Нора Робъртс
Принцът плейбой (12)

Дванадесета глава

Колетът бе доставен по най-прозаичния начин. Донесоха го от „Дартмутски куриери“, едно от по-малко печелившите, но много полезни разклонения на компанията на Дебок. Като подател бе написана лелята на Хана в Англия и имаше етикет „Чупливо“.

Единствената трудност дойде от това, че когато го доставиха, Ив бе там.

— О, колко интересно! — Ив обикаляше около пакета. — Това е коледен подарък, нали? Защо не го отвориш?

— Сега не е Коледа — обясни Хана и го остави на една лавица в гардероба си. При първа възможност щеше да го предаде на Рийв.

— Хана, как можеш да си толкова спокойна? — Ив любопитно се въртеше из стаята. — Никога ли не си търсила пакетчета под леглата и по чекмеджетата по това време на годината?

— Не — усмихна се Хана и отново се зае да подрежда цветята, които Ив й бе донесла. — Никога не съм искала да развалям коледната сутрин.

— Това не я разваля, само я прави по-вълнуваща. — Ив отново погледна към гардероба. — Не може ли поне да надзърнем?

— В никакъв случай. Макар че мога да ти кажа, че вътре вероятно има домашни курабийки, твърди като камък. Леля Хонория, ако не друго, поне е предсказуема.

— Изобщо нямам чувството, че идва Коледа. — Ив унило се приближи към прозореца. Сложи ръка на корема си, а с другата нервно замачка пердето. — Балната зала е почистена и излъскана за празника, елхата вече е готова, от кухнята се носят най-прекрасни миризми. Ала просто нямам чувството, че идва Коледа.

— От носталгия ли страдаш, Ив?

— Носталгия ли? — Тя се обърна изненадано, после се усмихна: — О, не. Алекс и Мариса са тук. Надявам се сестра ми да успее да се освободи за една-две седмици от своята картинна галерия, но Щатите всъщност не ми липсват. Просто всички се опитват да ме глезят, да ме щадят, като крият от мен. — Въздъхна, приближи се към нощното шкафче на Хана и завъртя в ръцете си емайлираната кутийка, от която Бенет се бе възхищавал. — Знам колко е напрегнат и разтревожен Алекс, колкото и да се опитва да се прави, че всичко е наред. Дори когато говоря с Бенет, ми се струва, че умът му само наполовина е с мен. Това трябва да престане, Хана. Не мога да понасям да гледам как хората, които обичам, се разкъсват така.

Хана също щеше да я щади, като крие от нея, ала това бе единственото успокоение, което можеше да си позволи да й даде.

— Всичко е заради този Дебок, нали?

Ив остави кутийката.

— Как може един човек да носи в себе си толкова много омраза? Как може един човек да причинява толкова много болка? Знам, макар да не мога да го разбера след толкова години, знам, че той няма да се успокои, преди да ни унищожи.

— Повечето хора не могат да разберат злото — съгласи се Хана, макар че тя можеше и го разбираше. — Но мисля, че ние само допринасяме за него, като му позволяваме толкова силно да влияе върху живота ни.

— Права си, разбира се. — Ив протегна ръце. — Знаеш ли колко съм ти благодарна, че си тук? Страхувам се, че без теб през цялото време щях да съм мрачна и замислена. Днес пристига Бри с децата. Трябва да се оправяме и с цветарите и музикантите… — Стисна ръцете на Хана и пое дълбоко въздух. — Мразя да се чувствам безпомощна. Иска ми се да отида и да се изплюя в лицето на Дебок, ала ако всичко, което мога да направя, е да помагам тук, ще трябва да се задоволя с това.

Хана се закле при първа възможност да се изплюе вместо нея в лицето на Дебок.

— Защо не ме заведеш в балната зала да ми покажеш какво е направено? Искам да помогна. — Наистина искаше да помогне. Искаше да отдалечи Ив от пакета, който лежеше на лавицата в гардероба й.

— Добре, но първо искам да дойдеш до моята стая. Имам един подарък за теб.

— Подаръците са за Коледа — напомни й Хана, докато вървяха към вратата.

