Нора Робъртс
Принцът плейбой (11)

Единадесета глава

Хана изглеждаше много спокойна, докато пиеше чая си в библиотеката. Тя слушаше как Рийв докладва на Малъри, вметваше по нещо, когато я попитаха, после отново потъваше в мълчание.

Бенет веднъж бе започнал да й показва библиотеката. След това се бяха насочили към музикалната стая. И той я бе целунал. Тогава ли животът й наистина бе започнал да се променя? Тогава ли, или в онзи ден на плажа, когато й бе дал раковината? А може би беше онази първа нощ в градината.

— Съгласна ли сте, Хана?

Тя се стресна и се прокле, задето си бе позволила да се разсее в такъв критичен момент. Имаха само тридесет минути за разбора, половината от които вече бяха минали. Дори между стените на двореца бе опасно да се срещат.

— Извинете, бихте ли повторили това?

Арманд я наблюдаваше и се чудеше дали плещите й бяха достатъчно силни, за да издържат на тази тежест.

— Последните няколко дни бяха много напрегнати. — В гласа му нямаше критика, а загриженост.

Хана би предпочела критиката.

— Последните две години бяха много напрегнати, Ваше Височество. — После тя вдигна рамене с жест, който изразяваше по-скоро съгласие, отколкото отрицание.

— Ако започвате да се уморявате — заяви Малъри със своя нетърпящ възражение глас, — по-добре е да го знаем сега.

— Аз не се уморявам. — Хана срещна очите му, без да трепне. — Мисля, че досието ми го доказва.

Преди Малъри да бе успял да се обади отново, Рийв се намеси. Бе уморена, той го знаеше, ала трябваше да заложи на шанса тя да издържи още няколко дни.

— Можем ли да обобщим? Можем да приемем, че Дебок вече е поръчал материалите, които сте поискали. Откъде смятате, че ще ги достави?

— Атина — отвърна Хана незабавно. — Имам силното усещане, че ще ги изтегли от собствената си организация. Там той се чувства напълно сигурен, неуязвим. Не би рискувал да поръча от външни източници. От другите ми доклади знаем, че поддържа склад в Атина. Има и други, разбира се, но мисля, че ще отиде там заради близостта с Кордина.

— Ще се свържем с нашите хора там и ще проверим дали има сведения за придвижване на експлозивни материали. — Малъри си го отбеляза. — Ако имаме късмет, ще приберем клона му в Атина, щом го хванем тук.

— МОС няма да направи нищо в Атина, Париж, Лондон или Бон, преди да имаме неоспорими доказателства срещу Дебок тук. — Тя остави чашата си. — За това отговарям аз, мосю.

— Добре. — На Малъри това очевидно не му харесваше, ала кимна.

— Ще бъдат ли доказателствата достатъчно силни, когато Хана получи експлозивите? — Арманд погледна към нея, после към Рийв. — Тя се е договорила за задачата и заплащането, поискала е материалите. Когато те са доставени, може ли да смятаме, че с това нещата приключват?

Хана понечи да отговори, после се отказа. Щеше да остави Рийв да обясни. Той бе роднина.

— Ще имаме достатъчно доказателства, за да го арестуваме, може би, за да му предявим обвинения. Но дори ако материалите се проследят до Атина или до някоя друга от компаниите на Дебок, това няма да е достатъчно, за да го обвиним в заговор. Той е достатъчно предпазлив, за да не се забърква в такива делови сделки.

Делови сделки, помисли Арманд, барабанейки с пръсти по облегалката на фотьойла.

— А искането му Хана да избие семейството ми?

— Хипотетичната му теория какво ще се случи, ако стане такова нещо — поправи го Рийв. — Ваше Височество, аз разбирам, много добре разбирам колко е неприятно, че в момента не можем да приключим случая с наличните доказателства. Веднъж го бяхме прибрали за повече от десет години и това не го спря. Ако искаме да разбием Дебок веднъж завинаги, да разкъсаме всички тези връзки и да сложим край на контрола му върху Европа, трябва да имаме солидни и неоспорими доказателства за убийство и заговор. Хана ще ни ги даде до няколко дни.

