Нора Робъртс
Пристанище за мъже (5)

Четвърта глава

Тъй като, изглежда, в къщата нямаше нищо друго студено за пиене, освен бира, газирани безалкохолни напитки и малко подозрително на вид мляко, Етан постави чайника с вода да заври. Ще си свари чай, ще го изстуди и ще изпие една голяма чаша на верандата, докато следобедът бавно гасне.

Работният му ден продължаваше вече четиринайсет часа и имаше нужда от почивка.

Което никак нямаше да е лесно, каза си, докато търсеше чая и дочу виковете на Кам и Сет във всекидневната. Реши, че сигурно им е приятно да спорят, иначе не биха го правили.

За себе си той искаше един час спокойствие, прилична храна и след това едната от двете пури, които си позволяваше на ден. Но както вървяха нещата, явно часът на спокойствие нямаше да влезе в програмата.

Докато пускаше пликчетата чай във врящата вода, чу трополене нагоре по стълбите, последвано от яростно затръшване на вратата.

— Това дете ме подлудява — оплака се Кам, втурвайки се в кухнята. — Не можеш да му кажеш нищо, без да започне да спори.

— Хм-м.

— Заядлив, устат, кавгаджия. — С неприятното чувство, че е бил победен, Кам измъкна една бира от хладилника.

— Сигурно е като да се гледаш в огледало.

— Да бе!

— Какви ги говоря? Ти си толкова кротка душица. — Като се движеше с обичайното си мудно темпо, Етан се наведе да потърси стара стъклена каничка. — Чакай да си помисля. Беше на четиринайсет, когато аз пристигнах тук. Първото нещо, което направи, беше да предизвикаш кавга, за да имаш повод да ми разкървавиш носа.

Кам леко се усмихна.

— Това беше за добре дошъл в семейството. Освен това ти ми насини окото.

— Така си беше. Хлапето е прекалено умно да те удари — продължи Етан и започна да пуска захарни бучки в каничката. — Така че вместо това предпочита да те дразни. Определено ангажира вниманието ти, нали?

Вбеси се, защото беше вярно.

— Като ти е толкова ясен, защо ти не се заемеш с него?

— Защото съм във водата всяка сутрин преди изгрев. Този род деца се нуждаят от контрол. — Това, каза си наум Етан, е неговата версия и ще се придържа към нея дори през всички мъчения на преизподнята. — От трима ни ти си единственият, който не работи.

— Ще се наложи да работя — промърмори Кам.

— О, така ли? — Брат му леко изсумтя и довърши приготвянето на чая. — Това ще бъде събитие.

— Събитието приближава бързо. Социалната служителка беше тук днес.

Етан изръмжа:

— К’во искаше?

— Да ни провери. С теб също ще разговаря. И с Филип. Вече е говорила със Сет — за което именно се опитвах да го подпитам дипломатично, когато отново се разпени. — Кам леко се намръщи, като вече си мислеше за Анна Спинели със страхотните крака и служебното куфарче, а не за Сет. — Ако не издържим, ще го премести.

— Никъде няма да ходи.

— Точно това казах и аз. — Отново прокара ръка през косите си и това го подсети, че в Рим имаше намерение да се подстриже. Сет не беше единственият, който никъде нямаше да ходи. — Обаче, братле, възнамеряваме да направим някои сериозни промени тук.

— Нещата са си добре и така. — Етан напълни една чаша с лед и наля отгоре чай, така че кубчетата започнаха да пукат.

— Лесно е да го кажеш. — Кам излезе на терасата и пусна мрежестата врата да се захлопне зад него. Приближи се до парапета и се загледа как Саймън, ловното куче с лъскав косъм на Етан, си играе с дебелото пале. На горния етаж Сет очевидно бе решил да си отмъсти, като оглушително надуваше радиото. Беше гръмовен рок.

