Нора Робъртс
Пристанище за мъже (15)

Четиринадесета глава

Беше хубав пролетен следобед. Когато Етан насочи рибарската си лодка към доковете, пристанището беше пълно с туристи, дошли да наблюдават рибарите и сортировачите на раци.

Беше изпълнил нормата си рано, което чудесно го устройваше. Резервоарите с вода под избелелите раирани тенти на лодката му гъмжаха от сърдити раци, които с падането на нощта щяха да се озоват в коша. Ще предаде улова и ще остави партньора си да се позанимае с двигателя. Работеше малко по-силно от нормалното. Смяташе да отиде до работилницата и да види как върви работата с водопроводната инсталация.

Нямаше търпение да я види завършена, а Етан Куин не беше човек, който често губи търпение — поне не си позволяваше да мисли, че е така. Но да строи лодки беше негова стара мечта.

Саймън излая веднъж високо й радостно, докато лодката се удряше в платформата. Етан тъкмо се готвеше да закрепи въжето, когато други ръце се протегнаха към него. Ръце, които позна, преди да вдигне поглед към лицето. Дълги, красиви ръце, на които нямаше пръстени, нито лак.

— Хванах го, Етан.

Погледна нагоре и се усмихна на Грейс.

— Благодаря ти. Какво правиш на пристана?

— Сортирам раци. Бетси се почувства зле сутринта, така че не им стигаше един човек. Майка ми и без това искаше да вземе Обри за час-два.

— Трябва да отделяш малко време и за себе си, Грейс.

— О… — Умело закачи въжето, после се изправи и прокара ръка през късите си коси. — Някой ден. Довършихте ли храната, която ви сготвих онзи ден?

— Сбихме се за последната хапка. Беше страхотно. Благодаря. — Сега, след като изглежда бяха приключили с незначителните разговори, той вече стоеше до нея на кея и не знаеше какво да прави с ръцете си. За да го прикрие, започна да почесва главата на Саймън. — Днес извадихме добър улов.

— Сама виждам. — Но усмивката не стигна до очите й и в същото време започна да хапе устни.

Сигурен знак, помисли си Етан, че нещо я измъчва.

— Някакъв проблем ли има?

— Неприятно ми е да ти отнемам от времето, когато си толкова зает, Етан. — Очите й огледаха кея. — Може ли да дойдеш с мен за минутка?

— Разбира се. Мога да пийна нещо студено. Джим, ти поемаш нещата, нали?

— Дадено, капитане!

Кучето подтичваше помежду им, а младият мъж пъхна ръце в джобовете. Кимна, когато някакъв познат го поздрави, и почти не забеляза бързите пръсти на сортировачите на раци, които представляваха доста интересна гледка, докато работеха. Долови миризмите, които толкова обичаше — на вода, риба, сол. И едва доловимото ухание на сапуна и шампоана на Грейс.

— Етан, не искам да причинявам мъка на теб или семейството ти.

— Не би и могла, Грейс.

— Може и да знаете вече. Но толкова ми е неприятно. Толкова ми е противно. — В гласа й долови стаен гняв, който беше нещо много рядко за нея. Видя, че лицето й е напрегнато, устните й сурово стиснати, и реши да забрави за студеното питие и да я отведе още малко по-далеч от пристана.

— По-добре ми кажи, разтовари се.

— И да натоваря теб — с въздишка отвърна тя. Мразеше да прави такова нещо. Етан винаги беше на разположение, ако имаше проблеми или се нуждаеше от нечие рамо. Някога искаше да й предложи нещо повече от рамо… но се беше научила да приема нещата такива, каквито са. — По-добре е да знаеш — изрече, донякъде на себе си. — Не можеш да се справиш с нещата, ако не знаеш. Има един агент от застрахователната компания, който говори с хората, задава въпроси за баща ти, а също и за Сет.

Етан постави ръка на рамото й. Бяха достатъчно далече от доковете, от складовете и от оживеното движение. Беше решил, че с това е приключено.

— Какви въпроси?

