Нора Робъртс
Пристанище за мъже (9)

Осма глава

Реши да се заеме със свалянето на Анна. Тъй като непрекъснато мислеше за нея, Кам остави Сет да се оправя сам с последните две риби и влезе вътре. Похвали онова, което Грейс готвеше на печката, и се отправи на горния етаж.

Искаше да използва телефона в своята стая. Визитната картичка на Анна беше в джоба му.

На прага на стаята спря и едва не се разплака от благодарност, тъй като леглото му беше току-що оправено, карираната зелена покривка изпъната, а възглавниците — разбухнати.

Тази нощ щеше да спи в чисти чаршафи, които дори не се беше наложило да пере. Така перспективата да спи сам ставаше малко по-поносима.

Повърхността на старото му дъбово нощно шкафче блестеше от чистота. Лавиците, по които все още бяха наредени повечето от трофеите му и някои от любимите му книги, бяха подредени, а тапицираният стол, който беше започнал да ползва като закачалка, сега беше свободен. Явно беше прибрала дрехите в гардероба.

Сигурно се беше разглезил от живота по хотелите през последните няколко години, но му беше приятно да влезе в подредената и почистена стая.

Отпусна се на леглото си и посегна към телефона.

— Анна Спинели — делово изрече тя.

Затвори очи, за да си я представи по-добре как изглежда. Харесваше му да си фантазира, че тя седи зад бюрото си, облечена в онази къса и прилепнала синя рокля, с която беше снощи.

— Госпожице Спинели, какво е мнението ви за раците?

— Ах…

— Нека го перифразирам. — Намести се по-добре и установи, че за пет минути може да заспи. — Какво е мнението ви за гощавка с димящи раци?

— Мнението ми е положително.

— Добре. Какво ще кажете за утре вечер?

— Камерън…

— Тук — уточни той. — В къщата. Къщата, която никога не е празна. Утре е първият ден на сезона за раци. Етан ще донесе цял кош. Ще ги сварим. Можеш да видиш как членовете на семейство Куин — как би се изразила? — общуват, взаимодействат си. Да видиш как се чувства Сет — как се приспособява към средата в този дом.

— Това е много добре.

— Ей, и преди съм си имал работа със социални работници. Не с такива, които носят сини обувки с високи токчета, но…

— Беше в извънработно време — напомни му тя. — Във всеки случай мисля, че вечерята може да се окаже добра идея.

— Към шест и половина. — Чу я как прелиства бележника си и изпита известно раздразнение, че проверява графика си.

— Добре, мога да го уредя. Шест и половина — изрече го твърде делово, като човек, който си урежда професионална среща.

— Сама ли си?

— В кабинета ми? Да, в момента. Защо?

— Просто си мислех. Цял ден от време на време си мисля за теб. Защо не ми позволиш утре да дойда и да те взема, после мога да те върна у дома. Можем да спрем и… щях да кажа да се прехвърлим на задната седалка, но корветът няма такава. И все пак мисля, че ще можем да се справим.

— Сигурна съм, че ще можем. Именно затова ще дойда с моята кола.

— Ще трябва отново да те пипна в ръчичките си.

— Не се съмнявам, че ще стане. Все някога. Междувременно…

— Желая те.

— Знам.

Понеже гласът й беше пресипнал и не звучеше толкова уверено, той се усмихна.

— Защо ли да не ти кажа направо какво искам да направя с теб? Можеш дори да си водиш записки в малкия си бележник — за бъдещи справки.

— Мисля… че е по-добре да го отложим. Макар че бих могла да проявя интерес да го обсъдим някой друг път. Боя се, че след няколко минутки имам среща. Утре вечер ще се видим с теб и с цялото ти семейство.

— Отпусни ми десет минути насаме с теб, Анна — прошепна той. — Десет минути, за да те докосна.

— Аз… може да опитаме в рамките на това време утре. Трябва да вървя. Дочуване.

— Чао!

Доволен, че я е смутил, той затвори и потъна в напълно заслужена дрямка.

 

 

След час беше събуден от затръшването на входната врата и гневния глас на Филип.

— Дом, сладък дом — промърмори Кам и стана от леглото. Тръгна към вратата, после по коридора към стълбите. Много рядко спеше следобед и всеки път, когато си го позволяваше, се събуждаше замаян, раздразнителен и изпитваше отчаяна нужда от кафе.

