Нора Робъртс
Пристанище за мъже (7)

Шеста глава

Да издири Анна Спинели беше идеално извинение да излезе след вечеря. Това означаваше, че чиниите ще бъдат нечие друго задължение и, че няма да бъде въвлечен във вече назряващия между Филип и Сет спор за домашните.

Всъщност, ако питаха Кам, шофирането в дъждовната вечер до Принсес Ан беше много приятно. А това беше доста жалко падение за мъж, привикнал да прелита от Париж до Рим.

Опита се да не мисли за това.

Беше уредил да приберат на склад моторницата, да опаковат и да изпратят багажа му. Но все още отлагаше да уреди транспортирането на колата си. Обвързването щеше да е прекалено трайно. Но между времето, прекарано в ремонт на стъпалата и справянето с прането, се беше забавлявал да ремонтира драгоценния корвет на майка си.

Доставяше му огромно удоволствие да го управлява — толкова голямо, че прие без възражения квитанцията за превишена скорост, която получи в покрайнините на Принсес Ан.

Градът не беше онзи оживен център, какъвто е бил през XVIII и XIX век, когато благодарение на тютюна районът е бил един от най-богатите. Но с реставрираните и запазени стари къщи и чистите и спокойни улици беше много приятен. Сега, когато туризмът се беше превърнал в най-новото увлечение за Шор, очарованието и изяществото на историческите градчета предлагаше огромни икономически възможности.

Апартаментът на Анна се намираше на по-малко от километър от сградата на Социалната служба. Лесно можеше да изминава разстоянието до работа, до съда. Удобно й беше за пазаруване. Смяташе, че е избрала старата викторианска сграда не само по тези причини, но и заради обкръжението.

Зданието беше закътано зад големи дървета. Пътеката беше напукана, но пък обградена от напъпили нарциси. Стъпалата водеха към покрита веранда. Плочката до вратата известяваше, че къщата е включена в списъка на историческите паметници.

Вратата не беше заключена и Кам влезе във фоайето. Дървеният под беше излъскан и блестеше. Процепите на пощенските кутии на стената бяха месингови, също излъскани, и указваха, че в къщата има четири апартамента. А Спинели обитаваше 2В.

Кам изкачи скърцащата стълба към втория етаж. Тук коридорът беше по-тесен, а светлината — по-слаба. Откъм 2А се чуваше приглушеният звук на телевизор.

Почука на вратата на Анна и зачака. После почука отново, пъхна ръце в джобовете и се понавъси. Не допускаше, че тя няма да си бъде вкъщи по това време.

Би трябвало да си седи у дома, да чете книга или да попълва формуляри и отчети. Така прекарваха времето си работещите жени — макар да се надяваше накрая да й покаже по-интересен начин за прекарване на времето.

Вероятно е на сбирка в някой женски клуб, реши, изпълнен с раздразнение. Прерови джобовете на спортното си кожено яке за някое късче хартия и тъкмо се канеше да обезпокои 2А да помоли за химикалка, когато чу потропването на токчета.

Погледна по коридора, доволен, че късметът му отново е проработил.

Неусетно зяпна с уста.

Жената, която се приближаваше, олицетворяваше най-съкровената мъжка мечта. И при това беше проявила достатъчно великодушие, за да разкрие формите на убийственото си тяло с къса, тясна електриковосиня рокля, с дълбоко деколте. Не оставяше нищо — и всичко — за мъжкото въображение. Обувките й бяха с остри като ледени висулки токчета в същия изумителен цвят, които превръщаха краката й в една магия без край.

Влажните й от дъжда коси се къдреха буйно по раменете — гъста абаносова грива, извикваща в съзнанието представа за цигани и любов край огъня. Очите й бяха големи и тъмни. Уханието й стигна до него и предизвика спиращо дъха пробождане право в слабините му.

Не каза нищо, само присви удивителните си очи и зачака.

