Нора Робъртс
Пристанище за мъже (2)

Първа глава

Кам започна да звъни по телефона, потърси услугите на познати и пръсна доста пари. Да си осигуриш превоз от Монако до източното крайбрежие на Мериленд в един часа през нощта никак не е лесна работа.

Стигна с кола до Ница, прелитайки по серпантините на крайбрежната магистрала до малко летище, откъдето срещу хиляда долара един приятел се съгласи да го закара до Париж. Там нае чартърен полет за един и половина пъти над обичайната сума и прекара часовете над Атлантика обзет от умора и мъчителен страх.

Пристигна на летище „Уошингтън Дълас“ във Вирджиния малко след шест сутринта източно време. Колата под наем го очакваше, така че пое към Чесапийк Бей в сумрачния хлад преди изгрев.

Когато стигна до моста над залива, слънцето беше изгряло, искреше във водата и блестеше по вече излезлите за ежедневния улов лодки. Кам беше прекарал голяма част от живота си в плаване из залива, по реките и протоците в тази част на света. Мъжът, когото сега бързаше да види, го беше научил на много повече от ляв и десен борд. Всичко, което имаше, всичко, което беше направил, и с което можеше да се гордее, дължеше на Реймънд Куин.

Беше на тринайсет и стремително се спускаше по наклонената плоскост, когато Рей и Стела Куин го спасиха от системата. Детското му досие вече представляваше учебно помагало за изучаване изграждането на бъдещ професионален престъпник.

Кражба, взлом и нарушаване на закона, пиянство, бягство, нападение, вандализъм, злонамерена измама. Вършеше каквото му хрумне и се радваше, когато не успяваха да го хванат.

На тринайсет години беше слаб и висок като върлина и все още носеше следите от последния побой, който му беше нанесъл баща му. Беше им свършила бирата. Какво трябва да направи един баща?

В горещата лятна нощ, с все още незасъхнала кръв по лицето, Кам се зарече, че никога повече няма да се върне в онзи разнебитен фургон, към онзи живот, при мъжа, към когото системата непрекъснато го отпращаше. Беше решил да избяга в Калифорния или в Мексико.

Имаше големи планове, петдесет и пет долара и малко дребни монети, дрехите на гърба си и отвратително поведение. Реши, че това, от което се нуждае в момента, е транспорт.

Успя да се промъкне в товарния вагон на някакъв влак за Балтимор. Не знаеше накъде отива и не се интересуваше. Сгушен в тъмнината, стенещ от болки при всяко поклащане на вагона, той си обеща, че по-скоро ще убие или ще умре, но няма да се върне обратно.

Когато се измъкна от влака, усети миризма на риба и осъзна колко е гладен. Замаян и неориентиран, тръгна да върви.

Оказа се, че се е озовал в някакво градче с опустели през нощта улици. Лодки се поклащаха на разнебитения пристан. Лесно би могъл да се вмъкне в някое от магазинчетата покрай пристанището, но тази мисъл му хрумна едва след като беше прекосил града и се озова край някакво блато.

Сенките и звуците от блатото го изнервяха. На изток слънцето започваше да се издига и позлатяваше мочурливите плитчини и високите, влажни треви. Огромна бяла птица шумно излетя и накара сърцето му да замре. Никога преди не беше виждал чапла и си помисли, че прилича на нещо недействително.

Но крилете се раздвижиха и птицата се зарея в небето. Неусетно я последва по брега на блатото, докато тя изчезна в гъстите дървета.

Загуби представа колко време и в каква посока е вървял, но инстинктът го караше да се придържа към тесния селски път, където лесно би могъл да се скрие в тревата или зад някое дърво, ако се зададе черно-бялата полицейска кола.

Искаше да намери подслон, някъде, където да може да се свие и да заспи, да забрави в съня мъчителните пристъпи на глад и неприятното гадене. Горещината ставаше непоносима. Ризата залепна за гърба му, едва се държеше на крака.

Най-напред видя колата — лъскав бял корвет, възправен като някоя Голяма награда в мъгливата светлина на утрото. До нея имаше пикап, ръждясал, очукан и смешно провинциален до арогантното съвършенство на колата.