Арманд извади цигара и насочи погледа си към Хана.

— Как?

— Плащането. — Тя отново се чувстваше на твърда почва. Помагаше й присъствието на Малъри, с неговия строг и съвсем малко неодобрителен поглед. — Когато Дебок се убеди, че съм свършила работата, ще ми плати. В момента, в който парите сменят собственика си, той е наш.

— Дебок не е глупак. Съгласна ли сте?

— Да, Ваше Височество, той не е глупак.

— Ала вие ще го убедите, че семейството е избито.

— Да. Ако обичате, погледнете тази диаграма, сър. — Хана стана и го изчака да дойде с нея до масата. С помощта на Рийв разгъна голям лист хартия. — Схемите, които занесох на Дебок, показват, че това крило се обитава от принц Александър и неговото семейство. Дадох на Дебок информация, че принцеса Габриела и семейството й също ще живеят тук през дните преди Коледния бал.

— Разбирам. Всъщност, крилото на сина ми е тук. — Той посочи към противоположния край на чертежа.

— През нощта преди бала ще поставя експлозиви тук и тук. — Показа на схемата. — Ще бъдат много по-малки, отколкото ще мисли Дебок, но като добавим и специалните ефекти на Рийв, ще се получи хубава гледка. Ще има и известни разрушения, ала те ще изглеждат много по-големи, отколкото са в действителност, особено отвън. После ще трябва да се пооправи мазилката и да се боядиса.

Арманд вдигна вежди, но тя не би казала, че изглеждаше развеселен.

— Някои части на двореца имат нужда от пребоядисване.

— Ще се наложи, разбира се, това крило да се освободи. Дискретно.

— Разбира се.

— Десет минути преди взрива ще изляза, за да се срещна с Дебок или с някой негов агент. Плащането ще бъде извършено, след като той реши, че работата е свършена.

— Разглеждала ли сте възможността Дебок да иска да се удостовери смъртта, преди да ви плати?

— Да. — Хана се изправи от чертежа. — До известна степен ще използваме пресата. Освен това ще подчертая, че искам плащането да бъде извършено същата вечер, както и да бъде уредено извеждането ми извън страната. Дебок ме покани да отплавам с него. Ще приема. — Малъри изръмжа и тя стисна устни. — Той ще ми даде парите, защото ще вярва, че ще му бъда под ръка, ако нещо стане.

— А ще бъдете ли?

— Аз ще бъда с него.

— МОС ще покрива и вилата, и яхтата на Дебок — намеси се Рийв. — В момента, в който получим сигнал от Хана, ще се задействаме.

— Няма ли друг начин?

Отново загриженост. Този път Хана сложи ръка на рамото на принца. На рамото на бащата на Бенет.

— Може би можем да го обвиним в други престъпления. С информацията, която успях да изровя през последните две години, можем да направим нещо, ала ще отнеме месеци, дори години, и няма да имаме гаранция. Това е единственият начин, Ваше Височество, да го спрем веднъж завинаги.

Принцът кимна и погледна към Рийв:

— Вие съгласен ли сте?

— Да.

— Малъри?

— Нещата са по-драматични и определено по-рисковани, отколкото ни се иска, но съм съгласен, Ваше Височество.

— В такъв случай приемам, че вие двамата ще имате грижата за всички подробности, които остават. Ще очаквам вашите доклади на всеки четири часа.

Малъри, разбрал, че го отпращат, се поклони. Докато Рийв сгъваше чертежа, Хана се приготви да направи реверанс.

— Хана, бих искал да останете още малко, моля.

— Да, Ваше Височество. — Тя се изправи сковано до масата, когато двамата мъже ги оставиха сами. Той сигурно знаеше за чувствата й към Бенет, помисли Хана. За малкото време, което бе прекарала в Кордина, бе разбрала, че Арманд бе и проницателен, и наблюдателен. Той управляваше не просто от трона, а и от бюрото, и от заседателните зали. Ако страната му бе мирна и преуспяваща, до голяма степен това бе, защото принцът знаеше как да я управлява, как да прави избор и да остава обективен.

