Нора Робъртс
Пристанище за мъже (20)

Деветнадесета глава

Кам изпита силно раздразнение. Тук ставаше нещо велико и не желаеше никой да го прекъсва.

— Не сме отворили да работим, Макензи. — Здраво задържа Анна за раменете и се обърна с гръб към мъжа, когото възприемаше само като един досаден чиновник.

— Не съм си го и помислил — все така благо и любезно отвърна Макензи и пристъпи вътре. Рядко получаваше топъл прием при изпълнение на служебните си задължения. — Вратата беше отключена. Е, тук ще стане хубаво местенце. — Той обичаше да майстори и всички тези новички, лъскави машинки привлякоха вниманието му. — Осигурили сте си първокласно оборудване.

— Ако искаш лодка, ела пак утре сутринта и ще говорим.

— Страдам от морска болест — довери с гримаса Макензи. — Не мога да стоя дори на пристанището, без да започне да ми се гади.

— Много неприятно. Върви си тогава.

— Но определено обичам да гледам лодки. Не бих казал, че съм се замислял много как се строят. Това тук е лентов банциг. Трябва доста да сте се изръсили.

Този път Кам се извърна с пламнали от гняв очи, не по-малко опасни от зареден пистолет.

— Моя работа си е как ще си харча парите!

Озадачена от разменените реплики, Анна постави ръка на рамото му. Не беше изненадана, че се държи грубо, но силата на гнева му за нещо, което й се струваше само дребно нахалство, я озадачи.

Ако това е начинът, по който възнамерява да се отнася с потенциалните клиенти, направо можеше още сега да се откаже.

Преди да успее да намери подходящи успокоителни думи, Кам я отблъсна от себе си.

— Какво, по дяволите, искаш пък сега?

— Само два-три въпроса — кимна любезно към Анна. — Мадам! Лари Макензи, исков инспектор от застраховки „Живот“.

Тя пое подадената ръка.

— Аз съм Анна Спинели, господин Макензи.

Той се сети, че тя е отговорникът по делото Сет Делаутер. Тъй като се беше появила на сцената след смъртта на застрахованото лице, не беше необходимо да се свързва с нея, но тя присъстваше в документите му. И милата сценка, на която беше станал свидетел, му разкриваше, че е доста близка с поне единия от братята Куин. Не беше сигурен дали и как тази информация ще му послужи, но просто щеше да си я отбележи.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Ако двамата трябва да обсъдите някои делови въпроси — каза Анна, — аз просто ще изляза навън.

— Нямам какво да обсъждам с него — сега или по-късно. Върви да си напишеш доклада, Макензи. Приключихме с теб.

— Почти. Реших, че може би ще искате да знаете, че се връщам в централата. Получих доста противоречиви резултати при интервютата си, господин Куин. Макар и не чак толкова твърди факти, както бихте се изразили. — Още веднъж хвърли поглед към банцига и за миг си пожела да можеше и той да си позволи нещо такова. — Съществува писмото, намерено в колата на баща ви — то говори за психическото му състояние. Катастрофа с кола, шофирана от физически здрав мъж, без следи от алкохол или наркотици в кръвта. — Сви рамене. — Съществува и фактът, че осигуреният е увеличил застрахователната сума малко преди катастрофата. Компанията гледа много строго на такива неща.

— Вървете и си гледайте работата! — Гласът на Кам се беше снижил като предупредително ръмжене на готвещо се да нападне куче. — Но не тук. Не при мен.

— Просто ви уведомявам как стоят нещата. Започването на нов бизнес — продължи дружелюбно Макензи — изисква доста капитал. Отдавна ли го бяхте замислили?

Кам скочи бързо, сграбчи го за реверите и го повдигна.

— Кучи син!

— Кам, престани! — извика Анна. Пристъпи напред и побутна и двамата мъже. Мина й през ума, че е все едно да се напъха между вълк и бик, но запази самообладание. — Господин Макензи, смятам, че сега е по-добре да си вървите.

— Тръгвам си. — Думите му прозвучаха доста уверено, въпреки студената пот, която се спускаше по гърба му. — Това са само факти, господин Куин. Компанията ми плаща, за да събирам факти.