Приклекна зад пищно разцъфтелите хортензии и я огледа. Страстно я пожела.

Тази кучка ще го закара до Мексико, а и където си поиска другаде. Като знаеше скоростта, с която се движи една такава машина, ще е стигнал още преди някой да се усети, че я няма.

Размърда се, примижа, за да проясни зрението си, и се загледа в къщата. Винаги се беше удивлявал как хората могат да живеят толкова подредено — в спретнати къщи с боядисани капаци, цветя и подрязани храсти в двора; люлки на предната веранда, предпазни мрежи на прозорците. Къщата му се стори грамадна, някаква модерна бяла постройка с нежносин бордюр.

Трябва да са богати, реши той, докато едновременно с глада у него се надигаше и озлоблението. Могат да си позволят готини къщи, коли и живот. И част от него, онази част, произхождаща от мъжа, който живееше с омраза и „Будвайзер“, поиска да разрушава, да изтръгне храстчетата, да изпочупи лъскавите прозорци и да натроши на тресчици боядисаните капаци. Искаше по някакъв начин да ги нарани за това, че имат всичко, докато той няма нищо. Но когато понечи да се изправи, изпита мъчително замайване. Овладя се, като здраво стисна зъби, докато го заболяха, но главата му се проясни.

Нека богатите мръсници си спят, помисли си той. Само ще ги облекчи от грижи по готината кола. Дори не беше заключена, отбеляза и изсумтя на безгрижието им, докато отваряше вратата. Едно от най-полезните умения, които му бе предал баща му, бе как бързо и тихо да свързва кабелите на кола. Такова едно умение е много удобно, когато човек се препитава най-вече с продажба на крадени коли.

Кам се наведе, изви се под волана и се зае с работа.

— Голям кураж се иска да откраднеш колата на някого от алеята пред дома му.

Преди да успее да реагира, преди дори да успее да изругае, една ръка го улови отзад за колана на джинсите и го издърпа навън. Замахна назад и свитите му юмруци сякаш отскочиха от скала.

Така се запозна с Могъщия Куин. Мъжът беше едър, поне един и деветдесет, и с телосложение на бранител от „Балтимор Колтс“. Лицето му беше обветрено и широко, обградено от гъсти и попрошарени руси коси. Пронизващо сините му очи го гледаха сърдито.

После те се присвиха.

Не беше нужно много, за да се задържи момчето неподвижно. Едва ли щеше да тежи повече от четиридесет и пет килограма, помисли си Куин, ако го беше уловил в залива. Лицето му беше изцапано и в синини. Едното му око беше почти затворено, а другото — стоманеносиво — гледаше с омраза, каквато никое дете не би трябвало да изпитва.

По устните му имаше засъхнала кръв, но то успя да изсумти презрително.

Жалост и гняв се надигнаха у Куин, но той не отслаби хватката си, тъй като знаеше, че този заек е готов да избяга.

— Изглежда си бил от победените, синко.

— Махни шибаните си ръце от мен. Нищо не правех.

Рей само повдигна вежда.

— Беше в новата кола на жена ми малко след седем в събота сутринта.

— Само търсех някакви дребни. К’ъв толкоз е шибаният проблем?

— Нали не искаш да ти става навик прекалената употреба на „шибан“ като прилагателно. Ще пропуснеш другите й разнообразни форми.

Кам изобщо не се трогна от леко наставническия му тон.

— Виж, Джак, просто се надявах да намеря две-три монети. Нямаше да усетиш липсата им.

— Не, но на Стела ужасно щеше да й липсва колата, ако беше довършил работата си по кабелите. А и името ми не е Джак. Казвам се Рей. Сега, както аз виждам нещата, имаш две възможности. Да видим първата. Замъквам жалкия ти задник в къщата и се обаждам на ченгетата. Как ти се струва да прекараш следващите няколко годинки в заведение за малолетни негодници?

Малкото кръв, останала по лицето на Кам, се отдръпна. Празният му стомах се надигна, дланите му внезапно се изпотиха. Не можеше да понесе кафеза. Сигурен беше, че ще умре там.