— Този не може да чака. — Трябваше да отклони мислите си от подводните течения, които безпокояха всички. Доктор Франко вече я бе предупредил, че напрежението може да повлияе на детето. — На бременните принцеси трябва да се угажда.

— Как го използваш, когато ти е изгодно! — Изкачиха няколко стъпала и преминаха в следващото крило. — Каза, че Габриела скоро ще дойде. Цялото семейство ли пристига?

— В пълен състав, днес следобед.

Хана малко си отдъхна. Щеше да е лесно да предаде пакета на Рийв и да продължи по план.

— Бенет прибра ли в сейф своето съкровище?

— Съкровище? А, неговото йо-йо. — Ив за пръв път този ден се засмя и влезе в спалнята си. — Знаеш ли, той обожава това дете. Никога не съм виждала някой да се държи по-добре с деца от Бенет. Той отделя огромно количество време в Дружеството за подпомагане на деца с увреждания, въпреки че това отнема от свободните му дни, които може да прекарва с конете си. — Докато говореше, тръгна към дрешника. — Предполагам, другата причина, поради която съм мрачна, е, че знам, че точно сега Бенет би трябвало да е на седмото небе, а той има вид, сякаш почти не мигва.

— Защо да е на седмото небе?

— Отне му шест месеца и много нерви да получи разрешение да открие детски отдел в музея. Онази вечер най-накрая успя да го прокара през Управителния съвет, и то след много работа и приказки. Не ти ли е споменавал?

— Не — отвърна Хана бавно. — Не, не е споменавал.

— Това от две години е любимият му проект. Отне му няколко месеца да намери подходящия архитект, който да може да съчетае практичността със същността на това, което Бенет искаше да се направи. После, понеже Съветът не отстъпваше и на сантиметър, той сам плати да се разработят плановете. Чудесни са. — Ив се върна в стаята с една дълга кутия. — Някой път трябва да го помолиш да ти ги покаже. Искаше простор, много прозорци, за да не се чувстват децата затворени. Съветът мърмореше и ръмжеше, когато Бенет говореше за скулптури, които децата могат да пипат, и илюстрации към приказки вместо Рубенс, Реноар и Роден зад стъкло.

— Не знаех, че е толкова… отдаден на това.

— Всичко, което прави Бенет, го прави с пълна отдаденост. Идеята му бе да запознае децата с изкуството по начин, който могат да разберат и да им бъде приятно. Ще има и един отдел за рисунки и макети, които самите деца ще правят. — Ив остави кутията на леглото и се усмихна. — Изненадана съм, че не ти е казвал за това. Обикновено на никой не му се разминава. Отне му две години планиране и шест месеца борба, за да подкара този проект.

— Звучи прекрасно. — Хана усети как сърцето й се изпълва с още повече любов. — Човек често си представя, че той се интересува само от конете и от следващия бал.

— Този образ му харесва, ала Бенет не е само това. Мислех, че вие двамата доста сте се сближили.

— Бенет е много мил.

— Хана, не ме разочаровай. — Ив бе малко уморена и приседна на ръба на леглото. — Той те проследява с поглед, когато излизаш от стаята, и те чака да се върнеш.

— Така ли прави?

— Да — засмя се Ив. — Така прави. При всичките тревоги и напрежението от последните седмици, поне имах удоволствието да видя Бенет влюбен. Не ти е безразличен, нали?

— Да. — Всичко бе почти свършило. Някои лъжи вече не бяха необходими. — Никога не съм срещала друг като него.

— Няма друг като него.

— Ив, не искам да мислиш, да се надяваш на нещо, което няма да стане.

— Имам правото да си мисля и да се надявам на каквото си поискам. — Тя сложи ръка върху кутията до себе си и потупа по капака. — Но сега си отвори подаръка.

— Това кралска заповед ли е, или молба?

— Което ще те накара да я отвориш. Моля ти се, умирам да видя дали ще ти хареса.

— Е, против принципите ми е да отварям подарък преди Коледа, но… — Хана се предаде и вдигна капака. Разтвори пластовете хартия и зяпна.

