбище и се спусна надолу. Погледна часовника си. Имаше десет минути, преди да забележат отсъствието й.

Зад кулисите се сменяха костюми, нервите бяха опънати. Повечето от актьорите бяха прекалено развълнувани, за да й обърнат внимание. Нямаше нищо не на място. Нищо не в нужния момент. И въпреки това сърбежът между плешките не преставаше.

Вратата на гримьорната на Шантел бе полуотворена. Актрисата зърна Хана, поколеба се и я извика:

— Лейди Хана!

Хана не виждаше да има избор, затова застана на прага.

— Госпожице О’Хърли, Нейно Височество не може да слезе, ала трябва да знаете, че е възхитена от вашето изпълнение.

— Благодаря ви. — Шантел остави молива за очи. — А какво мислите вие за пиесата?

— Завладяваща е. А вашата интерпретация на Джулия е покъртителна.

Шантел кимна и се приближи към нея. Силният сценичен грим я правеше само още по-екзотична.

— Знаете ли, аз съм родена в шоу бизнеса. Той ми е в кръвта, ако разбирате за какво говоря. И винаги съм мислила, че един заклет актьор лесно разпознава друг.

Хана срещна очите й много спокойно, почти с усмивка.

— Предполагам, че е така.

— Може би затова, макар още да не съм сигурна дали ви харесвам, знам, че не ви вярвам. — Шантел намести маншета на роклята, която щеше да носи през следващото действие. — Винаги много съм харесвала Бенет. Жена като мен има малко мъже, които може да нарече истински приятели.

Имаше нещо силно, нещо искрено в жената срещу нея. Хана й даде толкова, колкото можеше:

— Мога да ви кажа, че Бенет е много симпатичен мъж и аз много държа на него.

Шантел за момент замълча, като обмисляше, претегляше.

— Не знам защо, но ви вярвам — рече накрая и поклати глава. — Не мога да си представя защо играете ролята на Джейн Еър, ала сигурно си имате причини.

— По местата, госпожице О’Хърли.

Шантел се обърна да хвърли един последен поглед към голямото огледало. Вдигна брадичката си под различен ъгъл и се превърна в Джулия. Гласът й стана едва доловимо провлачен, ехо от американския юг. Тя се обърна да мине покрай Хана.

— Скъпа — произнесе с гласа на героинята си, — трябва да знаете, че бежовото е възможно най-лошият цвят за вас. — Намигна й и тръгна към сцената.

Хана въздъхна дълбоко. Не бе видяла нищо, което да не бе наред, никой, на когото мястото да не бе тук, и бе научила един урок. Прикритието й не бе толкова сигурно, колкото винаги бе смятала.

Тръгна обратно по коридора, зави по стълбите и пое нагоре. Чу ръкоплясканията при вдигането на завесата. След това се разнесе далечен звук, тътен и бумтеж от взрив. Светлините изгаснаха.

Театърът потъна в тъмнина. Разнесоха се викове. Оттам предупредителният тътен не можеше да се чуе. Охраната затвори като с клин кралската ложа и извади оръжия.

— Останете където сте — нареди Рийв и бързо и успокоително стисна ръката на Габриела. — Двама от вас да дойдат с мен. — Излезе във фоайето с двама от охраната. — Трябва ни светлина. — Изруга и извади от джоба си фенерче. — Някой трябва да отиде да успокои публиката да не се паникьоса. — Докато палеше фенерчето, от високоговорителите се разнесе гласът на Шантел, спокоен и ясен:

— Дами и господа, моля останете по местата си. Изглежда имаме някои трудности с осветлението. Ако искате да се възползвате от възможността да опознаете по-добре съседа си…

— Добро момиче — измърмори Рийв, като чу нервните смехове. — Да вървим долу при главния шалтер.

 

 

Хана не се бе върнала. Тези думи отекваха отново и отново в съзнанието на Бенет, докато слушаше как Александър шепне успокоително на Ив. Тя бе някъде навън, някъде там в тъмното. Без да се колебае, тръгна към вратата.

— Ваше Височество. — Към него се наведе неясната фигура на един от охранителите. — Моля, останете на мястото си.

— Пусни ме да мина.

— Бенет. — Гласът на баща му проряза тъмнината. — Седни, моля те. След малко всичко ще свърши.

— Хана я няма.

За миг настъпи мълчание.

— Рийв ще се оправи с това.

Имаше задължение и имаше чест, които никога не бе поставял под съмнение. Сега имаше любов. Бенет си проби път през вратата и тръгна да я търси.