— За настроението на баща ти през последните седмици преди катастрофата. За това как е довел Сет у дома. Рано тази сутрин дойде при мен. Реших, че ще е по-добре да разговарям с него. — Погледна към Етан и почувства облекчение, когато той кимна. — Казах му, че Рей Куин беше един от най-прекрасните мъже, които съм познавала, и му дадох да разбере какво е мнението ми за това, че се разхожда наоколо и надава ухо за долните клюки. — Понеже при тези думи Етан се усмихна, нейните устни също трепнаха. — Ами, така ме вбеси! Прави се, че само си върши работата, и е благ като прясна сметана. Но ми стана неприятно, особено когато ме попита дали знам нещо за майката на Сет и откъде се е появил. Казах му, че не знам и че това няма никакво значение. Детето е там, където му е мястото, и толкова. Надявам се, че съм постъпила правилно.

— Съвсем правилно.

От силните чувства, които я бяха обзели, очите й бяха с цвета на бурно море.

— Етан, знам, че ще ти бъде болно, ако някои хора се разприказват, ако някои от тях разправят неща, които не им влизат в работата. Това нищо не означава — допълни и хвана ръцете му. — За всеки, който познава семейството ти.

— Ще го преживеем. — Стисна бързо ръцете й, а след това не знаеше дали да ги задържи, или да ги пусне. — Радвам се, че ми каза. — Пусна я, но продължи да се взира в лицето й. Взираше се толкова дълго, че по страните й изби руменина. — Не спиш достатъчно — продума отново. — Имаш сенки под очите.

— О! — Думите му я смутиха и ядосаха. Защо този мъж, като че ли винаги забелязваше само ако нещо не е наред с нея? — Обри беше малко неспокойна нощес. Трябва да се връщам — изрече бързо и леко погали търпеливия Саймън. — Утре ще дойда у вас да почистя.

Вървеше, като си мислеше отчаяно, че мъж, който забелязва само кога е уморена или разтревожена, никога няма да й обърне внимание като на жена.

Но Етан я наблюдаваше как се отдалечава и си помисли, че е прекалено хубава, за да се товари с толкова работа.

 

 

Името на инспектора беше Макензи и той продължаваше с обиколката си. До момента в бележките му се съдържаше описание на мъж, който бе истински светец с ореол, голям и ярък колкото слънцето. Безкористен самарянин, който не само обичал съседите си, но с радост поемал грижите им, който заедно с благоверната си съпруга бе спасил голяма част от човечеството и опазил света за демократичното общество.

Другите му сведения описваха Реймънд Куин като надут, досаден, самодоволен деспот, който колекционирал лоши момчета, така както други хора колекционират пощенски марки, и ги използвал, за да си осигури роби за работа, храна за себелюбието си и може би за скверни сексуални услуги.

Макар Макензи да бе длъжен да признае, че единствено последното представляваше някакъв интерес, такова твърдение бе изказано само от отделни хора.

Тъй като беше педант и скептик, той стигна до извода, че истината вероятно е някъде по средата между светеца и грешника.

Задачата му беше не да канонизира или да осъжда някой си Реймънд Куин, полица номер 005-678-БС2. Задачата му беше просто да събере факти, които да определят дали сумата по полицата ще бъде изплатена, или оспорвана.

И в двата случая на Макензи ще му бъде платено за времето и за положените усилия.

Спря и си купи сандвич в малко, занемарено заведение, наречено „Бей Сайд Ийтс“. Имаше слабост към тежки храни, лошото кафе и сервитьорки с имена като Лулубел.

Именно поради това на петдесет и осем години беше с осем килограма над нормата — всъщност единайсет, ако не побутваше стрелката малко под нулата, преди да се качи на кантара — страдаше от хронично стомашно заболяване и два пъти се беше развеждал.

Освен това оплешивяваше, имаше мазоли и един кучешки зъб, който надаваше вой като разгонена кучка.

Макензи знаеше физическите си недостатъци, но познаваше работата си, имаше трийсет и две години зад гърба си в застрахователната компания и досието му беше чисто като сърце на монахиня.

Сви със своя форд таунус по застлания с чакъл участък до сградата. Последният му събеседник, дребен мазник на име Клеърмонт, го беше упътил. Ще открие там Камерън Куин, каза му той с хитра усмивчица.

След първите пет минути Макензи се беше отвратил от човечето. Инспекторът бе работил достатъчно дълго с хора, за да разпознава алчността, завистта и злобата дори и когато са прикрити зад външната любезност. Макензи не забеляза никакво лустро у Клеърмонт. Беше целият мазен.

