Нора Робъртс
Пристанище за мъже (6)

Пета глава

Анна отиде на работа рано. Обзалагаше се, че началничката й вече ще е на бюрото си. Винаги можеше да разчита на Марилу Джонстън да бъде на бюрото си или на разположение.

Марилу беше жена, която тя харесваше и уважаваше. Когато се нуждаеше от съвет, винаги можеше да се обърне към нея.

Щом надникна през отворената врата на кабинета й, Анна леко се усмихна. Както и очакваше, Марилу беше там, скрита зад папки и документи, натрупани върху бюрото й. Беше дребна жена — около един и петдесет. Носеше косата си много късо подстригана. Лицето й беше гладко, подобно на излъскан абанос и можеше да изглежда спокойно дори и по време на най-тежки кризи.

Олицетворение на спокойствието — както често мислено я наричаше Анна. Макар че изобщо не проумяваше как би могла да е спокойна при тази трудна професия, две подрастващи момчета и къща, която непрекъснато бе претъпкана с хора.

Често си мислеше, че би искала да бъде като Марилу Джонстън.

— Може ли?

— Разбира се, влизай — енергично отвърна Марилу с типичния за Саут Шор акцент. Посочи й един стол и продължи да си играе със златното топче на лявото си ухо. — За делото „Куин-Делаутер“ ли искаш да поговорим?

— Улучи. Вчера ме чакаха няколко факса от адвоката на Куин. Балтиморска фирма.

— И какво има да ни каже нашият адвокат от Балтимор?

— Най-важното е, че настояват за настойничество. Ще подаде молба в съда. Решени са да задържат Сет Делаутер и да се грижат за него.

— И?

— Ситуацията е необичайна, Марилу. Досега съм говорила само с единия от братята. Този, който доскоро е живял в Европа.

— Камерън? Какво е впечатлението ти?

— Определено прави впечатление. — И понеже Марилу й беше също и приятелка, тя си позволи да се усмихне и да завърти очи. — Истинска наслада за очите. Сварих го да поправя стъпалата на задната веранда. Не бих казала, че приличаше на щастлив човек, но ми се стори твърде решителен. В него има много гняв и мъка. Това, което най-много ме впечатли…

— Освен вида му?

— Освен вида му — съгласи се със смях младата жена, — беше фактът, че нито за миг не постави под съмнение оставането на Сет. За него това просто е даденост. Нарече го свой брат. И наистина смята така. Не съм сигурна дали знае съвсем точно какво означава това, но така смята. — Продължи да разказва на Марилу за готовността на Кам да промени начина си на живот, за опасенията му, че Сет може да избяга, ако го отведат от къщата. — И — допълни — след разговора ми със Сет съм склонна да се съглася.

— Смяташ, че момчето наистина може да избяга?

— Когато му предложих временен подслон, в очите му видях яд, омраза. И страх. Ако се почувства заплашен, ще избяга. — Помисли си за всички деца, които свършваха из улиците на незнайни градове, бездомни, отчаяни; за онова, което бяха принудени да вършат, за да оцелеят. А колко от тях изобщо не оцеляваха.

Нейната работа беше да запази точно това момче.

— Той иска да остане там, Марилу. Може би трябва. Към майка си е настроен крайно отрицателно. Подозирам злоупотреба, но още не е готов да го обсъжда. Поне не с мен.

— Знае ли се нещо за местонахождението на майката?

— Не. Нямаме представа къде е или какво ще направи. Подписала е документи, позволяващи на Рей Куин да започне процедура по осиновяването, но той починал, преди да приключи. Ако се върне и поиска сина си… — поклати глава, — братята Куин ще си имат проблеми.

— Говориш така, сякаш си на тяхна страна.

— Аз съм на страната на Сет — решително отвърна Анна. — Разговарях с учителите му. — Измъкна една папка. — Написала съм доклад. Днес ще ходя пак да говоря с някои от съседите. Дано успея да се видя и с тримата братя Куин. Може би е възможно да се прекрати временното настойничество, докато приключа с първоначалното проучване, но съм по-скоро против. Момчето се нуждае от сигурност. Иска да се чувства желано. И дори братята Куин да настояват за оставането му само заради обещанието си, мисля, че то пак е повече от онова, което е имал преди.