Но не му плаща, напомни си той, когато излезе навън и пое дъх, да бъде пребит от побеснял наследник.

— Копеле, проклето копеле! — Кам изпитваше неудържимо желание да удари нещо. — Наистина ли си мисли, че баща ми се е засилил в телефонния стълб, за да мога аз да започна да строя лодки? Трябваше да го цапардосам. По дяволите! Най-напред разправят, че го е направил, защото не можел да понесе скандала, а сега, защото искал да ни осигури пари. По дяволите, шибаните им пари! Те не го познават. Не познават и нас!

Анна го остави да се навика и да обикаля нервно из помещението. Сърцето й беше замряло в гърдите. „Има подозрения за самоубийство — помисли си вцепенено. — Провежда се разследване! И Кам е знаел, трябва да е знаел през цялото време.“

— Това беше инспектор от компанията, в която баща ти е имал застраховка „Живот“?

— Беше един шибан глупак! — завъртя се Кам, готов да започне да бълва нови ругатни. После забеляза израза на лицето й — напрегнат и прекалено сдържан. — Нищо особено. Леко спречкване. Хайде да излизаме от тук.

— Има подозрения, че баща ти се е самоубил, така ли?

— Не се е самоубил.

Анна вдигна ръка. Трябваше да потисне обидата си и да се придържа към практичната страна на въпроса.

— И преди си разговарял с Макензи. Предполагам също, че от известно време сте имали — или поне адвокатът ви — някакви контакти със застрахователната фирма по този въпрос.

— Филип се занимава с това.

— Знаел си, но не си ми казал.

— То няма нищо общо с теб.

Даде си сметка, че ще й бъде невъзможно да потисне обидата си.

— Разбирам. — Това е личен въпрос, напомни си тя. — А какво общо има със Сет?

Гневът му отново се надигна.

— Той нищо не знае за това.

— Лъжеш се. Клюките се разпространяват бързо в малките градчета. А момчетата чуват доста неща.

Сега вече говореше социалната служителка, с нарастваща неприязън си помисли Кам. Все едно че държи в ръка куфарчето си и носи някое от онези строги костюмчета.

— Това са само клюки. Нямат никакво значение.

— Напротив, клюките могат да нанесат големи вреди. По-разумно е да бъдеш открит с него, да бъдеш честен. Макар че това изглежда е трудно за теб.

— Не извъртай нещата, Анна. Става дума за проклетата застраховка. Нищо важно!

— Става дума за баща ти — поправи го тя. — За неговото име. Предполагам, че едва ли има друго, което да е по-важно за теб. — Пое си дълбоко дъх. — Но както каза, това изобщо не ме засяга. Мисля, че приключихме тук.

— Почакай малко! — Пристъпи пред нея и прегради пътя й. Имаше неприятното усещане, че ако излезе навън, има намерение да отиде много по-далече от колата му.

— Защо? За да ми обясниш? Това е семейна работа. Аз не съм от семейството. Абсолютно си прав. — Удиви се, че гласът й е толкова спокоен, толкова сдържан, така съвършено разумен, след като вътрешно кипеше. — И предполагам си сметнал, че е по-добре да го укриеш от отговарящия за Сет. Много по-умно е да покажеш само положителните страни, да премълчиш всичко отрицателно.

— Баща ми не се е самоубил. Не съм длъжен да го защитавам пред теб или пред когото и да било.

— Не, не си. И никога не бих го поискала. — Пристъпи покрай него и тръгна към вратата. Улови я, преди да стигне дотам, но Анна го очакваше и се обърна със спокойно изражение. — Няма смисъл да се караме, Кам, след като сме съгласни по основното.

— Няма смисъл да се обиждаш — сопна се той. — Застрахователната компания си е наша работа. Наша работа са си и клюките, че Сет му бил незаконно дете!

— Какво?! — Изумена, тя се хвана за главата. — Говори се, че Сет е незаконен син на баща ти?

— Само глупавите и ограничени хорица — възрази Кам.