 

 

Хана спря на стълбите с пистолет в ръка. Не мърдаше, почти не дишаше и обмисляше дали да се качи горе да провери какво става с кралското семейство, или да слезе долу да провери захранването. Ако имаше една бомба, спокойно можеше да има още една.

Разумът й казваше, че Бисетови бяха добре охранявани и нейната работа бе да намери източника на проблема.

Сърцето й искаше единствено да види дали Бенет бе добре и в безопасност. Тя последва сърцето си и тръгна нагоре по стълбите. Не бе изкачила и три стъпала, когато чу как на долната площадка се затваря врата.

С пръст на спусъка вдигна дулото на пистолета и тръгна отново надолу. Видя светлината на фенерче, преди да бе чула стъпките. Предпазливи стъпки. Тихи. Хана се сля като сянка с ъгъла и зачака.

Позна го от музея. Сега бе облечен с тъмносинята униформа на работник по поддръжката и носеше малко сандъче за инструменти. Тя почти кимна одобрително. Всеки, който го видеше, щеше да приеме, че го бяха изпратили да провери какво не бе наред и да го оправи. Лъчът се плъзна покрай върховете на пръстите й. Хана пристъпи напред и притисна пистолета към реброто му.

— Спокойно — прошепна полугласно. — Извинявам се, че ви посрещам по този начин, но не исках да ми направите дупка в главата, преди да ме познаете.

— Мадмоазел. — Тя чу едва сдържания гняв в гласа му. Никой мъж не обича да бъде хванат неподготвен. — Казаха ми, че тази вечер няма да ми се пречкате.

Хана отдръпна пистолета, ала продължи да го държи здраво.

— Предпочитам лично да виждам какво става. Ефектно объркване — похвали го тя. — Има ли други планове за вечерта? — Бе готов да убива, беше сигурна. Но дали имаше оръжие? Знаеше, че ако го задържи прекалено дълго или го притисне прекалено силно, ще застраши прикритието си.

— Само ако се появи възможност. Ще ме извините ли?

— Разбира се. — Единствената й мисъл сега бе само да го види как излиза от театъра, преди да се бе появила възможност. Театърът бе претъпкан с хора, кралското семейство бе тук. Сега не бе време за сблъсък. — Мога ли да ви помогна да излезете дискретно?

— Това е подготвено.

— Много добре. Кажете на нашия работодател, че аз няма да съм толкова ефектна, ала ще бъда ефективна. — Обърна се към стълбите и в този момент чу да се отваря врата.

— Хана?

Като чу гласа на Бенет, кръвта й се смръзна. Мъжът до нея направи някакво движение и тя рязко го хвана за рамото. Без да го бе погледнала, разбра, че бе посегнал към пистолета си.

— Не ставайте глупак — изсъска Хана. — На тази светлина като нищо ще пропуснете и ще провалите всичко. Изключете този фенер и ме оставете да се оправя. — Усети съпротивата му, но се обърна бързо и тръгна нагоре по стълбите. — Бенет!

Нямаше нужда да имитира страх в гласа си. Той бе само сянка в рамката на вратата, ала тя обви ръце около него и тялото й закри неговото.

— Какво правиш тук?

— Загубих се, когато лампите угаснаха.

— За бога, Хана, как успя да слезеш чак тук?

— Аз… И аз се чудя. Да се връщаме, моля те.

— Можеше да си счупиш врата по тези стълби. — Бенет я раздруса леко, потегли я назад и тя се премести, за да го закрие по-добре.

— Целуни ме — заповяда шепнешком.

Почти развеселен сега, след като я бе намерил жива и здрава, той вдигна брадичката й. В полумрака виждаше само бегло контура на лицето й и блестящите й очи.

— Щом настояваш.

Докато затваряше устни върху нейните, Хана стисна дръжката на вратата зад него, готова да го избута навън.

После пръстите му бяха върху лицето й, нежно. Устните му галеха, успокояваха и искаха толкова малко в замяна. Ръката й върху дръжката се стегна и в отговор на целувката, и от страх за него. Бенет я прегърна през кръста отново, за да я успокои. Тя усещаше как сърцето й се къса. Обичаше го, а знаеше, че не може. Искаше целувката да бъде не повече от това, което бе — сливане на устни, символ на чувства. А всъщност беше, трябваше да бъде средство да даде на мъжа под тях време да избяга.

Тогава Бенет щеше да бъде в безопасност. Само за няколко секунди Хана изля сърцето си в целувката. Той щеше да бъде в безопасност и тя щеше да може отново да диша.