Кам стисна зъби. Проклет да е, ако каже на хлапето да го намали. Твърде изтъркано, твърде ужасяващо типична реакция на възрастен. Отпи от бирата, направи усилие да се освободи от напрежението, като насочи вниманието си върху залязващото слънце, което хвърляше диамантени отблясъци във водата.

Духаше вятър, така че блатната трева се поклащаше като житна нива в Канзас. Мъжкият от двойката патици, направили гнездото си там, където водата достигаше до дърветата, излетя с крякане.

„Люси, прибрах се у дома“ — беше всичко, което Кам успя да си помисли, и то почти го накара да се усмихне отново.

През грохота от музиката дочу тихото, ритмично поскърцване на люлеещия се стол. Бирата изскочи като фонтан от гърлото на бутилката, когато той рязко се обърна. Етан спря да се люлее и се вгледа в него.

— Какво? — попита. — Божичко, Кам, изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Нищо. — Прокара ръка по лицето си, после внимателно седна на верандата и се облегна на колоната. — Нищо — повтори отново, но остави бирата. — Малко съм изнервен.

— Обикновено така се чувстваш, ако останеш на едно място повече от седмица.

— Не ми лази по нервите, Етан.

— Само отбелязвам. — И тъй като Кам изглеждаше изтощен и блед, той бръкна в джобчето на ризата си и извади две пури. Нищо няма да му стане, ако наруши навика си да пуши след вечеря. — Пура?

Кам въздъхна.

— Аха, защо не? — Вместо да се помръдне от мястото си, остави Етан да му я запали и да му я подаде. Отново се облегна и изпусна няколко кръгчета дим. Когато музиката съвсем внезапно спря, почувства, че е удържал малка победа.

През следващите десетина минути се чуваше само плискането на водата, зовът на птиците и шепотът на вятъра. Слънцето се спусна по-ниско, багрейки небето на запад в меко розово сияние, което се просмукваше във водата и замъгляваше хоризонта. Сенките притъмняха.

Съвсем типично за Етан, помисли си Кам, да не задава въпроси. Да седи мълчаливо и да чака. Да разбира нуждата от спокойствие. Почти беше забравил това възхитително качество на брат си. А може би, призна си, почти беше забравил колко много обичаше брата, който му бяха дали Рей и Стела.

Но дори и след като си го спомни, не беше сигурен какво да прави с него.

— Видях, че си оправил стъпалата — продума Етан, след като прецени, че той се е поуспокоил.

— Аха, на къщата ще й дойде добре и една боя.

— Ще трябва да се заемем с това.

Налагаше се да се заемат с доста неща, помисли си Кам. Но тихото поскърцване на стола продължаваше да връща мислите му към днешния следобед.

— Случвало ли ти се е някога да сънуваш, докато си напълно буден? — Можеше да си позволи да попита Етан.

След като остави почти празната чаша на верандата до стола, Етан се загледа в пурата.

— Ами… предполагам, че да. Умът обича да се рее, когато му позволиш.

Би могло да е точно това, каза си Кам. Умът му се беше зареял — може би дори се беше загубил за мъничко. Ето кое би могло да обясни защо му се беше сторило, че вижда баща си в люлеещия се стол на верандата. А разговорът? Просто много му се иска, реши той. Това е всичко.

— Спомняш ли си как татко изнасяше цигулката си тук. В горещите летни нощи ще седне там, където си седнал ти сега, и ще свири с часове. Имаше такива големи ръце.

— Успяваше да я накара да пее.

— И ти се справяше доста добре.

Етан сви рамене и дръпна от пурата си.

— Малко.

— Трябва да я вземеш. Той би искал да е за теб.

Етан отмести кротките си очи и се вгледа в Кам.

— Предполагам, че ще го направя, но не веднага. Не съм готов.

— Да — отново издуха дим брат му.

— Още ли пазиш китарата, която ти подариха за Коледа?