— Казах, че не съм се опитвал да открадна проклетата кола. Тази е с четири скорости. Как си представяш, че ще карам кола с четири скорости?

— О, имам усещането, че ще се справиш чудесно. — Мъжът изду бузи, замисли се, после изпусна въздуха. — А сега, втората възможност…

— Рей! Какво правиш там отвън с това момче?

Той хвърли поглед към верандата, където жена с буйни червени коси и овехтял син халат стоеше с ръце на кръста.

— Само обсъждаме някои житейски възможности. Крадеше колата ти.

— Я го виж ти!

— Някой здравата го е подредил, и то съвсем наскоро.

— Добре. — Въздишката на Стела Куин се чу съвсем ясно. — Докарай го вътре и ще му хвърля един поглед. Ама че ужасно начало на деня. Не, ти влизай вътре, идиотско куче. Много те бива, няма що! Дори не излая, когато крадат колата ми.

— Жена ми. Стела. — Усмивката на Рей беше широка и лъчезарна. — Току-що ти даде възможност номер две. Гладен ли си?

Гласът жужеше глухо в главата на Кам. Куче лаеше с висок, радостен лай, сякаш някъде на километри далече. Птички запяха пискливо и прекалено близо. Внезапно му стана горещо, после студено. И той загуби съзнание.

— Дръж се, синко. Ще те занеса.

Потъна в лепкавия мрак и изобщо не чу тихата ругатня на мъжа.

 

 

Когато се събуди, лежеше върху твърд матрак в стая, където ветрецът поклащаше леките пердета на прозорците и донасяше мирис на цветя. Унижение и страх се надигнаха в него. В мига, в който се опита да седне, някакви ръце го задържаха.

— Просто полежи мирен за минутка.

Видя дългото, слабо лице на жената, надвесена над него, която го опипваше и го оглеждаше. Беше осеяно с хиляди златисти лунички, които поради някаква причина му се сториха възхитителни. Очите й бяха тъмнозелени и съсредоточени. Устните й бяха стиснати. Беше прибрала косата си назад.

Кам внезапно осъзна, че е само по овехтелите си гащета. Унижението и страхът му избухнаха.

— Разкарай се от мен. — Гласът му прозвуча като уплашено грачене и още повече го разяри.

— Хайде, успокой се. Успокой се! Аз съм лекарка. Погледни ме — приведе се към него Стела. — Хайде, погледни ме! Кажи ми името си.

Сърцето му бясно затуптя в гърдите.

— Джон.

— Смит, предполагам — иронично подхвърли тя. — Е, щом си в състояние да излъжеш, значи не си чак толкова зле. — Насочи малко фенерче в очите му и изсумтя. — Бих казала, че си получил леко мозъчно сътресение. Колко пъти си губил съзнание след боя?

— Това е за пръв път. — Усети как се изчервява под настоятелния й поглед и направи усилие да не се разплаче. — Така мисля, не съм сигурен. Трябва да вървя.

— Да, трябва — в болницата.

— Не! — Ужасът му даде сили да я сграбчи за рамото. Ако се озове в болница, ще последват въпроси. А с въпросите идват ченгетата. С ченгетата — социалните работници. И ето как още преди да се е усетил, ще се окаже обратно в онзи фургон, вонящ на застояла бира и урина, с мъжа, чийто единствен отдушник е да го пребива. — Няма да ходя в никаква болница. Няма! Само си ми дай дрехите. Имам малко пари. Ще ви платя за неприятностите. Трябва да вървя.

Тя въздъхна.

— Кажи ми името си. Истинското си име.

— Кам. Камерън.

— Кам, кой те подреди така?

— Не…

— Не ме лъжи — скара му се тя.

И той не можа. Страхът му бе прекалено голям, а и главата му започваше така жестоко да пулсира, че едва успяваше да удържи риданията.

— Баща ми.

— Защо?

— Защото му харесва.