Марилу взе папката и я остави настрана.

— Дадох този случай на теб, защото ти не гледаш само фактите. И те изпратих неподготвена, защото исках да разбера впечатленията ти. Сега ще ти кажа какво аз знам за семейство Куин.

— Познаваш ги?

— Анна, аз съм родена и израсла в Шор. — Беше нещо, с което тя много се гордееше. Усмихна се с красивата си усмивка. — Рей Куин ми преподаваше в колежа. Възхищавах се от него. Когато родих двете момчета, Стела Куин им беше педиатър, преди да се преместим в Принсес Ан. Обожавахме я.

— Докато пътувах вчера нататък, непрекъснато си мислех колко ми се иска да бях имала възможност да се запозная с тях.

— Бяха изключителни хора — простичко отвърна Марилу. — Нормални, дори в известен смисъл обикновени. И изключителни. То е цяла история — допълни тя и се облегна на стола си. — Завърших колежа преди шестнайсет години. Тримата братя Куин бяха тийнейджъри. Човек дочува от време на време някой и друг слух. Бяха малко буйни и хората се чудеха защо Рей и Стела са взели тези големи и трудни момчета. Бях бременна с Джони, първия ми син, съдирах си задника, за да взема диплома, и помагах на съпруга си да плаща наема. Той работеше на две места. Искахме по-добър живот за себе си, а определено искахме такъв и за бебето, което носех. — Замълча и обърна рамката със снимките на бюрото си, за да може да вижда по-добре усмихващите се насреща й две момчета. — Аз също се чудех. Предполагах, че са луди или че просто си играят на самаряни. Един ден професор Куин ме повика в кабинета си. Бях отсъствала от две-три лекции. Сутрин се чувствах ужасно. — И сега това я накара да се намръщи. — Кълна се, че не мога да разбера как на някои жени им е приятно да си припомнят тези неща. Във всеки случай помислих, че ще ми препоръча да се откажа от неговите лекции, което означаваше да загубя точки за заветното дипломиране. Бях само на сантиметър — само на крачка и щях да съм първата в семейството с диплома от колеж. Бях готова да се боря. Вместо това той поиска да разбере с какво би могъл да ми помогне. Направо онемях. — Усмихна се при спомена, после се извърна сияеща към Анна. — Знаеш колко анонимен те прави колежът — огромните аудитории, където студентът е само един от многото. Но той ме беше забелязал. И беше отделил време, за да се поинтересува от положението ми. Избухнах в сълзи. Хормоните! — допълни с иронична усмивка. — Е, той ме потупа по ръката, даде ми кърпа и ме остави да си поплача. Получавах стипендия и ако се провалях по някой предмет, можех да я изгубя. Оставаше ми само още един семестър. Каза ми да не се притеснявам, всичко ще се уреди и ще си получа дипломата. Опита се да ме успокои. Разправяше ми някаква история как учел сина си да кара кола. Разсмя ме. Едва по-късно осъзнах, че говореше за едно от момчетата, които е взел. Защото за него те не бяха осиновени. Те бяха негови.

Анна въздъхна.

— И ти си взе дипломата.

— Той се погрижи. Задължена съм му. Не ти казах за това предварително, исках да си оформиш някакво собствено мнение. Що се отнася до братята Куин, всъщност не ги познавам. Виждала съм ги на две погребения. Видях и Сет Делаутер с тях на последното. Поради лични причини бих искала да получат възможност да бъдат едно семейство. Но… — положи дланите си една до друга, — преди това са интересите на момчето и структурата на системата. Ти си старателна, Анна, и вярваш в системата. Професор Куин би искал най-доброто за Сет и заради стария си дълг аз му предоставям теб.

Младата жена дълбоко въздъхна.

— Без натиск, нали?

— Непрекъснато сме подложени на натиск. — Сякаш в потвърждение на думите й телефонът започна да звъни. — И времето лети.

Анна се изправи.

