Нора Робъртс
Пристанище за мъже (4)

Трета глава

Кам предполагаше, че това е най-невероятната седмица в живота му. Би трябвало да е в Италия и да се подготвя за мотокроса, с който възнамеряваше да се позабавлява. Повечето му дрехи и лодката му се намираха в Монте Карло, колата му беше в Ница, моторът му — в Рим.

А той се намираше в Сейнт Крис, превръщайки се в бавачка на десетгодишно хлапе с лошо поведение. Надяваше се детето да тръгне на училище, където му беше мястото. Същата сутрин имаха схватка по този въпрос. Но пък и без това непрекъснато бяха във война.

Готвене, вечерен час, пране, телевизия. Кам поклати глава, докато откъртваше прогнилите стъпала на задната стълба. Можеше да се закълне, че момчето ще започне да спори дори ако му каже „Добро утро“.

И може да не се справя прекрасно като бавачка, но, дявол да го вземе, полагаше усилия. Доказателство беше непрекъснатото му главоболие. А и през повечето време беше съвсем сам. Филип беше обещал да идва през почивните дни. Но все пак оставаха пет ужасни дни в седмицата. Етан се стараеше да наминава всяка вечер, след като е приключил с улова за деня. Но така оставаха дните.

Кам можеше да продаде безсмъртната си душа за една седмица на Мартиника: горещ пясък и още по-горещи жени, студена бира и никакви разправии. Вместо това се занимаваше с пране, изучаваше тайните на микровълновата печка и се опитваше да не изпуска из очи едно момче, което беше решило да направи живота му непоносим.

— Ти беше същият.

— Друг път съм бил. Нямаше да доживея до дванайсет, ако бях такъв голям глупак.

— През първата година двамата със Стела вечер се питахме дали на сутринта още ще си тук.

— Вие поне сте били двама. А…

Ръката на Кам отпусна чука и той тупна на земята. Там, на стария, скърцащ люлеещ се стол на задната веранда седеше Рей Куин. Лицето му бе едро и усмихнато, косите му, побелели, дълги и гъсти. Носеше любимия си сив рибарски панталон, избеляла сива тениска с червен рак отпред. Беше бос.

— Тате? — Главата на Кам се завъртя веднъж мъчително, после сърцето му преля от радост. Бързо скочи на крака.

— Нали не си си помислил, че ще те оставя да се мъчиш сам с това, а?

— Но… — Затвори очи. „Халюцинирам — осъзна той. — Явно е от стреса, умората и мъката.“

— Винаги съм ти казвал, че животът е пълен с изненади и чудеса. Исках да приемеш не само възможното, Кам, но и невъзможното.

— Призраци? Господи!

— Защо не? — Това, изглежда, невероятно развесели Рей, защото той пусна на воля дълбокия си, гърлен смях. — Виж книгите, синко. Там е пълно с тях.

— Не може да бъде — промърмори на себе си младият мъж.

— Седя си тук пред теб, така че изглежда може. Оставих прекалено много недовършени неща след себе си. Сега е ред на теб и братята ти, но кой казва, че не мога да ви помагам от време на време?

— Помощ? Аха, ще имам нужда от сериозна помощ. Като се започне с психиатър. — Кам се приближи и седна на крайчеца на верандата.

— Ти не си луд, Кам, само объркан.

Той пое дълбоко дъх и извърна глава, за да се вгледа в мъжа, който се полюляваше в стария, дървен стол. Могъщият Куин, помисли си, докато въздишаше дълбоко. Изглеждаше солиден и истински. Изглежда, реши Кам, сякаш наистина си е там.

— Ако действително си тук, кажи ми тогава за момчето. Твое ли е?

— Сега е ваше. Твое, на Етан и на Филип.

— Това не е достатъчно.

— Разбира се, че е. Разчитам на всеки от вас. Етан посреща нещата такива, каквито са и извлича най-доброто от тях. Филип насочва ума си към детайлите и се справя с тях. Ти не се отказваш, докато не стане така, както си си наумил. Момчето се нуждае и от трима ви. Сет е това, което е важно сега. Вие сте тези, които сте важни.

