Нора Робъртс
Принцът плейбой (2)

Втора глава

— О, Хана, толкова се радвам, че се съгласи да ми погостуваш за малко. — Хванала под ръка новата си приятелка, Ив се разхождаше зад сцената на театъра. Тялото й през първите месеци на бременността си оставаше стройно, ала роклята предвидливо бе скроена така, че да прикрива и най-малкото напълняване. — Сега, като си тук, Алекс не се чувства длъжен да ме глези до смърт. Той те мисли за много разумна.

— Аз наистина съм разумна.

Ив се засмя и провлече с тексаския си акцент:

— Знам, че това е най-хубавото, но ти невинаги ми казваш да седя с вдигнати крака.

— Мъжете понякога приемат бременността и раждането по-скоро като опасна болест, отколкото като житейски факт.

— Точно така си е. — Развеселена от чувството за хумор на Хана, Ив я въведе в кабинета си. Наистина бе копняла за друга жена, с която да може да се отпусне. Габриела толкова често бе в Америка, а сестра й много рядко й гостуваше. — Алекс непрекъснато очаква, че или ще припадна, или ще изпадна в нервна криза. Никога през живота си не съм се чувствала по-добре, освен може би когато бях бременна с Мариса. — Ив отметна назад тъмните си коси и приседна на ръба на бюрото. Тук поне можеше да намери малко от спокойствието, от което се бе отказала, когато се омъжи за принц. Макар че никога не съжаляваше за тази жертва, винаги й бе приятно да си възвърне малко от загубеното. — Ако не беше дошла, щеше да трябва да се бия със зъби и нокти, за да продължа да работя. Той се съгласи само защото е сигурен, че ти ще ме наглеждаш, докато е зает.

— В такъв случай няма да го разочаровам. — Хана бързо огледа кабинета. Нямаше прозорец, нямаше достъп отвън. Тя с усмивка седна на един стол. — Знаеш ли, Ив, аз наистина ти се възхищавам. Центърът по изящни изкуства винаги е имал добра репутация, ала откак ти се зае с него, този театър стана един от най-важните в Европа.

— Това е нещото, което винаги съм искала. — Ив сведе поглед към инкрустирания с диаманти пръстен на ръката си. Дори и след две години понякога се изненадваше, че го вижда там. — Знаеш ли, Хана, случва се сутрин почти да се страхувам да се събудя, да не би да открия, че всичко е било само сън. После поглеждам към Алекс и Мариса и си мисля, ето, те са мои. Наистина са мои. — Очите й за момент се замъглиха едновременно от страх и решителност. — Няма да позволя на никого и нищо да ги нарани.

— Никой няма да ги нарани. — Хана предполагаше, че Ив мисли за Дебок. Една принцеса бе длъжна да пази някои страхове за себе си. — А сега, не че искам да те глезя, но мисля, че и на двете ще ни дойде добре по един чай, а после можеш да ми покажеш каква работа мога да свърша тук.

Ив с усилие се върна в настоящето. Кошмарите за Дебок, човекът, когото никога не бе виждала, продължаваха да я преследват.

— Чаят е чудесна идея, ала аз не те доведох в Центъра, за да работиш. Просто мислех, че би искала да го видиш.

— Ив, точно ти би трябвало да разбираш, че имам нуждата да върша нещо, иначе ще се отегча до смърт.

— Но аз се надявах, че за теб това може да бъде една ваканция.

Чувството за вина отново започна да тлее.

— Някои хора не са създадени за ваканции.

— Добре тогава. Защо не погледаш час-два репетициите с мен и да ми кажеш честното си мнение?

— С удоволствие.

— Страхотно. Страхувам се за откриването. Остават ни само още две седмици, а с този драматург имам само ядове.

— О, и кой е той?

Ив стана и пое дълбоко въздух.

— Самата аз.

Хана пиеше чая си и седеше в сянка. Не й отне дълго да види, че Ив бе уважавана не само като съпруга на престолонаследника, а и заради познанията си за театъра. Забеляза също, че охраната, ненатрапчива, ала въоръжена, бе винаги наблизо. Когато принцесата бе в театъра, всички входове бяха блокирани, всяка вътрешна врата се пазеше с удвоени сили. Хана знаеше също, че специална част проверява всеки ден Центъра за експлозиви.