Светеше като скъпоценен камък и грееше като огън. Роклята бе с наситения пищен цвят на изумруда, с хиляди миниатюрни мъниста, които улавяха следобедната светлина.

— Извади я — настоя Ив, не й стигна търпението да дочака Хана и сама я извади.

Коприната се разлюля, прошепна и бавно се успокои. Роклята бе права, с мъниста по врата. Раменете и гърбът оставаха голи, после платът падаше на гънки по дългата линия до пода. Бе рокля, създадена да блести под свещници и да блещука под лунна светлина.

— Кажи ми, че я харесваш. Цял месец побърквам шивачката.

— Прекрасна е. — Хана предпазливо протегна ръка. Роклята потръпна като жива от лекото докосване. — Ив, това е най-красивото нещо, което някога съм виждала. Не знам какво да кажа.

— Кажи, че ще я носиш на Коледния бал. — Доволна от себе си, Ив обърна Хана към огледалото и вдигна роклята пред нея. — Виж колко ти отива на очите. Знаех си! — Със смях пъхна роклята в ръцете й, за да може да отстъпи и да я огледа по-добре. — Да, бях сигурна. С тази твоя кожа… О, да! Бенет само ще те погледне, и ще запелтечи като глупак. Търпение нямам да го видя.

— Не мисля, че би трябвало да…

— Разбира се, че би трябвало и ще го направиш, защото няма да приема да ми откажеш. — Пристъпи напред, присви очи и разпусна косата й. — Моята фризьорка също ще ти промени физиономията.

— Това звучи малко заплашително. — Колкото и да й се искаше, не можеше да си го позволи. Скромната и благопристойна лейди Хана Ротчайлд не би посмяла да облече такава рокля. — Ив, прекрасна е, ти си прекрасна, ала не мисля, че аз съм създадена за такава рокля.

— Никога не се лъжа. — Ив махна царствено с ръка на възраженията й. Тя може да беше принцеса само от две години, но от малка си бе непоколебима. — Прекарала съм прекалено дълго време в театъра, за да не знам какво подхожда и какво не. Повярвай ми, а ако това ти е прекалено трудно, направи ми услуга като на приятелка.

Наистина бяха станали приятелки, независимо какви бяха първоначалните причини или крайните цели. Какво лошо имаше да приеме? Бе много вероятно на бала изобщо да не е в Кордина.

— Ще се чувствам като Пепеляшка — промълви Хана и й се прииска наистина да можеше.

— Добре. И помни, че часовникът невинаги бие дванадесет.

 

 

Ала той биеше. Хана си спомняше думите на Ив, докато двамата с Рийв вървяха тихо из двореца. Играта почти бе свършила, нейното време също.

В пакета бяха експлозивите, които бе поискала, и кодирано съобщение. Тя трябваше да свърши работата тази вечер и след това в един след полунощ да се срещне на кея с човека на Дебок. Тогава щеше да получи заплащането.

— Това трябва да стане добре — прошепна Хана, когато внимателно нагласи първия взрив. Оборудването, което използваше сега, бе одобрено от МОС. Колетът, който бе получила, вече бе проследен и Дебок скоро щеше да изгуби Атина. И много повече.

— Отвън ще изглежда, че огънят се разгаря и излиза извън контрол — отбеляза Рийв, докато работеше бързо и сръчно като нея. — Взривовете са изчислени да са повече шумни, отколкото мощни. Ще избием няколко прозореца и ще направим страхотно представление, а Малъри и хората му ще са тук, за да овладеят нещата в случай на нужда.

— Принцът сега с тях ли е?

— Да, Арманд съобщава на останалата част от семейството. Малъри възразява, но аз мисля, че сте права. На този етап няма да навреди, ако те знаят какво се готви, а ще се спестят много тревоги. — Той помисли за Габриела. Може би след тази нощ дори кошмарите щяха да избледнеят.

— Не можех да понеса да си представя как Ив се събужда от гърмежите и мисли, че това е дело на Дебок. А Бенет? Той в безопасност ли е в семейното крило?