Да, Арманд сигурно знаеше, помисли отново Хана. И сигурно не одобряваше. Тя бе европейка и аристократка, ала по свой личен избор и по професия бе шпионка.

— Притеснена сте — започна Арманд. — Седнете, моля.

Хана мълчаливо седна и зачака.

Приличаше на гълъбица, помисли той. На малка сива гълъбица, която очаква и приема, че ще бъде схрускана от лисица. Докато я гледаше, му бе трудно да повярва, че именно тя ще сложи край на бъркотията, която преследваше семейството му вече повече от десет години.

— Рийв ви има доверие.

— Мога да ви обещая, че не се лъже в мен, Ваше Височество. — Хана почти се отпусна. Нямаше да говорят за Бенет, а за Дебок.

— Защо се съгласихте да поемете тази задача?

Тя вдигна вежди, защото въпросът изглеждаше толкова лесен и с толкова лесен отговор.

— Помолиха ме.

— И имахте правото да откажете?

— Да, сър. В такива случаи агентът винаги има избор.

А принцът нямаше избор. Той разбираше разликата и въпреки това не й завиждаше.

— Приели сте задачата, защото началниците ви са искали това от вас.

— Да, и защото това, което прави тук Дебок, е засягало и може да продължи да засяга моята страна и останалата част на Европа. Един терорист може да си мени кожата, но си остава терорист. Англия иска ръцете на Дебок да са здраво вързани.

— Първото ви съображение е вашата страна.

— Винаги е било така.

Арманд отново кимна. Знаеше, че това може да носи и радост, и нещастие.

— Защо избрахте тази професия? Защото търсехте приключения ли?

Сега Хана напълно се отпусна и се засмя. В този момент Арманд видя какво бе пленило сина му.

— Моля за извинение, сър, аз разбирам, че думата „шпионин“ събужда всякакви романтични образи — мъгливи докове, парижки алеи, никелирани револвери и бързи коли. Всъщност работата е доста скучна. През последните две години съм прекарала повече време на компютри и телефони, отколкото една средна секретарка.

— Няма да отречете, че има и опасности.

— Няма — въздъхна тя. — Ала зад всеки час на опасност стои година работа с документи и подготовка. Колкото до Дебок, Рийв, Малъри и МОС са проработили този план стъпка по стъпка.

— Но накрая все пак ще бъдете сама.

— Това ми е работата. И аз я върша добре.

— За това не се съмнявам. При нормални обстоятелства бих се безпокоил по-малко.

— Ваше Височество, уверявам ви, че се прави всичко, което може да се направи.

Той разбираше това, както разбираше и че за момента ръцете му бяха вързани.

— А ако се допусне грешка, как ще утеша сина си?

Хана сплете пръсти.

— Знам, уверявам ви, че каквото и да се случи, Дебок ще бъде наказан…

— Сега не говоря за Дебок, а за вас и Бенет. — Той вдигна ръка да я спре. — Рядко ми се случва да мога да говоря само като баща. Моля ви да ми позволите този лукс сега, тук в тази стая.

Тя пое въздух и се опита да се изрази ясно:

— Знам, че Бенет е ядосан и разстроен, защото не му бяха казани причините, поради които съм тук. Мисля, че той чувства известна отговорност към мен, защото съм тук, за да защитавам неговото семейство.

— Бенет е влюбен във вас.

— Не. — Отново я обзе паника, заедно със срама и с отчаяното желание това да бе вярно. — Тоест, той така мислеше, когато вярваше, че съм… По едно време започна да изпитва определена симпатия, ала когато разбра коя… Каква съм аз, това се промени.

Арманд опря ръце на облегалките на фотьойла си.

— Скъпа моя, вие по-наясно ли сте с чувствата си към него?

Хана вдигна поглед. Тъмните очи, които я наблюдаваха, бяха по-нежни, отколкото някога ги бе виждала. Твърди, да, той можеше да бъде твърд. Но сега тя разбираше защо семейството му и страната му го обичаха и му вярваха.

— Мога ли да разчитам на вашата дискретност, сър?

— Имате я, разбира се.