— Боже мой, замислял ли си се какво ще причини това на Сет, ако чуе нещо подобно? Замислял ли си се поне за момент, че това е нещо, което аз трябва да знам, за да го преценя, за да окажа на детето нужната помощ?

— Да-а, замислял съм се… и не ти казах. Защото това е наша работа. Тук става дума за баща ми.

— Става дума и за малолетно дете, поверено на грижите ти.

— Поверен е на моите грижи — безстрастно отвърна Кам. — И точно в това е въпросът. Постъпвам така, както смятам за най-добре във всяко отношение. Не ти казах за застраховката и за клюките, защото и двете са лъжа.

— Може и да са, но като не си ме уведомил, ти също излъга.

— Нямам намерение да тръгна да разправям, че хлапето било копеле на баща ми.

Анна кимна.

— Е, това, че е копеле на друг мъж, съвсем не омаловажава Сет като човешко същество.

— Нямах предвид това — продължи той и посегна към нея. Но тя се отдръпна. — Не прави така! — При тези думи вече избухна и я стисна за раменете. — Не се отдръпвай от мен! За бога, Анна, животът ми се обърна с главата надолу за последните два месеца и дори не знам колко време ще мине преди всичко да се реши. Трябва да мисля за детето, за работата, за теб. Макензи обикаля наоколо, хората в супермаркета приказват за баща ми, оная кучка, майката на Сет, се появява в Норфолк…

— Чакай! — Този път рязко се отдръпна от него. — Майката на Сет се е свързала с вас?

— Не. Не! — Господи, главата му гореше. — Наехме детектив да я издири. Филип сметна, че е по-добре да знаем къде е, какво е замислила.

— Разбирам. — Сърцето я болеше от обида. — И тя се оказва в Норфолк, но ти и това не си направи труда да ми кажеш.

— Да, не ти казах. — Сам се беше наврял в ъгъла, осъзна Кам. И нямаше път за измъкване. — Едва преди два дни разбрахме, че е там.

— Социалните служби очакват да бъдат уведомявани при подобна информация.

Той продължи да се взира в нея и бавно кимна.

— Предполагам, че е така. Моя е грешката.

Сега помежду им имаше стена, проумя тя, много дебела стена.

— Очевидно нямаш много високо мнение за мен — или за себе си. Нека ти обясня нещо. Независимо от чувствата ми към теб професионалното ми мнение е, че ти и братята ти сте най-добрите настойници за Сет.

— Добре, тогава…

— Ще трябва да взема под внимание току-що получената информация — продължи тя. — Ще трябва да се отрази в документацията.

— Единственото, което ще се получи от това, е, че всичко ще се провали. — Стана му неприятно от факта, че стомахът му се сви при тази мисъл. Неприятно му беше да си представи, че отново може да види онзи израз на смъртен страх на лицето на Сет. — Няма да допусна някакви долни клюки да му провалят живота.

— Е, по това сме на едно мнение. — Желанието й се беше сбъднало, каза си Анна. Можа да види колко важен е станал Сет за него. Каза си не съвсем убедено, че това й е достатъчно. — Мнението ми като професионалист е, че за Сет се полагат добри грижи. — Тонът й вече беше професионален. — Щастлив е и започва да става по-уверен. Към това трябва да се добави фактът, че те обича и ти го обичаш, макар че никой от двама ви не може напълно да го осъзнае. Все още съм убедена, че консултации с психиатър ще ви бъдат от полза, и това също ще бъде включено в доклада и препоръките ми, когато съдът се произнася за постоянно настойничество. Както ти казах от самото начало, моята цел — най-важната ми цел — е благополучието на детето.

Значи стои зад тях, каза си Кам. И пак щеше да е така, независимо какво би могъл да й каже или не. Вината се стовари върху него.

— Винаги съм била напълно откровена с теб — каза тя, преди той да успее да проговори.