— Оставих я тук. Не исках да я разнасям навсякъде с мен. — Погледна пръстите си и ги сви, сякаш се кани да ги постави върху струните. — Май не съм свирил повече от година.

— Може би трябва да пробваме Сет на някакъв инструмент. Мама се кълнеше, че свиренето помага срещу агресивността. — Вдигна глава, защото кучето започна да лае и се втурна зад ъгъла на къщата. — Очакваш ли някого?

— Филип.

Етан вдигна вежди.

— Мислех, че няма да идва до петък.

— Да го наречем просто извънредна семейна сбирка. — Кам натисна угарката от пурата, преди да стане. — Моля се на Бога да е донесъл някаква прилична храна, а не някой префърцунен боклук като граховите шушулки, които толкова обича.

Брат им влетя в кухнята, като крепеше голяма торба върху огромна кутия с печено пиле. Пусна храната върху масата, прокара ръка през косата си и ги изгледа навъсено.

— Тук съм — извика троснато, докато останалите двама влизаха през задната врата. — Какъв е проблемът?

— Гладни сме — невъзмутимо отвърна Кам и като вдигна капака на кутията, грабна едно бутче. — Изцапал си си директорското панталонче, Фил.

— По дяволите! — Вече бесен, той нервно изтри отпечатъците от лапи по панталона си. — Кога ще научиш това идиотско куче да не се нахвърля върху хората?

— Носиш печено пиле и кучето иска да получи някоя мръвка. Доказателство, че е умно, ако питаш мен. — Без да се засяга, Етан се приближи до един шкаф за чинии.

— Взе ли картофки? — надникна в чантата Кам. — Замразени. Някой от вас трябва да ги изпържи. Ако го направя аз, или ще гръмнат, или ще се разпаднат.

— Аз ще ги оправя. Дай нещо да сложим тази салата от зеле.

Филип си пое дълбоко дъх. Пътуването от Балтимор дотук беше дълго, движението — натоварено.

— Вие, двете госпожици, като свършите да ми се правите на домакини, може би ще ми кажете защо си отмених срещата със суперготина експерт-счетоводителка — трета среща между впрочем, което ще рече вечеря в нейния апартамент и възможност за секс след това — за да шофирам два часа и да доставя печено пиле на двойка идиоти.

— Първо, уморих се да готвя. — Кам сложи зеле в чинията си и си взе филийка хляб. — А още повече се уморих да изхвърлям онова, което съм сготвил, защото дори и палето — което най-редовно пие вода от тоалетната — не иска да се докосне до него. Но това е само върхът на айсберга. — Отхапа от пилешкото бутче, докато отиваше към вратата, за да извика на Сет. — Детето трябва да е тук. Това засяга всички ни.

— Чудесно! — отпусна се на един стол Филип и разхлаби вратовръзката си.

— Не е нужно да се цупиш, че твоята счетоводителка няма да ти направи изчисленията тази вечер — усмихна му се и му поднесе чиния Етан.

— Срокът за данъчните декларации наближава — с въздишка отвърна Филип. — Голям късмет ще е, ако изобщо ме удостои с поглед до петнайсети април. А бях толкова близо.

— За всички ни е малко вероятно скоро да предприемем съществени промени. — Кам вдигна глава, дочул стъпките на Сет. Топуркането на малки крачета не се отразяваше добре на сексуалния им живот.

Въздържа се да си вземе още една бира и се примири с чая с лед, докато момчето пристъпваше в кухнята. То огледа стаята. Долови миризмата на печеното пиле, но не посегна към кутията.

— Какво има? — Пъхна ръце в джобовете, а стомахът му се присвиваше.

— Семейна сбирка — уведоми го Кам. — С вечеря. Сядай! — Самият той се настани на един стол, докато Етан поставяше прясно изпържените картофки. — Сядай — повтори, след като Сет остана на мястото си. — Ако не си гладен, можеш само да слушаш.