Бенет усети промяната и сърцето му затуптя. Бе си я представял изгубена в тъмното, сама, бе си представял, че има нужда от успокоение и физически контакт. И понеже мислеше така, се опита да забрави за собствените си желания и я целуна както би я целунал приятел, със симпатия и разбиране. Отговорът й бе светкавици и гръмотевици. Пръстите му върху лицето й станаха по-твърди и той прошепна името й.

Лампите изведнъж светнаха.

Всичко стана много бързо, но Бенет щеше да го запомни за цял живот, всяко движение, всеки звук. Нямаше време за страх, само се изненада, а после всичките му илюзии се разбиха на пух и прах.

Когато лампите светнаха, той се напрегна. Хана в този момент разбра, че човекът на Дебок не бе избягал, както се бе надявала. Знаеше, че той чака да се възползва от предоставилата се възможност. Без секунда колебание тя се измъкна от прегръдките на Бенет и почти го изхвърли през вратата. Мъжът бе извадил пистолета си, ала Хана също. И бе много бърза.

Бенет видя мъжа с оръжието му и се хвърли от вратата да я защити в момента, в който тя стреля. За миг той просто се вторачи потресено, когато мъжът падна и не помръдна повече. После видя пистолета в ръката на Хана. Изненадата дойде и си отиде. Лицето му стана съвсем безизразно. Когато заговори, гласът му бе много любезен:

— Каква игра играеш и за кого?

Тя никога преди не бе убивала. Бе обучена, разбира се, но никога не бе отнемала живот със собствените си ръце. Докато стоеше и гледаше надолу, пистолетът се изплъзна от пръстите й. Когато се обърна към Бенет, лицето й беше пребледняло, очите й потъмнели.

— Ще трябва да ти обясня, ала сега не е моментът. — Чу тропот от бягащи крака и се опита да се овладее. — Моля те, довери ми се.

— Интересно искане точно в този момент. — Бенет се опита да я отмести, за да слезе долу при мъжа.

— Бенет, моля те. — Хана го хвана за ръката да го спре. — По-късно ще ти кажа каквото мога. Можеш да го провериш от Рийв и от баща ти.

Усети как мускулите му се стегнаха.

— Баща ми?

— Моля те, заради него, заради семейството ти, изиграй това с мен. — Пъхна пистолета в ръката му миг преди да се появи Рийв с петима охранители по петите му. Сега си позволи да се отдаде на ужаса. Както обикновено, истината бе най-доброто прикритие.

— Той се опита да застреля принца. — Хана остави гласа си да потрепери и се облегна тежко върху Бенет. — Щеше да го убие. Ако Бенет не беше… — Замълча и зарови лице в рамото му.

Бенет не помръдна, макар че не се опита да й противоречи. Сега нямаше успокояващи ръце, нямаше прошепнати утешителни думи. Рийв се наведе над тялото, после вдигна очи и срещна погледа на Бенет.

— Добре че си бил бърз… И точен. — Не бе стреляно от 9-милиметровия пистолет, който лежеше до трупа. Очите му само за миг се спряха върху Хана. — Ще се оправим с това без много шум.

Устните на Бенет се изкривиха, но не в усмивка.

— Разбира се.

— Би ли отишъл в ложата? — Рийв направи знак на двама от стражите да го придружат. — Няма да казваме нищо на семейството, преди да можем да останем сами. — Вдигна с един молив пистолета за спусъка. — Полицията ще влезе през задния вход.

Бенет с жест отпрати стражите. За пръв път Хана го видя да се държи така царствено арогантно.

— Искам да говоря с теб. Насаме. Веднага.

— Добре. — Бе видял прекалено много, Рийв знаеше. Трябваше бързо да се оправи с това. — Тогава в кабинета на Ив. Би ли ми дал няколко минути първо да свърша тук?

— Имаш десет минути — отсече Бенет и обърна гръб на всички тях.

— Бих искала да се върна в двореца. — Хана стоеше на стълбите, вече сама. Ръцете й, побелели на кокалчетата, стискаха чантичката. — Не се чувствам добре.

— Погрижете се за кола и шофьор — нареди Рийв на един от стражите. На друг даде пистолета на мъртвия мъж, после изкачи стълбите и обви ръка около раменете на Хана. — Ще ви изпратя. — В момента, в който се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, гласът му стана делови и професионален: — Какво стана?

Коленете й трепереха, ала тя овладя гласа си и отговори със същия тон. Накратко докладва.

— Всичко стана за не повече от пет минути. — Струваха й се като часове.