— Обичам го повече, отколкото някога съм обичала някого или нещо. Ако можех да променя нещата, бих се върнала назад, за да бъда това, което Бенет мислеше, че съм, и само това. Кълна ви се, че бих го сторила. — Нямаше сълзи. Вече ги бе проляла и се бе заклела повече да не го прави. Вместо това сведе поглед към ръцете си. — Разбира се, не мога.

— Да, ние не можем да променим това, което сме. Когато обичаме и обичаме дълбоко, можем да приемем много неща. Сърцето на Бенет е много щедро.

— Знам. Обещавам ви, няма да го нараня отново.

Устните му трепнаха. Тя бе толкова млада, толкова храбра.

— Не ме е страх от това. Когато всичко свърши, ще ви помоля да останете в Кордина още няколко дни.

— Ваше Височество, мисля, че ще е най-добре незабавно да се върна в Англия.

— Ние желаем да останете — повтори той и вече не говореше като баща. Стана и й протегна ръка. — Може да искате да си починете преди вечерята.

Оставена без избор, Хана стана и направи реверанс.

— Благодаря ви, Ваше Височество.

 

 

Вечерята бе дълга и официална. Представиха Хана на държавния министър и съпругата му, на един германски бизнесмен, който се интересуваше от корабоплаване, и на една стара французойка, която имаше някаква далечна връзка с Бисетови и бе дошла в Кордина за празниците.

Французойката говореше с прегракнал шепот, който караше Хана да се напряга да я чуе, за да може възпитано да й отговаря. Германецът говореше високо и отсечено и очевидно бе много доволен, че бе поканен в кралския дворец. Хана изпита благодарност, когато се оказа, че той бе настанен от другата страна на масата и нямаше нужда да говори пряко с него.

Бенет изобщо го нямаше. След късната среща на Управителния съвет на музея трябваше да отиде направо на вечеря на Клуба по конен спорт. Хана се опитваше да не забравя, че с Клод има още двама телохранители, които цяла вечер ще дразнят и пазят Бенет.

Когато французойката отново изсъска нещо в ухото й, Хана успя да помисли само какъв късмет имаше Бенет.

От другата страна на масата Ив пиеше газирана вода и слушаше с привиден интерес историите, които германецът разказваше за своя бизнес. Само когато се обърна да си вземе лъжичката за десерта, очите й срещнаха погледа на Хана достатъчно за дълго, за да се види смехът в тях. Докато отговаряше тихо и любезно на някакъв въпрос, тя бързо завъртя очи с жест, който казваше всичко. После отново се усмихваше на германеца и го караше да се чувства очарователен.

Хана трябваше да вдигне чаша, за да прикрие усмивката си. Кралските особи, в края на краищата, бяха също хора. Не същите, не обикновени, ала хора. Детето, което Ив носеше, можеше един ден да управлява страната, но то също щеше да се смее и да плаче, да чувства и да мечтае.

Тя самата обичаше принц. Хана взе лъжичката и започна да рови в елегантната фантазия от шоколад и сметана. Бе дала сърцето си на мъж, който бе вторият наследник на един от малкото останали тронове в Европа. След няколко дни бе много вероятно да даде и живота си за него.

Това бе истината, мислеше тя, докато жената до нея продължаваше да бърбори. Може да бе започнало като дълг към страната й и към организацията, която бе избрала, но накрая всичко, което правеше, бе за Бенет.

Никога нямаше да може да му го каже, както не можеше да го каже днес следобед на баща му. Ако признаеше пред някой висшестоящ какво чувства, най-вероятно щяха да я изхвърлят, въпреки всичките планове, въпреки всичкото време, което щеше да се изгуби.

Затова нямаше да казва нищо, само щеше да чувства. А като чувстваше това, което чувстваше, щеше да се погрижи с Дебок да бъде свършено, стига да доживееше… И тогава, призна си Хана, щеше да се наложи да избира между капитанската си длъжност и уволнението. Вече и дума нямаше да може да става за оперативна работа. Не вярваше, че някога ще успее отново да приеме позата на смирената непретенциозна лейди Хана. Не и след като обичаше и бе обичана от принц.