— Мога и да хапна — гордо се приближи към масата момчето и се настани на стола. — Сигурно ще е по-добро от гадостите, които се опитваш да ми пробуташ.

— Знаеш ли — обади се с кроткия си провлачен говор Етан, преди Кам да успее да заръмжи, — струва ми се, че щях да съм доволен, ако някой се опитва от време на време да ми приготви топла храна. Дори да са гадости. — Без да откъсва очи от Сет, той наклони кутията. — Особено ако този някой прави най-доброто, на което е способен.

Понеже го казваше Етан, детето се изчерви, размърда се неловко, после сви рамене и измъкна голямо парче.

— Никой не го е карал да готви.

— Още една причина. Може да се получи по-добре, ако и ти опиташ.

— Той мисли, че нищо не мога да правя — презрително изсумтя Сет. — Така че и не правя.

— Знаете ли, изкушавам се да хвърля тази дребна рибка обратно в езерото. — Кам поръси сол на картофите и се опита да овладее раздразнението си. — Утре по това време мога да съм в Аруба.

— Върви де — гневно и предизвикателно блеснаха очите на Сет. — Върви на майната си, ако искаш, стига да не си ми пред очите. Не ми трябваш.

— Досадно, устато хлапе! Ще ти дам да разбереш! — Кам се протегна през масата и бързо го издърпа от стола му.

Филип отвори уста да възрази, но Етан поклати глава.

— Да не мислиш, че ми е приятно през последните две седмици да се правя на бавачка на някакво си сополиво чудовище, което се държи отвратително? Зарязал съм работата си, за да се разправям с теб.

— О, да, много си зает! — Сет беше пребледнял като платно и готов за удара, който беше сигурен, че ще последва. — Само да търчиш нагоре-надолу, за да колекционираш награди и да чукаш мацки. Върни се там, откъдето си дошъл, и продължавай. Пет пари не давам!

Яростта и безсилието обзеха Кам.

Видя ръцете на баща си. Не на Рей, а на мъжа, който с такава жестокост ги използваше в ранните му детски години. Преди да е направил нещо непростимо, пусна момчето. Овладя се и тихо изрече:

— Ако си мислиш, че стоя заради теб, лъжеш се. Правя го заради Рей. Имаш ли представа къде ще те захвърли системата, ако някой от нас реши, че не си заслужаваш усилията?

Временни домове, помисли си Сет. Непознати. Или още по-лошо — при нея. Краката му силно се разтрепериха.

— Не те интересува какво ще правят с мен.

— Още едно нещо, в което грешиш — безстрастно отвърна Кам. — Не искаш да проявиш благодарност, добре. Не ми трябва проклетата ти благодарност. Но ще започнеш да проявяваш малко уважение, и то още сега. Няма само аз да се занимавам с жалкия ти задник, приятел. Ще бъдем тримата. — Отново седна на мястото си и изчака да се овладее. — Служителката от социалните, която идва днес — Спинели, Анна Спинели — имаше известни притеснения за обкръжението.

— Че какво му е на обкръжението? — поинтересува се Етан. Неприятната малка сцена беше разведрила атмосферата, каза си той. Вече можеха да минат към подробностите. — Хубава, солидна къща, красива местност. Училището е добро, престъпността — ниска.

— Останах с впечатлението, че аз съм обкръжението. В момента аз съм единственият, който се занимава с него.

— Ще поискаме да бъдем определени за настойници и тримата — уточни Филип. Напълни чаша изстуден чай и я постави до свитата в юмрук ръка на Сет. Знаеше, че момчето направо гори от жажда. — Говорих с адвоката след твоето обаждане. Предварителните документи трябва да са готови до края на седмицата. Ще има изпитателен период — обичайните проверки у дома, срещи и преценки. Но ако не възникнат сериозни възражения, изглежда няма никакъв проблем.