— Бенет е в безопасност — отвърна кратко Рийв и не обясни нищо повече. — Давам ви десет минути. Това време ви е достатъчно да се измъкнете. Докът е осигурен, така че ако там стане нещо, веднага ще скочим отгоре ви. Аз ще съм на лодката, която държи под наблюдение яхтата на Дебок. Ще действаме при първия ви сигнал. Хана, знам, че предавателят е рискован. Ако ви претърсят…

— Ако ме претърсят, ще се оправя. — Микрофонът бе шедьовър на МОС и приличаше на изящен медальон.

— Ако се усети, той ще действа бързо.

— Аз ще действам по-бързо. — Сложи ръка върху неговата, когато Рийв понечи да каже още нещо. — Рийв, аз също имам интерес от това. Не искам да умра.

Той за момент я погледна като жена.

— Носи ми се славата, че запазвам партньорите си живи.

Бе му благодарна, че успя да я накара да се усмихне.

— Разчитам на това. Ала ако нещо се обърка, ще предадете ли на Бенет едно съобщение от мен?

— Разбира се.

— Кажете му… — Тя се поколеба. Не бе свикнала да доверява чувствата си на никого. Часовникът удари полунощ и Хана се помоли магията да продължи. — Кажете му, че съм го обичала, и двете мои части са го обичали. И че нямам никакви съжаления.

Излезе през главния вход и подкара бавно към портите. След минути пазачите, които не бяха информирани за камуфлажа, щяха да реагират точно по начина, по който се очакваше от тях. Всеки, който наблюдаваше двореца, щеше да види паниката и бързите действия. А сега тя мина през портите след съвсем кратка проверка.

Докато караше, хвърляше по един поглед на часовника, чуваше как минутите тиктакат и мислеше за Бенет. Сега той трябваше да е в безопасност. Каквото и да се случеше тази нощ, Бенет и семейството му щяха да са в безопасност. Ако Дебок й платеше, щяха да го арестуват за участие в заговор. Ако я убиеше, щяха да го арестуват за убийство на агент на МОС. Целта оправдаваше средствата.

Хана спря колата, изчака и чу взрива. Малъри бе обещал да е шумно и бе изпълнил обещанието си. Тя отвори вратата и за момент остана до колата. Дворецът бе мъгливобял силует на нощното небе, но източното крило светеше като през деня. Оттук пожарът бе впечатляващ и като знаеше, че никой от хората на Дебок не може да се приближи повече, Хана бе доволна. След двадесет минути от един от подчинените на Малъри щеше да изтече информация, че кралското семейство, с изключение на Арманд, е загинало при взрива.

Когато пристигна, пристанището бе пусто. Дотук вече бяха стигнали слуховете, че нещо се е случило. Хана паркира колата си в сенките, после излезе от нея и отиде да чака под светлините. Бе чудесна мишена.

 

 

Лодката, закотвена близо до брега, приличаше на малка, скъпа яхта за удоволствия. Няколко пъти през деня на палубата й се бе появявала тъмнокосата жена, която се печеше на слънце и четеше. От време на време при нея излизаше един мъж, млад, гол до кръста, загорял. Те пиеха вино, прегръщаха се, спяха. Наблюдателите от „Непобедими“ наблюдаваха яхтата и се обзалагаха дали двамата влюбени ще правят секс под открито небе. Останаха разочаровани.

Под палубата МОС имаше всичко, от телевизионни монитори до гранатомети. Осем мъже и три жени се бяха наблъскали в тясната каюта и чакаха.

Бенет се бе затворил в каютата един час преди зазоряване. През последните три часа не бе поглъщал нищо, освен кафе. Бе гледал през монитора, докато очите му се замъглиха. Нито веднъж Дебок не се появи във фокуса на обектива. Той искаше да го види. За бога, искаше да гледа в тези очи, когато капанът щраква. Ала нещо повече, много повече, искаше да чуе по високоговорителя, че всичко е свършило и Хана е в безопасност.

— Макджий е на борда — оповести човекът със слушалките и продължи да пуши.

Секунди по-късно Рийв се вмъкна във вече претъпканата каюта. Бе облечен в черно от глава до пети. Дори лицето и ръцете му бяха намазани с черно. Той смъкна моряшката си шапка и я хвърли настрани.