Стела притисна с пръсти клепачите си, после отпусна ръце и се загледа през прозореца. Виждаше водата, синя като лятото, зелените дървета и небето — безоблачно и прекрасно. И в целия този красив свят, помисли си тя, има родители, които бият децата си, защото това им харесва. Защото могат. Защото са им под ръка.

— Добре, дай да караме едно по едно. Чувствал си се замаян, зрението ти е било неясно.

Кам предпазливо кимна.

— Може би, малко. Но не съм ял от известно време.

— Рей ще се погрижи за това. По-добър е в кухнята от мен. Ребрата ти са натъртени, но не са счупени. Най-зле е окото — промърмори почти на себе си и лекичко докосна с пръст подутината. — Него можем да лекуваме и тук. Ще те почистим, ще те полекуваме и ще видим как ще се почувстваш. Аз съм лекар — съобщи му отново и се усмихна, докато благословено хладната й ръка отметна косите му назад. — Педиатър съм.

— Това е детски доктор.

— Още си в тази категория, бандит такъв. Ако не ми хареса как се оправяш, ще те пратя на рентген. — Бръкна в чантата си. — Може да защипе малко.

Той се намръщи и затаи дъх, когато тя се зае да почисти лицето му.

— Защо го правиш?

Не можа да се сдържи. Със свободната си ръка отметна един непокорен кичур от черните му коси.

— Защото ми харесва.

 

 

Задържаха го. Стана съвсем просто, помисли си сега Кам. Или поне на него така му се стори тогава. Години по-късно разбра колко работа, усилие и пари им е струвало, за да го вземат най-напред под свое настойничество, а по-късно и да го осиновят. Дадоха му дома си, името си и всичко хубаво в живота му.

Загубиха Стела преди осем години. Част от светлината си отиде от къщата в покрайнините на малкия морски градец Сейнт Кристофър и от Рей, от Кам и от другите две изоставени момчета, които бяха приели за свои.

Кам бе заминал да участва в състезания — всякакви, навсякъде. Сега бързаше към дома, при единствения мъж, когото винаги бе смятал за свой баща.

Беше ходил в тази болница безброй пъти. Докато майка му работеше там и после, докато я лекуваха от коварната болест.

Сега влезе вътре, объркан и уплашен, и попита на регистратурата за Реймънд Куин.

— В интензивното е. Само за членове на семейството.

— Аз съм му син. — Камерън се обърна и се насочи към асансьора. Нямаше нужда да му казват на кой етаж, твърде добре го знаеше.

Видя Филип в мига, в който вратата се отвори към интензивното отделение.

— Как е?

Той му подаде едната от двете чаши кафе, които държеше. Лицето му беше пребледняло от умора, обикновено добре поддържаните му, жълтеникавокафяви коси бяха разбъркани от нервните ръце. Издълженото му, донякъде ангелско лице, изглеждаше загрубяло от наболата брада, а златистокафявите му очи бяха помръкнали от изтощение.

— Не бях сигурен, че ще успееш. Зле е, Кам. Господи, трябва да седна за минутка!

Спря в малката чакалня и се отпусна на един стол. Кутийката кока-кола в джоба на елегантния му костюм издрънча. Впери невиждащи очи в яркия екран на телевизора, където вървеше някакво сутрешно шоу.

— Какво е станало? — попита Кам. — Къде е той? Какво казват лекарите?

— Връщал се от Балтимор. Поне Етан смята, че е ходил в Балтимор. С голяма скорост се е блъснал в телеграфен стълб. — Притисна длан към сърцето си, защото го заболяваше всеки път, щом си представяше гледката. — Казват, че може да е получил сърдечен или мозъчен удар и да е загубил контрол, но още не са сигурни. Карал е бързо. Прекалено бързо. — Затвори очи. — Прекалено бързо — повтори. — Отнело им почти час, докато го измъкнат от колата. Санитарите казват, че в това време на няколко пъти губел съзнание. Било е само на четири-пет километра от тук. — Спомни си за кока-колата в джоба си, отвори кутийката и отпи. Опитваше се да отхвърли ужасната гледка от главата си, да се концентрира върху настоящето и върху онова, което щеше да последва. — Доста бързо успели да се свържат с Етан — продължи Филип. — Когато пристигнал тук, татко бил в хирургията. Сега е в кома. — Погледна нагоре и срещна очите на брат си. — Не очакват да излезе от това състояние.