Докато слезе на долния етаж, Филип вече беше в кухнята и отваряше бутилка вино.

— Къде, по дяволите, са всички? — попита той.

— Не знам. Разкарай се от пътя ми. — Кам потърка лицето си, наля останалото в каничката кафе в една чаша, пъхна я в микровълновата фурна и натисна наслуки някакви числа.

— Бях информиран от застрахователната компания, че ще задържат изпълнението на молбата до момента, в който разследването приключи.

Кам се взираше във фурната, жадувайки безкрайните две минути да изминат, за да може да погълне кафето. Чу думите застрахователен, молба, разследване, без да може да ги свърже.

— А?

— Ела на себе си, по дяволите! — ядосано го побутна Филип. — Няма да изплатят полицата на татко, защото подозират самоубийство.

— Това са глупости. Той ми каза, че не се е самоубил.

— О, така ли? — Макар и вбесен, Филип все пак успя да повдигне иронично вежди. — Преди или след като той умря, проведохте този разговор с него?

Кам осъзна какво говори. Още веднъж изруга и отвори микровълновата фурна.

— Имам предвид, че е изключено да го е направил, но те се инатят само защото не искат да платят.

— Въпросът е, че не искат да платят сега. Агентът им е говорил с хора, а някои от тези хора очевидно с най-голямо удоволствие са му предали с най-големи подробности слуховете, които се носят. Знаят за писмото от майката на Сет — за парите, които й е дал татко.

— Е, и? — Отпи от кафето, опари се и изруга. — Майната му! Нека си държат шибаните пари!

— Не е толкова просто. Първо, ако не платят, ще излезе, че татко наистина се е самоубил. Това ли искаш?

— Не. — Кам притисна основата на носа си, напоследък непрекъснато беше с главоболие.

— Което означава, че или трябва да приемем заключението им, или трябва да ги призовем в съда, за да докажем, че не се е самоубил, а така ще се вдигне шум до бога. — Филип отпи от виното, като се опитваше да се успокои. — И в двата случая името му ще е опетнено. Мисля, че в крайна сметка ще трябва да намерим онази жена — Глория Делаутер. Налага се да изясним тази работа.

— Какво те кара да мислиш, че като я намерим и говорим с нея, нещата ще се изяснят?

— Трябва да изтръгнем истината от нея.

— Как, чрез мъчения? — Не че идеята нямаше известна привлекателност. — Освен това детето е наплашено до смърт от нея — добави Кам. — Появи ли се тя тук, може и да не успеем да получим настойничеството.

— А ако не се появи, може и никога да не разберем истината, цялата истина. — „Той трябва да я узнае — каза си Филип, — за да се опита да я приеме.“

— Ето как виждам аз истината — остави чашата си Кам. — Жената е търсела някоя наивна жертва и решила, че я е намерила. Татко харесал момчето, искал е да му помогне. Затова поел грижите за него, точно както направи навремето и за нас, а тя продължила да иска още пари. Предполагам, че като се е връщал онзи ден, е бил разтревожен, притеснен, разсеян. Карал е прекалено бързо, не е преценил ситуацията и е загубил управление. Това е всичко.

— Животът не е толкова прост, както ти го живееш, Кам. Човек не стартира просто от едно място, за да финишира колкото може по-бързо на друго. Има извивки и завои, има препятствия. По-добре се замисли за тях.

— Защо? Ти непрекъснато само за това мислиш, а ми се струва, че сме стигнали на абсолютно едно и също място.

Филип въздъхна. Трудно беше да оспори думите му и затова реши, че е време за втора чаша вино.

— Каквото и да мислиш, нещата са твърде объркани и ще трябва да се оправим някак си. Къде е Сет?

— Не знам. Тук някъде.

— Господи, Кам, тук някъде! Би трябвало да го държиш под око.

— Целия шибан ден го държа под око. Тук е. — Излезе на задната врата, огледа двора и се навъси, като не видя момчето. — Може да е отпред или да е отишъл да се поразходи. Няма да го държа на каишка.

— По това време би трябвало да си пише домашните. От теб се иска само да го наблюдаваш два-три часа след училище.

— Днес не се получи точно така. Имаше малка ваканция.