— Не знам какво да правя с него — нетърпеливо изрече Кам. — Не знам какво да правя и със себе си.

— Разреши едното, ще разрешиш и другото.

— Дявол да го вземе, кажи ми какво стана. Какво става?

— Не за това съм тук. Не мога да ти кажа и дали съм видял Елвис. — Рей се усмихна, след като Кам се изсмя. — Вярвам в теб, Кам. Не се отказвай от Сет. Не се отказвай от себе си.

— Не знам как да го постигна.

— Оправи стъпалата — отвърна с намигване Рей. — Това е начало.

— По дяволите стъпалата — започна младият мъж, но отново беше останал сам със звука на пеещите птички и лекия плясък на водата. — Загубвам си ума — промърмори и потърка с неуверена ръка лицето си. — Загубвам проклетия си ум!

Стана и отново се зае да поправя стъпалата.

 

 

Анна Спинели беше надула радиото докрай. Арета Франклин изтръгваше мощни звуци за милиони долари и будеше уважение. Анна й пригласяше, възхитена от прекрасната си нова кола.

Беше работила много, пестила и жонглирала с различни влогове, за да може да си позволи първоначалната сума и месечните вноски. И ако питат нея, колата си заслужаваше всяка кофичка кисело мляко, която беше изяла вместо истинска храна.

Въпреки хладния пролетен ветрец бе отворила люка, докато летеше по шосето. Но не би било професионално да пристигне с разрошени от вятъра коси. Беше много важно да изглежда и да се държи делово.

За посещението в този дом беше подбрала едноцветен и строг тъмносин костюм и бяла блузка. Какво носеше отдолу си беше нейна работа. Пристрастието й към коприната утежняваше нейния вечно в състояние на криза бюджет, но в края на краищата животът е, за да се живее.

Беше прибрала дългата си, къдрава коса в стегнат кок ниско на тила. Смяташе, че това я прави да изглежда по-зряла и авторитетна. Твърде често, когато я носеше разпусната, я възприемаха повече като секси мадама, отколкото като сериозен социален работник.

Кожата й беше бледозлатиста, благодарение на италианското й потекло. Очите й бяха големи, тъмни, с форма на бадем. Устата й беше голяма, със съблазнително пухкава долна устна. Скулите й бяха изпъкнали, а носът й — дълъг и прав. Гримираше се съвсем леко.

Беше на двадесет и осем, отдадена на работата, доволна от живота си и щастлива, че беше успяла да се установи в красивото градче Принсес Ан.

Беше й дошло до гуша от големия град.

Докато караше между обширните равни поля с новата реколта, а във ветреца, нахлуващ през смъкнатото стъкло, се долавяше мирисът на океана, тя си мечтаеше един ден да се премести на някое такова място. Селски ниви и трактори. Изглед към залива и лодки.

Ще трябва да спестява и да си прави сметка, но един ден се надяваше, че ще успее да си купи къщичка извън града. Пътуването няма да я затруднява, тъй като шофирането й доставяше огромно удоволствие.

Смени Кралицата на соула с Бетховен и започна да си тананика „Одата на радостта“.

Радваше се, че повериха случая „Куин“ именно на нея. Беше толкова интересно. Само й се искаше да беше имала възможност да се запознае с Реймънд и Стела Куин. Трябва да са били с много големи сърца, за да осиновят три проблемни момчета и да успеят да ги възпитат добре.

Но съпрузите вече ги нямаше и сега основната й грижа беше Сет Делаутер. Очевидно процедурата по осиновяването не може да продължи. Трима ергени — единият живеещ в Балтимор, другият — в Сейнт Крис, а третият — където му хрумне. Е, това не беше най-подходящата среда за детето. Във всеки случай тримата братя едва ли щяха да поискат настойничество.