Тя седеше в средата на театъра с Ив и наблюдаваше репетицията. Винаги бе обичала и уважавала актьорите, защото разбираше какви усилия и умения са нужни за превъплъщението. Сега, когато се подаваха репликите и се подготвяше постановката, тя допълни информацията, която имаше за всеки от членовете на трупата, със собствените си впечатления.

Определено бяха талантливи, мислеше Хана, увлечена от ритъма и чувствата на пиесата на Ив. Декорите още не бяха готови, но актьорите нямаха нужда от нищо повече от думите на Ив и собствените си умения. Всеки от тях имаше име в театъра и бе из основи проверен.

Ала човекът, който преди две години почти доведе докрай отмъщението на Дебок, бе актьор — Ръс Талбът. Хана не можеше да забрави, че бе много вероятно някой друг, освен нея самата да бе внедрен. Дебок бе известен с това, че добре подготвяше заговорите си.

— Чудесна е, нали?

Хана погледна към Ив.

— Моля?

— Шантел О’Хърли. Изключителна е. — Ив се размърда в стола си и опря ръце на предната седалка. — Рядко играе на сцена, така че имам голям късмет, че е тук. Сигурна съм, че си я гледала във филми в Англия.

— Да. — Хана насочи цялото си внимание към пищната блондинка на сцената.

Шантел О’Хърли. Спомни си всичко, което бе чела в досието на тази актриса. Двадесет и шест годишна. Американска филмова звезда. Живее в Бевърли Хилс. Дъщеря на Франсис и Маргарет О’Хърли, пътуващи актьори. Сестри Абигейл и Мадлен. Брат Трейси.

Намръщи се, като продължаваше да гледа. Имаше пълна информация за цялото семейство О’Хърли, освен за брата. Там източниците й се бяха оказали недостатъчни. Във всеки случай, Шантел О’Хърли бе талантлива актриса с впечатляващ списък от филмови награди и без известна принадлежност към някоя политическа група. Все пак Хана щеше да я държи под око.

— Тя е стигнала до същността — прошепна Ив. — Бях завършила пиесата и се опитвах да намеря смелост да я представя. Тогава я видях в последния й филм и веднага разбрах, че тя би била идеалната Джулия. — Ив въздъхна дълбоко и се отпусна на креслото съвсем не като принцеса. — Не мога да повярвам, че е тук, че произнася моите реплики. Няма чувство, което гласът й да не може да изтръгне.

— Сигурна съм, че се чувства поласкана да играе в пиеса, написана и режисирана от принцеса Ив Кординска.

Ив се позасмя и поклати глава:

— Ако пиесата беше глупава, можех да съм императрица на Европа, и Шантел пак нямаше да приеме ролята. Това ме крепи.

— Един член на кралското семейство не пише глупави пиеси.

При звука на гласа зад тях Ив скочи и протегна ръце.

— Александър! Какво правиш тук?

— Аз също имам участие в Центъра. — Той й целуна ръката и се обърна към Хана: — Моля, седнете. Не исках да ви смущавам.

— Не — въздъхна Ив и хвърли един поглед към сцената, където продължаваше репетицията. — Ти искаше да ме нагледаш.

Това, разбира се, бе вярно, но Александър сви рамене. В полумрака Хана видя как погледът му се плъзна над главата на жена му към пазачите, разположени на стратегически места.

— Забравяш, скъпа, че аз все още съм президент на Центъра. Освен това се репетира пиесата на моята съпруга. Тук също имам малко участие.

— И дойде да се увериш, че не стоя на крака. — През смущението се долавяше любов. Ив се вдигна на пръсти да го целуне. — Благодаря ти. Хана, кажи на Негово Височество, че през четирите часа и четиридесет минути, откакто за последен път ме е виждал, съм се грижила добре за себе си.

— Ваше Височество — повтори послушно Хана, — принцесата отлично се грижи за себе си.

Лицето му се смекчи от усмивка, ала той продължи да стои покровителствено до жена си.

— Благодаря, Хана. Сигурен съм, че заслугата за това е ваша.

Ив се засмя тихо и го хвана под ръка.

— Хана, виждаш, че не се шегувах, когато ти казах, че според Алекс ми трябва някой да ме пази. Ако не беше дошла, не се съмнявам, че щеше да ми наеме стокилограмов бияч с татуировки.