— Просто лош късмет, че Бенет ви е намерил. Но пък легендата ще мине. Той има репутацията на отличен стрелец. Сега трябва само да го успокоя. — При тази мисъл Рийв въздъхна. Той познаваше добре Бенет, познаваше и всички Бисетови. Ако веднъж се ядосаха, трудно им минаваше. — Сутринта ще говорим за това, за да представите на Дебок най-подходящата история.

— Той никога няма да ми прости.

Рийв бе достатъчно чувствителен, за да разбере, че сега Хана нямаше предвид Дебок.

— Бенет не е нито несправедлив, нито коравосърдечен. Той ще се сърди, че е бил държан в неведение, но няма да ви обвинява.

— Няма ли? — Тя излезе в нощта, без да поглежда назад.

 

 

Хана седеше до прозореца към градината. Докато гледаше луната, мина час, после още един. В двореца бе тихо. Може би другите се бяха върнали, но тя не би могла да ги чуе, защото стаите й бяха обърнати към вътрешния двор. На гостите винаги даваха най-хубавия изглед и най-спокойното място.

Много добре си представяше как бе реагирал Бенет на обясненията на Рийв. Ала не Рийв щеше да обвинява той. Хана знаеше, че виновната ще бъде тя, и го бе приела. Сутринта Бенет сигурно щеше да настоява да говори насаме с нея.

Нямаше да му се извинява. Хана вдигна малко по-високо глава. Щеше да приеме гнева и студенината му, но нямаше да се извинява, че бе тази, която беше, и такава, каквато бе.

Обичаше го. Той едва ли щеше да й повярва сега, ако имаше правото да му го каже. Тази вечер би умряла заради него, не само заради дълга, не само заради честта, а и заради любовта си към него. Бенет сега никога не би разбрал и повярвал в това. Може би така бе най-добре. Ако чувствата й към него бяха излезли извън нейния контрол, бе по-разумно, по-безопасно, ако неговите чувства към нея бяха умрели.

Все пак имаше да изпълнява задача и да довърши двугодишна работа.

Тя опря глава на перваза на прозореца и й се прииска да бе в Лондон, където нощта щеше да е студена и влажна и щеше да мирише на река.

Той не почука. Времето за добри обноски, официалности и дребни мили жестове бе отминало. Хана се бе свила на стола до прозореца, опряла ръце на перваза и облегнала глава на тях. Бе разпуснала косите си и те падаха по гърба й върху семплата бяла роба. Човек почти би повярвал, че бе жена, изгубена в нощта. Бенет вече не вярваше на това, което виждаше, и много малко вярваше на онова, което чувстваше. Когато затвори вратата зад себе си, тя бързо се изправи.

Не го бе очаквала тази нощ. Когато погледна лицето му, Хана разбра, че би трябвало да го очаква. Стегна се, защото знаеше най-лошото.

— Говори ли с Рийв?

— Да.

— А с баща ти?

Той вдигна вежди. Макар да бе свалил официалното си сако, можеше да се държи съвсем като принц, когато пожелаеше.

— Ще говорим утре, макар че това не те засяга.

Тя леко кимна.

— Само дотолкова, доколкото влияе върху моето положение в момента.

— Макар че ти очевидно не го знаеш, аз не съм глупак. Положението ти остава непроменено. — Бенет извади от джоба си малкия пистолет, отиде до нощното шкафче и го остави. — Твой е.

Не, нямаше да й прости. Мислеше, че бе готова да го приеме. Оказа се, че не е била права.

— Благодаря. — Студено като него отиде до шкафчето и прибра пистолета в чекмеджето.

— Ти си отличен стрелец, лейди Хана.

Чекмеджето се затвори с лек удар.

— Добре съм тренирана.

Той хвана брадичката й, не нежно.

— Да, за бога. Чудя се какви ли други таланти имаш. Измамата определено е най-големият. Колко жени можеш да бъдеш?

— Колкото се наложи, за да си свърша работата. Ако ме извиниш, аз съм много уморена.

— О, не. — С другата си ръка хвана косите й. Мислеше през какво го бе прекарала тази вечер. Тревога, истински ужас и предателство. — Страх ме е, че това вече не минава. За мен, във всеки случай, скромната и добре възпитана английска лейди вече я няма. Картите на масата, Хана.

Това, от което сърцето й се свиваше, бе страх, осъзна тя. Не страх, че би я наранил физически, не страх, че в гнева си би направил нещо, което да изложи на опасност операцията, а страх, студен и непоносим, че винаги ще я гледа така, както я гледаше в момента.