— Спинели е проблемът. — Спречкването не беше развалило апетита на Кам. — Много загрижена. Страхотни крака, умна. Знам, че се е срещнала със Сет, но той не е склонен да сподели какво са си говорили. Жената се съмнява във възможностите ми да му бъда настойник. Ерген, без постоянна работа и местожителство.

— Нали сме трима — намръщи се Филип. Изпита леко чувство на вина и това никак не му харесваше.

— Което й изтъкнах и аз. Госпожица Спинели с прекрасните си, тъжни италиански очи възрази, че по стечение на обстоятелствата аз съм единственият, който действително живее тук с детето. И тактично ми беше намекнато, че от трима ни аз съм най-малко подходящият за настойник. Така че подхвърлих идеята да заживеем всички тук.

— Какво имаш предвид под да заживеем тук? — изпусна вилицата си Филип. — Аз работя в Балтимор. Имам си апартамент. Как, по дяволите, се очаква да живея тук и да работя там?

— Това ще е проблем — съгласи се Кам. — По-големият обаче ще е как ще побереш всичките си дрехи в онзи шкаф в старата си стая.

Докато Филип се чудеше какво да отговори, Етан почука с пръст по ръба на масата. Помисли си за своята малка и според него идеална къщичка. За спокойствието и самотата в нея. Но забеляза как Сет се взира в чинията си с потъмнели от тъга очи.

— Колко време смяташ, че ще продължи?

— Не знам — отвърна Кам. — Шест месеца, може би година.

— Година! — Филип отчаяно затвори очи. — Исусе!

— Поговори за това с адвоката — предложи Кам. — Виж какво ще те посъветва. Ако не сме единни срещу Социалните служби, ще го вземат. А аз трябва да си намеря работа.

— Работа… — усмихна се Филип. — Какво ще правиш? В Сейнт Крис не се провеждат състезания. А и залива Чесапийк, слава богу, не е Средиземноморието.

— Ще намеря нещо. Не търся такава, за която да ми трябват костюми от Армани. — Явно цялата тази работа щеше да му развали апетита, установи Кам. — Спинели ще се върне още утре или най-късно вдругиден и всичко трябва да изглежда така, сякаш знаем, с какво, по дяволите, сме се захванали.

— Ще си взема по-рано отпуската. — Филип се сбогува със заплануваните две седмици на Карибите. — Така печелим две седмици. Мога да действам с адвоката, да се оправя със служителката от социалните.

— Аз ще се заема с нея — подсмихна се Кам. — Хареса ми и ще се опитам да извлека някакви дивиденти от това. Разбира се, всичко ще зависи от това, какво й е казало хлапето днес.

— Отговорих й, че искам да остана — неловко промърмори Сет. Стомахът му се беше свил на топка. Храната стоеше недокосната в чинията му. — Рей каза, че мога. Съгласи се да остана тук и обеща да го уреди.

— А след него останахме ние. — Кам изчака Сет да вдигне поглед. — Така че ние ще го уредим.

 

 

По-късно, когато луната изгря и озари с бялата си светлина тъмните води, Филип застана на пристана. Беше студено, влажният вятър още носеше хапливия привкус на зимата, която не искаше да отстъпи пред пролетта.

Подхождаше на настроението му.

Между съвестта и амбицията му се водеше яростна битка. Само за две седмици животът, който беше планирал, който така педантично беше предначертал и осъществил с тежък труд, се беше преобърнал.

Сега, все още съкрушен от мъката по баща им, от него искаха да се пресели, да се откаже от своите грижливо обмислени планове.

Беше на тринайсет години, когато Рей и Стела го взеха. Беше живял дотогава по улиците, изплъзвайки се от системата. Беше ловък крадец, вечно се забъркваше в скандали и прибягваше до наркотиците и алкохола, за да забрави за положението си. Новите квартали на Балтимор бяха неговата територия и когато при една престрелка остана кървящ на улицата, беше готов да умре. Просто да сложи край на всичко.