— Радвам се, че съм успяла да те спася от този ужас. — Какво бе това, чудеше се Хана. Завист? Колкото и да й се струваше странно, усети това чувство, докато гледаше Александър и Ив. Толкова влюбени, помисли тя. Силата на любовта им само дето не хвърляше сияние около тях. Дали осъзнаваха, дали можеха да осъзнаят какъв рядък дар бяха намерили?

— След като вече ви прекъснах — продължи Александър, — надявах се да те убедя да дойдеш с мен на обеда с американския сенатор.

— Онзи янки от Мейн.

Александър с усмивка я погали по бузата.

— Скъпа моя, продължава да ме удивява как вашата страна се разделя на части. Да, онзи янки от Мейн. До три трябва да сме свършили и ще се върнем в двореца, когато Мариса се събуди от следобедния си сън.

— Но този следобед ти имаш среща.

— Отмених я. — Той поднесе ръката й към устните си. — Исках да прекарам малко време със семейството си.

Театърът само дето не засия от удоволствието й.

— Дай ми пет минутки да си събера нещата. Хана, ще дойдеш ли с нас?

— Ако няма да ви създам неудобства, наистина бих искала да остана и да догледам репетицията. — Съзнанието й вече препускаше напред. Сама можеше да обиколи комплекса и ако имаше слаби места, да ги открие.

— Разбира се, остани колкото искаш. — Ив се наведе да я целуне по бузата. — Ще изпратим една кола да те чака пред вратата на театъра. Пет минути — повтори тя на Александър и изтича навън.

— Какво мислите за пиесата? — попита Александър и седна до Хана.

— Едва ли съм специалист по театъра, Ваше Височество.

— Насаме ме наричайте Александър, моля ви.

— Благодаря — промълви тя. Разбираше, че й се позволява близост, с която малцина бяха удостоени. — В диалозите има напрежение, непосредственост, които карат човек да се вълнува за героите. Не знам края, ала се улавям, че се надявам Джулия да победи, макар да се боя, че няма да успее.

— На Ив би й било приятно да го чуе. Напоследък е много напрегната заради пиесата… И заради други неща.

— Вие се безпокоите за нея. — Хана инстинктивно сложи ръка върху неговата. — Тя е много силна.

— Знам това по-добре от много други. — Но никога не бе успял да забрави как тялото й се напрегна и след това омекна в ръцете му, когато куршумът я удари. — Не съм ви казвал колко съм ви благодарен, че дойдохте тук да бъдете с нея. Ив има нужда от приятелство. Аз промених живота й, вероятно егоистично, защото не можех да живея моя живот без нея. Каквото може да се направи, за да й даде усещане за нормалност, усещане за спокойствие, ще го направя. Вие разбирате задълженията на кралската фамилия, ограниченията, дори рисковете.

— Да, разбирам ги. — Хана задържа още един миг ръката му, после я пусна. — И разбирам кога една жена е щастлива.

Когато Александър се обърна към нея, тя видя силната прилика с баща му. Слабото лице, аристократичните черти, твърдо стиснатите устни.

— Благодаря ви, Хана. Мисля, че може би за всички нас е добре, че сте тук.

— Надявам се. — Тя погледна към сцената и актьорите. — Наистина се надявам.

 

 

Когато остана сама, Хана гледа още половин час репетицията. Да, пиесата бе добра, дори завладяваща, ала тя имаше да играе други игри.

Стражите останаха, но сега, когато нямаше кралски особи, повече се занимаваха да не пускат никой да влезе, отколкото да следят тези, които вече са вътре. За лейди Хана вече се знаеше, че бе довереничка и компаньонка на принцесата. Самият принц Арманд й се доверяваше, затова никой не я последва, когато тя стана и излезе през една странична врата.

В ръчната й чанта имаше миниатюрен фотоапарат, скрит в кутийка от червило, ала сега Хана не го използва. Бе научена, че трябва да разчита първо на собствените си наблюдения и едва след това на апаратурата.

Една сграда с размера на Центъра не можеше лесно да се осигури. Докато го обхождаше, тя кимна с уважение към усилията на Рийв Макджий. Датчици за топлина и скрити камери. Но датчиците се задействаха само когато центърът бе затворен.