— Тогава по-добре да се захващам за работа. Изглежда, днес ще прекарам повечето време сред природата.

 

 

Беше почти един на обяд, когато Анна изви по алеята към къщата на семейство Куин. Беше успяла да се срещне с трима от посочените от Кам предния ден съседи.

Когато се обади в службата на Филип Куин в Балтимор установи, че е излязъл в отпуск. Надяваше се да го намери тук и така да успее да си състави мнение за още един Куин.

Беше посрещната от кученцето. То се разлая свирепо, макар в същото време бързо да се отдръпваше заднишком от нея. Изгледа го развеселено. Засмя се, после клекна и протегна ръка.

— Стига, сладурче, нищо няма да ти направя. Ама че си миличък, ама че си хубавичък! — продължи да му говори кротко, докато то се излегна по гръб и започна да души ръката й, после се затъркаля, изпаднало във възторг, след като го почеса.

— Както ви е известно, има бълхи и е бясно.

Анна вдигна глава и видя Кам, застанал на предната врата.

— Доколкото ми е известно, вие също.

Той се позасмя и излезе на верандата. „Днес носи кафяв костюм“ — отбеляза Кам. За нищо на света не можеше да си обясни защо избира такива убити тонове.

— Предполагам, че сте готова да рискувате, щом се връщате. Не ви очаквахме толкова скоро.

— Решава се съдбата на едно момче, господин Куин. Затова не смятам да си губя времето.

Явно очаровано от гласа й, кучето скочи и близна лицето й. Тя неволно се засмя — това накара Кам да повдигне вежди. Като се предпазваше с ръце от кутрето, младата жена се изправи. Оправи сакото си и отново придоби делови вид.

— Мога ли да вляза?

— Защо не? — Този път я изчака, дори отвори вратата и я покани да влезе.

Видя просторна и спретната стая. Мебелите бяха доста стари, но пък изглеждаха удобни. Клавесинът в ъгъла привлече погледа й.

— Свирите ли?

— Не съвсем. — Кам несъзнателно прокара ръка по прашната повърхност. — Майка ми свиреше и Филип също има известна дарба.

— Тази сутрин се опитах да се свържа с него в службата му.

— Излезе да пазарува. — Понеже беше доволен, че успя да спечели тази битка, Кам лекичко се усмихна. — Ще живее тук… за известно време. Етан също.

— Бързо действате.

— Решава се съдбата на едно момче — повтори думите й той.

Анна кимна. Чу се далечен тътен на гръмотевица и тя погледна навън, после сви вежди. Беше притъмняло и вятърът се усилваше.

— Бих искала да поговорим за Сет. — Премести куфарчето си и погледна един от столовете.

— Много време ли ще ни отнеме?

— Не бих могла да кажа.

— Тогава да отидем в кухнята. Искам да приготвя кафе.

— Добре.

Последва го, като междувременно огледа къщата. Беше точно толкова подредена, колкото да се запита дали Кам не е очаквал посещението й. Минаха покрай някаква малка стая, където масичките бяха покрити с прах, леглото — отрупано с вестници, а подът — осеян с обувки.

„Тук си пропуснал, а?“ — помисли си. Но намираше старанието му за много мило.

След това чу внезапната и сърдита ругатня.

— По дяволите! Майната му! Какво е това, дявол да го вземе? Какво пак? Исусе Христе! — Той вече шляпаше през водата и сапунената пяна към съдомиялната машина.

Анна отстъпи назад.

— На ваше място щях да я спра.

— Да бе, да, да. Сега ще трябва да махна тая помия. — Издърпа вратичката. Отвътре се изля снежнобяла пяна.

Анна се прокашля.

— А-а, какъв препарат използвате?

— Препарат за чинии. — Разтреперан от яд, той издърпа някаква кофа изпод мивката.

— Препарат за миене на чинии или препарат за миялни машини?

— Че каква е разликата, по дяволите? — Започна да мете вбесен.

Навън се изля пороен дъжд.