Оригването му напомни за обилната порция туршия с копър, която си беше позволил на обяд, и той поклати глава и измъкна ежечасната си доза зантак. На паркинга имаше спрян пикап, старичка лека кола и лъскав, класически корвет.

Макензи хареса корвета, макар че не би седнал зад волана на някой от тези смъртоносни капани нито от любов, нито за пари. Не, в никакъв случай. Но въпреки това му се възхити, докато се измъкваше от своята кола.

Възхити се и от вида на мъжа, когато двама души излязоха от сградата. Не от по-стария с червената карирана риза и защипана вратовръзка. Канцеларски тип, определи го той — биваше го да разпознава типажите.

По-младият беше стегнат, енергичен, с твърде зорък поглед, за да се задържи в канцелария. Ако не работи с ръцете си, каза си Макензи, със сигурност би могъл. А и изглеждаше като човек, който знае какво иска и намира начина да го постигне.

Ако това беше Камерън Куин, реши, че Рей Куин си е имал доста работа приживе.

Кам забеляза Макензи, докато изпровождаше инспектора за водопроводната инсталация. Беше доста доволен от напредъка на работата. Предполагаше, че ще е нужна още една седмица за довършване на банята, но двамата с Етан могат да изкарат и без това малко удобство за толкова време.

Искаше да започват и след като електроинсталацията беше завършена и също беше минала през инспекция, нямаше смисъл да се чака.

Определи Макензи като някакъв канцеларски хитрец. Опита се да си спомни дали има друга уговорена среща. „Сигурно продава нещо“ — каза си наум, докато Макензи и инспекторът се разминаваха.

Мъжът носеше куфарче, отегчено отбеляза Кам. А когато хората носят куфарчета, това означава, че вътре има нещо, което искат да извадят.

— Вие сигурно сте господин Куин — каза новодошлият с любезен глас и преценяващ поглед.

— Аз съм.

— Макензи, застраховки „Живот“.

— Имаме си застраховка. — Предполагаше, че е така. — Брат ми Филип се занимава с тези неща. — После, внезапно осъзнал кой е човекът, Кам се напрегна. — Застраховки „Живот“?

— Точно така. Правя анкета за компанията. Трябва да уточним някои въпроси, преди да изплатим полицата на баща ви.

— Той е мъртъв — рязко отвърна младият мъж. — Не е ли в това въпросът, Макензи?

— Съжалявам за загубата ви.

— Предполагам, че съжалението на застрахователната компания е поради факта, че трябва да се изръси. Според мен баща ми си е плащал добросъвестно вноските. Номерът е, че трябва да умреш, за да спечелиш. Той умря.

Макензи тежко въздъхна.

— Има някои въпроси относно катастрофата.

— Кола среща телефонен стълб. Телефонният стълб печели. Повярвайте ми, имам доста опит с колите.

Макензи кимна. При други обстоятелства би могъл да оцени откровения тон на Кам.

— Сигурно знаете, че застраховката съдържа клауза за самоубийство.

— Баща ми не се е самоубил, Макензи. И тъй като не сте били с него в колата в онзи момент, ще ви бъде много трудно да докажете противното.

— Баща ви е бил подложен на огромен стрес, намирал се е в състояние на емоционална криза.

— Баща ми отгледа трима нехранимайковци и учеше цял куп нагли сополанковци в колежа. През целия си живот беше подложен на огромен стрес и се намираше в състояние на емоционална криза.

— И е взел четвърти.

— Точно така. — Пъхна палци в предните си джобове и така стойката му изразяваше предизвикателство. — Това няма нищо общо с вас или с вашата компания.

— Но има отношение към обстоятелствата около катастрофата на баща ви. Възможно е да е бил изнудван и да е била заплашена репутацията му. Разполагам с копие от писмото, намерено в колата му на местопроизшествието.

Когато Макензи отвори куфарчето, Кам пристъпи крачка напред.