— Първият етап е приключил. — Кимна към Бенет. — Отвън изглежда, че източното крило е опустошено. МОС направи голямо представление.

— Семейството? — попита Бенет и погледна обратно към монитора.

— В безопасност е.

Той посегна към горчивото изстиващо кафе до него.

— Хана?

— До няколко минути трябва да се получи съобщение. Някои от най-добрите ни хора са на пристанището за подсигуряване.

Бенет му хвърли един дълъг поглед. Бе искал да бъде на пристанището, колкото бе възможно по-близо. Бе се сблъскал с каменната стена на баща си, Рийв и Малъри и в края на краищата трябваше да отстъпи. Ако го забележеха, цялата операция щеше да се провали.

Сега бе само Хана, помисли той, само Хана, която рискуваше всичко.

— Дебок не е забелязван цял ден.

— Тук е. — Рийв запали цигара и се подготви да чака. — Той няма да иска тази вечер да е много далеч.

— Контакт. — Агентът със слушалките вдигна ръка. — Тя влезе в контакт.

 

 

Вятърът, който духаше от морето, бе прохладен, а нощта бе ясна. Хана позна мъжа, с когото се бе срещнала в задимения малък бар. Той дойде сам и с празни ръце.

— Мадмоазел.

— Моята част от сделката е изпълнена, мосю. Носите ли отплатата?

— Прекрасна нощ за разходка по море.

Яхтата. Тя усети тръпка на притеснение и възбуда.

— Вие разбирате, че аз вече не съм в положение да се върна в Кордина.

— Това е ясно. — Той посочи към малката моторна лодка. — Вашите нужди ще бъдат удовлетворени.

Както и преди, Хана имаше избор. Още сега можеше да извади оръжието си и да го хване на мушка. Ако имаше късмет, той щеше да изтъргува собствената си свобода срещу свободата на Дебок. Но тя не можеше да остави сигурността на Бенет на късмета. Без да каже дума, се качи в лодката и седна.

Сега животът й бе в собствените й ръце, помисли Хана и ги сплете. Както и да се обърнеше нощта, Дебок щеше да бъде разбит.

Мъжът, който я придружаваше, повече не се обади, ала погледът му шареше по тъмната вода. Сега всички чакаха и наблюдаваха. Тъй като нощта бе ясна, бялата яхта на Дебок се открояваше на фона на морето. Тя видя на палубата трима мъже, Рикардо и още двама. Рикардо бе този, който й помогна да се качи на яхтата.

— Лейди Хана, толкова ми е приятно да ви видя отново.

Имаше нещо в очите му, нещо самодоволно и самоуверено. Тя разбра, сякаш бе опрял нож в гърлото й, че не се предвижда да напусне „Непобедими“. Когато заговори, гласът й бе студен и спокоен, и се надяваше, че ясно се чува през водата:

— Благодаря, Рикардо. Надявам се, че това няма да отнеме дълго време. Принудена съм да призная, че не се чувствам спокойно в кордински води.

— След един час отплаваме.

— Накъде?

— Към по-приятен климат. Радиото съобщи за смъртта на няколко члена на кралското семейство. Принц Арманд скърби в усамотение.

— Разбира се. Кордина е оставена без сърцето си и без наследник. Информиран ли е мосю Дебок?

— Той ви очаква в каютата си. — Рикардо протегна ръка за чантата й.

— Винаги ли се претърсват служителите, Рикардо?

— Можем да си спестим това, лейди Хана, ако ми позволите да взема вашите оръжия. — Той измъкна пистолета й и го пъхна в джоба си. — А ножа ви?

Хана сви рамене и вдигна полата до бедрата си. Видя как погледът на Рикардо се плъзна по тях, докато измъкваше ножа. Натисна копчето и острието изскочи. От двете й страни прещракаха пистолети.

— Възхитително оръжие — каза тя тихо и вдигна кинжала към светлината. — Тихо, стилно, удобно. — Усмихна се и прибра обратно острието. — И аз едва ли бих го използвала срещу човека, който всеки момент ще ми даде пет милиона американски долара. — Пусна ножа в ръката на Рикардо. Сега вече можеше да разчита само на собствената си воля като защита. — Ще вървим ли? Обичам миризмата на пари, когато са още топли.