Така че Сет Делаутер ще бъде погълнат отново от системата. Младата жена искаше да направи най-доброто за него.

Когато забеляза къщата между дърветата, тя спря колата. Намали звука на радиото, после се огледа в огледалото за обратно виждане. Включи отново на първа и бавно измина последните няколко метра, след което сви по алеята.

Първата й мисъл беше, че това е хубава къща с прекрасно местоположение. Беше толкова тихо и спокойно. Боята на къщата трябваше да се освежи, а дворът се нуждаеше от грижи, но занемареният вид само допълваше усещането за истински дом.

Едно момче би било щастливо тук, помисли си Анна. Всеки би бил. Жалко, че трябва да го отведе. Въздъхна, защото добре познаваше капризите на съдбата. Взе куфарчето и излезе от колата.

Придърпа сакото си. Кройката му бе такава, че да прикрива формите й. Насочи се към входната врата и забеляза, че многогодишните растения в лехите покрай стъпалата са започнали да напъпват.

Наистина ще трябва да научи повече за цветята — мислено си отбеляза да прегледа някоя книга по градинарство.

Чу ударите на чук и се поколеба, след това пое напряко през поляната към задната част на къщата.

Беше клекнал на земята, облечен с черна тениска и тесни избелели дънки. Изглеждаше много добре. Издължените и гладки мускули трептяха, докато яростно забиваше пирон в дървото. Анна се запита кой от тримата братя е пред нея.

Филип Куин? Рекламният директор. Твърде съмнително.

Камерън Куин, търсачът на силни усещания? Едва ли.

Следователно това би трябвало да е Етан, рибарят.

С любезна усмивка на уста младата жена попита:

— Господин Куин?

Все така здраво стиснал чука в ръка, той се извърна и тя видя гнева, изписан на лицето му. Самото лице беше по-завладяващо и определено по-сурово от това, за което беше подготвена.

Вероятно в кръвта на някой местен жител на Америка, реши тя, се крие причината за високите скули и бронзовата кожа. Косата му беше черна, поразрошена и доста дълга. Очите му имаха цвета на яростна буря.

Намираше го за безбожно сексапилен. Тъй като умееше да разпознава невъздържания скандалджия, реши, че който и да е от братята Куин, с него ще трябва да действа внимателно.

Той продължи да я оглежда. Първата му мисъл беше, че такива крака заслужават нещо по-добро от безличната синя пола и грозните черни обувки. Втората, че когато една жена има толкова големи, толкова кафяви, толкова красиви очи, тя вероятно получава всичко, което поиска.

Остави чука и се изправи.

— Аз съм Куин.

— Казвам се Анна Спинели — продължи да се усмихва, докато пристъпваше с протегната ръка. — Кой от братята Куин сте вие?

— Камерън. — Беше изненадан от твърдото й ръкостискане. — С какво мога да ви услужа?

— Аз се занимавам със случая на Сет Делаутер.

Интересът му се изпари и той се напрегна.

— Сет е на училище.

— Така и предполагах. Искам да поговоря с вас, господин Куин.

— Брат ми Филип се занимава с юридическите въпроси.

Тя вдигна вежди, но продължи да се усмихва любезно.

— Той тук ли е?

— Не.

— Е, в такъв случай, ако мога да отнема няколко минути от времето ви. Предполагам, че живеете тук, поне временно.

— И какво от това?

Въздъхна. Хората гледаха на социалния работник като на враг. Някога и тя беше мислила по същия начин.

— Основната ми грижа е Сет, господин Куин. Така че има две възможности: да обсъдим въпроса или да се заема с процедурата за преместването му от този дом и предоставянето му на грижите на подходящо семейство.

— Дори не се и опитвайте, госпожице Спинели. Сет никъде няма да ходи.

— Сет Делаутер е малолетен. Процедурата по осиновяването, предприета от баща ви, не е завършена и съществуват известни съмнения относно нейната валидност. На този етап, господин Куин, нямате никакви законни права да задържите момчето.