— По дяволите, Анна…

— Не съм свършила — невъзмутимо продължи. — Не се съмнявам, че ще се погрижиш за Сет и бизнесът ви ще тръгне стабилно, преди да се върнеш към предишния си живот. Което вероятно означава да продължиш състезателната си кариера в Европа. Ще трябва да намериш начин да подредиш нещата си, но това не ме засяга. Обаче може да настъпи момент, в който настойническите права да бъдат оспорени, ако действително майката на Сет се върне. В такъв случай обстоятелствата по делото ще бъдат преразгледани. Ако той все още е щастлив и получава добри грижи под вашето настойничество, ще направя всичко, което е по силите ми, за да остане с вас. Аз съм на негова страна, от което следва, че съм и на ваша. Това е всичко.

Към чувството за вина се прибави и срам, но и известно облекчение.

— Анна, знам колко много направи. Благодарен съм ти.

Когато вдигна ръка, тя поклати глава.

— В момента не съм много приятелски настроена към теб. Не желая да бъда докосвана.

— Добре. Няма да те докосвам. Хайде да отидем да седнем някъде и да обсъдим нещата.

— Мисля, че току-що го направихме.

— Сега вече проявяваш инат.

— Не, проявявам реализъм. Спа с мен, но ми нямаш доверие. Фактът, че аз бях напълно откровена с теб, а ти не беше с мен, си е мой проблем. Фактът, че легнах с мъж, който, от една страна, ме възприема като забавление, а от друга, като пречка, си е мой проблем.

— Нещата не стоят така. — Гневът му отново започна да се надига, подхранван от страха. — Не стоят така!

— Аз така ги виждам. Сега ми трябва малко време, за да видя как ще се чувствам. Ще ти бъда благодарна, ако ме върнеш до колата ми.

Обърна се и се отдалечи.

Кам предпочиташе огън пред лед, но не можеше да пробие ледената й броня. Това го плашеше — чувство, което никак не му беше приятно. Когато се върна в къщата да си прибере багажа, Анна се държа любезно, дори приятелски със Сет и Филип.

Беше любезна с Кам — толкова любезна, та му се струваше, че дни наред ще усеща хладината.

Каза си, че това е без значение. Ще й мине. Просто е малко ядосана, защото не беше разголил докрай душата си пред нея, не беше споделил най-съкровените неща от живота си. Това са женски неща.

В края на краищата жените са измислили хладното отношение просто за да накарат мъжете да се чувстват като жалки червеи.

Ще я остави два-три дни да й мине, реши той. Нека се успокои. След това ще й занесе цветя.

— Ядосана ти е — подхвърли Сет, докато той стоеше на входната врата, загледан след нея.

— Ти пък какво разбираш?

— Ядосана ти е — повтори момчето, което рисуваше седнало с кръстосани крака на верандата. — Не ти даде да я целунеш за довиждане, а ти през цялото време не проговори.

— Млъквай!

— Какво си направил?

— Нищо не съм направил. — Кам блъсна вратата и изскочи навън. — Тя си е просто жена.

— Направил си нещо — остро го изгледа Сет. — Тя не е глупачка.

— Ще й мине — отпусна се на люлеещия се стол младият мъж. Няма да седне да се тревожи за това. Никога не се тревожи за жени.

 

 

Нямаше апетит. Нима би могъл да яде пържена риба, без да си спомни как двамата с Анна бяха седели на пристана същата сутрин?

Не можеше да спи. Нима би могъл да спи в своето легло, без да си спомни как се бяха любили върху същите тези чаршафи?

Не можеше да се съсредоточи в работата. Нима би могъл да чертае, без да си спомни как сияеше насреща му, докато й показваше шаблона?

По някое време преди обяд се отказа и потегли към Принсес Ан, но не й взе цветя. Сега вече той беше ядосан.

Мина бързо през приемната направо към кабинета й. И кипна, когато го завари празен. Разбира се, отново не му провървя!

— Господин Куин! — Марилу застана на вратата. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся Анна, тоест госпожица Спинели.

— Съжалявам, но тя отсъства.

— Ще почакам.

— Ще ви отнеме доста време. Няма да е тук цяла седмица.

— Цяла седмица. — Присвитите му очи й напомниха смъртоносно наточена стомана. — Какво искате да кажете, че няма да е тук?