И наистина този живот приключи в онази нощ, в задръстената с боклуци канавка. Оживя и поради причини, които така и не разбра, семейство Куин го пожелаха. Отвориха хиляди вълшебни врати пред него. И независимо колко често и колко решително се опитваше да ги затвори отново, те не му позволиха.

Дадоха му право на избор, надежда и семейство. Предоставиха му възможност да учи. Възползва се от това, което му дадоха, за да стане мъжа, който е сега. Учеше и работеше, за да се освободи от онова нещастно момче, което беше.

Положението му в „Иновейшън“, водещата рекламна фирма в столичния регион, беше стабилно. Никой не се съмняваше, че Филип Куин е поел по бързата писта към върха. И никой, който познаваше мъжа, винаги облечен в елегантно ушити костюми, който може да поръча менюто на съвършен френски и винаги знае кое е най-подходящото вино, не би повярвал, че той някога е предлагал тялото си за жълти стотинки.

Гордееше се с това, може би прекалено много се гордееше, но го смяташе като своя отплата за семейство Куин.

В него все още имаше достатъчно от онова себично момче, за да се бунтува при мисълта да отстъпи дори и сантиметър от завоюваното. Но имаше достатъчно от мъжа, който Рей и Стела бяха създали, за да се замисли над противното.

Трябваше да намери компромисно решение.

Обърна се и погледна към къщата. Горният етаж беше тъмен. Сет вече си бе легнал. Не знаеше точно какво изпитва към момчето. Беше опознал характера му, разбираше го, но се дразнеше от онези свои черти, които виждаше в младия Сет Делаутер.

Дали наистина беше син на Рей Куин?

Ето, помисли си Филип и стисна зъби — възмущаваше се само при мисълта, че това е възможно. Наистина ли мъжът, когото буквално бе боготворил, беше паднал от пиедестала си, отстъпил пред изкушението, предал жена и семейство?

И ако го е направил, как е могъл да обърне гръб на собствената си кръв? Как е могъл този мъж, направил свои чужди деца, да пренебрегва в продължение на повече от десетилетие собствения си син?

„Имаме си достатъчно проблеми — напомни си Филип. — Най-важното е да удържим на обещанието. Да запазим момчето.“

Тръгна към къщата, като се ориентираше по светлината на задната веранда. Кам седеше на стъпалата, а Етан — в люлеещия се стол.

— Сутринта се връщам в Балтимор — съобщи Филип. — Ще видя какво може да уреди адвокатът. Каза, че името на жената от социалните е Спинели?

— Аха. — Кам държеше в ръце чаша черно кафе. — Анна Спинели.

— Сигурно е от районната служба, предполагам от Принсес Ан. Ще го проверя. — Детайлите, помисли си. Ще се съсредоточи върху фактите. — Смятам, че трябва да се представим като трима образцови граждани. Аз вече влизам в категорията — леко се усмихна той. — Вие двамата ще трябва да поработите над себе си.

— Казах на Спинели, че ще си намеря работа. — Дори самата мисъл за това изпълваше Кам с отвращение.

— Аз бих изчакал малко — обади се Етан, докато спокойно се поклащаше в сянката. — Имам една идея, но искам да си помисля още малко. Струва ми се — продължи, — че след като и двамата с Фил сме вече тук, и двамата работим, ти можеш да въртиш къщата.

— О, господи! — възкликна Кам.

— Така става. — Етан замълча, залюля се и продължи: — Ще бъдеш на разположение, ако от училището се обадят за някакви проблеми, ако Сет се разболее или нещо такова.

— Изглежда разумно — съгласи се Филип и се усмихна на Кам. — Ти ще си мамчето.

— Майната ти!

— Мамчето не говори така.

— Ако си мислиш, че ще се навра тук да ви пера мръсните чорапи и да чистя тоалетната, значи цялото ти учене, с което толкова се гордееш, е било напразно.