— Това… — като запазваше сериозното изражение на лицето си, тя посочи пода, — това е разликата. Ако използвате препарат за ръчно миене на чинии в съдомиялна машина, това е неизбежният резултат. — Той се изправи с кофата в ръка и такъв израз на лицето, че Анна не успя да сдържи смеха си: — Съжалявам, съжалявам. Вижте, обърнете се с гръб.

— Защо?

— Защото не ми се ще да си съсипвам обувките и чорапогащника. Така че се обърнете, докато ги събуя. После ще се опитам да ви помогна.

— Аха. — Той се обърна и положи максимални усилия да не си я представя как си смъква чорапогащника. — Когато бяхме деца, Етан вършеше повечето от домакинските задължения. И аз се включвах, но явно не съм се научил.

— Изглежда, тук не сте в стихията си. — Внимателно пъхна чорапогащника в обувките и ги остави настрана. — Дайте ми някакъв парцал. Аз ще попия водата, вие пригответе кафето.

Кам отвори висок и тесен шкаф и измъкна парцалена четка с дълга дръжка.

— Много съм ви благодарен.

Краката й, отбеляза той, не се нуждаеха от чорапи. Имаха възхитителен бледозлатист цвят и бяха гладки като коприна. Когато тя се наведе, той облиза устни. Нямаше представа, че една жена с парцал в ръка може да е толкова… съблазнителна.

Колко удивително приятно е да бъде тук, каза си той, когато по стъклата трополи дъждът, вятър вие, а хубавата босонога жена му помага в кухнята.

— Вие, изглежда, сте в стихията си — подхвърли той, после се усмихна, когато тя извърна глава и го изгледа сърдито. — Не казвам, че е женска работа. Майка ми щеше да ме съдере само да си го помисля. Просто отбелязвам, че, изглежда, знаете как да го направите.

След като се бе издържала в колежа с чистене по домовете, много добре го знаеше.

— Мога да се оправям с парцала, господин Куин.

— Щом като чистите кухненския ми под, нека бъде Кам.

— Та за Сет…

— Да, за Сет. Имате ли нещо против да седна?

— Моля. — Домакинската работа, дъждът и уединението я накараха да се отпусне и тя едва не започна да си тананика. — Сигурно знаете, че вчера разговарях с него.

— Да, и знам, че ви е казал, че иска да остане тук.

— Така е и съм го отразила в доклада си. Говорих също и с учителите му. Имате ли представа как се справя в училище?

Кам се размърда.

— Все още не съм имал достатъчно време.

— А-хм. При постъпването е имал известни проблеми с останалите ученици. Юмручни схватки. Счупил носа на едно момче.

„Браво на него“ — помисли си с гордост Кам, но се постара да изрази неодобрение:

— Кой е започнал?

— Не в това е въпросът. Както и да е, баща ви се е намесил и това повече не се е повторило. На този етап ми казаха, че Сет се движи най-вече сам. Не взема участие в клас, което е още един проблем. Рядко пише домашните си, а тези, които пише, най-често са небрежно подготвени.

Възникваше още един проблем.

— Е, детето не е ученолюбиво…

— Напротив. — Анна се изправи и се подпря на четката. — Ако поне малко взема участие в клас и ако си пише домашните, със сигурност ще бъде сред отличните ученици. В момента е стабилно за „добър“.

— Какъв е тогава проблемът?

Тя за момент затвори очи.

— Проблемът е, че на тестовете за коефициент на интелигентност и обща оценка Сет има невероятно високи резултати. Детето е интелигентно.

Макар да имаше известни съмнения, Кам кимна.

— Е, това е добре. А и получава прилични оценки и не се забърква в неприятности.

— Добре! — Реши да опита по друг начин. — Представете си, че участвате в състезание от Формула 1…

— Бил съм там — със съжаление си припомни той. — Правил съм го.

— Точно така, и имате най-добрата, най-бързата, най-хубавата кола на пистата.

— Да-а — въздъхна той. — Имах.

— Но никога не сте изпробвали пълните й възможности, никога не сте отивали докрай, никога не сте натискали рязко спирачката на завоите и не сте включвали на пета, за да полетите на правите.

Веждите му се вдигнаха.

— Следите ли състезанията?

— Не, но карам кола.