На входовете от членовете на трупата и персонала се искаха пропуски. Ала вечерта на представлението входът можеше да се купи на цената на един билет. А Дебок щеше да излезе иззад решетките през деня.

Докато минаваше от коридор в коридор, Хана запечатваше всичко в съзнанието си. Преди бе изучавала разположението на Центъра на хартия, но предпочиташе да го обходи, да се съсредоточи, да докосне стените и подовете му.

Прекалено много тъмни ъгли, помисли тя. Прекалено много малки стаички, използвани като складове. Прекалено много места за криене. Дори при опита на Рийв сградата не би издържала на един добър план за нападение. Но пък според Хана никоя сграда не би издържала.

Влезе в гардеробната, преструвайки се, че се интересува от костюмите. Дали пазачът на вратата познаваше всеки по лице? Колко лесно можеше да бъде сменен един от техниците? Пропуските бяха със снимки, ала гримът и перуката можеха да свършат работа. Колко пъти самата тя или някой като нея бе влизал някъде с подправени документи или с добра маскировка?

Веднъж влязъл вътре, човек лесно можеше да изчезне. А ако някой от охраната можеше да бъде подкупен или заменен, толкова по-добре.

Да, щеше да развие този сценарий в своя доклад. Нека началниците й се позанимаят с него. Щеше да добави и факта, че никой не бе проверил чантата й. В нея спокойно можеше да бъде внесена малка пластична бомба и лесно можеше да бъде поставена.

От гардеробната премина в репетиционната зала, цялата в огледала. Леко изненадана се взря в отраженията си от всички страни. И после, както в градината, се разсмя тихо.

О, Хана, помисли тя, колко си ужасно скучна. Обърна се настрани и поклати глава. Не, тъмночервеното изобщо не й отиваше, а сакото с висока яка с широкия си колан само я правеше грозно слаба. Полата се спускаше до доста под коленете и скриваше бедрата й. Днес бе опънала косата си в стегната плитка, която бе навила на кок отзад на врата.

Тъй като това бе част от самата нея, бе най-доброто прикритие, което можеше да измисли. Като дете бе прекалено кльощава, с коса, която не се оставяше да бъде сресана и с вечно ожулени колене. Чертите на лицето й още тогава бяха забележителни, ала на лицето на малко момиче изглеждаха прекалено остри, прекалено ъгловати.

После, когато другите момичета започнаха да разцъфтяват и да се наливат, тялото на Хана упорито си оставаше плоско. Тя бе умна, атлетична и весела. Момчетата я тупаха по гърба и й казваха, че е голям образ, но и през ум не им минаваше да я канят на срещи.

Научи се да язди, да плува, да стреля, да улучва от сто крачки със стрела окото на бик, ала с момчета не ходеше.

Научи руски, френски и достатъчно китайски, за да изненада дори баща си, но на бала си отиде сама.

Когато навърши двадесет години, тялото й се промени, ала Хана скриваше закъснялото разцъфване под скучни дрехи. Тя вече бе избрала пътя си в живота. Красотата караше хората да обръщат глави след нея, а в нейната професия бе най-добре да остава незабелязана.

Сега гледаше резултата в стената от огледала и бе доволна. Никой мъж не би я пожелал. Бе в човешката природа първо да гледаш физическата обвивка и да извличаш чувства оттам много преди да се спуснеш по-навътре, към интелекта или душата. Никоя жена не би й завидяла. Скучното, в края на краищата, беше безопасно.

Никой не би заподозрял в лъжа или насилие една безцветна педантична жена с отлично възпитание и обноски. Само малцина избрани знаеха, че жената под тази външност бе способна и на двете.

Поради причини, които не можеше да назове, тази мисъл я накара да се отвърне от отражението си. Лъжата я съпътстваше през целия й съзнателен живот и въпреки това не можеше да не усеща чувство за вина всеки път, когато Ив я погледнеше като приятелка.

Това е работа, напомни си Хана. Не бяха разрешени никакви чувства, никакво привързване. Това бе първото и най-основно правило на играта. Тя не можеше да си позволи да харесва Ив, дори да мисли за нея по друг начин, освен като за политически символ. Иначе всичко, за което работеше, щеше да бъде загубено.