— Е! — Наложи се да положи усилие, за да си възвърне дъха. — Предполагам никога не са ви казвали, че проявявате прекомерна скромност.

— Казвали са ми. — Ядоса се, че го заварва пред вратата си, че самата тя е без професионалните си доспехи. А още повече бе ядосана, защото през цялата вечер мислеше много повече за него, отколкото за мъжа, с когото беше излязла. — Какво искате, господин Куин?

Сега вече той се усмихна — бързо и хищно, като вълк, оголил зъбите си.

— Доста многозначителен въпрос при дадените обстоятелства, госпожице Спинели.

— Не ставайте елементарен, Куин.

— Обещавам ви, че в главата ми няма нито една елементарна мисъл. — Неволно протегна ръка и докосна косата й. — Къде сте ходила, Анна?

— Вижте, работното време доста отдавна приключи и личният ми живот не е… — млъкна и се постара да не изругае при отварянето на отсрещната врата.

— Върнала си се от срещата, Анна.

— Да, госпожо Харделман.

Около седемдесетгодишната жена, загърната в розов, плюшен халат, надничаше над очилата си. В коридора се понесоха топлина и кънтящ смях. Жената погледна сияеща към Кам и усмивката озари приятното й лице.

— О, изглежда много по-добре от предишния.

— Благодаря — пристъпи напред и й се усмихна Кам. — Има ли ги много?

— О, идват и си отиват — изкиска се госпожа Харделман и попипа тънките си бели коси. — Никога не ги задържа.

Младият мъж се облегна дружелюбно на рамката на вратата, наслаждавайки се на отчаяните звуци, които Анна издаваше зад него.

— Предполагам, че още не е намерила някого, който да си заслужава. Много е красива.

— И толкова добро момиче. Пазарува ни, ако двете със сестра ми не сме в състояние да излезем. Винаги ни предлага да ни закара до църквата в неделя. А когато моят Пити умря, тя се погрижи за погребението.

Госпожа Харделман отправи към младата жена поглед, изпълнен с толкова обич, че тя само въздъхна.

— Ще изпуснете шоуто, госпожо Харделман.

— О, да — хвърли поглед към апартамента си тя, където телевизорът гърмеше. — Обичам си моите комедии. Пак заповядайте — каза на Кам и внимателно затвори вратата.

И тъй като Анна отлично знаеше, че съседката й няма да може да устои на изкушението да не залепи око на шпионката с надежда да зърне някоя романтична целувка за лека нощ, извади ключовете от чантата.

— Можете да влезете, след като вече сте тук.

— Благодаря. — Прекоси коридора и я изчака да отключи вратата. — Значи сте заровили съпруга на съседката си.

— Папагалът й. Пити беше птичка. И двете със сестра й са вдовици от около двайсет години. И всичко, което направих, беше да взема кутия от обувки и да изровя дупка отзад до един розов храст.

Отново докосна косата й, докато тя отваряше вратата.

— Било е важно за нея.

— Внимавайте с ръцете, Куин — предупреди го и включи осветлението.

Той послушно ги пъхна в джобовете, докато оглеждаше стаята. Меки, дебели възглавници, ярки, смели цветове. Реши, че изборът й говори за дълбока чувственост.

Харесваше му да си мисли така.

Стаята беше просторна и тя я беше обзавела пестеливо. Диванът бе голям и достатъчно мек за спане, към него имаше само един широк, тапициран стол и две масички.

Но пък стените бяха покрити с репродукции, постери, графики. Изобразяваха предимно различни места и много от тях Кам разпозна. Тесните улички на Рим, пустите скали по западното крайбрежие на Ирландия, шикозните малки кафенета на Париж.

— Бил съм тук — посочи рамката с едно парижко кафене.

— Радвам се за вас — изрече го иронично, опитвайки се да не изпитва завист. — И така, какво правите тук?