— Видях писмото. То означава единствено, че някъде има някаква жена с майчински инстинкт на разгонена улична котка. Само се опитайте да кажете, че Рей Куин се е блъснал в онзи телефонен стълб, защото се е уплашил от някаква долнопробна кучка, и ще заровя застрахователната ви компания. — Яростта, която смяташе, че е надживял, отново се надигна — бурна и жестока. — Не ме интересуват парите. Можем и сами да си печелим. Компанията ви иска да се отметне от сделката. С това ще се заемат брат ми и адвокатите. Но ако вие или който и да е опетни името на баща ми, ще си имате работа с мен.

Мъжът е с двайсет и пет години по-млад от него, прецени Макензи, як като скала и озлобен като гладен вълк. Реши, че ще е най-добре да смени тактиката.

— Господин Куин, нямам никакъв интерес, нито желание да накърнявам репутацията на баща ви. Компанията ни е много добра. Работя за нея през по-голямата част от живота си. — Опита с подкупваща усмивка. — Това е рутинна процедура.

— Не ми харесва рутинната ви процедура.

— Мога да ви разбера. Неясният момент в цялата работа е самата катастрофа. Медицинските резултати потвърждават, че баща ви е бил в добро физическо състояние. Няма доказателства за сърдечен пристъп, мозъчен удар или каквато и да е друга здравословна причина, която да го накара да загуби контрол над автомобила. Катастрофирал е на равен и прав участък, при сухо, слънчево време. Мненията на експертите не бяха категорични.

— Това си е ваш проблем. — Кам забеляза Сет, който се зададе по пътя откъм училището. А ето това, каза си, е неговият. — Не мога да ви помогна. Но мога да ви кажа, че баща ми се справяше с проблемите си, разрешаваше ги. Никога не е избирал лекия път. А сега си имам работа. — Той се обърна и тръгна към момчето.

Макензи потърка очите си, които сълзяха от слънцето. Куин може и да си мисли, че с нищо не е допълнил доклада му, но се лъже. Сега можеше да е сигурен, че братята Куин няма да отстъпят. Ако не заради парите, заради паметта на баща си.

— Кой е тоя тип? — попита Сет, загледан след Макензи, който вървеше към колата си.

— Някакъв застрахователен шарлатанин. — Кам посочи с глава към улицата, където стояха две момчета. — Кои са тези момчета.

Детето хвърли нехаен поглед през рамо и сви рамене.

— Не знам. Едни деца от училище. Няма значение.

— Преследват ли те?

— Не-е. Ще се качваме ли на покрива?

— Покривът е готов — отвърна му и продължи да наблюдава как двете момчета се приближават още малко, опитвайки се да прикриват любопитството си. — Ей, момчета!

— Какво правиш? — изсъска ужасен Сет.

— Успокой се. Елате насам — подкани ги Кам, когато те замръзнаха като статуи.

— За какво ги викаш, по дяволите? Тези са просто някакви тъпанари от училище.

— Бих могъл да се възползвам от малко тъпанарски труд — тихо отвърна младият мъж.

Хрумна му също, че за Сет е полезно да бъде в компанията на деца. Изчака, докато той мълчеше притеснено, а двете момчета проведоха шепнешком кратка консултация. Тя завърши с това, че по-високото изправи рамене и важно пристъпи с протритите си маратонки.

— Нищо не правехме — заяви то предизвикателно, леко фъфлейки заради един липсващ зъб.

— Виждам. А искате ли да правите нещо?

Момчето погледна към по-малкото, след това към Сет и после отново предпазливо насочи поглед към лицето на Кам.

— Може би.

— Имаш ли си име?

— Разбира се. Аз съм Дани. Това е брат ми Уил. Миналата седмица навърших единайсет. Той е само на девет.

— Ще стана на десет след десет месеца — заяви Уил.

— Още е в началното — презрително вметна Дани и размени самодоволен поглед със Сет. — В бебешкото училище.

— Не съм бебе.

Свитият юмрук на Уил вече се вдигна. Кам улови ръката му и леко опипа мускула.

— На мен ми изглежда доста силен.

— Много съм силен — увери го той, после се усмихна с ангелско очарование.

— Ще проверим тази работа. Виждате ли онези отпадъци, които са струпани ето там? Стари летви, асфалтова хартия, боклуци? Виждате ли онзи варел? Вкарвате боклука във варела, получавате пет долара.