Завистта също трябваше да изчезне, каза си Хана. Бе опасен пропуск да гледа любовта между принца и Ив и да си пожелава нещо такова и за себе си. В нейната професия нямаше място за любов. В нея имаше само цели, дълг и рискове.

За нея нямаше да има никакъв принц, нито от кралски произход, нито друг.

Но преди да се бе усетила, мислите й се върнаха към Бенет и към начина, по който й се бе усмихнал под лунната светлина.

Идиотка, каза си тя и започна да намества фибите си. Той бе последният човек, за който би мислила по този начин. Ако не за друго, то, защото в досието му имаше удивително много жени.

Да го използва — разбира се, продължаваше да разсъждава Хана. Ала не да мисли за него като за друго, освен средство за постигане на целта. Романтичните фантазии за нея свършиха на шестнадесетгодишна възраст. Десет години по-късно, насред най-важната й задача, едва ли бе моментът отново да им се отдава. Не трябваше да забравя, че строгата и благопристойна лейди Хана никога не би видяла Негово Височество принц Бенет Кордински в романтична светлина.

Но жената в нея мечтаеше и за момент се опълчи срещу ограниченията, които сама си бе изградила.

Обърна се да погледне отново към огледалата и в този момент чу стъпки. Моментално нащрек, тя сведе очи и излезе от стаята.

— А, ето къде сте.

Като чу гласа на Бенет, Хана изруга наум, ала направи реверанс.

— Ваше Височество.

— На екскурзия? — Той се приближи, чудейки се защо тя изглеждаше скучна като стара мома, а продължаваше да го интригува.

— Да, сър. Надявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се. — Бенет хвана ръката й, за да я накара да го погледне в очите. Имаше нещо в очите й… Или може би въпросът бе в гласа й, този студен и винаги овладян английски глас. — Имах малко работа в града. Александър предложи като свърша, да мина да видя дали сте готова да се връщате.

— Много мило от ваша страна. — И, о, как би предпочела някой мълчалив анонимен шофьор, който да й даде възможността по пътя да осмисли доклада си.

— Бях тук. — Хана отдръпна ръката си и Бенет почувства как го обзема вълнение. — Ако желаете да видите още нещо, с удоволствие ще ви разведа из Центъра.

Хана за секунди претегли всички за и против. Още една бърза обиколка би добавила нещо, но тя вече два пъти бе обходила театъра, веднъж с Ив и веднъж сама. Можеше да започне да изглежда странно, ако го разгледаше още веднъж с Бенет.

— Не, благодаря ви. Очарователно място. Никога не съм виждала един театър от тази му страна.

— Територията на Ив. Признавам, че аз лично предпочитам средата на първия ред. — Той я хвана под ръка и я поведе по коридора. — Ако се въртите достатъчно дълго около нея, тя непременно ще ви намери някаква работа. За мен това обикновено е местене на сандъци. Тежки сандъци.

Хана се засмя и му хвърли един поглед.

— Това е едно от най-добрите неща, за които една жена може да използва мъжа.

— Виждам защо Ив ви е харесала. — Бенет бе дошъл просто за да направи услуга на снаха си, ала усети, че е доволен. Ако се абстрахираше от външния й вид, лейди Хана бе всичко друго, но не и скучна. Може би за пръв път през живота си той започваше да гледа под физическото. — Разгледахте ли вече Кордина, Хана?

Тя забеляза, че Бенет пропусна титлата й, ала реши да го отмине с мълчание.

— Засега само откъслечни впечатления, сър. Смятам да поогледам, след като се запозная по-добре с графика на Ив. Чувала съм, че вашият музей има някои отлични експозиции. За самата сграда се смята, че е отличен пример за пост ренесансова архитектура.

Той се интересуваше не от експозиции, а от нея.

— Харесвате ли водата?

— Разбира се. Морето се отразява много добре върху политическото устройство.

Бенет се позасмя и се спря на стълбите.

— Но вие харесвате ли го?

Имаше странния талант да гледа жената така, сякаш я вижда за пръв път. И така, сякаш бе важна за него. Въпреки тренираността си. Хана почувства, че пулсът й се ускорява.

— Да. Баба ми имаше къща в Корнуол. Като малка съм прекарала там няколко лета.