 

 

Стана почти полунощ, преди да може любезно да се извини и да си тръгне. Хана се колебаеше между една гореща вана и бърза забрава в леглото. Ив настояваше следващия ден да се върнат в Центъра, така че тя нямаше друг избор, освен да отиде с нея. Дали съобщението щеше да дойде следващия ден, или Дебок щеше да я кара да чака до последния момент?

Бе стигнала до средата на стаята, когато усети предупредителните сигнали да пулсират в основата на врата й. В стаята нямаше никой. Един бърз поглед наоколо й показа, че нищо не бе пипнато. И все пак…

Хана предпазливо направи крачка назад и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Извади пистолета си. Приглушената светлина бе откъм гърба й. Тя бавно тръгна към съседната стая. Вратата бе леко отворена, ала може би някоя от камериерките я бе оставила така. Безшумно прекоси килима. С една ръка натисна вратата, така че тя се отвори бавно и без звук.

Нямаше нищо — нищо, освен подредения хол, който ухаеше на свежите гардении във вазата.

Значи е била камериерката, помисли Хана и постепенно се успокои. Някоя от тях бе оставила свежи цветя във вазата в хола и…

В този момент чу звук, шумолене на плат в плат, и отново замръзна. Стиснала пистолета здраво в ръката си, се плъзна покрай стената и влезе в стаята.

Малкото канапе бе обърнато с гръб към вратата, така че не го видя, преди да влезе в стаята. Бенет бе проснат на него, с развързана и увиснала вратовръзка, събути обувки и лице, заровено в синята кадифена възглавница.

Тя изруга тихо и свали пистолета си. Той изглеждаше изтощен и съвсем у дома си, помисли Хана и вдигна вежди. Първият й порив бе да наметне върху него едно одеяло, но у нея все още имаше достатъчно от благоприличната лейди Хана, за да съобрази, че Бенет Кордински не можеше да бъде намерен задрямал в нейния хол. Наведе се над него и се сети, че още държи пистолета.

Почти любопитно го обърна в ръката си. Приличаше на играчка, ала тя вече бе доказала, че бе смъртоносен. Част от работата й, помисли Хана. Част от живота й. И все пак знаеше, че тази част Бенет не би приел. Върна се в спалнята си да го прибере. Трябваше да го събуди и да го отпрати да си върви по пътя, но нямаше нужда да държи под ръка физически спомен за техните различия.

Върна се до канапето, коленичи и сложи ръка на рамото му.

— Бенет… — Раздруса го леко и получи в отговор неясно мърморене.

Устните й трепнаха. Едва се сдържа да не разроши падналата на челото му коса. Когато Бенет спеше, енергията, веселието и гневът му също почиваха. Изглеждаше така, сякаш с удоволствие би се гушил дни наред тук, наполовина върху канапето, наполовина извън него.

Тя се наведе, повиши глас и енергично го раздруса:

— Бенет, събуди се!

Той отвори наполовина очи, ала Хана забеляза, че те бързо се фокусираха. Бенет протегна ръка и я хвана за ухото.

— Нямаш ли никакво уважение към мъртвец?

— Ох! — Тя в самозащита сграбчи китката му, но вече се бе озовала с няколко сантиметра по-близо. — Ако искаш уважение, ще извикам няколко слуги и ще ги накарам да те изнесат тържествено. Междувременно ме пусни, или ще ти покажа колко е лесно да се предизвика загуба на съзнание чрез притискане на определени нерви.

— Хана, трябва да се научиш да не бъдеш толкова вятърничава и романтична.

— В кръвта ми е. — Тя седна на пети да разтърка ухото си. — Бенет, защо спиш на моя диван, вместо в собственото си легло?

— Не знам кой е измислил това нещо. Ако беше две педи по-дълго, човек можеше да си легне удобно. — Той се понадигна и провеси крак през облегалката. — Исках да говоря с теб. — Разтърка с две ръце лицето си. — Когато се върнах, видях, че още имаме гости. Реших да се проявя като страхливец и влязох през задния вход.

— Разбирам. А мадам Бельо говореше толкова хубави неща за теб.

— Мадам Бельо не говори, тя съска.

— Знам. На вечерята седях до нея.

— По-добре ти, отколкото аз.