— На всеки? — възкликна Дани и лешниковите му очи блеснаха на луничавото лице.

— Не ме разсмивай, хлапе. Но ще получите два долара премия, ако не се налага да излизам и да ви разтървавам — посочи към Сет. — Той е отговорник.

В мига, в който Кам ги остави сами, Дани се извърна към Сет. Двамата се измериха мълчаливо с присвити очи.

— Видях те как фрасна Робърт.

Сет внимателно зае позиция. Ще бъдат двама срещу един, прецени той, но беше готов за бой.

— И какво?

— Страхотно — беше единственият коментар на другото момче, след което започна да събира летвите.

Уил се ухили.

— Робърт е голям, дебел негодник и Дани каза, че когато си го халосал, изтекло сума ти кръв.

Сет усети как се усмихва насреща му.

— Като на заклана свиня.

— Грух-грух — подвикна Уил. — С парите можем да си купим сладолед при Крофорд.

— Аха… може би. — Сет се зае да събира боклуци, а Уил го следваше по петите.

 

 

За Анна денят започна зле. Сутринта скъса последния си чорапогащник още преди да е излязла от къщи. Хладилникът й беше почти празен, защото прекарваше прекалено много време с Кам или в мисли за него и забравяше да пазарува. Когато спря да пусне писмото до баба си и дядо си, счупи нокът в пощенската кутия. А когато в осем и половина влезе в кабинета си, телефонът й вече звънеше. Някаква истеричка искаше да знае защо все още не си е получила медицинския картон.

Успокои жената, увери я, че лично ще се погрижи за това. А после поради простата причина, че само тя се намираше там, от централата й прехвърлиха писклив, възрастен мъж, който настояваше, че съседите му злоупотребяват с малолетни, понеже позволявали на децата си да гледат телевизия всяка вечер през седмицата.

— Телевизията — заяви й той — е инструмент на левите комунисти. Само секс и убийства, секс и убийства и подсъзнателни послания. Чел съм всичко за тях.

— Ще проверя тази работа, господин Бигбай — обеща тя и отвори най-горното чекмедже, където държеше аспирина.

— По-добре го направете. Свързах се с ченгетата, но те нищо не правят. Тези деца са обречени. Ще се наложи да се разпрограмират.

— Благодаря ви, че ни обърнахте внимание.

— Това е мой дълг като американец.

— Точно така — промърмори Анна.

Знаеше, че следобед трябва да се яви в съда, така че включи компютъра с намерение да прегледа докладите и бележките си. Когато на екрана светна съобщение, че в програмата й е прониквано незаконно, просто се облегна назад, затвори очи и се примири, че денят й ще бъде отвратителен.

И стана още по-зле.

Знаеше, че свидетелските й показания в съда са ключови. Делото „Хигинс“ се беше появило на бюрото й преди около година. И трите деца, съответно на осем, шест и четири години, бяха подложени на физически и емоционален тормоз. Жената, едва двайсет и пет годишна, представляваше типичен случай на малтретирана съпруга. Беше напускала мъжа си безброй пъти, но винаги се връщаше.

Преди шест месеца Анна дълго и упорито се труди, за да настани нея и децата в специален дом за малтретирани. Жената издържа там по-малко от трийсет и шест часа. Макар че Анна й съчувстваше, най-важно за нея беше доброто на децата.

Синините по лицата им, раните, страхът — и най-лошото, примирението в очите им — я измъчваха. Бяха поверени временно на една семейна двойка, достатъчно заможна и достатъчно силна, за да ги вземе всичките. И като гледаше как временните настойници се грижат за трите момчета, Анна се беше зарекла, че ще направи всичко, което е по силите й, за да останат там.

— Когато през януари миналата година поех този случай, препоръчах консултации с психиатър — заяви от свидетелското място тя. — Както за цялото семейство, така и индивидуални. Препоръката не беше спазена. Нито през май същата година, когато госпожа Хигинс беше хоспитализирана след побой, нито през септември, когато Майкъл Хигинс, най-голямото момче, се оказа със счупена ръка. През ноември госпожа Хигинс и двете й по-големи момчета бяха приети в спешно отделение с различни наранявания. Бях уведомена и помогнах на госпожа Хигинс и децата й при осигуряване на място в дом за малтретирани жени. Тя не остана там и два дни.