Рикардо хвана дланта й със своята ръка на хирург и тържествено я заведе до каютата на Дебок под палубата.

— Лейди Хана. — Каютата бе осветена с една дузина свещи. Този път музиката, която тихо се лееше от високоговорителите, бе соната от Бетовен. Той бе облечен с тъмночервено сако и носеше рубини. Цветовете на кръвта. В сребърна кофа се изстудяваше голяма бутилка шампанско. — Колко сте точна. Можеш да ни оставиш, Рикардо.

Хана чу как вратата се затвори зад нея. Нямаше нужда да й се казва, че Рикардо ще остане отпред.

— Приятна обстановка — отбеляза тя. — Повечето търговски операции не се извършват под светлината на свещи.

— Сега между нас няма нужда от официалности, Хана. — Дебок с усмивка отиде до шампанското. — Съобщенията от Кордина са малко истерични и трагични. — Тапата излетя и виното се разпени. — Имам чувството, че трябва да организираме едно малко стилно тържество.

— Аз рядко отказвам шампанско, мосю, но вкусът му е много по-приятен, когато имам парите в ръцете си.

— Търпение, скъпа моя. — Той напълни две чаши и й подаде едната. Лицето му бе мъртвешки бяло под мъждивата светлина, очите му почти черни и пълни с удоволствие. — За добре свършената работа и богатото бъдеще.

Тя докосна чашата си до неговата и отпи.

— Отлична реколта.

— Вече съм разбрал, че вие предпочитате отличните неща. И скъпите.

— Точно така. Мосю, надявам се, че няма да се обидите, ако ви кажа, че колкото и да се наслаждавам на виното и меката светлина, бих им се наслаждавала още повече, след като приключим с нашата сделка.

— Толкова користолюбива. — Дебок плъзна пръсти по бузата й. Светлината на свещите я разхубавяваше, помисли той. След малко щеше да разцъфне под ръцете му. Колко жалко, че не можеше да поеме риска да я задържи със себе си няколко месеца. Имаше за нея само един час. Ала за един час можеха да се свършат много неща. — Ще ме извините, но настроението ми е много приповдигнато. Усещам, че ми се иска да отпразнувам вашия успех, нашия успех.

Ръката му се спусна по гърлото й, на сантиметри от микрофона. Хана улови китката му и се усмихна:

— Вие задавате настроението, мосю, като първо ми отнемате оръжията. Беззащитни жени ли предпочитате?

— Предпочитам смирени жени. — Вдигна ръка и зарови пръсти в буйните й коси. Тя се стегна в подготовка за целувката. Можеше да покаже съпротива, ала не и отвращение. — Силна сте — промълви Дебок и отново приближи устни към нейните. — Това също го предпочитам. Когато ви отведа в леглото, ще се борите с мен.

— Не само ще се боря с вас. След като съм видяла парите.

Той стисна пръсти и Хана ахна от болка. После се засмя и я пусна.

— Добре, скъпа моя приятелко. Ще видиш парите си и после ще ми дадеш нещо в отплата.

Когато Дебок се обърна да отвори един скрит сейф, тя изтри устни с опакото на ръката си.

— Вече ви дадох отплата за отплатата.

— Животът на кралското семейство. — Той завъртя шайбата на сейфа и сърцето на Хана започна да бие бързо. — Пет милиона долара, за да убиеш Бисетови. Пет милиона долара, за да ми дадеш цялото блюдо на отмъщението и сладкия десерт на властта. Мислиш ли, че е толкова много? — Обърна се към нея с едно куфарче в ръце. Очите му блестяха. — Мое мило дете, ти можеше да поискаш десет пъти повече. Повече от десет години организирам заговори и два пъти почти успях да убия членове на кралското семейство. А сега, за нищожната сума от пет милиона долара, ти вместо мен ги унищожи всичките.

 

 

— Това е — оповести Рийв, когато гласът на Дебок долетя от радиопредавателя. — Тръгваме. Бавно.