Бенет се чудеше как би изглеждала, ако косите й бяха разпуснати и се развяваха от морския бриз. Дали би се смяла, както я чу да се смее в градината? Щеше ли да види очите й отново да се озарят от онази светлина? След това осъзна, че няма значение как би изглеждала. Поддаде се на импулса с пълното съзнание, че по-късно можеше да съжалява:

— След два дни трябва да отида до Хавър. Пътят минава покрай брега. Елате с мен.

Тя се изненада не по-малко, отколкото ако й бе предложил да се скрият в склада и да се целуват. Изненадата бързо премина в предпазливост, а предпазливостта в пресметливост. Ала под всичко това бе простото удоволствие, че той искаше нейната компания. А това удоволствие я разтревожи.

— Много мило да ме поканите, Ваше Височество, но Ив може да има други планове.

— Значи първо ще питаме нея. — Бенет искаше тя да дойде. Усети се, че чака с нетърпение да прекара няколко часа с нея извън двореца. Може би това бе заради предизвикателството, предизвикателството да проникне под тази педантична благопристойна външност и да открие какво има там — ако изобщо имаше нещо. Каквато и да бе причината, той не я оспорваше. — Искате ли да дойдете?

— Да, искам. — Хана си каза, че това би й дало възможността да го опознае по-отблизо, по чисто професионални причини. Каза си, че това ще й даде възможността да види как работи охранителната система извън двореца и столицата. Ала истината бе съвсем проста, като нейния отговор. Тя искаше да отиде.

— Добре, тогава ще го уредим и вие ще изтърпите заедно с мен дългата и многословна церемония по посрещането.

— Мразите да се отегчавате сам, а?

Бенет се засмя и отново хвана ръката й.

— Да, виждам точно защо Ив ви доведе при нас. — Ръката й бе на сантиметри от устните му, когато отдолу се чуха гласове. Той раздразнено погледна и видя Шантел.

— Гневът трябва да си проличи — настояваше тя, докато вървеше толкова бързо, че режисьорът трябваше да подтичва, за да не изостава от нея. — Джулия не е безстрастна жена. Тя не крие чувствата си, независимо от последствията. По дяволите, Морис, ще го направя ненатрапчиво. Знам си работата.

— Разбира се, че я знаеш, шери, не се съмнявам в това. Просто…

— Мадмоазел — обади се Бенет от стълбите.

Хана видя лично как се усмихва той на една истински красива жена. Без да се замисля, тя издърпа ръката си от неговата и сплете пръсти.

Шантел отметна назад светлорусите си коси и вдигна глава. Дори такъв безстрастен наблюдател като Хана трябваше да признае, че малко жени притежаваха такова съчетание от блясък, красота и сексапил. Устните й трепнаха. Очите й, тъмен, мечтателен оттенък на синьото, се усмихнаха с тях.

— Ваше Височество — произнесе Шантел с дълбокия си зноен глас и се приведе в официален реверанс. Тя тръгна нагоре по стълбите, а Бенет тръгна надолу. По средата двамата се спряха и Шантел вдигна ръка да докосне лицето му, после го привлече към себе си за дълга целувка. Над тях Хана стисна зъби. — Откога не сме се виждали.

— Много отдавна. — Бенет хвана дланта й между двете си ръце. — Ти си по-красива от всякога. Удивително.

— Гени — обясни Шантел и му се усмихна. — Боже мой, Бенет, какъв красив мъж си. Ако не бях такъв циник, щях да ти направя предложение.

— Ако не се ужасявах от теб, щях да го приема. — Прегърнаха се с непринудеността на стари приятели. — Шантел, радвам се да те видя отново. Ив се премяташе от радост, когато ти се съгласи да приемеш ролята.

— Пиесата е добра — сви рамене Шантел. — Макар че те обожавам, нямаше да измина всичкия този път, за да участвам в някоя боза. Снаха ти е талантлива жена. — Тя хвърли през рамо един поглед към режисьора, който почтително чакаше долу. — Можеш да й споменеш, че се боря да запазя целостта на нейната Джулия. — Обърна се и забеляза Хана. — Това твоя приятелка ли е?

Бенет погледна и протегна ръка:

— Хана, елате да се запознаете с несравнимата Шантел.