— Това са глупости! Той е як като бик.

— Казват… — Отново затвори очи. Усещаше главата си празна. — Масивна травма. Мозъчно увреждане. Вътрешни наранявания. На системи е. Хирургът… казва… Татко е регистриран като донор за органи.

— Майната им! — Гласът на Кам беше тих и яростен.

— Смяташ ли, че на мене ми е приятно? — Филип стана — висок, строен мъж в измачкан костюм за хиляда долара. — Казват, че е въпрос най-много на часове. Машините поддържат дишането му. По дяволите, Кам, знаеш какво говореха мама и татко за това, когато тя беше болна. Никакви крайни мерки. Направили са завещания и не се съобразихме с неговото, защото… защото не можем да го понесем.

— Искате да го оставите да умре?! — Кам се протегна и улови Филип за реверите на сакото.

Уморен и с натежало сърце, той поклати глава.

— По-скоро бих си отрязал ръцете. И аз не по-малко от теб не искам да го загубя. По-добре виж сам.

Обърна се и го поведе по коридора, където дъхът на безнадеждност не можеше да бъде прикрит от антисептичните препарати. Минаха през двойна врата, покрай стаята на сестрите, покрай малки помещения с остъклени стени, където апаратите бръмчаха и надеждата упорито продължаваше да се крепи.

Когато влязоха, Етан седеше на един стол до леглото. Големите му мазолести ръце държаха ръката на Рей. Високото му жилаво тяло беше приведено, сякаш говореше на мъжа в леглото. Бавно се изправи и впери в Кам зачервените си от безсъние очи.

— Значи реши да се появиш. Да се присъединиш към компанията.

— Дойдох веднага щом можах. — Не искаше да го приеме, не искаше да го повярва. Мъжът, старият, ужасяващо немощен мъж, положен на тясното легло, бе неговият баща. Рей Куин беше едър, силен, неуязвим. Но мъжът с лицето на баща му беше смален, блед и неподвижен като мъртвец.

— Татко! — Приближи се до леглото и се приведе. — Аз съм Кам. Тук съм. — Изчака, някак си уверен, че това е достатъчно баща му да отвори очи и хитро да му намигне. Но не последва никакво движение и никакъв звук, освен монотонното жужене на апаратите. — Искам да говоря с лекаря му.

— Гарсия. — Етан потърка лицето си и прокара пръсти през изруселите си от слънцето коси. — Резачът на мозъци, когото мама наричаше Вълшебните ръце. Сестрата ще го повика.

Кам се изправи и едва сега забеляза момчето, което спеше свито в едно кресло в ъгъла.

— Кое е това дете?

— Последното от заблудените момчета на Рей Куин. — Етан дори успя да се усмихне. При нормални обстоятелства това би смекчило сериозното му лице, би затоплило кротките му сини очи. — Казвал ти е за него. Сет. Татко го взе преди около три месеца. — Понечи да каже още нещо, но забеляза предупредителния поглед на Филип и само сви рамене. — По-късно ще говорим за това.

Филип стоеше до леглото и се поклащаше.

— Е, как беше в Монте Карло? — Забелязал объркания поглед на Кам, той леко повдигна рамене. Този жест и тримата използваха, когато не намираха подходящите думи. — Сестрата казва, че трябва да му говорим, да говорим помежду си. Може би така ще успее да… Не знаят със сигурност.

— Хубаво беше. — Кам седна и също като Етан улови другата ръка на Рей. И защото тази ръка беше отпусната и безжизнена, той я задържа съвсем лекичко, като много му се искаше в отговор тя да стисне неговата. — Спечелих цяла бала пари из казината, а в апартамента ми имаше страхотна френска манекенка точно когато пристигна факсът ти. — Наведе се и отправи думите си директно към Рей: — Трябваше да я видиш. Беше направо невероятна — крака чак до ушите и великолепни, изваяни от човешка ръка гърди.