— Исках да говоря с вас за… — Допусна грешката да се обърне и отново да я погледне. Очевидно в момента беше страшно ядосана, но това само засилваше привлекателността й. Очите и устните й бяха присвити, тялото й — предизвикателно изправено. — Божичко, наистина сте красавица, Анна! И преди ви харесвах — предполагам, че сте го доловили — но… кой да знае?

Не желаеше ласкателства. Със сигурност не желаеше сърцето й да ускорява ритъма си. Но беше трудно да се контролира, когато насреща й стоеше мъж като Камерън Куин и я гледаше, сякаш му се иска да я погълне цялата.

Внимателно си пое дъх.

— Искали сте да говорите с мен за…

— Детето, работите. Бихте ли ми предложили чаша кафе? Съвсем цивилизовано е, нали така? — Приближи се до нея. — Предполагам, искате да се държа цивилизовано. Готов съм да направя опит.

Тя за момент остана неподвижна, после се обърна и тръгна към кухнята. Кам прецени гледката отзад, вдигна очи към небето, после я последва до безупречно чистия плот, който разделяше всекидневната и кухнята. Облегна се на него, доволен, че това местоположение му предоставя идеална възможност да огледа краката й.

После чу бръмченето на машинката и долови омайващия аромат на прясно кафе.

— Сама ли си мелите кафето?

— Така се прави истинско кафе.

— Аха. — Затвори очи, за да се наслади на уханието. — О, да. Трябва ли да се оженя за вас, за да ми правите всеки ден кафе, или можем просто да живеем заедно?

Тя го погледна, повдигна вежди при вида на широката му, тържествуваща усмивка, после отново се върна към заниманието си.

— Обзалагам се, че сте използвали този поглед, за да откажете много мъже. Но на мен ми харесва. Та къде бяхте тази вечер?

— Имах среща.

Той заобиколи плота. Кухничката беше съвсем малка. Приятно му беше да е толкова близо до нея, така че уханието й да се примесва с това на кафето.

— Рано вечерта — подхвърли.

— Така беше планирана. — Косъмчетата на тила й настръхнаха. Беше твърде близо до нея. Инстинктивно използва обичайния си метод с мъже, които нахлуват в нейна територия. Заби лакът в слабините му.

— Изпитан похват — промърмори той и като разтриваше корема си, отстъпи. — Налага ли се да го използвате често в дейността си на социален работник?

— Рядко. Как искате кафето?

— Силно и без захар.

Когато се обърна, налетя право върху него. Радарите й, каза си Анна, докато ръцете му се протягаха да я уловят, определено не действат. А може би нарочно ги беше пренебрегнала, защото й се искаше да разбере дали биха си подхождали.

Е, сега разбра.

Той задържа погледа си върху лицето й, за да не му позволи да се спусне надолу към малкото златно кръстче, приютено между гърдите й. Не беше особено набожен, но се боеше, че ще отиде в ада заради похотливи помисли, свързани с поставката за един религиозен символ.

Освен това харесваше лицето й.

— Куин — изрече с раздразнение тя, — отдръпнете се!

— Пропуснахте „господин“ Куин. Означава ли това, че вече сме приятели.

Защото се усмихна, докато го казваше и защото наистина отстъпи назад, тя се усети, че също се усмихва.

— Журито още се колебае.

— Харесва ми как ухаете, Анна. Жизнено, интригуващо. Предизвикателно. Естествено, харесвам също как ухае и госпожица Спинели. Леко, ненатрапчиво и фино.

— Добре… Кам. — Обърна се и извади две красиви дълбоки чаши от шкафчето. — Хайде да престанем с игричките и да си признаем, че и двамата изпитваме симпатия един към друг.

— Надявах се, че след като си го признаем, ще започнем с игрите.

— Грешка. — Отметна косата си и наля кафе. — Аз отговарям за случая на Сет. Ти желаеш да станеш настойник. Ще бъде изключително неразумно, ако се поддадем на физическото привличане.

Той пое чашата и се облегна на плота.