— Госпожица Спинели си взе отпуск. — И Марилу предполагаше, че виновникът за това в момента я пронизва с яростните си сиви очи. Същото си помисли и сутринта, когато Анна хвърли доклада си на бюрото й и поиска отпуск. — Аз съм запозната със случая, ако мога да направя нещо.

— Не, лично е. Къде отиде?

— Нямам право да ви давам такава информация, господин Куин, но можете да оставите съобщение, писмено или на телефонния й секретар. Естествено, ако се обади, с най-голямо удоволствие ще й предам, че желаете да говорите с нея.

— Да, благодаря — побърза да излезе той.

Вероятно е в апартамента си, реши Кам, докато се качваше в колата си, за да се цупи. Значи ще я остави да се навика, да излее яростта си. А после ще я примами в леглото и така ще забравят този глупав малък епизод.

Не обърна никакво внимание на предчувствието, докато крачеше по коридора към апартамента й. Почука рязко и пъхна ръце в джобовете. Почука по-силно, удари с юмрук по вратата.

— По дяволите, Анна! Отвори! Това са глупости. Видях колата ти отвън.

Вратата зад гърба му се отвори със скърцане и една от сестрите надникна. Коридорът се изпълни с бурните викове от някакво сутрешно шоу.

— Не е вкъщи, млади човече.

— Колата й е отпред — отвърна той.

— Взе такси.

Преглътна ругатнята, усмихна се любезно и прекоси коридора.

— За къде?

— За гарата — или може би за аерогарата — усмихна се старицата насреща му. Наистина, колко красиво бе това момче! — Каза, че ще замине за няколко дни. Обеща да се обади, за да провери как се оправяме двете със сестричката. Какво мило момиче, да мисли за нас по време на отпуската си.

— Отпуск в…

— Дали ни каза? — Жената прехапа устни и се замисли. — Мисля, че не спомена. Ужасно бързаше, но въпреки това намина да ни предупреди, за да не се притесняваме. Толкова внимателно момиче!

— Да-а. — Милото, внимателно момиче го беше изоставило.

 

 

Не биваше да лети до Питсбърг — самолетният билет отвори огромна дупка в бюджета й. Но искаше да отиде. Изпита нужда да отиде там. В мига, в който влезе в малката градска къщичка на баба си и дядо си, някаква тежест се смъкна от гърба й.

— Анна-Луиза! — Тереза Спинели беше дребничка, слаба жена със стоманеносиви, безмилостно накъдрени коси, лице, набраздено от десетки приятни бръчици, и усмивка, широка колкото Средиземно море. Анна трябваше да се наведе ниско, за да я целуне и прегърне. — Ал, Ал, нашето момиче си дойде!

— Хубаво е да си дойдеш у дома, Нана.

Алберто Спинели бързо изскочи на вратата. Беше с около една глава по-висок от жена си, с широк гръден кош и понаедряло коремче. Косата му беше рядка и бяла, а очите — тъмни и весели зад дебелите стъкла на очилата.

Почти я пренесе на ръце във всекидневната, където можеха да й се радват на спокойствие.

Говореха бързо, на смесица от италиански и английски. Храната беше първата им работа. Тереза винаги смяташе, че детенцето й гладува. След като я натъпкаха с гъст борш, прясно изпечен хляб и огромно парче тирамису, Тереза се поуспокои, че нейното пиленце няма да загине от глад.

— А сега вече — облегна се назад Ал и задърпа една от дебелите си пури — ще ни кажеш защо си тук.

— Трябва ли да имам някакъв повод, за да си дойда у дома? — В усилието си да се отпусне напълно Анна се настани в едно от двете старинни кресла с облегалки. Знаеше, че е претапицирано безброй пъти. В момента беше в някаква весела, раирана шарка, но възглавницата все така потъваше под нея.

— Преди три дни се обажда. Не каза, че ще си идваш.

— Беше внезапно решение. Бях затънала до гуша в работа. Уморена съм, нуждаех се от почивка. Исках да си дойда у дома и да хапна малко от храната на Нана.

Беше съвсем вярно, макар и не цялата истина. Не смяташе, че е особено разумно да разкаже на загрижените си баба и дядо, че съвсем съзнателно се е забъркала във връзка, която е разбила сърцето й.