— Нали не държите да ви кажа какво можете да направите със законните си права, госпожице Спинели? — С известно задоволство видя как големите тъмни очи заискриха. — Не мисля. Мога да го отстоявам. Сет е мой брат. — Сам се изненада от думите си. Обърна й гръб. — Имам нужда от една бира.

Тя остана за момент на място след хлопването на мрежестата врата. В работата си никога не си позволяваше да изпуска нервите си. Три пъти си пое дъх и едва тогава изкачи стъпалата към къщата.

— Господин Куин…

— Още ли сте тук? — Отвори си бутилка „Харп“. — Искате ли бира?

— Не. Господин Куин…

— Не обичам социалните работници.

— Шегувате се! Изобщо не бих предположила.

Той сви устни.

— Нищо лично.

— Разбира се. Не обичам груби, арогантни мъже. В това също няма нищо лично. А сега, готов ли сте да обсъдим положението на Сет, или просто да се върна с необходимите документи и ченгетата?

„Ще го направи — реши Кам. — Може и да й е дадено лице, достойно за художник, но не беше от лесните.“

— Само опитайте и момчето ще офейка. Рано или късно ще го хванете и ще свърши в дом за малолетни — а после и в килия. Вашата система няма да му помогне, госпожице Спинели.

— Но вие да?

— Може би. — Загледа се намръщено в бирата си. — Баща ми щеше да успее. — Когато отново погледна нагоре, очите му издаваха чувства, които я развълнуваха. — Вярвате ли в светостта на обещанието пред смъртния одър?

— Да — отвърна, преди да успее да се овладее.

— В деня, в който умря баща ми, му обещах — обещахме му — че ще задържим Сет при нас. Нищо и никой не може да ме накара да престъпя дадената дума. Нито вие, нито системата ви, нито ченгетата.

Положението беше доста сложно, установи тя. Ще трябва да го обмисли.

— Бих искала да седна — каза Анна.

— Моля!

Придърпа един стол до масата. Забеляза, че в мивката има чинии, и усети лека миризма на прегоряло. Но за нея това означаваше само, че някой се е опитал да нахрани момчето.

— Смятате ли да подадете молба за законно настойничество?

— Ние…

— Вие, господин Куин — прекъсна го тя. — Вас питам дали имате такова намерение. — Изчака, наблюдавайки как съмнения и съпротива преминават по лицето му.

— Тогава, предполагам, че да. — Господ да им е на помощ на всичките, каза си наум. — Ако това е нужно.

— Смятате ли постоянно да живеете в тази къща със Сет?

— Постоянно? — Това може би беше единствената действително страшна дума в живота му. — Сега пък аз имам нужда да седна. — Направи го, после притисна с пръсти основата на носа си. — Господи! Какво ще кажете, ако употребим „за непосредственото бъдеще“ вместо „за постоянно“?

Не се съмняваше в искреността му и беше готова да го приветства за намеренията му. Но…

— Нямате представа с какво се захващате.

— Грешите, имам и това ме плаши до смърт.

Кимна и прецени откровеността му като точка в негова полза.

— Какво ви кара да мислите, че ще бъдете по-добър настойник за едно десетгодишно момче, което според мен познавате по-малко и от две седмици, отколкото един изпитан временен дом?

— Защото го разбирам. Бил съм като него. И защото тук му е мястото.

— Позволете ми да изложа някои от най-големите пречки за това, което сте замислили. Вие не сте семеен, без постоянно местожителство и без стабилни доходи.

— Имам тази къща. Имам и пари.

— На чие име е къщата, господин Куин? — Само кимна, когато видя как веждите му се сключиха. — Предполагам, че нямате представа.

— Филип знае.

— Това е добре за Филип. Освен това съм сигурна, че имате някакви пари, господин Куин, но аз говоря за постоянна работа. Пътуването по света и участието в различни състезания не е постоянна работа.

— Носи добри пари.