— Имаше ли си и лице? — иронично подхвърли Етан.

— Такова, което чудесно си пасваше с тялото. Казвам ви, беше невероятна. А като й заявих, че трябва да тръгвам, малко се поразфуча. — Попипа лицето си. — Наложи се да я изхвърля в коридора, преди да ме е издрала. Но не забравих да хвърля и роклята й след нея.

— Гола ли беше? — поинтересува се Филип.

— Абсолютно.

Филип се усмихна, после за пръв път от почти двайсет часа се засмя.

— Господ всичко вижда. — Постави ръце върху краката на Рей, защото изпитваше нужда от контакта. — Тази история ще му хареса.

В ъгъла Сет се преструваше на заспал. Беше видял Кам. Знаеше кой е. Рей доста му беше говорил за него. Имаше два дебели албума, натъпкани с изрезки от вестници, статии и снимки от състезанията и подвизите му.

Сега не изглеждаше толкова смел и внушителен, реши Сет. Човекът беше отчаян, блед и уморен. Ще трябва сам да си състави мнение за Камерън Куин.

Харесваше Етан, макар че той му скъсваше задника от работа, когато отидеше с него за стриди или за миди. Но не му мърмореше през цялото време и нито веднъж не го удари, макар Сет да допускаше и грешки. А и отговаряше на представата, която имаше едно десетгодишно момче за моряците. Як, загорял, с гъсти къдрави коси с изрусели кичури, здрави мускули, пиперлив език. Да-а-а, Сет много го харесваше.

Срещу Филип нямаше нищо против. Той обикновено бързаше и беше изключително любезен. Сет предполагаше, че този човек има поне милион вратовръзки, макар че не можеше да си представи защо на един мъж му е нужна дори една. Но Филип имаше някаква готина работа в някакъв готин офис в Балтимор. Реклама. Да измисля хитри идеи как да продава разни неща на хора, които най-вероятно изобщо нямат нужда от тях.

Сет предполагаше, че това е доста добър начин да си живееш живота.

А сега и Кам. Той беше заложил на славата, живееше на ръба и поемаше всевъзможни рискове. Не, не изглеждаше толкова смел, не изглеждаше толкова проклет.

И тогава Кам извърна глава и очите му се впиха в Сет. Задържаха се, нетрепващи и открити, докато момчето усети как стомахът му се присвива. За да се спаси от тях, той просто затвори очи и си представи, че отново е в къщата край водата и хвърля пръчки на тромавото кутре, което Рей наричаше Фулиш.

Като забеляза, че момчето е будно и усеща погледа му, Кам продължи да го изучава. Хубаво дете, реши той, с пясъчноруси коси и тяло, което започва да се източва. Ако продължава да се развива така, ще стане доста високо. Има предизвикателно вирната брадичка, отбеляза, и нацупени устни. Както се преструваше на заспал, успяваше да изглежда безобиден като някое кутре и почти толкова миличък.

Но очите… младият мъж беше разпознал онази острота в тях, онази животинска недоверчивост. Беше ги виждал достатъчно често в огледалото. Не успя да различи цвета им, но бяха тъмни.

— Не трябва ли да настаним детето на друго място?

Етан погледна нататък.

— Добре си е тук. Няма на кого да го оставим. Ако е сам, просто ще си търси белята.

Кам сви рамене, отклони поглед и го забрави.

— Искам да говоря с Гарсия. Трябва да имат някакви резултати. Караше като професионалист, така че ако е получил сърдечен пристъп или мозъчен… — Гласът му секна. — Трябва да разберем. Няма да му помогнем, ако стоим просто така.

— Трябва да правим нещо — отвърна Етан и в тихия му глас се доловиха нотки на едва сдържан гняв. — Ти върви и виж. Важно е да сме тук. — Взря се в брат си през безжизненото тяло на Рей. — Винаги това е било важното.

— Някои от нас не желаят да пускат серкмета за скариди или да прекарат живота си, като проверяват кошове за раци — рязко изрече Кам. — Осигуриха ни живот и очакваха от нас да правим с него, каквото искаме.