Бенет хвана ръката му.

— Идвам с вас.

— И дума да не става.

— Идвам с вас — повтори Бенет с твърд и леден глас. Секунда след секунда бе слушал и се бе потил, докато Хана стоеше сама с Дебок. Докато Дебок протягаше ръце към нея. Докато Дебок се готвеше да й плати за убийството на всичко и всички, които той, Бенет, обичаше. — Дай ми оръжие, Рийв, или ще дойда невъоръжен.

— Имам заповед да останеш тук.

— А ако ставаше дума за Бри? — Очите на Бенет бяха горещи и неспокойни. — Ако ставаше дума за Бри, щеше ли да стоиш отзад и да оставиш другите да я защитават?

Рийв сведе поглед към ръката, която се бе затворила около неговата. Тя бе силна и способна. И млада. После погледна в очите, които бяха по-тъмни, отколкото на жена му, ала в тях гореше същата страст. Стана и извади от арсенала един 9-милиметров автоматичен пистолет.

 

 

Те сега щяха да се задействат, помисли Хана, мъчейки се да продължи да говори спокойно:

— Искате да ми кажете, че трябва да съжалявам? — Засмя се и се приближи към бюрото. — Пет милиона прекрасно ще ме оправят. Планирам да ги вложа и през следващите няколко години да живея кротко в Рио.

Дебок отключи куфарчето, без да откъсва поглед от очите й. Парите бяха тук, но щяха да са само за него.

— Нямаш ли желание да продължиш да ми служиш?

— За съжаление, след събитията от тази нощ това ще е рисковано и за двама ни.

— Да. — И той така мислеше. Ала вдигна капака, за да й достави поне удоволствието да види парите, преди да я убие.

— Прекрасно. — Вживяла се в ролята, тя пристъпи напред и вдигна дебела пачка новички стодоларови банкноти. — Знаете ли колко чувствено миришат новите пари? — Размаха пачката.

— Наистина. — Дебок отвори най-горното чекмедже на бюрото си. Вътре имаше елегантен револвер, обсипан с перли. Струваше му се подходящ, за да я убие със стил. Затвори пръсти около него в момента, в който горе се разнесоха първите изстрели.

Хана погледна към вратата, с надеждата той да приеме вълнението й за тревога.

— Що за игра е това? — Затвори с трясък куфарчето, грабна го и се втурна към вратата. Ръката й хвана дръжката.

— Стой мирно — предупреди я Дебок. Пистолетът бе в ръката му и бе насочен към сърцето й. По челото му бяха избили миниатюрни капчици пот, докато над главите им се разнасяше тропотът от бягащи нозе. Той леко придърпа спусъка, но не стреля. Каквито и проблеми да имаше на палубата, не искаше те да стигат до него. — Куфарчето, Хана.

— Измама? — Тя присви очи, докато пресмяташе колко време може да си позволи да го задържи. — Да, сигурно сте могли да ми платите десет пъти повече, ако не сте имали намерение изобщо да ми плащате.

— Куфарчето! — Дебок тръгна бавно към нея. В сърцето му се надигаше страх, не от смъртта, не от поражението, а от затвора. Нямаше да преживее отново зад решетките.

Хана го изчака да се приближи на две стъпки, после с всичка сила запрати тежкото куфарче върху ръката му с пистолета.

Хората на Дебок, дали от вярност или от страх, се биеха бясно. От двете лодки гърмяха пистолети. Порой от куршуми от картечница разцепи дървото над главата на Бенет и треските се посипаха по палубата. Той видя как един мъж падна през перилата на яхтата и потъна във водата отдолу.

Стрелбата от страна на яхтата на Дебок вече ставаше по-откъслечна, ала времето напредваше. А Хана бе още с Дебок. Жива, каза си Бенет, докато се прицелваше и стреляше. Тя бе жива. Щеше да разбере, ако не бе така, защото сърцето му щеше да спре. Но го обземаше нетърпение, не само заради дивата нощ и миризмата на кръвта. Движен от него, той си проправи път към кърмата и се хвърли във водата.