— Занимавате се с това дело повече от година — изправи се пред нея адвокатът, знаейки от опит, че няма нужда да насочва показанията й.

— Да, повече от година. — И съвсем ясно чувстваше провала си.

— Какво е положението в момента?

— На шести февруари тази година полицейски патрул, пристигнал след обаждане на съсед, намира господин Хигинс под влияние на алкохола. Госпожа Хигинс е описана в състояние на истерия и нуждаеща се от медицинска помощ за лицеви наранявания. Къртис, най-малкото от децата, било със счупена ръка. Господин Хигинс е прибран в ареста. В този момент, като отговорник по случая, бях уведомена.

— Видяхте ли госпожа Хигинс и децата същия ден? — попита адвокатът.

— Да. Отидох в болницата. Говорих с жената. Твърдеше, че Къртис е паднал по стълбите. Вследствие естеството на нараняванията му и предисторията на случая, аз не й повярвах. Дежурният лекар в спешното отделение споделяше мнението ми. Децата бяха предадени на временни настойници, където се намират и сега.

Продължи да отговаря на въпроси относно състоянието на случая и самите деца. Веднъж дори се усмихна при споменаването на средното момче, което имаше възможност да се включи в отбора по баскетбол.

След това Анна се подготви за досадния и неприятен кръстосан разпит.

— Известно ли ви е, че господин Хигинс доброволно се е включил в програма за лечение на алкохолизъм?

Тя погледна право в очите на бащата.

— Известно ми е, че през последната година господин Хигинс най-малко три пъти е заявявал, че се включва в програма за лечение. — Видя как лицето му потъмнява от омраза и ярост. „Нека ме мрази“ — каза си наум, няма да му позволи отново да се докосне до децата. — Известно ми е, че не е изкарал нито една програма.

— Алкохолизмът е заболяване, госпожице Спинели. Сега господин Хигинс търси лечение за заболяването си. Ще се съгласите ли, че госпожа Хигинс е била жертва на заболяването на съпруга си?

— Ще се съглася, че е била подложена както на физическо, така и на емоционално страдание от него.

— А не си ли помисляте, че тя ще страда още повече, ако загуби децата си и те нея? Не си ли помисляте, че съдът ще отнеме тези три малки момченца от собствената им майка?

Изборът, помисли си Анна, е неин — мъжа, който я бие и тероризира децата им, или здравето и безопасността на тези деца.

— Смятам, че ще страда още повече, докато не вземе решение да промени положението си. А професионалното ми мнение е, че в този момент госпожа Хигинс е неспособна да се грижи за себе си, а още по-малко за децата.

— Понастоящем и двамата родители имат постоянна работа — продължи адвокатът. — Госпожа Хигинс заяви под клетва, че тя и съпругът й са се помирили и продължават да изглаждат семейните си проблеми. Разделянето на семейството, както самата тя заяви, само ще причини допълнителна емоционална болка на всички засегнати.

— Знам, че го вярва. — Погледът й към госпожа Хигинс беше изпълнен със съчувствие, но заяви решително: — Смятам, че става дума за три деца, чието благополучие и безопасност са изложени на риск. Запозната съм с медицинските резултати, психиатричните резултати и полицейските доклади. През изминалите петнадесет месеца същите три деца са били подложени на лечение в спешното отделение общо единадесет пъти. — Сега вече насочи поглед към адвоката, като се питаше как може да застане в съда и да пледира за нещо, което ще съсипе живота на три деца. — Известно ми е, че ръката на едно четиригодишно момче беше пречупена като клонче. Настоятелно препоръчвам трите деца да останат под настойничеството на упълномощени и опитни родители, за да се осигури тяхната физическа и емоционална безопасност.

— Няма повдигнато обвинение срещу господин Хигинс.

— Не, няма повдигнато обвинение. — Анна премести поглед към майката и го задържа върху умореното й лице. — И това е още едно престъпление — продума по-тихо.

Когато приключи, тя мина покрай семейство Хигинс, без да ги погледне. Но малкият Къртис се протегна иззад перилата към ръката й.

— Имаш ли близалка? — прошушна той и я накара да се усмихне.