— Не знам за теб, но аз обичам да правя неща, които са неразумни. Особено, ако са приятни. — Поднесе чашата към устните си и се усмихна. — А се обзалагам, че поддаването на това физическо привличане ще бъде дяволски приятно.

— За щастие аз пък случайно съм много разумна. — Тя се облегна на противоположната страна. — И така, искаше да говорим за Сет… и разните неща, както, струва ми се, се изрази.

Сет, другите му братя и цялото положение бяха излетели от съзнанието му. Предполагаше, че ги е използвал само като претекст, за да я види. По-късно ще трябва да си помисли по това.

— Трябва да си призная, че идването ми в Принсес Ан, за да говоря с теб, беше сериозна причина да се измъкна. Щях да бъда натоварен с миенето на чиниите, а Фил и хлапето вече бяха в първия рунд от битката, относно писането на домашните.

— Радвам се, че някой се занимава с него. А защо никога не наричаш Сет по име?

— Наричам го. Естествено, че го наричам.

— Не. По принцип, не. — Вирна глава. — Това навик ли ти е, Камерън, да не наричаш с имената им хората, с които нямаш намерение да установиш постоянна или трайна връзка?

Точка за нея, трябваше да признае, но изви вежда.

— Теб те наричам по име.

Видя я как примигва, чу въздишката и след това тя попита:

— Та какво за Сет?

— Не пряко за него. Освен, че може би започваме да разпределяме нещата. Фил е най-подходящ да го контролира — да контролира Сет — изрече натъртено, — за училището, защото поради някакви причини брат ми наистина обича учението. Освен това решихме да уговорим един човек да се занимава с повечето домакинска работа два-три дни в седмицата.

Все още го виждаше застанал сред локвата мръсна вода с израз на объркана ярост на лицето и едва се сдържа да не се усмихне.

— Ще бъдеш по-щастлив.

— Надявам се никога повече да не видя торбичка на прахосмукачка. Случвало ли ти се е да скъсаш някоя в ръцете си? — Потрепери и я накара да се засмее. — Както и да е, на Етан му хрумна страхотна идея. Аз съм свободен, Филип има нужда да се занимава с нещо, ако ще остане тук — макар той да възнамерява засега да пътува до Балтимор. Така че започваме бизнес.

— Започвате бизнес? Какъв бизнес?

— Лодки.

Тя пусна чашата си.

— Ще строите лодки?

— Правил съм много — Етан също. А в действителност, макар после да предпочете живота на белите якички, Фил също се е занимавал с това. И тримата работихме по лодката, с която Етан и досега плава.

— Не е лошо като занимание през свободното време. Но да започвате бизнес, и то рискован, точно в момента, когато се опитвате да поемете издръжката на непълнолетен…

— Няма да гладува. За бога, Етан запазва своето в залива, а и Фил ще си има службата в Балтимор. Аз мога да си намеря друга работа.

— Само посочвам, че едно такова начинание може да отнеме доста пари и време, особено през първите месеци. Стабилността…

— Не е ли така с всяко нещо? — Остави чашата си и направи няколко крачки. — Не трябва ли детето да научи, че животът не е само сигурност? Че може да има различен избор, че можеш да поемаш рискове? Доколко добре ще е за него, ако остана прикован в къщата да чистя прах и да ненавиждам всеки миг от живота си? Етан вече има един клиент, а щом той се заеме с нещо, можеш да бъдеш сигурна, че го е обмислил добре. Никой не претегля нещата по-внимателно от него.

— И тъй като ти се е искало да го обсъдиш с мен, просто се опитвам да направя същото — да го обмисля добре.

— И смяташ, че ще трябва да си намеря сигурна работа, която да ми носи сигурен чек за заплата всяка седмица. — Спря пред нея. — Този тип мъже ли те привличат? Които приключват работа в пет всеки работен ден, водят те на вечеря и те пускат да се прибереш в прилично време, без дори да се опитат да те убедят да махнеш каквото там имаш под роклята си?