— Избягал е? Допуснал си да избяга, когато наоколо ни душат социалните служби?

— Не, не е избягал — обърна се с досада Кам. — Някакъв малък мръсник в училище непрекъснато го дразнел, одрал го целия и го нарекъл син на уличница.

Раздразнението на Филип премина в ярост. Златистите му очи блеснаха, устните му се свиха.

— Какъв мръсник?! Кой е той, по дяволите?

— Някакъв дебелак, който се казва Робърт. Сет го фраснал и казаха, че щели да го отстранят от училище.

— Друг път ще го отстранят! Кой, по дяволите, е директор сега? Някой нацист?

Кам не сдържа усмивката си. Когато се стигне до битка, винаги можеше да разчита на брат си.

— Не ми се видя такава. След като отидох в училище и успяхме да измъкнем цялата история от Сет, тя омекна. Утре сутринта ще го заведа за още един разговор.

Сега пък Филип се усмихна.

— Ти? Камерън Побойникът ще ходи на родителско-учителска среща в средното училище! О, защо не съм муха на стената!

— Няма да ти се наложи, защото ти също ще дойдеш.

Филип припряно отпи от виното и се задави.

— Какво искаш да кажеш?

— Също и Етан — заяви Кам. — Отиваме всички. Обединен фронт. Да-а, точно така ще стане.

— Имам среща…

— Отмени я. Ето го хлапето — забеляза Сет, който идваше с Фулиш откъм горичката. — Просто се е разхождал с кучето. Етан трябва да се върне всеки момент и да се разбера и с него.

Филип се вгледа навъсено в чашата си.

— Мразя, когато си прав. Отиваме всички. Ще бъде забавна сутрин.

Доволен, Кам го удари приятелски по рамото.

— Този път ние сме големите. А след като спечелим битката с властта, можем да го отпразнуваме утре вечер… с един кош раци.

Настроението на брат му се повдигна.

— Първи април. Открива се сезонът на раците. О, да!

— Тази вечер имаме прясна риба — аз я хванах, ти я готвиш. Искам да си взема душ — заяви Кам. — Госпожица Спинели утре ще дойде на вечеря.

— Аха, ами… какво? — Филип рязко се завъртя. — Поканил си социалната служителка на вечеря? Тук?

— Точно така. Нали ти казах, че ми харесва.

Филип затвори очи.

— За бога, взел си да сваляш социална служителка!

— Тя също ме сваля — усмихна му се той. — Това ми харесва.

— Кам, не че искам да се бъркам в извратените ти представи за любов, но малко се позамисли. Имаме си проблеми със застрахователната компания. Имаме си и проблеми със Сет в училище. Как ще им се види това на хората от социалните служби?

— За първото няма да казваме. За второто ще си кажем цялата истина. Мисля, че ще се получи даже много добре с госпожица Спинели. На нея ще й хареса как и тримата сме отишли да се застъпим за Сет.

Филип размисли и кимна.

— Прав си. Така ще е добре. — Наклони глава. — Може пък да използваш твоето… влияние върху нея, за да я накараш да придвижи по-бързо случая и да махне от главите ни поне тяхната система.

Кам замълча, изненадан колко много го подразни дори намекът за такова нещо. После тихо изрече:

— Нищо няма да използвам. Едното няма нищо общо с другото.

Когато Кам ядосан изскочи навън, Филип присви устни. „Я виж ти — каза си, — колко интересно?!“

 

 

Етан насочи лодката към пристана и забеляза Сет в двора. Саймън нададе силен и щастлив лай и Етан разроши козината му.

— Да, приятел, вече почти сме си у дома.

Докато оправяше платната, продължи да наблюдава как момчето хвърля пръчки на палето. В този двор винаги е имало куче, което да гони пръчки или топки, да се търкаля в тревата. Спомни си Дъмбо, сладкото ловно кученце, което заобича още щом дойде в дома на Куин.

То беше първото куче, с което можеше да си играе, което да го утешава. От Дъмбо беше научил значението на безусловната любов и определено се бе почувствал сигурен първо с кучето, преди още да се почувства сигурен с Рей и Стела или с момчетата, които щяха да станат негови братя.

Предполагаше, че и Сет изпитва до голяма степен същото. Винаги можеш да разчиташ на кучето си.