— Замисляли ли сте се за рисковете при избрания от вас начин на живот, след като предлагате да поемете подобна отговорност? Повярвайте ми, съдът ще се замисли. Какво ще стане, ако нещо се случи с вас, докато се опитвате да счупите поредния рекорд?

— Знам какво правя. Освен това ние сме трима.

— Само един от вас живее в тази къща, където е и Сет.

— Е, и?

— И този един не е уважаван професор в колеж с опит в отглеждането на трима сина.

— Това не означава, че не мога да се справя.

— Не, господин Куин — търпеливо отвърна тя, — но е голяма пречка за получаване на законно настойничество.

— Ами ако сме всички?

— Моля?

— Ами ако всички живеехме тук? Ако братята ми се преместят? — „Ама че идиотска бъркотия“, помисли си Кам, но продължи: — Ами ако си намеря… — Сега вече се наложи да отпие жадно от бирата. — Работа — изрече накрая.

Тя се взря в него.

— Готов сте да промените коренно живота си?

— Рей и Стела Куин промениха живота ми.

Изразът на лицето й стана по-мек и го накара да примигне от изненада, докато устните й се извиваха в усмивка, а очите й сякаш станаха още по-тъмни и по-дълбоки. Когато ръката й се протегна и леко докосна неговата, той сведе поглед, изненадан от мимолетния трепет, който изпита.

— Докато пътувах насам, ми се искаше да можех да се запозная с тях. Мислех си, че трябва да са били забележителни хора. Сега съм сигурна в това. — После отдръпна ръка. — Трябва да разговарям с братята ви и със Сет. По кое време се връща от училище?

— По кое време? — Кам объркано погледна часовника в кухнята. — Ами… различно.

— Ще трябва да се справите по-добре, ако това ще бъде официално проучване на домашните условия. Ще отида до училището да го видя. Ами брат ви, Етан… — Стана от мястото си. — Ще го намеря ли у дома?

— Не и по това време. Ще се върне към пет.

Анна погледна часовника си.

— Добре. И ще се свържа с другия ви брат в Балтимор. — Извади спретнат кожен бележник от куфарчето си. — А сега, можете ли да ми дадете имена и адреси на някои съседи. Хора, които познават вас и Сет и които биха дали описание на характера ви. Добрата страна на характера ви по-точно.

— Вероятно бих могъл да измисля няколко.

— Е, това все пак е нещо. Ще направя някои проучвания, господин Куин. Ако се окаже, че ще бъде от най-голяма полза за Сет да остане във вашия дом, под вашите грижи, ще се опитам да ви помогна. — Леко наклони глава. — Ако стигна до заключението, че за него ще е най-добре да бъде отведен от вашия дом и от грижите ви, ще се боря с вас със зъби и нокти, за да го постигна.

Кам също стана.

— Тогава предполагам, че сме се разбрали.

— Не е окончателно, но трябва да започнем отнякъде.

Щом тя излезе от къщата, Кам грабна телефона. Докато се свърже с Филип, кипеше от гняв.

— Идва някаква проклета социална служителка!

— Казах ти да го очакваш.

— Не, не си.

— Напротив, казах ти. Ти не слушаш. Помолил съм един приятел адвокат да се занимава с уреждането на настойничеството. Майката на Сет си е вдигнала чуковете. Доколкото успяхме да установим, не е в Балтимор.

— Пет пари не давам къде е майка му. Тази от социалните вдигаше пара, че щяла да вземе Сет.

— Адвокатът е започнал процедура за временно настойничество. Това отнема време, Кам.

— Може и да нямаме време. — Затвори очи. — Или може би извоювах малко време. Кой е собственик на къщата?

— Ние. Татко я е оставил — всъщност всичко — и на тримата.

— Чудесно, много добре. Защото си на път да смениш местожителството си. Ще се наложи да опаковаш дизайнерските си костюмчета, приятел, и да домъкнеш задника си насам. Пак ще живеем заедно.