— Така че ти направи каквото искаше.

— Всички го направихме — намеси се Филип. — Ако през последните два-три месеца нещо не е било наред с татко, трябвало е да ни кажеш, Етан.

— От къде на къде, по дяволите, аз би трябвало да знам? — Но беше подразбрал нещичко, само че го остави да му се изплъзне. И сега, докато седеше, заслушан в апаратите, които поддържаха дишането на баща му, това го измъчваше.

— Защото ти беше тук — отвърна му Кам.

— Да, тук бях. А ти не беше… от години.

— И ако бях останал в Сейнт Крис, той нямаше да се блъсне в проклетия телефонен стълб? За бога! — Прокара ръце през косата си. — Няма никакъв смисъл.

— Ако беше тук, ако и двамата бяхте, нямаше да се опитва да свърши толкова много неща сам. Всеки път, когато минавах край него, беше или на проклетата стълба, или буташе някое буре, или боядисваше лодката си. И продължаваше да преподава три дни седмично в колежа, да се занимава с ученици, да оценява писмени работи. Почти на седемдесет е, за бога!

— Само на шейсет и седем е. — Филип усети мъчително, ледено острие да пронизва тялото му. — И винаги е бил здрав.

— Но не и напоследък. Беше отслабнал и изглеждаше уморен и състарен. Ти и сам го видя.

— Добре де, добре. — Той потърка лицето си и усети дращенето на еднодневната брада. — Може би е трябвало малко да понамали темпото. Вероятно вземането на детето му е дошло твърде много.

— Вечно се карате.

Гласът, слаб и неясен, накара тримата мъже да трепнат.

— Татко — пръв се наведе напред Етан, а сърцето му подскочи в гърдите.

— Ще извикам лекаря.

— Не. Стой — едва отрони Рей, преди Филип да успее да изскочи от стаята. Беше мъчително усилие — това завръщане обратно — макар и само за момент. А той разбираше, че разполага само с няколко мига. Вече усещаше тялото и ума си като две отделни неща, въпреки че чувстваше натиска на ръцете върху своите, чуваше гласовете на своите синове, долавяше страха и гнева в тях.

Беше уморен. О, господи, колко беше уморен! И копнееше за Стела. Но преди да си тръгне, имаше едно последно задължение.

— Ето… — Клепачите му сякаш тежаха килограми, но се насили да отвори очи. Неговите синове, помисли си той, три чудесни дара на съдбата. Беше им отдал най-доброто от себе си, беше се опитал да им покаже как да станат мъже. Сега се нуждаеше от тях за още един. Нуждаеше се от тях да останат единни без него и да се погрижат за детето. — Момчето… — Дори и думите имаха тегло. Потрепна от усилието да ги изтласка от съзнанието към устните си. — Момчето е мое. Сега ваше. Задръжте момчето, каквото и да стане, погрижете се за него. Кам, ти най-добре ще го разбереш. — Голямата ръка, някога толкова силна и жизнена, отчаяно се опита да стисне неговата. — Обещайте ми…

— Ще се погрижим за него. — В този миг Кам би обещал дори да свали луната и звездите. — Ще се погрижим за него, докато отново се изправиш на крака.

— Етан… — Рей още веднъж пое мъчително дъх. — Ще има нужда от търпението ти, от сърцето ти. Заради тях си толкова добър моряк.

— Не се тревожи за Сет. Ще се грижим за него.

— Филип.

— Тук съм — приближи се и се наведе по-ниско. — Всички сме тук.

— Какъв прекрасен ум. Ти ще измислиш как да уредиш всичко. Не пускайте момчето. Вие сте братя. Помнете, че сте братя. Толкова се гордея с вас. С всички вас… Куин. — Усмихна се леко и престана да се бори. — Сега трябва да ме оставите да си ида.

— Отивам за лекаря. — Обзет от паника, Филип хукна навън, докато Кам и Етан се опитваха да върнат баща си отново в съзнание.

Никой не забеляза момчето, свито в креслото, здраво стиснало очи пред горещите сълзи.