— Прекалено много работиш — изрече Тереза. — Не ти ли казвах, Ал, че момичето работи прекалено много?

— Тя обича да работи. Обича да използва ума си. И е умна. Аз също съм умен и казвам, че не е дошла тук само за да яде от твоите маникоти.

— Маникоти ли ще имаме за вечеря? — усмихна се сияеща Анна, знаейки добре, че това няма да ги отклони за дълго. Бяха я виждали в най-тежките й моменти, не я изоставиха, когато правеше всичко възможно, за да ги нарани, както и себе си. И я познаваха.

— Започнах да правя соса в мига, в който се обади, че пристигаш. Ал, не измъчвай момичето.

— Не я измъчвам, просто питам.

Тереза вдигна очи.

— Ако наистина си толкова умен, щеше да разбереш, че някое момче я е принудило да избяга у дома. Италианец ли е? — попита Тереза, вперила във внучката умните си, кръгли очички.

И тя не можеше да не се разсмее. Господи, хубаво е да си у дома!

— Нямам представа, но харесва червения ми сос.

— Значи има добър вкус. Защо не го доведе да му хвърлим едно око?

— Защото имаме малко проблеми и трябва да ги разреша.

— Да ги разрешиш? — замахна с ръка Тереза. — Че как ще ги разрешиш, когато ти си тук, а него го няма? Хубав ли е?

— Страхотен.

— Има ли си работа? — пожела да узнае Ал.

— Започва собствен бизнес с братята си.

— Хубаво, значи уважава семейството — кимна доволно баба й. — Доведи го следващия път да видим сами.

— Добре — отвърна Анна, защото беше по-лесно да се съгласи, отколкото да обясни. — Ще отида да си извадя багажа.

— Наранил е сърцето й — продума Тереза, когато тя излезе.

Ал я потупа по ръката.

— Сърцето й е силно.

Анна не бързаше, докато закачаше дрехите си в гардероба и сгъваше бельото си в чекмеджетата на старата ракла, която беше ползвала като дете. Всичко в стаята си беше както някога. Само тапетите бяха малко поизбелели. Спомняше си, че дядо й сам ги беше залепил, когато тя дойде да живее при тях.

А тя намрази красивите розички, защото изглеждаха толкова свежи и живи, докато всичко в нея бе мъртво.

Розите още си бяха тук, малко поостарели, но все още тук. Както баба й и дядо й. Седна на леглото и чу познатото изскърцване на пружините — познато, успокояващо, сигурно.

Това е, призна си тя, което желае. Дом, деца, сигурност — заедно с изненадите, които винаги поднася семейството. Предполагаше, че за някои това би прозвучало банално. Имаше време, когато и тя си беше мислила така.

Но сега знаеше, че в стремежа за дом, брак и семейство няма нищо банално. Трите елемента образуват единство, което е уникално и безценно.

Желаеше го, копнееше да го има.

Може би все пак се е преструвала. Може би не е била напълно откровена, нито пред Кам, нито пред себе си. Не се беше опитала да му разкрие мечтите си, но под всичко това не беше ли започнала да се надява, че той ще ги сподели? Беше поддържала свободния, необвързващ секс, но сърцето й жадуваше за повече.

Може би си заслужаваше сега да бъде разбито.

Изправи се рязко от мястото си. Беше изтърпяла достатъчно, беше приела границите на връзката им. И въпреки това той не й се доверяваше. Това нямаше да търпи!

Проклета да е, ако започне да се самообвинява, реши Анна, бързо се приближи до огледалото над скрина и се зае да освежи грима си.

Един ден ще има това, което желае. Силен мъж, който ще я обича, уважава и ще й се доверява. Ще има мъж, който гледа на нея като на партньор, а не като на враг. Ще има къщата в провинцията, близо до брега, собствени деца и някое проклето, глупаво куче. Ще има всичко това.

Просто няма да е с Камерън Куин.

Ако не друго, трябва поне да му бъде благодарна, че й отвори очите не само за недостатъците в така наречената им връзка, но и за собствените й желания и стремежи.