— И то хубава кола. Какво ви накара да я купите?

„Лудостта!“ — развеселена си каза тя, но никога не би си го признала.

— Търсех средство за придвижване — излъга безцеремонно. — Не някаква играчка.

— Няма причина да не е и двете. Защо не взема да ви разходя с корвета? Ето това е чудесен начин за забавно придвижване.

Макар че с удоволствие би се отдала на мечти как сяда зад волана на тази лъскава, бяла ракета, тя не забравяше целта на посещението си.

— Опитайте се да схванете ситуацията. Състезавате се с превъзходна машина. Ако не използвате напълно потенциала й, може да завършите сред първите, но няма да спечелите.

Схвана идеята й, но не сдържа усмивката си.

— Обикновено печеля.

Анна поклати глава.

— Сет — изрече с възхитително търпение, — говорим за Сет. Той не може да се приспособи и непрекъснато се съпротивлява на възрастните. Непрекъснато го наказват в училище. Нуждае се от контрол тук, у дома. Ще трябва да следите какво е поведението му в училище и как се справя с уроците.

— На мен ми се струва, че дете, което получава добри оценки, заслужава да бъде оставено на мира. — Вдигна ръка, преди да е успяла да проговори. — Потенциал. Добре ми звучи тази думичка. Ще поработим по това.

— Добре — отново се зае с пода тя. — Получих известия от адвоката ви във връзка с настойничеството. Вероятно ще го получите, поне временно. Но можете да очаквате редовни посещения от Социалната служба.

— Тоест от вас.

— Тоест от мен.

Кам изчака за момент.

— Миете ли прозорци?

Не можа да се сдържи и се засмя, докато изстискваше мокрия парцал в мивката.

— Говорих с някои от съседите ви, смятам да говоря и с други. — Обърна се назад. — От този момент нататък животът ви е отворена книга за мен.

Кам се изправи, пое парцала и за да си достави удоволствие, остана само на сантиметър-два по-близо, отколкото позволяваше учтивостта.

— Дайте ми знак, когато стигнете до някоя глава, която особено ви интересува.

Сърцето й заби по-силно. „Опасен мъж“ — помисли си.

— Не ми остава много време за романи.

Понечи да отстъпи назад, но той улови ръката й.

— Харесвате ми, госпожице Спинели. Не мога да разбера защо, но ми харесвате.

— Това ще улесни съвместната ни работа.

— Грешка — плъзна палец по ръката й той. — Ще я усложни. Но аз нямам нищо против усложненията. А и е време късметът ми отново да заработи. Обичате ли италианска храна?

— С име като Спинели?

— Вярно — усмихна се той. — Мога да си позволя спокойна вечеря в приличен ресторант с хубава жена. Какво ще кажете за довечера?

— Не виждам никаква причина да не можете да си позволите спокойна вечеря в приличен ресторант с хубава жена тази вечер. — Спокойно освободи ръката си. — Но ако ме каните на среща, отговорът е не. Първо, не би било разумно и второ, заета съм.

— По дяволите, Кам, не чуваш ли, като ти свиря?

Анна се обърна и видя мокър до кости и дяволски сърдит мъж да внася две препълнени торби с провизии в стаята. Беше висок, загорял и красив. И кипеше от гняв.

Филип отметна косата от очите си и се взря в Анна. Изражението му рязко се промени — изглеждаше очарован.

— Здравейте. Съжалявам. — Пусна торбите на масата и се усмихна. — Не знаех, че Кам има компания. — Забеляза кофата, парцала и си направи погрешно заключение. — Не знаех, че смята да наеме помощ за домакинството, но слава богу! — Улови ръката й и я целуна. — Вече ви боготворя.

— Брат ми Филип — иронично подхвърли Кам. — Това е Анна Спинели от Социалните служби. Вече можеш да престанеш с разтягането на локуми, Фил.

Филип не се смути.

— Госпожице Спинели, приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че адвокатът ни се е свързал с вас.

— Да, наистина. Господин Куин ми каза, че вече ще живеете тук.