Беше си създала навик винаги да носи у себе си заради него. Той имаше слабост към черешовите с дъвка.

— Може и да имам. Чакай да видим.

Тъкмо бъркаше в чантата си, когато зад гърба й се чу:

— Махни си ръцете от това, което е мое, кучко!

Понечи да се обърне и в този момент Хигинс я удари с всичка сила, събаряйки я на пода, като запрати и Къртис след нея. Главата й издрънча като църковна камбана, а пред очите й затанцуваха звезди. Чуваше виковете и проклятията, докато се мъчеше да се изправи на ръце и колене.

Страната я болеше ужасно след удара в седалката на един от дървените столове. Дланите й кървяха. И, по дяволите, новият чорапогащник беше скъсан на коленете!

 

 

— Стой мирна! — нареди Марилу. Беше клекнала в кабинета на Анна и почистваше раните й.

— Нищо ми няма. А и си заслужаваше. Тази малка демонстрация пред целия съд известно време ще му попречи да се доближава до децата.

— Тревожиш ме, Анна — погледна я с тъмните си, блестящи очи Марилу. — Имам чувството, че изпитваш удоволствие от това, че този стокилограмов мръсник те е ударил.

— Изпитвам удоволствие от резултата. Ох, Марилу — изрече с въздишка, докато шефката й се изправяше да огледа ударената й буза. — Изпитвам удоволствие да повдигна обвинение за нападение, а още по-голямо — да видя как децата се прибират у дома заедно с временните си настойници.

— Добра работа за деня? — Другата жена поклати глава и отстъпи назад. — Това също ме тревожи — че прекалено се ангажираш.

— Не можеш да помогнеш от разстояние. Толкова голяма част от работата ни е свързана с документи, Марилу. Формуляри и процедури. Но от време на време трябва да направиш нещо — дори и това да води до удар от стокилограмов мръсник. И си заслужава.

— Ако прекалено много се вживяваш, накрая ще свършиш с нещо повече от няколко драскотини и ожулено коляно.

— Ако не се вживяваш достатъчно, би трябвало да си намериш друга работа.

Марилу въздъхна тежко. Трудно беше да спори, когато чувстваше нещата по абсолютно същия начин.

— Върви си у дома, Анна.

— Имам още един час.

— Върви си. Приеми го като компенсация за вредни.

— Щом така поставяш въпроса, мога да се възползвам от един час. Вкъщи нямам нищо за ядене. Ако чуеш нещо ново за… — млъкна и вдигна поглед при почукването на рамката на вратата. Очите й се разшириха. — Камерън!

— Госпожице Спинели, чудех се дали разполагате с минутка за… — Любезната му усмивка се изкриви в яростна гримаса. Очите му заблестяха като нажежена стомана. — Какво е станало с теб, по дяволите?! — Озова се в стаята като стрела. — Кой, по дяволите, те е ударил?

— Никой, всъщност бях…

Вместо да й даде възможност да довърши, той се извъртя към Марилу. Едва сдържайки смеха си, тя отстъпи назад и вдигна ръце.

— Не съм аз, шампионе. Аз само викам на хората си, и с пръст не ги докосвам дори.

— Само малко спречкване в съда, това е всичко. — Анна стана от мястото. — Марилу, това е Камерън Куин. Камерън, Марилу Джонстън, моята шефка.

— Удоволствие е да се запозная с вас дори и при тези обстоятелства — протегна ръка тя. — Бях студентка на баща ви преди милион години. Направо го обожавах.

— Да, благодаря. Кой те удари? — отново се обърна към Анна.

— Един, който в момента се намира зад решетките — побърза да се обуе. — Марилу, ще се възползвам от единия час. — Сега единствената й мисъл беше да изведе Кам, да го отведе далече от любопитните и твърде проницателни очи на колежката си. — Камерън, ако желаеш да разговаряме за Сет, можеш да ме закараш до дома. — Облече сакото си и го приглади. — Не е далече. Ще ти купя чаша кафе.

— Добре. Разбира се. — Когато хвана брадичката й, в нея яростно се преплетоха удоволствие и тревога. — Ще поговорим.

— Ще се видим утре, Марилу.

— О, да — весело се усмихна тя, докато Анна припряно вдигаше куфарчето си. — И ще си поговорим.