— Що за идиотщина?

— А аз трябва да си намеря някаква шибана работа. Ще те очаквам довечера в седем. Донеси вечеря. Писнало ми е да готвя.

Изпита известно задоволство, щом чу цветистите ругатни на Филип.

 

 

Анна намери враждебно настроения и нахакан Сет и незабавно го хареса. Директорът й беше дал разрешение да го изведе от час и да използва един ъгъл в училищния стол, където да си поговорят.

— Ще бъде по-лесно, ако ми кажеш какво мислиш, какво чувстваш и какво искаш.

— Че защо?

— Защото ми плащат за това.

Сет сви рамене и продължи да чертае с пръст.

— Мисля, че трябва да си гледаш работата, досаждаш ми и искам да се махнеш.

— Е, достатъчно за мен — отвърна Анна и с удоволствие видя как той се мъчи да потисне усмивката си. — Дай сега да поговорим за теб. Доволен ли си, че живееш при господин Куин?

— Готина къща.

— Да, хареса ми. Ами господин Куин?

— Мисли си, че знае всичко. Мисли се за супер, защото е ходил по целия свят. Обаче да ти кажа, със сигурност хич не го бива да готви.

Анна остави химикала на масата и скръсти ръце върху бележника си. Момчето беше твърде слабичко.

— Гладуваш ли?

— Накрая отива да купи пица или хамбургери. Жива мъка! Искам да кажа, какво му е толкова да използваш микровълновата печка?

— Може би ти трябва да се заемеш с готвенето.

— Че да не ме е молил! Снощи изгърмя картофите. Нали знаеш, забравил да им пробие дупки и бам! — Сет забрави за презрителната си усмивчица и се разсмя високо. — Ама че каша! Ама само как псуваше, майчице мила!

— Значи готвенето не е най-силната му област. — Но, реши Анна, все пак опитва.

— Не ми говори! Повече го бива да поправя разни неща с чука или да ровичка в оная ми ти страхотна бричка. Видя ли корвета? Кам каза, че бил на майка му и, че май си го имала открай време. А и лети като ракета. Рей го държеше в гаража. Май не искаше да го изкарва.

— Липсва ли ти? Рей?

Погледът на Сет помръкна.

— Беше готин. Но беше стар, а като остарееш, умираш. Така стават работите.

— Ами Етан и Филип?

— Те са свестни. Обичам да излизам с лодката. Ако не бях на училище, можех да работя за Етан. Казва, че ме бивало.

— Искаш ли да останеш при тях, Сет?

— Няма къде да отида, нали така?

— Винаги има някакъв избор и аз съм тук, за да ти помогна да решим кой е най-добрият за теб. Ако знаеш къде е майка ти…

— Не знам. — Гласът му се повиши и очите му притъмняха на фона на пребледнялото му лице. — И не искам да знам. Ако се опитате да ме пратите там, няма да ме намерите повече.

— Биеше ли те? — Анна изчака за миг, после кимна, след като момчето продължи да се взира насреща й. — Добре, засега ще оставим тази тема. Има семейства, които биха искали и са в състояние да вземат деца в домовете си, да се грижат за тях, да им осигурят добър живот.

— Не ме искат, нали? — Сълзите му напираха. Проклет да е, ако им позволи да потекат — очите му станаха горещи и сухи. — Каза, че мога да остана, но е било лъжа. Просто още една шибана лъжа!

— Не. — Улови ръката му, преди да е успял да скочи от мястото си. — Не, искат те. Ако става въпрос, господин Куин — Камерън — доста се ядоса, когато споменах, че би трябвало да отидеш в друг дом. Само се опитвам да разбера ти какво искаш. И мисля, че току-що ми каза. Ако желаеш да останеш с братята Куин и ако така ще е най-добре за теб, искам да ти помогна да го уредим.

— Рей каза, че мога да остана. Обеща, че никога няма да позволи да се върна.

— Ще се опитам да му помогна да изпълни обещанието си.