— Помолих да ме наричате Кам. — Приближи се до печката, за да си долее кафе. — Ще се получи объркване, ако ни наричате всички господин Куин. — Чу дращенето по задната врата и извади още една чаша. — Особено сега — допълни, докато вратата се разтваряше с трясък и вътре се втурна мокрият от дъжда мъж, следван от кучето си.

— Боже, тая гадост се изля изведнъж! — и докато Етан смъкваше мушамата си, кучето яростно разтърси козината си — Анна само трепна, когато опръска костюма й.

— Едва я надуших и вече… — Забеляза жената и механично смъкна шапката си, после приглади с ръка мокрите си, къдрави коси. При вида на кофата и парцала виновно се сети за калните си ботуши. — Мадам!

— Другият ми брат, Етан — подаде му чаша димящо кафе Кам. — Това е служителката от Социалните служби, която твоето куче току-що опръска с вода.

— Съжалявам. Саймън, сядай долу!

— Няма нищо — продължи Кам. — Фулиш вече цялата я олигави, а Филип тъкмо приключи със свалянето.

Анна се усмихна невъзмутимо.

— Мислех, че вие ме сваляте.

— Поканих ви на вечеря — поправи я той. — Ако ви свалях, нямаше да съм толкова предпазлив. — Отпи от кафето си. — Е, сега вече познавате всички играчи.

Тя се почувства неудобно в слабо осветената кухня, с боси крака, изправена пред трима едри и смущаващо красиви мъже. Като защитна реакция събра достойнството си и посегна за стол.

— Господа, нека да седнем. Изглежда, моментът е идеален да обсъдим как възнамерявате да се грижите за Сет — леко наклони глава към Кам — в близкото бъдеще.

 

 

— Е — подхвърли Филип час по-късно, — мисля, че се справихме.

Кам стоеше на предната врата и наблюдаваше как малката спортна кола се отдалечава в затихващия дъжд.

— Напълно сме й ясни — промърмори той. — Не пропусна нито един номер.

— Хареса ми — изтегна се в голямото кресло Етан и позволи на кученцето да скочи в скута му. — Не развихряй мръсното си подсъзнание, Кам — допълни, като го видя да се подсмихва. — Имам предвид, че ми харесва. Умна е и е професионалист, но не е студена. Стори ми се, че наистина е загрижена.

— И има страхотни крака — допълни Филип. — Но ще си отбелязва всеки път, когато се провалим. Точно сега, предполагам, че сме в най-добри позиции. Получихме хлапето и то иска да остане. Майка му е запрашила един господ знае къде и не вдига шум — за момента. Но ако хубавата Анна Спинели започне да разговаря с прекалено много хора из Сейнт Крис, ще започне да чува и слуховете. — Пъхна ръце в джобовете и закрачи напред-назад. — Не знам дали ще работят за или против нас.

— Това са си просто слухове — обади се Етан.

— Да, но са гадни. Имаме добри изгледи да задържим Сет заради името на татко. Опетни ли се репутацията му, ще се наложи да водим битка на няколко фронта.

— Само някой да се опита да опетни името на татко и ще получи нещо повече от битка.

Филип се извърна към Кам.

— Точно това трябва да избягваме. Ако започнем много да се палим, само ще влошим нещата.

— Тогава ти бъди дипломатът — сви рамене той и седна на облегалката на дивана. — Аз ще се паля.

— Бих казал, че е по-добре да се оправяме с това, което е, отколкото с това, което може да бъде — замислено погали кутрето Етан. — Мислех си за положението. Трудно ще е за Филип да живее тук и да пътува непрекъснато до Балтимор и обратно. На Кам със сигурност скоро ще му писне да си играе на домакиня.

— Скорото е вече факт.

— Мислех си, че можем да плащаме на Грейс да върши част от домакинската работа. Може би два дни седмично.

— Виж, това е идея — отпусна се на дивана Кам.

— Проблемът е, че ти няма да имаш с какво да се занимаваш. Трябва и тримата да сме тук и да поемем отговорност за Сет. Така твърди адвокатът, същото казва и социалната служителка.

— Ще си намеря работа.