Когато пристигна тук преди много години с наранено тяло и душа, не вярваше, че животът му може наистина да се промени. Обещания, уверения, прилична храна и прилични хора не означаваха нищо за него. Така че беше замислил да сложи край на този живот.

Водата още тогава го привличаше. Представяше си как върви навътре в нея, как потъва, докато покрие главата му. По онова време не знаеше да плува, така че щеше да е съвсем лесно. Просто се отпускаш все по-надолу и по-надолу, докато вече няма нищо.

Но вечерта, когато се измъкна, за да го направи, кучето дойде с него. Ближеше ръцете му, притискаше топлото си космато тяло в краката му. И после Дъмбо му донесе една пръчка, размахвайки опашка с изпълнени с надежда големи, кафяви очи. Първия път Етан захвърли пръчката високо, далеко и яростно. Но Дъмбо я догони радостно и му я върна обратно, размахал опашка.

Хвърли я отново, после отново, после още десетина пъти. После просто седна на тревата и под лунната светлина изплака сърцето си, притиснал кучето като спасителен пояс.

Вече нямаше желание да сложи край на живота си.

Едно куче, помисли си сега Етан и потърка с ръка главата на Саймън, може да се окаже нещо великолепно.

Видя как Сет се обръща, как забелязва лодката. Последва съвсем кратко колебание, после момчето вдигна ръка за поздрав, а кутрето се втурна към пристана.

— Закрепи въжето, приятел.

— Тъй вярно! — Доста добре се справи с въжетата, които му хвърли Етан, като нахлузи примката около кола. — Кам каза, че утре ще донесеш раци.

— Така ли каза? — леко се усмихна мъжът и побутна назад бейзболната си шапка. Гъстата кестенява коса опираше в яката на мократа му от пот риза. — Върви, момче! — подвикна на кучето, което стоеше тръпнейки на място в очакване на командата за напускане на кораба. Саймън нададе тържествуващ лай, скочи във водата и доплува до брега. — Май ще излезе, че е прав. Зимата не беше много студена и водата бързо се затопли. Ще извадим предостатъчно. Трябва да бъде хубав ден. — Наведе се отстрани и издърпа един кош за раци, провесен от пристана. — Няма зимна брада.

— Брада? Защо трябва да има брада някаква стара, телена кошница за пилета.

— Кош. Това е кош за раци. Ако има брада, т.е. ако е пълен с бели водорасли, това значи, че зимата е била прекалено студена, за да има вече раци. Виждал съм ги обрасли дори когато вече сме почти в май, ако зимата е била лоша. В такава пролет е трудно да си изкарваш хляба във водата.

— Но не и тази пролет, защото водата е достатъчно топла за раци.

— Така изглежда. По-късно можеш да сложиш стръв в този кош — пилешки шийки или остатъци от риба вършат работа — а на сутринта може и да открием вътре някоя двойка нещастни раци. Винаги се хващат.

Сет клекна, за да го разгледа по-отблизо.

— Голяма глупост. Изглеждат като големи грозни буболечки, така че предполагам са и тъпи като буболечки.

— Бих казал, че просто гладът им е по-голям от ума.

— И Кам каза, че ги варите живи. Няма начин да ям такова нещо.

— Както искаш. Аз лично възнамерявам да се справя с две дузини. — Пусна коша обратно във водата, после умело прескочи от лодката на платформата.

— Грейс беше тук. Изчисти къщата.

— Така ли? — Предполагаше, че сега къщата ще ухае леко на лимон. Нейната къща винаги така ухаеше.

— Кам я целуна право в устата.

Етан спря да върви и сведе поглед към Сет.

— Какво?

— Млясна я право в устата. Тя се засмя. Май беше като на шега.

— Разбира се, че е на шега — сви рамене той и не обърна внимание на мъчителното, неприятно свиване в слабините. Не му е работа кого целува Грейс. Изобщо не го засяга. Но усети как се напряга, когато Кам се появи на задната веранда с мокра коса.

— Какви са изгледите за раците?

— Ще стане — рязко отвърна Етан.

Брат му повдигна вежди при тона му.

— Какво, да не би някой да е скочил преждевременно в коша и да те е защипал за задника?

— Искам душ и бира — мина край него той и влезе в къщата.

— Утре ще идва жена на вечеря.