Тя премълча, като си напомни, че няма да разрешат нищо, ако започнат да спорят.

— Какво ме привлича, какво нося и как предпочитам да прекарвам вечерите си няма нищо общо с това. Като човек, който отговаря за Сет, имам грижата животът му у дома да бъде колкото е възможно по-сигурен и щастлив.

— И защо, ако аз правя лодки, той може да е нещастен?

— Въпросът ми относно тази ваша идея е дали вниманието ви няма да бъде отклонено от него и насочено изцяло към новия бизнес. Дейност, която предполагам ще ти се стори вълнуваща, стимулираща и интересна, поне за известно време.

Той присви очи.

— Просто не вярваш, че мога да се задържа, нали?

— Това предстои да се докаже. Но мисля, че ще опиташ. Това, което ме безпокои, е, че не се опитваш заради Сет, а заради баща си. Заради родителите си. Не мисля, че това е лошо, Кам — изрече по-меко, — но не е в полза на Сет.

Как, по дяволите, можеше да спори с жена, която се хваща за всяка буква и запетайка?

— Значи смяташ, че ще му е по-добре при непознати?

— Не, смятам, че ще му е по-добре с теб и с братята ти — усмихна се, доволна, че е успяла да го изненада. — И така съм написала в доклада си. — Идеята за този бизнес с лодките е нещо ново, което трябва да се обмисли и се надявам, че никой от вас не смята да прибързва.

— Плавала ли си с лодка?

— Не, никога не съм опитвала. Защо?

— Никога през живота си не се бях качвал в лодка, докато Рей Куин не ме взе със себе си. — Понеже си припомни как тези нейни очи можеха да се стоплят от съчувствие, реши да й разкаже какво беше изпитал. — Бях уплашен до смърт, но прекалено горд, за да си го призная. Бях при тях едва от няколко дни и изобщо не мислех да оставам. Взе ме със себе си на малката лодка, която имаше по онова време. Каза, че въздухът ще ми се отрази добре. — Споменът за онази сутрин беше ясен като слънчев ден в съзнанието му. — Баща ми беше едър човек. Могъщият Куин. Як като бик. Знаех си, че лодчицата ще се преобърне и аз сигурно ще се удавя, но той беше в състояние да те убеди да направиш нещо.

„Обич — помисли си Анна. — Гласът му прелива от обич.“ Това я привличаше, призна си тя, също както и решителното му, красиво лице.

— Можеше ли да плуваш?

— Не… но въпреки това се ядосах, че ме накара да си сложа ЛСС — лично спасително средство — поясни. — Спасителна жилетка. Смятах, че е за пъзльовци.

— Предпочиташе да се удавиш?

— Не, по дяволите, но трябваше да го накарам да си мисли, че е така. Както и да е, седнах на кърмата, а стомахът ми беше свит на топка. Носех едни слънчеви очила, които майка ми, т.е. Стела — поправи се, защото тогава тя още беше Стела, — беше изровила отнякъде, понеже окото ми беше доста подуто и от слънцето болеше.

Бил е бит, малтретиран, изоставен, припомни си тя, когато семейство Куин са го намерили. Сърцето й се изпълни със съчувствие към малкото момче, което е бил.

— Сигурно си бил ужасно уплашен.

— Умирах от страх, но по-скоро щях да си отхапя езика, отколкото да го призная. Сигурно е разбрал — тихо добави Кам. — Винаги знаеше какво става в главата ми. Беше топло и влагата се изпаряваше, така че всеки път, когато си поемеш дъх, все едно че гълташ вода. Каза, че ще стане по-прохладно, когато се измъкнем от устието и тръгнем по реката, но аз не му вярвах. Мислех си, че просто ще си седим там и ще се пържим на слънцето. Лодката дори нямаше мотор. Господи, как се смя, когато му го казах! Отвърна ми, че имаме нещо по-добро от мотор. — Беше забравил за кафето си, потънал в спомени. — Поехме по водата, отначало бавно и леко, а лодката се поклащаше и аз си казвах, че това е краят. Край на играта. Чаплата излетя откъм дърветата. Бях я виждал веднъж и преди. Поне ми беше приятно да си мисля, че е същата. Полетя точно над лодката, разперила криле. И тогава ние потеглихме и малкото платно се изду. Полетяхме. Той се обърна и ми се усмихна. Дори не разбрах, че аз също му се усмихвам. Никога преди в живота си не се бях чувствал така. Нито веднъж. — Механично вдигна ръка и отметна косата си. — Нито веднъж през живота си.