— Какво ще правиш? — запита Филип. — Ще наливаш бензин? Ще чистиш скариди? За два дни ще се откажеш.

Кам се приведе напред.

— Мога да издържа, а ти? Обзалагам се, че още след първата седмица ще започнеш да звъниш от Балтимор с извинения защо не можеш да се прибереш у дома. Защо не се опиташ да останеш тук и за известно време да наливаш бензин или да чистиш скариди?

Спречкването беше неизбежно. Само след минути двамата бяха настръхнали един срещу друг. Нужно беше известно време, докато думите на Етан достигнат до тях. Кам отстъпи назад и се навъси озадачен.

— Какво?

— Казах, че мисля, че трябва да опитаме да строим лодки.

— Да строим лодки? — поклати глава той. — За какво?

— За бизнес. — Етан извади пура и я завъртя между пръстите си. Майка му не би позволила да се пуши в къщата. — През последните две години започнаха да идват доста туристи. И много хора, които излизат, за да избягат от града. Обикновено наемат лодки. Обичат да притежават лодки. Миналата година построих една в свободното си време за онзи тип от столицата. Малък четириметров скиф. Обади ми се преди два месеца и поиска да му направя още една. Желае да бъде по-голяма, с каюта и камбуз. — Етан пъхна пурата в джоба си. — Мислех си по въпроса. Ще ми трябват месеци да я направя сам, в свободното си време.

— Искаш да ти помогнем да построиш лодка? — попита Филип.

— Не една. Мислех си да се захванем с бизнес.

— Аз се занимавам с бизнес — промърмори Филип. — В рекламата.

— И ние ще имаме нужда от някого, който е наясно с тези неща, ако започнем собствен бизнес. Строителството на лодки има своя история в този край, но вече никой не го прави в Сейнт Крис.

Филип седна.

— Не ти ли хрумва, че може да си има причина за това?

— Да, хрумна ми. И като се замислих, реших, че просто никой не се е възползвал от случая. Говоря за дървени лодки. Плавателни съдове. И вече имаме един клиент.

Кам потърка брадичката си.

— Дявол да го вземе, Етан, не съм се занимавал сериозно с такава работа, откакто построихме твоята черупка. Беше преди — господи! — почти десет години!

— И се държи още, нали? Значи добре сме се справили. Като залагане е — допълни, знаейки, че тази единствена думичка е пътят към сърцето на брат му.

— Имаме и пари за началните разходи — почти на себе си изрече Кам, запалвайки се от идеята.

— Откъде знаеш? — попита Филип. — Нямаш представа колко ще ни трябват за първоначални разходи.

— Ти ще го изчислиш. — Хвърляне на заровете, помисли си Кам. Нищо не обичаше повече от това. — Господ ми е свидетел, че предпочитам чука пред проклетия маркуч на бензиностанцията. Съгласен съм.

— Просто така? — вдигна ръце Филип. — Без изобщо да се замисляш за режийни, печалби и загуби, разрешителни, данъци, застраховки. Къде, по дяволите, ще бъде работилницата? Как ще се оправяш с финансовата част?

— Това не е мой проблем — отвърна с усмивка той. — Това ще бъде твое задължение.

— Имам си работа. В Балтимор.

— Имах си живот — отбеляза Кам, — в Европа.

Филип продължи да обикаля напрегнато. „В капан съм“ — беше единственото, което успяваше да си мисли.

— Ще направя каквото мога. Може да се окаже огромна грешка и ще струва много пари. А вие двамата по-добре си помислете, че социалната служителка може да не погледне с добро око на факта, че започваме рискован бизнес точно в този момент. Няма да се откажа от работата си. Това поне е някакъв стабилен доход.

— Ще поговоря с нея за това — импулсивно реши Кам. — Ще видя как ще реагира. Ти ще говориш ли с Грейс да поеме част от домакинските задължения? — обърна се към Етан.

— Аха.

— Чудесно. В такъв случай за теб остава да се оправиш със Сет тази вечер — усмихна се лукаво към Филип. — Погрижи се да си напише домашните.

— О, господи!

— Така, след като уредихме този въпрос — приключи Кам, — кой ще приготви вечеря?