Това го накара да спре и да се обърне, като задържа мрежестата врата помежду им.

— Коя?

— Анна Спинели.

— Майната му — беше единственият коментар на Етан, докато се отдалечаваше.

— Защо ще идва? Какво иска? — Страхът се надигна в Сет като фонтан и преля навън в гласа му, преди да успее да го удържи.

— Идва, защото аз я поканих и защото иска да вечеря раци. — Кам напъха палци в джобовете си. Защо, по дяволите, винаги той трябва да се оправя сам с този панически ужас? — Предполагам, че иска да види дали при нас всичко е наред. Вероятно ще можем да се справим за една вечер. Обаче не трябва да забравяш да пускаш седалката на тоалетната. Жените наистина много мразят, когато не го правиш. Превръщат го в обществен и политически въпрос, ако го забравиш. Върви, че ги разбери!

Част от напрежението на Сет се разсея.

— Значи, излиза, че идва само да види дали не сме мърлячи. А Грейс изчисти навсякъде и ти няма да готвиш, така че почти сме наред.

— Ще бъдем още повече, ако си мериш малко мръсните приказки.

— Твоите са не по-малко мръсни.

— Да, но ти си по-малък от мен. А и аз няма да ти кажа пред нея да ми подадеш шибаните картофи.

При тези думи Сет изсумтя и скованите му рамене се отпуснаха.

— Ще й кажеш ли за тия лайна днес в училище?

Кам тежко въздъхна:

— Опитай се да намериш синоним на думичката „лайна“ само за утре вечер. Да, ще й кажа какво се е случило в училище. И ще й заявя, че аз, Фил и Етан сме те придружили да го уредим.

Този път Сет успя единствено да примигне.

— Всички? Ще дойдете всички?

— Точно така. Както вече казах, забъркаш ли се с един Куин, забъркваш се с всички.

И двамата останаха поразени, обзети от смъртен страх и ужас, когато в очите на момчето изскочиха сълзи. Те заплуваха там за момент, замъглявайки дълбоките ясносини очи. И двамата незабавно напъхаха ръце в джобовете и се извърнаха.

— Трябва да… свърша една работа — задавено изрече Кам. — Ти върви да си измиеш ръцете и… каквото там. Съвсем скоро ще ядем.

Тъкмо се бореше с желанието си да се обърне и да постави ръка на рамото на Сет, да каже нещо, което несъмнено щеше да накара и двамата да се почувстват като идиоти, момчето се стрелна вътре и забързано мина през кухнята.

Младият мъж притисна с пръсти очите си, потърка слепоочията, после отпусна ръце.

— Господи, трябваше да се върна пак към състезанията, където поне знам какво правя. — Пристъпи към вратата, след това поклати глава и бързо се отдалечи от нея. Не искаше да влиза вътре при всички тези чувства, всички тези желания, които го бяха обзели.

Господи, това, което искаше, беше да си получи обратно свободата, да се събуди и да установи, че всичко е било само сън. Още по-добре да се събуди в някое широко, непознато хотелско легло, в някой екзотичен град с гореща, гола жена до себе си.

Но когато се опита да си го представи, леглото беше това, в което спеше в момента, а жената беше Анна.

Като заместител не беше чак толкова лош вариант, но… не разрешаваше останалото. Вдигна поглед към прозорците на втория етаж, докато заобикаляше къщата. Момчето беше там горе, опитвайки се да се съвземе. А той беше тук, отвън, зает със същото.

Онзи поглед, който му отправи детето, помисли си, точно преди нещата да излязат от контрол, го беше разтърсил. Можеше да се закълне, че в него имаше доверие и трогателна, почти непоносима благодарност, от която едновременно се срамуваше и ужасяваше.

Какво, по дяволите, ще прави с нея? А когато нещата се уредят и отново ще може да се върне към живота си… Това трябва да стане, увери се сам. Трябва. Не може да остане прикован завинаги тук. Не могат да очакват от него да живее вечно по този начин. Той трябва да пътува, да участва в състезания, да поема рискове.

Веднъж да направят каквото е нужно за детето и да започнат бизнеса, който бе замислил Етан, ще бъде свободен да идва и да си отива, когато му се иска.

Още няколко месеца, реши той, може би година, после се измъква от тук. Никой не би могъл да очаква повече от него.

Дори и той самият.