Сковаността на движенията й само подхождаше на ролята, каза си Хана, докато вървеше надолу. Всички незабележими жени се напрягат, когато през лицето ги зашлеви една истинска красота. Тя спря на стъпалото над Бенет, но запази почтително разстояние между тях.

— Лейди Хана Ротчайлд, Шантел О’Хърли.

— Приятно ми е. — Официална и сдържана, Хана протегна ръка.

Шантел я пое с безизразно лице.

— На мен също. — Като жена, като актриса, която разбира нюансите и ролите, Шантел се чудеше защо една жена с толкова красиви черти и безупречна кожа трябваше насила да ги прави да изглеждат безлични.

— Лейди Хана няколко месеца ще прави компания на Ив.

— Колко хубаво. Кордина е красива страна. Сигурна съм, че тук ви е приятно.

— Да, вече ми е приятно. Освен това ми беше приятно да наблюдавам вашата репетиция.

— Благодаря, ала имаме още много работа. — Шантел потупа с пръст по перилото на стълбите и се запита защо изпитва такова моментално недоверие. Отдаде го на преумора и се обърна към Бенет: — Трябва да бягам. Опитай се да намериш малко време за мен, скъпи.

— Разбира се. Ще дойдеш ли в събота на вечерята с останалата част на трупата?

— Не бих я пропуснала. Ще се видим там, лейди Хана.

— Довиждане, госпожице О’Хърли.

Шантел бързо потупа Бенет по бузата, спусна се по стълбите и остави режисьора да подтичва подире й.

— Страхотна жена — промълви Бенет.

— Да, много е красива.

— И това е вярно. — Без да я поглежда, Бенет отново я хвана за ръката. — Предполагам, че винаги съм се възхищавал от нейната воля и амбиция. Тя е твърдо решена да бъде най-добрата и не се страхува да работи за това. Всеки път, когато я видя на екрана, дъхът ми спира.

Хана заби пръсти в чантата си и си напомни, че от нея се очакваше да е скромна.

— Възхищавате ли се от амбицията, Ваше Височество?

— Нищо не се е променило без нея, за добро или за лошо.

— Някои мъже намират все още амбицията в жената некрасива или поне неудобна.

— Някои мъже са идиоти.

— Не бих могла да бъда по-съгласна — заяви тя сухо, толкова сухо, че той вдигна вежди и я погледна.

— Защо никога не съм сигурен дали не ме обиждате?

— Моля за извинение, сър. Просто се съгласих с вас.

Бенет отново спря. От сцената се чуваха гласове, но залата вече бе празна. Той улови брадичката й, без да обръща внимание на стреснатото й трепване, и се вгледа в лицето й.

— Хана, защо, когато ви гледам, не съм убеден, че виждам всичко, което има да се види?

В главата й забиха тревожни камбани. Лицето й леко побледня. Хана усети, ала се надяваше, че Бенет ще го приеме за нормално. С нищо друго не издаде безпокойството си.

— Не разбирам за какво говорите.

— Чудя се… — Той плъзна пръст по брадичката й, после точно под нея, където кожата бе още по-мека и топла. — Да, чудя се за вас повече, отколкото би трябвало. Имате ли отговор на това?

В очите му имаше кехлибарени отблясъци, които превръщаха иначе простия кафяв цвят в нещо златисто и неустоимо. Имаше устни на поет и ръце на селянин. Хана се чудеше как бе възможно двете да се съчетаят, а сърцето й, винаги толкова стабилно, започна да се блъска в гърдите.

— Ваше Височество… — заекна тя.

— Имате ли отговор, Хана?

Бенет видя как устните й се разтвориха. Странно, досега не бе забелязал колко са красиви — меки, мъничко по-широки и добре оформени без помощта на червило. Чудеше се дали на вкус ще са студени като гласа й, или ярки като очите й.

Това трябваше да спре, тук и сега. Копнежът, който се надигаше в нея, можеше да бъде само разрушителен. Макар да й се искаше да протегне ръце напред, тя сведе очи.

— Не, сър, освен че много мъже се чувстват заинтригувани от една жена просто защото тя не е това, с което са свикнали.

— Ще видим. — Той се отдръпна, макар че се изненада от усилието, което му струваше това. — Сега ще ви върна, Хана, и ние и двамата ще си помислим.