— Това те е променило. — Знаеше, че отделни моменти, едновременно делнични и драматични, могат да променят живота завинаги.

— То беше началото. Лодка по водата и хора, които ми даваха възможност. Нямаше никакви други усложнения. И сега не трябва да има други усложнения. Ще накараме детето да се включи в построяването на някоя лодка. Ако ще е начинание на Куин, значи и то ще участва.

На устните й се появи усмивка и за негова изненада тя го потупа по бузата.

— Последната част обяснява всичко. Това е облог. Не съм сигурна дали му е времето и мястото за такова нещо, но… ще бъде интересно да се наблюдава.

— Това ли ще правиш? — Премести се леко напред и я принуди да се притисне в плота. — Ще ме наблюдаваш?

— Възнамерявам да не те изпускам от очи — в професионален план — докато не се убедя, че с братята ти сте в състояние да осигурите на Сет подобаващ дом и грижи.

— Напълно справедливо. — Приближи се още малко, докато телата им едва-едва се докоснаха. — А как стоят нещата в личен план?

Устните му определено я изкушаваха — неволно се загледа в тях.

— Да те наблюдавам в личен план съвсем не ми е неприятно. Може би ще е грешка, но не и неприятна.

— Винаги съм смятал, че ако ще правиш грешка… — Подпря се на плота. — Нека бъде голяма. Какво ще кажеш, Анна? — Сведе глава малко по-ниско.

Тя се опита да прецени последствията, но желанието, нуждата и страстта просто надделяваха над разума й.

— По дяволите — изрече тихо и като обви ръка около врата му, го привлече към себе си.

Беше точно както го беше искала — жадно, неудържимо и безумно. Устните му бяха горещи, твърди и действаха почти варварски, докато се впиваха в нейните. Отдаде му се, отдаде му всичко — момент на лудост, когато тялото ръководи съзнанието и кръвта заглушава разума.

И тръпката я прониза подобно на удар с камшик — остра и болезнена.

— Господи! — Дъхът му секна, зави му се свят. После побърза да я грабне в прегръдките си.

Каквото и да беше очаквал, каквото и да си беше представял, нямаше нищо общо с вулкана, внезапно изригнал в ръцете му. Вплете ръка в буйните й къдрави коси, вкопчи се в тях, сякаш от това зависеше живота му.

— Не мога — едва промълви тя, но го прегърна, докато сърцето му сякаш вече не биеше до нейното, а вътре в него. Стонът й беше ехо от неудържимо, влудяващо удоволствие, отекнало в гърлото й точно там, където устните му леко я захапваха.

Гърбът й беше притиснат към плота, пръстите й се впиваха в хълбоците му, за да го притегли по-близо. О, господи, искаше повече! Отново потърси устните му за следващата целувка.

Само още една, обеща си тя.

Уханието й го завладя. Името й беше шепот на устните му. Тялото й беше божествено угощение, слято с неговото. Никоя жена не го беше обсебвала толкова бързо, толкова пълно, толкова цялостно — до пълна самозабрава.

— Позволи ми. — Беше молба, а той никога не се беше молил на жена. — За бога, Анна, позволи ми да те имам. — Ръцете му се плъзнаха по краката й, по безкрайните бедра. — Сега!

— Не. Не сега. — Изпълнена със съжаление, вдигна ръце и обгърна лицето му. Само още за миг устните й се задържаха върху неговите. — Още не. Не така.