— Съмнявам се, че мога да ти кажа много неща, които Рийв вече не ти е казал. Операцията започна преди малко повече от две години. МОС имаше нужда от агент вътре, така че…

— Основните моменти ми бяха представени. — Бенет отпусна ръце и ги сви в юмруци. — Малко късно, ала информацията изглежда достатъчно пълна. След като си се внедрила в организацията на Дебок, си се правила, че изпитваш симпатия към Ив, за да получиш достъп до двореца. — Видя пробягалата по лицето й емоция, но не бе готов да я изтълкува. — По този начин Дебок ще се заблуждава, че има свой човек вътре. Като играеш ролята на двоен агент, ще си осведомена за плановете му и когато той се опита да направи нещо, властите ще могат да го предотвратят и да разрушат организацията му. Казано ми беше да съм благодарен, че си толкова добра в това, което вършиш.

— Не ми трябва благодарност, само съдействие.

— В такъв случай може би трябваше да ме помолиш за това от самото начало.

Хана вдигна глава. Не, нямаше да се извинява.

— Аз имах заповеди, Бенет. Ти знаеш какво значи дълг.

— Знам, ала знам и какво значи чест. Ти ме изигра. — Гневът разби ледената обвивка и той я сграбчи за раменете. — Ти използва чувствата ми към теб.

— Не се предполагаше да имаш никакви чувства към мен! — сопна му се тя.

— Човек невинаги може да избира какво да чувства. Но други неща може да избира. Трябваше ли да използваш това, което изпитвах към теб?

— Трябваше да си свърша работата. — Гласът й сега не бе твърд, защото не бе сигурна дали бе направила онова, което бе направила, студено и пресметливо, или заради собствените си желания. — Опитах се да те отблъсна.

— Ти знаеше, че не си ми безразлична, знаеше, че те желая.

— Не исках да ме желаеш.

— Пак лъжеш.

— Не. — Хана се дръпна, ала Бенет я държеше здраво. — Не съм направила нищо, с което да те привлека. Но пък може би е достатъчно една жена просто да съществува, за да те привлича. — Видя как избухва гняв, ала не му обърна внимание. — Може би като отказах да спя с теб, се превърнах в по-голямо предизвикателство. Има много жени, които с удоволствие биха спали с кралска особа.

— Мислиш ли, че ако всичко, което исках, беше да те вкарам в леглото си, ти вече нямаше да си отишла там поне пет пъти?

— Аз не отивам никъде, където не решавам сама да отида. — Тя отметна назад глава. Гласът му бе прекалено тих, прекалено спокоен, но вече не я интересуваше. — Ако си сърдит, че не съм това, което си мислил, то е, защото е накърнено самолюбието ти.

Хана не можа да довърши, защото падна под тежестта му на леглото. Преди да бе успяла да го отблъсне, той прикова ръцете й от двете страни на тялото й. Бе предупредена колко можеше да е страшен гневът му, за това пишеше дори в досието му. Ала нищо не можеше да се сравни с това, да го изпита лично.

— Самолюбие ли? — процеди Бенет през зъби. Лицето му бе само на сантиметри от нейното. — Значи за теб аз съм още само това, което си чела, само това, което са ти казвали. — Болеше го, как го болеше. Той чувстваше как болката се разгаря в него, докато единствената възможност бе да я превърне в гняв. — Няма да те разочаровам.

Тя стисна краката му между бедрата си и почти успя да се освободи от него. Бенет обаче се премести и тялото му затисна нейното. Хвана я за гърлото и изпита мрачното удоволствие да усети как пулсът й запърха под пръстите му.

— Това няма да докаже нищо. — Хана успя да освободи едната си ръка, но той я хвана за китката. Пулсът й биеше и там, бързо и неравномерно. — Само ще унижиш и двама ни.

Това нямаше значение. Бенет бе преминал отвъд доброто и злото, истината и лъжата.

— Имаше време, когато мислех, че си плаха и неповторима. Това бе жената, на която исках да покажа само нежност. Към нея изпитвах такова търпение, такива нежни чувства. Ала за теб можем да си спестим такива неща, нали?

— Бенет, не прави това. — Каза го тихо, с пълното съзнание, че бе прекалено късно.

— Защо не? — Безразсъдството се бе върнало с пълна сила, предизвикано от предателството. — Това е нощ на лъжи и страсти.

Тя се подготви да се бие, за себе си и за него.

— Няма да ме изнасилиш.

— Не, няма. Но ще те имам.