— Само временно — отбеляза Етан, макар да му беше приятна представата за брат му, препасан с престилка да обира паяжините. — Ще се сменяме. Сет също ще трябва да поеме някои домакински задължения. Но работата ще падне върху теб през следващите два-три дни, докато Филип измисли как да се оправи с юридическите дела, а аз видя как мога да организирам времето си.

— И аз трябва да оправя някои работи — възрази Кам. — Нещата ми са разпилени из цяла Европа.

— Ами Сет по цял ден е на училище, нали? — Етан разсеяно посегна да погали кучето, което похъркваше до стола му.

— Добре, чудесно! — предаде се. — Ти — посочи към Филип — донеси някакви продукти на връщане. Свършило ни се е почти всичко. А Етан може да сготви нещо. И всеки сам ще оправя леглото си, дявол да го вземе! Не съм ви прислужник.

— Ами закуска? — иронично подхвърли Филип. — Нали няма да изпроводиш мъжете си на работа без топла храна?

Кам го изгледа заплашително.

— Забавляваш се, а?

— Защо не. — Седна на стъпалата и се облегна на лакти. — Някой трябва да пооправи речника на Сет.

— О, да — почти изръмжа Кам. — Ще стане!

— Ако продължава да псува по този начин пред съседите, служителката от социалните и учителите си, ще създаде лошо впечатление. Как върви в училище, между другото?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Виж сега, мамо… — Филип изохка, после се разсмя, след като Кам го смушка с лакът.

— Продължавай в същия дух и ще имаш още един съсипан костюм, хитрецо.

— Нека се преоблека и можем да направим няколко рунда. Или по-добре… — Филип вдигна вежди и изгледа братята си.

Одобрявайки плана, Кам се почеса по брадичката и остави празната си чаша. Изкачиха стъпалата с такава бързина, че Етан нямаше време дори да примигне.

Юмрукът му се стрелна, но беше възпрян, а той самият издърпан от стола за раменете и глезените, като продължаваше да ругае през цялото време. Саймън скочи и се разлая въодушевен, после затича в кръг около мъжете, които понесоха неговия съпротивляващ се господар.

В отговор палето се разквича лудо и залая. За да го задържи при себе си, Сет се отказа от пилешкото бутче, което дъвчеше, и го пусна на пода. Докато Фулиш лапаше, той продължи да наблюдава изумено как мъжете се насочват към кея.

Беше слязъл да се нахрани. Умееше да се движи съвсем тихо. Беше натъпкал устата си и слушаше какво си говорят мъжете.

Държаха се, сякаш възнамеряваха да го оставят. Дори и когато не знаеха, че е там и ги чува, си говореха, като че ли това е съвсем естествено. Поне засега, реши той, докато забравят, че са дали обещание или докато престане да ги интересува.

Знаеше, че обещанията не струват пукната пара.

Освен тези на Рей. На него вярваше. Но той умря и провали всичко. И все пак всяка нощ, прекарана в къщата, между чисти чаршафи и със сгушеното до него куче, беше спасение. Щом решат да го изхвърлят, ще бъде готов да избяга.

Защото ще умре, преди да се върне там, откъдето го отведе Рей Куин.

Кучето душеше по вратата, привлечено от смеховете и виковете. Сет му даде от пилето, за да отклони вниманието му.

Искаше му се също да излезе навън, да притича през поляната и да се включи към смеховете, към веселието… към семейството. Но знаеше, че няма да е добре дошъл. Ще спрат и ще го зяпнат, чудейки се откъде, по дяволите, се е появил и какво, по дяволите, трябва да правят с него.

После ще му кажат да се връща в леглото.

О, господи, искаше да остане! Просто искаше да е тук. Притисна лице в мрежата и с цялото си сърце закопня да бъде част от това.

Когато чу цветистата ругатня, изречена през смях от Етан, и последвалият силен плясък във водата, той също се усмихна.

И остана там усмихнат, въпреки сълзата, която се стече незабелязана по страната му.