— Колко си галантен.

— Галантност ли искаш? — С един замах я повали върху себе си, обви ръка около шията й и бързо притисна устни към нейните.

— Какво общо има това с галантността? — успя Хана да попита след малко.

Бенет се усмихна и я пипна по носа й.

— Всички други жени, които познавам, се впечатляваха.

Тя се отдръпна още малко назад и с усмивка прокара пръст нагоре-надолу по врата му.

— Тези нерви, за които ти говорех… — Опита се да се отмести, ала Бенет отново я привлече към себе си.

— Стой тук. Днес цял ден не съм те виждал. — Устните му върху шията й бяха топли и подмамващи. — Знаеш ли, Хана, човек трябва да те държи в ръцете си, да допре устни до кожата ти, преди да долови аромата ти. Нарочно ли го правиш?

Тя не носеше парфюм. Сигурно за да не оставя следи зад себе си.

— Ти каза, че… — Устните му се придвижиха към ухото й. — Искаше да говориш с мен.

— Излъгах те. — Зъбите му се затвориха леко върху ухото й. — Исках да правя любов с теб. Всъщност, дяволски ми беше трудно да не мисля непрекъснато за това през време на безкрайното и напрегнато заседание на Управителния съвет и шумната вечеря след това. — Дръпна ципа на гърба на роклята й. — Трябваше да произнеса реч. — Под ленения плат откри коприна, тънка крехка коприна. — Трудно ми беше да не пелтеча, докато си се представях тук, с теб.

— Не искам да преча на официалните ти задължения. — Хана затвори очи, притисна устни във врата му и се отдаде на удоволствието от нежните ласки на ръцете му.

— Но ми пречиш, скъпа. Седях, слушах пухтенето и мърморенето на десет тесногръди мъже, които се интересуват повече от картини, отколкото от хора, и си те представях седнала там с чинно сплетени ръце и със сериозен поглед. И не носеше нищо, освен косата си.

Тя бе развързала вратовръзката му, ала сега се спря на третото копче на ризата.

— В залата на Управителния съвет?

— В залата на Управителния съвет. — Щеше ли някога да престане да се очарова от този сух, сериозен тон и от тези тъмни очи? — Виждаш защо ми беше толкова трудно да се съсредоточа. — Не й каза, че трябваше да се справя и с неочаквани приливи на страх, докато си я представяше с Дебок, разчитаща единствено на неговата милост, безпомощна и сама. Това бе картина, която не бе успял да удави в безброй чаши кафе и вино. — Затова дойдох тук да те почакам.

— И си заспал.

— Надявах се, че ще видиш иронията и ще обърнеш приказката наопаки. Ще събудиш спящия принц с целувка. Вместо това ти ме раздруса.

Хана обхвана лицето му с две ръце и го привлече към себе си.

— Нека сега те обезщетя за това.

Докосна устни до неговите, отдръпна се, отново ги докосна. Докато се закачаше, почувства как пръстите му на гърба й се стегнаха. Езикът й обрисуваше устните му, зъбите й леко ги захапваха, докато топлината достигна до точката на запалване. Не възрази, когато той притисна главата й назад, когато устните му се затвориха алчно върху нейните. Ако цял ден бе копнял за нея, неговото желание бе не по-силно от нейното. Щяха да си подарят часовете на нощта.

Разкопча и разтвори ризата му. Роклята й се смъкна, откривайки отдолу дантела с цвят на мед. Пръстите на Бенет играеха с нея, докато той поглъщаше контрастите и удоволствията, от които бе изтъкана цялата Хана. Измъкна фибите от косите й и те се разпиляха върху нейните и неговите рамене. Ароматът им бе също толкова лек и неуловим, колкото и на кожата й. Нейната магия й бе вродена, не идваше от шишенца и бурканчета.

Свежа, истинска, негова. Побъркан от нея, Бенет смъкна роклята надолу по тялото й и я остави да падне на килима.

И пръстите му се спряха в кинжала, привързан към бедрото й.

Тя си спомни за оръжието в момента, в който той го откри, и замръзна. Страстта охладня толкова бързо, че потрепери. Когато се отдръпна, Бенет не я спря.