Нощта се раздираше от стрелба и викове на мъже. Бенет видя как един човек скочи от яхтата на Дебок и заплува трескаво към брега, който бе на петнадесет километра. Ръката му се удари в тяло, плуващо с лицето надолу. Агент на МОС или враг, той не знаеше. Докато битката се разгаряше, безшумно заобиколи с плуване яхтата.

Тъй като всичко бе почти свършило, Рийв направи знак на хората си да се сгъстят. Едва тогава забеляза, че Бенет го няма.

— Принцът… — Гласът му пресъхна от паника. — Къде е принц Бенет?

— Там. — Един от мъжете забеляза Бенет миг преди той да изчезне зад кърмата на яхтата на Дебок.

— В името на Бога! — възкликна Рийв. — Бързо. Подгответе се за абордаж.

Когато Бенет се изкатери на палубата, от дясната страна на яхтата нямаше никой. От време на време се чуваше откъслечна стрелба, ала виковете бяха престанали. Бе прекарал един час през този дълъг, безкраен ден, в изучаване на схемата на Хана на яхтата на Дебок. Тръгна да я търси.

 

 

Тя бе успяла да избие пистолета в другия край на стаята, но той бе по-бърз и по-силен, отколкото изглеждаше. Хана се хвърли към пистолета, ала Дебок вече бе върху нея и стисна гърлото й. Тя освободи едната си ръка и стовари юмрук в гръкляна му. Сега и двамата се задъхваха. Хана протегна ръка и пръстите й одраскаха дръжката на пистолета. Извика от болка и гняв, когато той я издърпа за косите. Половин минута се боричкаха на пода. Блузата й се разпра по шевовете. Под нея вече имаше синини. Хана разкървави устата му, но не успяваше да го удари така, че да го просне.

Отново се изтърколиха към пистолета, вплетени като любовници. С крайчеца на окото си тя видя налитащия юмрук и се опита да се отдръпне. Въпреки това ударът бе достатъчно силен, за да я зашемети. В следващия момент вече гледаше в дулото на пистолета.

Бе се подготвила да умре. Стегна се и се помъчи да си поеме дъх. Ако не можеше да направи нищо друго, поне щеше да изпълни клетвата си да се изплюе в лицето му.

— Аз съм агент на МОС. Бисетови са живи и здрави, а ти няма къде да избягаш.

Видя как в очите му се надига ярост. Усмихна му се и зачака куршума.

Когато Бенет влетя в каютата, Дебок се бе надвесил над Хана и бе насочил пистолет към главата й. Случи се за части от секундата, толкова бързо, че след това той не бе сигурен кой бе стрелял пръв.

Дебок обърна рязко глава. Очите им се срещнаха. Когато пистолетът се завъртя към Бенет, тя изпищя и се метна. Два спусъка бяха натиснати. Два куршума бяха изстреляни.

Бенет усети как единият изсвистя край него, толкова близо, че кожата му потрепери и пламна от топлината му. Видя как от гърдите на Дебок избликна кръв, миг преди той да се стовари върху Хана.

Тогава тя започна да се тресе. Всичките години тренировка изчезнаха, докато лежеше и трепереше под мъртвия мъж. Бе се подготвила за собствената си смърт. Това бе дълг. Ала бе видяла куршума да се забива в дървото на сантиметър от лицето на Бенет.

Дори когато той дойде при нея, избута каквото бе останало от Дебок и я прегърна, треперенето не преминаваше.

— Всичко свърши, Хана. — Той я люлееше, целуваше я по косите. — Свърши. — Вместо удовлетворението, дори ликуването, което бе очаквал, изпитваше само облекчение. Тя бе жива и здрава. И той щеше да се погрижи да си остане такава.

— Можеше да те убият. По дяволите, Бенет, трябваше да си у дома.

— Да. — Той вдигна поглед, когато в стаята нахлу Рийв. — Скоро и двамата ще сме там.

По бузите й се стичаха сълзи. Хана ги изтри и с мъка се изправи. Застана срещу Рийв, но трябваше няколко пъти да поеме въздух.

— Готова съм да дам отчет.

— По дяволите отчета. — Бенет я грабна в прегръдките си. — Ще я заведа у дома.