Очите й бяха тъмни, замъглени. Тъй като познаваше своите умения, знаеше, че може да ги накара да ослепеят от удоволствие.

— Така е идеално.

— Моментът не е подходящ, обстоятелствата. Почакай! — Някой трябваше да наруши магията, реши тя. Пристъпи встрани, въздъхна. Затвори очи, вдигна ръка, за да го възпре. — Е — продума след малко, — това беше неразумно.

Той взе ръката, която беше вдигнала, поднесе я към устните си и лекичко впи зъби в показалеца й.

— Че на кого му е притрябвал разум?

— На мен. — Почти успя да се усмихне, докато издърпваше ръката си. — Не че в момента не изпитвам дълбоко съжаление, но наистина ми трябва. Ох… — Още веднъж въздъхна дълбоко и прокара ръце през косата си. — Камерън! Оказа се точно толкова убедителен, колкото предполагах.

— Дори не съм започнал.

Усмивката й стана по-широка.

— Предполагам. — Отдръпна се, взе изстиналото си кафе. — Не знам дали тази сцена ще позволи и на двама ни да спим по-лесно тази нощ, но се очакваше да се случи. — Наклони глава при вида на присвитите му очи. — Какво?

— Повечето жени, особено в твоето положение, биха поднесли извинения.

— За какво? — Вдигна рамене. — Беше колкото мое, толкова и твое дело. Още от първия път, когато те видях, се чудех какво ли ще бъде да ми паднеш в ръцете.

Кам реши, че може би вече никога няма да е същият.

— Мисля, че съм луд по теб.

— Не, не си — разсмя се и му подаде неговата чаша. — Заинтригуван си, харесвам ти, изпитваш доста силно и съвсем нормално физическо желание, но това са напълно различни неща. А и дори не ме познаваш.

— Но искам да те опозная — изсмя се той. — А това е голяма изненада за мен. Обикновено не ме интересува нито едното, нито другото.

— Поласкана съм. Не съм сигурна дали се дължи на твоя чар или на моята глупост, но съм поласкана. Обаче…

— По дяволите! Знаех си, че следва това.

— Обаче — повтори тя и остави чашата си на мивката, — Сет е първостепенната ми грижа. Така трябва да бъде. — Топлотата отново се появи в очите й и докосна у него нещо, заровено дълбоко под физическото желание. — А трябва да бъде и за теб. Надявам се да съм наблизо, когато и ако това се случи.

— Правя всичко, каквото мога.

— Знам. И правиш повече, отколкото биха направили повечето хора. — Докосна за миг рамото му и се отдалечи. — Имам усещането, че у теб има още повече. Обаче…

— Ето пак.

— Сега по-добре си върви.

Искаше да остане, дори ако ще да е само за да си говори с нея.

— Не съм си допил кафето.

— Изстинало е. И става късно. — Погледна към прозореца, където дъждовните капки се стичаха като сълзи. — А дъждът ме кара да си задавам въпроси, които не би трябвало да си задавам.

Той се намръщи.

— Предполагам, че не го казваш, за да ме накараш да страдам.

— Разбира се, че да — разсмя се отново, приближи се до вратата и я отвори. — Щом аз ще страдам, защо не и ти?

— О, харесваш ми, Анна Спинели. Ти си жена, която точно приляга на сърцето ми.

— Теб не те интересува жена, която да приляга на сърцето ти — отвърна тя, докато Кам прекосяваше стаята. — Трябва ти такава, която приляга на тялото ти.

— Виждаш ли, вече започваме да се опознаваме.

— Лека нощ. — Не се отдръпна, когато я притегли да я целуне. Да се отдръпне, би означавало да се преструва.

Така че прие целувката със закачлива страст и искрено въодушевление. После затвори вратата и се облегна разтреперана на нея.

Искаше й се случилото се да не я прави така дяволски щастлива.