— Бенет, съжалявам. — Бе забравила, че не може да има никакви извинения, никакви съжаления. Очите му бяха приковани към нейните. Тъй като нямаше нищо, което да каже, никакъв начин да премахне бариерата, Хана потъна в мълчание.

Косите й бяха водопад от меднозлатисти вълни, падащи върху раменете й и върху коприната, която повтаряше цвета им. Очите й, тъмни, наситенозелени, сега бяха сериозни и чакаха той да заговори. Или да си тръгне.

Докато се бореше с първоначално надигналия се гняв, Бенет плъзна поглед по нея — млечнобялата кожа, нежните извивки, тънката коприна. Тя бе такава, каквато си бе повярвала, че не е — красива, зашеметяваща, желана. Върху едно от дългите й стройни бедра с тънка кожена каишка бе привързан нож, който напомняше за тъмни улици и задимени барове. Без да каже дума, той посегна към него. Хана машинално хвана китката му.

— Бенет…

— Мълчи. — Гласът му бе студен и безизразен като очите му. Тя отпусна пръсти. Той бавно измъкна кинжала от ножницата. Бе затоплен от кожата й, толкова малък, че се побираше в дланта му. Докато натисна копчето и тънкото смъртоносно острие изскочи безшумно. То улови светлината на лампите и заблестя със сребърен блясък.

Хана го носеше винаги със себе си, помисли Бенет. Искаше му се да я попита дали някога го бе използвала, но част от него знаеше, че бе най-добре засега да запази въпроса за себе си. Ножът изобщо не тежеше, ала лежеше тежко в ръката му.

— Защо ти трябва в двореца?

Тя вдигна падналата от рамото си презрамка и потърка кожата, която ставаше все по-студена.

— Чакам съобщение от Дебок. Не знам кога и къде ще го получа. Понеже може да трябва да се отзова незабавно, най-добре е да бъда подготвена.

— Какво съобщение?

— Мисля, че би трябвало да попиташ…

— Питам теб. — В гласа му прозвучаха заповеднически нотки, които той използваше рядко, ала ефективно. — Какво съобщение, Хана?

Тя вдигна колене към гърдите си, обгърна ги с ръце и му каза всичко. Вече не можеше да има възражения, напомни си Хана. Бенет и без това знаеше прекалено много.

— Значи жертваме част от източното крило. Камуфлаж. — Той огъна ножа под лампата. Знаеше, без никакво съмнение, че можеше да го забие в сърцето на Дебок.

— Колкото по-истинско изглежда, толкова по-лесно ще бъде убеден Дебок. Той няма да се раздели с пет милиона долара, преди да е сигурен, че Кордина е оставена без наследник.

— Иска да избие децата — промълви Бенет. — Дори нероденото дете на Ив. И за какво? Заради отмъщение, власт, пари?

— И заради трите. Ще отмъсти на баща ти, силата му ще нарасне заради хаоса, а оттам ще дойдат и парите. Това, което този път ще го провали, е алчността му. Обещавам ти го.

Страстта в гласа й го накара отново да я погледне. Очите й бяха широко отворени и сухи, ала чувствата извираха от тях. За да защити неговото семейство, помисли той и стисна дръжката на кинжала. Да защити себе си. Също така внезапно, както се бе влюбил, Бенет проумя пълната истина. Нямаше значение какво прави тя, нямаше значение какво използва, стига да беше в безопасност.

Натисна копчето и прибра острието. Той сам щеше да се погрижи за това. Остави ножа настрани и протегна ръка да разкопчае каишката от бедрото й. Кожата й бе станала студена, откри Бенет, въпреки че в стаята бе топло. В него отново се надигна някакво чувство, което той разпозна като нужда да я защитава. Хана не помръдна, не каза нищо и съвсем леко трепна, когато Бенет се изправи. Очакваше да я отхвърли, да се откаже от нея, да я остави.

Вдигна я на ръце и усети и изненадата, и съмнението й.

— Би трябвало повече да ми вярваш, Хана — каза тихо.

Когато тя се отпусна и облегна глава на рамото му, той я отнесе в леглото.